Сюзън Кайл
Всичко, което блести (8)

Глава седма

Айвъри му подаде папката и каза притеснено:

— Боя се, че не са много добри.

— Нека аз да преценя това, ако нямаш нищо против.

Къри се чувстваше неловко без превръзката на окото си и посегна към нея, но Айвъри спря ръката му. Тогава той я сграбчи грубо и я накара да седне до него.

— Не е необходимо… Поне пред мен…

— Внимавай. Не мога да отговарям за действията си, ако продължаваш да говориш така.

Усмивката, с която Айвъри отвърна на тези думи, издаваше едва потисканата й възбуда. Погледите им се срещнаха само за част от секундата, но като че ли по жилите им протече електричество. С усилие на волята Къри пусна ръката й и посвети вниманието си на скиците.

Когато видя костюма, той леко подсвирна от възхищение.

— Много добре. Но вдъхновението за него не е дошло от Тюдорите, нали?

— В интерес на истината, взех идеята от една брошка, която видях на витрината на някакъв бижутериен магазин — малка златна пчела, инкрустирана с диаманти. Бяха я изложили върху бледорозов сатен и аз си помислих колко красиво би изглеждало нещо такова върху сако в същия тон. Превърнах пчелата в пеперуда, използвах сребърна вместо златна нишка за контурите и добавих няколко мои елемента, така че никой не може да претендира, че съм откраднала модела. Дори ако предпочиташ, пълнежът може да се изработи изцяло от мъниста, вместо от кристал.

— Не, ще бъде австрийски кристал.

Келс замислено прокара пръсти по рисунката, като че ли искаше да почувства живота, който пеперудата олицетворяваше.

— Това е уникална техника. Напомня ми за едни бижута, правени специално за херцогинята на Уиндзор, но доколкото зная, тя предпочита кожи.

— Харесвам кристала…

Осенен от внезапна идея, Къри Келс вдигна глава от папката.

— Ето как ще наречем тази колекция — „Кристална пеперуда“. Ще ги правим най-различни — сребърни, златни, изцяло от кристали…

— А какво ще кажеш за оникс? Това го предложи Ди като идея за вечерен костюм…

— Прекрасно. Дори би могла да конструираш и една серия вечерни облекла със същия мотив.

Айвъри едва си пое дъх. И през ум не й бе минавало, че някога ще работи по толкова мащабен проект.

Къри продължи:

— Не искам да си мислиш, че бродираната рокля не ми харесва. Напротив. Ще я оставим в колекцията, но само като пример за висша мода. Ръчната бродерия е твърде скъпа, а аз не харесвам машинната — струва ми се, че простее.

Айвъри все още не можеше да повярва, че всичко това е истина.

— Трябва да сънувам!

— Едва ли. Ти си много талантлива. Започвам да разбирам как си спечелила конкурса. Сега вече мога и аз да помечтая, защото фирмата ще се измъкне от блатото, а ти ще бъдеш голямо име в модната индустрия.

— Моите мечти се сбъднаха, благодарение на теб.

Внезапно лицето на Айвъри помръкна и тя смотолеви под носа си:

— Мис Рейнс няма да хареса това.

— Мис Рейнс няма да създава никакви проблеми.

— Тя е старши дизайнер и има много пълномощия. Ще набута моделите ми на опашката и ще използва най-грозните манекенки, които може да намери.

Къри Келс избухна в смях.

— Така ли мислиш? Остави ме аз да се оправям с нея. Смятам да я преместя в администрацията. — Той замълча и след малко добави: — В края на краищата това е моята компания.

— И я управляваш толкова добре, мистър Келс.

— Ти май не мислиш така? — Тонът му беше снизходителен и в същото време малко арогантен. — Не съм станал това, което съм в момента, без първо да се науча да познавам и да манипулирам хората. Добър съм в тази област. И знаеш ли защо? Защото знам, кое мотивира хората да работят добре.

— Коледни елхи?

— И целувки — подразни я той в същия тон.

Айвъри се нацупи. Къри взе ръката й в своята и я допря до устните си.

— Не се сърди. Аз често се заяждам. Скоро ще свикнеш с това.

Сложи превръзката си и стана. Това, като че ли изведнъж го отдалечи от Айвъри. Превръзката беше като маска, която правеше лицето и погледа му непроницаеми за другите.

