Сюзън Кайл
Всичко, което блести (15)

Глава четиринадесета

В понеделник сутринта Къри неочаквано се обади по телефона. Айвъри бе изтощена след двудневното кръстосване на магазините от единия край на Ню Йорк до другия и купуването на вещи, които не можеше да си позволи. За съжаление, нямаше избор. Това бе единственият начин, да накара майка си, да мълчи и да престане поне за момент да руши живота й.

— Как прекара уикенда? — попита Къри. — Майка ти доволна ли е от посещението си в Ню Йорк?

— Водих я на пазар — отговори Айвъри с безцветен глас.

Мисълта, че старата история се повтаря и Марлийн отново бе успяла да се изкара невинната жертва, й бе неприятна, но така или иначе, хора, които я бяха познавали, едва ли не от люлката, вярваха на лъжите на майка й и това правеше презрението на Къри по-разбираемо.

— Сигурен съм, че й е било интересно. Би трябвало да отделиш малко повече време, за да опознаеш майка си по-добре. Тогава сигурно би разбрала, че и нейният живот не е бил изпъстрен само с радости. Трябва да знаеш, че майките правят безброй жертви в името на децата си.

Айвъри не можеше да си спомни, Марлийн някога да бе жертвала нещо, а ако все пак го бе правила, то сигурно е било в неин интерес. Но тя не можеше да му каже това точно сега, затова предпочете да замълчи.

Къри продължи:

— Помислих си, че може би ще искаш да си вземеш един ден отпуска в петък, защото майка ти си заминава. Претрупани сме с работа, но няма да ти забраня да отсъстваш няколко часа.

— Това е много мило от твоя страна — каза Айвъри смутено. — Благодаря ти.

— Не забравяй за шоуто по телевизията в понеделник!

— Няма. Всичко ще е наред.

Тонът на Къри бе леденостуден, но тя трябваше да опита да говори с него по същество.

— Къри, искам да ти обясня…

— Няма нищо за обясняване. Всичко ми стана ясно в минутата, когато разбрах, че това е майка ти. Ти ме правеше на глупак, Айвъри!

— Ти не разбираш… Аз само исках…

— Ти търсеше някого, който да те изведе нагоре по стълбицата на успеха. В крайна сметка, целта в живота ти е била единствено известността, нали? Е, сега я имаш, а с течение на времето ще ставаш все по-прочута. Между другото, не се безпокой за работата си. Ти си много ценна за компанията, въпреки че, както сигурно разбираш, „малко момиче от Луизиана“, за мен лично вече не означаваш нищо.

— Но, Къри, аз исках да бъда някой!

— И ще бъдеш. Това телевизионно шоу ще допринесе много за твоя имидж. Ти ми каза, че искаш да си богата и известна, Айвъри, но никога не си споменавала защо. Не знаех, че семейството ти е бедно.

Айвъри започна да се изнервя. Той изобщо не я слушаше.

— Ти не знаеш и много други неща! — предизвика го тя.

— Знам, че се срамуваш от майка си и от произхода си, и че ме излъга. Това е, което не мога да приема. Как можеш да си толкова коравосърдечна, че да обърнеш гръб на майка си сега, когато си почти на върха на славата? Тя заслужава да сподели твоя успех и облагите, свързани с него.

— Тая няма да я бъде — промърмори Айвъри под носа си.

— Не се шегувай. Ти не си жената, за която те мислех. Всичко беше игра, нали? Чувствата ти към мен, работата в приюта — нищо не е било искрено. Играела си роля, за да постигнеш това, което искаш. Е, сега имаш всичко. Надявам се само то да си струва цената, която ще платиш.

„Това, което исках, си ти“ — поправи го тя мислено. Може би бе търсила и защита срещу Марлийн, но не го каза. Къри очевидно не бе настроен да й влиза в положението. Беше обиден и щеше да се оттегли като ранено животно.

— Съжалявам, че не искаш да ме изслушаш.

— Слушах достатъчно досега!

Къри затвори телефона и Айвъри се върна към работата си, но съзнанието й витаеше някъде другаде. Мечтите й за бъдещето никога не бяха вземали някаква определена форма, но определено включваха и него. Представяше си живота единствено с Къри и искаше да сподели успеха си с него. Освен това, никога не си бе представяла, че ще използва спечелените с труд пари, за да купува луксозни дрънкулки на майка си. Инвалидната количка на мистър Джоунс бе счупена, а старецът не можеше да си позволи разходите за нова. Това бе един от плановете й. Освен това искаше да помогне със средства и на хората в приюта, но Къри не знаеше това. Всъщност излизаше, че той не знае нищо и за нея.

— Да не забравиш, че трябва да заведеш представителката на веригата „Chic boutiques“ на обяд — напомни й Ди.

— Но какво ще правя с майка си?

— Вземи и нея, Къри няма да има нищо против. Можеш да използваш кредитната карта на компанията.

— Да, но…

— Той няма да се сърди. Вярвай ми. — Ди я погледна в очите. — Страхуваш се от майка си, нали?

Айвъри се загледа в листите пред себе си.