Айвъри също се изправи. Къри Келс се взря с безкрайна нежност в очите й и я посъветва:

— Най-добре ще е да се заемеш с елхата си. Аз имам да върша още куп неща…

Изражението му изведнъж се промени и лицето му се изопна от неописуемата болка, която го измъчваше от месеци насам.

— В момента при мама има медицинска сестра, но аз държа поне нощем да бъда вкъщи с нея. Откакто започна лъчетерапията се чувства много зле.

— Съжалявам. Сигурно за теб и сестра ти никак не е леко да гледате как се мъчи и да не можете да й помогнете.

— Така е. — Той взе лицето й в дланите си и леко повдигна брадичката й. — Не е много разумно това да ни става навик, но мисля, че няколко целувки от време на време няма да ни навредят чак толкова.

Целуна я нежно и усети, тялото й да се разтапя в ръцете му. Устните й, канещи и покорни, с готовност откликнаха на чувствения натиск. Изведнъж му мина през ума, че тя не е от жените, които биха споделили желанията си с партньора. Придърпа я малко грубо към себе си и устните му с издайническа страст отново се впиха в нейните.

Останала без дъх, Айвъри направи опит да се освободи от ръцете му и Къри със съжаление я остави да се откъсне от пламналото му тяло. Айвъри трепереше, но и той самият трябваше да положи доста усилия, за да нормализира дишането си.

— Харесва ли ти това усещане? — Гласът му беше одрезгавял. — Действа като наркотик. Скоро се пристрастяваш към него и то във все по-големи дози. Ако се целуваме така прекалено често, със сигурност скоро ще стигнем и по-далеч.

— Казваш го като закана. — Айвъри се опита с шега да се отърси от разкъсващата я възбуда.

— О, не е просто закана — увери я той съвсем сериозно. — Но нито един от нас не е съвсем готов в момента за това. Мисля, че на първо време ще е най-добре да поохладим малко страстите.

Айвъри се насили да се усмихне.

— Добре.

— Виждаш ли, проблемът е, че за разлика от мен, ти не знаеш какво означава да стигнеш до края.

Жегна я ревност и тя му хвърли убийствен поглед.

— Ревнива си. Това ми харесва. Ако се наложи, би се борила за мен, нали?

Изразът на лицето й го озадачи. Тя така и не отговори на този въпрос. Играеше си с полите на роклята си и мислеше, че Къри няма ни най-малка представа за колко много неща бе трябвало да се бори досега в живота. Затова просто каза:

— Предполагам, че вече е време да си тръгваш. Надявам се майка ти да се чувства добре.

— Аз също. — Той отвори вратата, но се спря. — Ще ми трябват някои сведения за предполагаемите разходи. В понеделник ще пратя един от сътрудниците си да обсъдите колко ще струват материалите и труда.

— Ами мис Рейнс?

— Вече ти казах. Остави я на мен.

— Искам още веднъж да ти благодаря за възможността, която ми даваш. Ще работя наистина много.

— Знам, че ще работиш. — Той я погали по бузата. — Обикновено съм доста подозрителен към хората. Когато започвах, всички се опитваха да ме използват по един или друг начин и сега съм много чувствителен, когато гледат на мен като на трамплин в кариерата.

Айвъри се взря в очите му и кимна.

— Сигурно и аз бих се държала по същия начин.

Къри видимо се отпусна и лицето му се разведри.

— Благодаря за кафето и сладкиша.

— Няма нищо. За мен беше удоволствие.

„Не е възможно да се е преструвала.“ Къри си спомни, как тялото й трепереше в ръцете му, как дъхът й спираше от целувките му. „Не, не би могла да го направи, дори за всички професионални шансове на света.“ Айвъри притежаваше едно много рядко качество — беше искрена и неподправена по природа. Знаеше го, защото той самият беше такъв.

Къри Келс, потънал в мисли, се запъти към асансьора. Иззад една открехната врата мъж в инвалидна количка му се усмихна и му помаха дружески с ръка. Всичко беше както на времето. Бе живял достатъчно дълго и познаваше почти роднинските чувства, които се зараждаха между съседите в жилищните блокове. Този човек изглеждаше много мил. „Също като Айвъри!“ Къри се усмихна при тази мисъл. Тя не бе красавица, но беше много талантлива и имаше добро сърце. Ако си търсеше съпруга, сигурно би я поставил на първо място сред евентуалните „претендентки“. За съжаление, този период от живота му беше безвъзвратно отминал, а сега, когато майка му се чувстваше толкова зле и имаше нужда от него, просто не можеше да има личен живот. Чувствата, които вече изпитваше към Айвъри, трябваше да почакат.

 

 

В офиса беше необичайно тихо, когато Айвъри отиде на работа в понеделник сутринта. Тя се огледа боязливо наоколо, очаквайки мис Рейнс да се появи изневиделица и да се нахвърли отново срещу нея. Вирджиния Рейнс можеше и да не реагира на новината, че отива на работа в администрацията така, както бе очаквал Къри. Тя бе работила като дизайнер дълго време и сигурно нямаше да се предаде толкова лесно.

Някакъв шум в тъмнината привлече вниманието й. Погледна часовника си. Беше закъсняла, защото автобусът бе попаднал в улично задръстване. Сигурно другите вече бяха дошли. Посегна към дръжката и бавно отвори вратата.

Лампите светнаха и всичките й колеги се скупчиха около нея.

— Поздравления!

Ди разбута тълпата и се хвърли на врата й.

Айвъри беше изумена.

— Но откъде знаете?

— Разузнаване — отговори Ди през смях. — Имам приятелка в администрацията. Сутринта ми се обади и ми съобщи, че мистър Келс е изпратил да извикат Вирджиния Рейнс.

— Тя върна ли се вече?

— Няма да се върне. Приятелката ми каза, че са водили жесток спор. После Вирджиния наредила на една от асистентките си да събере нещата й и да ги прати в апартамента й. Очевидно е получила предложение за работа другаде и е приела. Късметът й е изневерил в момента, когато се е опитала да те накисне пред мистър Келс. Казват, че направо побеснял. — Ди потрепери от престорен ужас. — Опазил ме Господ, някога да се спречкам с него!

Айвъри се присъедини към тази молитва с цялата си душа.

— Амин!

— Както и да е. Сега ти ще получиш нейния офис и толкова хора, колкото са ти необходими, за да успееш да пуснеш в производство този костюм и още поне шест модела за колекцията. Ние сме просто изумени.

— Аз също.

Къри Келс очевидно бе успял да задейства всичко през уикенда.

— Трябва да седна. — Дори гласът на Айвъри бе започнал да й изневерява. — Мили Боже, май ще полудявам.

— Рано е още. Ще видиш какво ще стане, когато започнеш да работиш по всичките тези нови модели. Хари Ламбърт ще дойде всеки момент, да обсъдите финансовите въпроси. И умната, защото ти е хвърлил око още от приема в апартамента на мистър Келс, ако си спомняш.

 

 

Хари Ламбърт наистина бе харесал Айвъри и все още я харесваше, но когато пристигна, се държеше съвсем делово. Ръкуваха се и се настаниха в стария й офис, тъй като, въпреки уверенията на Ди, Айвъри не посмя да се премести, преди да й бъде наредено от някого, който има право да стори това.

— Къри ме изпрати да погледнем заедно някои цифри.

Ламбърт се ухили широко, пропускайки да спомене дребната подробност, че това бе сторено с явно нежелание от страна на мистър Келс. Човекът, когото смяташе да изпрати, бе зает и той бе принуден да обърне към Хари, който още не бе забравил как на партито му бе отмъкнал Айвъри изпод носа.

— Значи ти си жената чудо? — Хари дори не направи опит да прикрие иронията в гласа си. — Никой не бе чувал за теб допреди приема, а сега вече си старши дизайнер.

Намекът бе недвусмислен и това подразни Айвъри.

— Не съм направила нищо, от което да се срамувам, или пък да се страхувам, че може да заинтересува жълтата преса.

Опита се да каже всичко това, колкото се може по-безразлично, защото нямаше желание да обяснява на Хари Ламбърт, че дори и да има нещо такова, то не е свързано с настоящето, нито пък с Къри Келс.

— Не можеш да отречеш, че това е голяма крачка напред — продължи да се заяжда той.

— Прав си. Но нека ти покажа защо е така.

Извади папката си и пръсна новите скици пред изумения му поглед.

Хари Ламбърт продължи да се взира в моделите няколко минути. „Това момиче наистина е гениално. Непростимо е, че никой не е забелязал това в продължение на цели шест месеца!“ — мина му през ума.

— Не съм виждал такова нещо от години! — най-после успя да проговори той.

— Предполагам, че е така. Аз не копирам чужди идеи.

— Едва ли е необходимо. — Хари взе скицата на костюма с кристалната пеперуда и поклати възхитен глава. — Ще пожъне светкавичен успех. Няма да успеем да отговорим на търсенето.

— Това предсказание ли е или просто пожелание?

Ламбърт се разсмя.

— Смятай, че е предсказание. Мога да преценя, кога нещо ще се продава добре. Проблемът е единствено в цената. Предполагам, ясно ти е, че ще струва доста скъпо, да се произвежда серийно.

— Бихме могли да го предложим на няколко търговски фирми…

— И да рискуваме да откраднат модела? Не си го и помисляй.

— Не се сетих за това. Но вече го показах на Ди.

— Ди, както и всички останали тук, е гроб. Просто търговците не бива до го виждат, преди да е пуснат в серийно производство. И сега с теб трябва да измислим как точно да го направим, и при това цената да е разумна.

Хари отвори бележника си.

— Трябва да ти кажа, Къри не иска да икономисваме прекалено много. Иска бледорозов сатиниран лен за сакото и полата и австрийски кристал за пеперудата. Въпросът е, какви да са копчетата.

— Сребърни като контурите на пеперудата. Сакото — право, без джобове и без ревери, със свивки, само колкото да му се придаде линия. Към него съм конструирала копринена блуза в същия тон, с остро деколте и легнала яка. Ето я на скицата.

— Хм. — Хари изучаваше модела от гледна точа на цената. — Тук полата е до средата на прасеца. Така ли я искаш?

— Бих могла да се съглася на компромис относно дължината. Можем да я скъсим малко, но в никакъв случай не бива да се вдига над коляното.

— Не. Харесва ми, така както е. На Къри също. Освен това, едва ли ще се отрази кой знае колко на цената. Копчетата… Какво ще кажеш за кристал, като пеперудата?

Айвъри сви устни.

— Не е зле.

— Или пък облечени, за да подчертаем пеперудата?

Тя го погледна с искрено възхищение.

— Знаеш ли, това ми се струва най-добрата идея.

Хари Ламбърт отново премълча една подробност — идеята беше на Къри. Той не беше дизайнер, но винаги знаеше какво би стояло добре на жените. „Затова, по дяволите, има толкова много любовници!“ Хари се размърда неспокойно, мислейки за собствените си провали в любовното поприще.

— Добре, нека бъдат облечени. — Той надраска нещо в бележника си. — Конци?

Айвъри даде инструкциите си за цвета и дебелината на конците, ципа на полата и копчетата.

— За блузата искаш коприна, нали?

— Копринен креп.

Хари въздъхна.

— Това ще бъде скъпо.

— Всичко ще бъде скъпо. Но поне ще си струва. Ако аз можех да си позволя скъп костюм, не бих купила някой, който е изработен от евтини материали.

— Добре — съгласи се той и добави: — Ти би изглеждала великолепно в нещо такова.

Айвъри се разсмя.

— Не е моят стил. Когато не съм на работа, предпочитам джинси и тениски.

— Като станеш известна, няма да мислиш така. Тогава ще трябва да носиш собствените си модели, за да ги видят възможно повече хора.

Тази мисъл я развълнува. Единственият човек, когото искаше да впечатли беше Къри. Тя сведе очи, преди погледът й да е издал мислите й.

— Сигурно е така. Но докато стана известна, ще мине доста време.

— Само месец и нещо. Веднага след ревюто през януари ще знаеш, дали си успяла или си си се провалила.

— Ако се проваля, едва ли ще се задържа дълго тук. Ако всичко това се окаже кьорфишек, ще трябва да си търся друга работа.

— Къри сигурно ще ти намери нещо.

— Само в случай, че има нужда от чистачки в компанията.

Хари Ламбърт се ухили.

— Това е добре. Имаш чувство за хумор.

После отново заговориха за производствените разходи, без да се отклоняват от деловия тон.

Когато свършиха, дойде съобщение, че Айвъри трябвало да отиде на Уолстрийт и да се срещне с Къри Келс.

— Но аз не знам как се стига дотам — сподели тя притеснено с Ди.

— Всеки таксиметров шофьор знае. — Ди надраска адреса на парче хартия и й го подаде. — Там има охрана. Трябва да отидеш и да се разпишеш в дневника. После ще ти дадат пропуск. Вече навсякъде е така. Особено след атентата в Световния търговски център. Никой не може да обвини хората, че са прекалено подозрителни.

Айвъри се усмихна.

— Мислиш ли, че няма да отхвърли всичко, след като Хари Ламбърт пресметне разходите?

— Не вярвам. Хайде, върви. Той ще ти каже защо те вика.

„Той би могъл да дойде тук“ — помисли си Айвъри, но веднага осъзна колко нелепо е това. Човек в неговото положение не би тръгнал лично, да се среща със служителите си по работните им места. Това, че я бе посетил в дома й и й бе подарил великолепна елха, нямаше никакво значение в случая.

Айвъри бе прекарала остатъка от петъчната вечер, украсявайки елхата. Изведнъж се сети, че бе забравила да му даде подаръка. Това я разстрои и тя не можа да мисли за нищо друго по целия път до Уолстрийт. Когато пристигна и най-после успя да се снабди с пропуск, качи се с лъскавия асансьор до тринайсетия етаж. Секретарката я посрещна и я въведе в големия кабинет, където Къри Келс я очакваше, седнал зад масивно дъбово бюро.

Той се изправи на крака, когато Айвъри влезе, и й посочи голям кожен стол. Тя знаеше, че раираната рокля, с която бе облечена не е особено елегантна, но й стоеше наистина добре и това я караше да се чувства малко по-самоуверена. Когато обаче видя лицето му — студено и делово, чувството й за сигурност се изпари.

— Навярно съм уволнена — рече примирено.

Къри се облегна назад в креслото си.

— Все още не. Исках да разбера как мина разговорът с Хари Ламбърт.

Това доста я изненада. Хари би трябвало да е пристигнал тук поне половин час преди нея.

— Защо? Не сте ли говорили с него?

— Беше тук преди няколко минути и изглеждаше гузен. Искам да знам, дали е имало някакви многозначителни изказвания, относно това, как си стигнала до старши дизайнер толкова бързо. Няма да търпя в моята компания някой да тормози жени, още по-малко пък теб.

Неговата загриженост я трогна.

— Показах му моделите си.

— Не питах това, Айвъри?

Тя преметна единия си крак върху другия. После ги смени.

— Не ме е засегнал.

— Вината е моя. Не исках Хари да идва при теб и той го знаеше. Но другите ми сътрудници бяха заети.

— Не е ли мистър Ламбърт началник на нашия отдел?

— Така е. Но обикновено възлагам пресмятането на производствените разходи на някого от финансистите.

— О, не знаех.

— Интересува ме, дали те е разстроил по някакъв начин.

— Какво смяташе да направиш, ако отговорът беше „да“?

— Достави ми голямо удоволствие, да уволня Вирджиния Рейнс. Може би все още не съм уволнил достатъчно хора.

Айвъри не можеше да повярва на ушите си.

— Знам, че ти звучи налудничаво, но точно това изпитвам в момента. Не искам никой да те обижда.

Тя се усмихна.

— Благодаря, но мога сама да се грижа за себе си. Не съм толкова безпомощна.

— Остави това на мен. Освен в семейството, никога досега не съм искал да се грижа за някого.

Айвъри сви рамене.

— Както желаеш. Но аз не се вслушвам в клюките и поне докато знам как да постигам целите си, мнението на другите няма значение.

— Интересно отношение. Кара ме да се замисля как се е стигнало до него. Може би често си била обект на клюки?

Очите й заблестяха с оловен блясък.

— В семейството ми никога не е имало скандали. — В гласа й се чувстваше премерена доза високомерност. — Миналото ми и това на моето семейство са безупречни.

Къри Келс реагира светкавично.

— Съжалявам. Това беше доста глупаво от моя страна. Всъщност, повиках те тук, за да ти обясня как ще работим по-нататък. — Той промени темата, за да заглади неловкото положение. — Ще наредя да ремонтират новия ти офис. Сигурен съм, че вкусовете ти не съвпадат с тези на Вирджиния Рейнс, а винаги съм смятал, че работното място е отражение на характера на човека. С две думи: можеш сама да подбереш мебелите и всичко останало, което ти трябва.

Айвъри се огледа наоколо. Черните кожени мебели контрастираха със снежнобели пердета, привързани встрани с червено-черни ленти. На едната стена имаше картина на средновековен замък, а срещу нея висяха кръстосани шпаги, които, изглежда, бяха автентични. Всичко тук, включително и малките статуетки във витрината, създаваше определено латиноамериканка атмосфера.

— Майка ми е пуерториканка.

Келс се взря внимателно в лицето й, но изражението й не криеше дори следа от предубеденост или презрение. Вместо това тя попита с искрен интерес:

— А баща ти?

— Той е от ирландски емигрантски род. Беше неграмотен.

— В това няма нищо срамно. Има много неграмотни хора.

Айвъри избягваше погледа му. Той произлизаше от същата социална прослойка като нея. Копнееше да му разкаже истинската си история, но вече беше твърде късно — бе хваната в капана на миналото, което сама си бе измислила. Сякаш някъде отдалеч отново чу гласа му.

— Имаш съвсем слаб южняшки акцент. Почти не се забелязва, освен когато си развълнувана или притеснена. Срамуваш ли се, та го прикриваш толкова старателно?

— Не, но посещавах много добро частно училище… Преди да отида в школата по дизайн.

Къри присви устни и я погледна особено, като че ли искаше да прочете мислите й.

— Ти си много загадъчна дама. Но съвсем скоро ще знам всичко за теб, а и ти за мен.

Това доста я изненада. Изглеждаше, че говори съвсем сериозно.

— Не започвай да търсиш начин да се скриеш — усмихна се той. — Всичкото време на света е пред нас, а и точно сега на главата ми се е струпало повече, отколкото мога да понеса. Ти би внесла още повече объркване в живота ми.

Тя отмести погледа си към възела на вратовръзката му.

— И ти в моя…

— Но това няма да продължи вечно и ето ти още една причина да бъдем честни един към друг.

— Зная.

Угризенията на съвестта вече я разкъсваха на хиляди части. Айвъри погледна часовника си и скочи.

— Господи, закъснявам. Обещах на Ди, да й помогна с новите кройки.

Къри Келс прие хитруването й за чиста монета.

— Добре, querida. Засега ще оставим нещата така, както са.

Лицето на Айвъри се озари от щастлива усмивка.

— Наричаш ме „скъпа“!?

Изненадан, че тя разбира майчиния му език, Келс светкавично я запита:

— Cuando aprendiste espanol?

— Cuando era una ninita — отговори Айвъри, без да се замисли, и едва след това разбра, че се е оставила да я хване много глупаво.

— Добре, добре. Човек би помислил, че момиче от Луизиана ще говори френски. Parle tu francais?

След въпросителния поглед от нейна страна той добави:

— Не говориш френски, нали?

— Аз… Забравила съм всичко, което знаех като дете. — Това бе единственият приемлив, поне според нея отговор, който можа да измисли в момента. — Не знаех, че говориш и френски — продължи бързо, опитвайки се да го отклони от темата.

— Имам усет към езиците. А испански говоря, откакто се помня. И ако не греша, ти също.

Айвъри прехапа устни. Наистина бе направила най-глупавата грешка в живота си.

— Беше казала, че майка ти е от френски род, а баща ти — англичанин. Къде си учила испански?

Но тя не го чуваше. Съзнанието й се блъскаше лудо в лабиринт от спомени, свързани с майка й. Скочи на крака, останала без дъх и с разширени от ужас очи.

Къри също стана.

— Айвъри!

Тя го погледна и постепенно осъзна къде се намира.

— Всичко е наред. — Гласът му беше нежен и успокояващ. — Седни сега и се отпусни. Обещавам ти, че няма да задавам повече въпроси.

Пипнешком Айвъри намери стола зад себе си и седна. Лицето й имаше пепеляв оттенък и тя се сгуши в кожената тапицерия, сякаш търсейки защита. Къри позвъни на секретарката си:

— Изпрати Бил за кафе. Със захар и сметана.

После зачака Айвъри да се успокои.

— Това не беше честно — проговори най-после тя.

— Знам. Но ти постоянно си противоречиш, Айвъри! Това беше съвсем обикновен въпрос.

— Един мъж ме научи на испански. Това достатъчно ли е?

— Мъж? Може би любовник?

— Не.

— Но е искал да бъде?

Айвъри сложи ръце в скута си и се опита да се овладее. След минута успя, погледна го в очите и заговори делово:

— Нека обсъдим новите модели. Цената ще бъде ли приемлива?

Къри се поколеба, но в крайна сметка реши, че ще е най-добре да я остави на мира. И без това вече беше достатъчно разстроена. Искаше да знае повече за нея, но когато ставаше дума за миналото й, тя ставаше неразговорчива. Може би в него имаше нещо, което й причиняваше болка и което тя не желаеше да си спомня.

— По дяволите, не! Цената изобщо не е приемлива. — Той се усмихна широко. — Но аз смятам да платя, винаги съм си падал малко комарджия. Особено, когато залагам на едро.

— Но ако грешиш? Ако никой не хареса моделите?

— Ще ги харесат. — Келс се наведе към нея и съвсем неочаквано се върна към първоначалния им разговор. — Ще стане лошо ако Хари те е обидил!

С усилие на волята Айвъри разтегли устни в усмивка.

— Не е. Не би могъл след като видя скиците.

— Не го оставай да те тормози. Той не е от главните ми заместници и в никакъв случай не е незаменим. На приема беше доста напорист, но това беше извън службата. На работното си място е длъжен да се държи просто като колега.

— Благодаря, но няма да е необходимо да го уволняваш.

Къри Келс се отпусна обратно в креслото си.

— И така… Аз също свърших малко работа по модела с пеперудата. Изпратих хора да търсят австрийски кристал, дори и ако трябва да отидат до западното крайбрежие. Кроячите са заети с оразмеряването и поисках за шоуто да се изработят поне два костюма в различни размери, така че ако се случи нещо с някоя от манекенките, да избегнем паниката и поправките в последната минута.

— Аз също не бих желала да се случи подобно нещо.

— Бихме могли да изработим подобен модел и за зимата от вълна или кашмир. Но сега трябва да е нещо с примес на коприна или лен.

Думите му отново накараха Айвъри да замечтае.

— Би било чудесно да има и зимен вариант.

— Ще има. Всички ще са възхитени. А ти престани да се подценяваш. Трябва да имаш повече вяра в себе си.

— Винаги съм била такава. Между другото, Хари предложи чудесна идея — да използваме облечени копчета, за да намалим разходите.

Къри остави химикалката си на бюрото.

— Идеята е моя. Радвам се, че ти харесва. Той не ти ли каза?

Айвъри въздъхна.

— Много съм глупава, трябваше да се сетя.

— Разбира се, аз не съм дизайнер, но адски се постарах да понауча някои неща за модата, преди да поема управлението на компанията.

— Много компании ли имаш?

— Десет — отвърна нехайно Келс, като че ли ставаше дума за нещо безкрайно незначително. — Но само тази работи в областта на модата.

— Как успяваш да следиш нещата навсякъде?

— Имам добри мениджъри, които плаша до смърт с внезапни проверки. — Той се премести малко по-напред. — Как изглажда елхата?

— Прекрасна е, но забравих да ти дам подаръка онзи ден.

— На Коледа може да намина да си го получа.

Очите й светнаха от щастие.

— Това би било чудесно. Но… няма ли да искаш да си със семейството си, с майка си?

— Така е, но един час със сигурност мога да отделя. Ще чакам с нетърпение да дойде Коледа.

Вратата се отвори и Бил влезе с две чаши кафе, захар и сметана. Остави ги на бюрото толкова сръчно, че Айвъри дори не забеляза кога е излязъл. Къри я подкани:

— Изпий си кафето. А през това време аз ще ти обясня как се формира цената и защо мисля, че това ще е едно печелившо начинание.

„И то не само в едно отношение“ — добави мислено, за пореден път поразен от грацията, с която Айвъри вършеше дори такива банални неща, като например, да сипе сметана в чашата си.