— Още щом отвори устата си, успява да убеди всички, колко нещастна е с дъщеря като мен. Така е било през целия ми живот. В родния ми град всички мислеха, че съм мързелива, крадла и лъжкиня. Промених името си, промених говора си, промених адреса си… но все още съм си аз, Ди. Не мога да сменя себе си.

Ди постави нежно ръка на рамото й.

— Това не е необходимо. Ти си мила и добра и аз те харесвам.

— Ти също й повярва.

Ди се разсмя.

— Така ли мислиш? О, Айвъри, заблудила си се. Познавам и други хора като нея. Добра актриса е, но не можа да ме измами.

— Но успя да измами Къри.

— Къри обожава майка си — напомни й Ди. — Тя наистина е необикновена жена и всяко дете би мечтало да има такава майка. Моята майка беше журналистка и постоянно търсеше нови сензации, докато аз се грижех за домакинството и за малката си сестричка. Бих дала всичко Тереза Келс да бъде моя майка.

— Аз също. Тя е всичко, за което съм мечтала като дете. Но Марлийн не е такава, а Къри не желае дори да ме изслуша.

— Дай му малко време. Той реагира прибързано, но в края на краищата, успява да прецени правилно нещата.

Айвъри си спомни срещата с Тереза Келс. Тя бе казала същото за сина си. Някой ден щеше да разбере истината, но дотогава тя трябваше да се съобразява с капризите на майка си и да живее с мисълта, че Къри я презира. За него тя бе кариеристка, която се интересува единствено от парите и властта. Това не бе истината, но Айвъри съзнаваше сериозността на положението.

— Не знам дали някога ще ми повярва. Не мога да го виня. Майка ми е заблуждавала стотици хора в продължение на години. Грешката ми е, че се опитах да скрия миналото си от него. А в крайна сметка от миналото си не можеш да избягаш.

— Права си — съгласи се Ди. — Трябва да се учим от миналото си и така да вървим напред. Ние сме съвкупност от най-различни преживявания — добри и лоши. Лекият живот не е закалил ничий характер.

— Ако е така, моят характер трябва да е непоклатимо твърд, защото не помня нищо добро в живота си. Тя ме мрази от деня, в който съм се родила. Никога няма да избягам от нея. Никога!

— Не се отчайвай. Ще се справиш. Тя ще си тръгне и всичко ще се оправи. Къри ще се успокои и тогава ще му обясниш всичко. Няма нужда да се тревожиш предварително за бъдещето. Сега просто я заведи на този делови обяд. Това ще бъде ново преживяване за нея.

Айвъри се предаде, макар че все пак мисълта, как ще се държи майка й на обяд с един от най-високопоставените клиенти в Америка, малко я притесняваше.

— Е, мисля, че може и да я заведа.

 

 

Марлийн беше в стихията си. За трите дни, откакто бе пристигнала, бе погълнала огромно количество джин, но или се бе научила да се владее по-добре, или бе придобила имунитет срещу въздействието на алкохола. Когато пристигнаха в ресторанта ходеше стабилно и изобщо нямаше вид да е препила. Тя влезе с танцова стъпка и веднага се впусна в разговор с младата дама, представляваща веригата луксозни бутици. Говореше за мода начетено и изискано и това изненада приятно Айвъри. Дори провинциалният й провлачен акцент не бе толкова забележим. Може би този път за разнообразие бе дошла трезва.

— Разбира се, дъщеря ми смята, че не разбирам нищо от мода — говореше с чаровна усмивка на събеседничката си, — но аз познавам тази индустрия добре. Обожавам модните списания.

— Трябва да се гордеете с Айвъри. Тя се издигна много бързо в „Келс-Мередит“, и то благодарение само на таланта си.

Айвъри благодари учтиво, а Марлийн позеленя от яд при тия думи. Дамата продължи:

— Вие ще постигнете много в модата. Ние сме наистина впечатлени от вашата нова колекция, а доколкото знам, „Сакс“ и „Нийман-Маркъс“ също са направили големи заявки.

Айвъри кимна.

— Да, наистина. Това беше много приятна изненада.

Марлийн се размърда шумно на мястото си, отклонявайки разговора към себе си.

— С удоволствие бих пийнала някакъв коктейл.

Айвъри направи знак на сервитьора и поръча кафе за себе си, оставяйки избора на напитките на двете си сътрапезнички. Клиентката се усмихна.

— Айвъри, вие не пиете ли?

— Не.

Отговорът бе категоричен и Марлийн й хвърли убийствен поглед, но се въздържа от обичайните си жлъчни забележки. Разговорът вървеше непринудено и спокойно и Айвъри успя да отстои позициите на компанията, въпреки намесата на майка си в преговорите. Когато извади кредитната карта на компанията да плати, Марлийн я изгледа с голям интерес, но коментарът за положението й в компанията, който Айвъри очакваше, така и не последва.

— Ако имах тези възможности, когато бях на твоите години, щях да се възползвам по-добре от тях — каза Марлийн чак в колата на път за вкъщи.

— Аз се възползвам максимално от шансовете, които ми се откриват. Справям се много добре — отвърна Марлийн.

Майка й се разположи удобно върху меката кожа на седалката.

— И живееш в Куийнс?

— Куийнс е чудесно място. Имам прекрасни съседи и се чувствам спокойна.

— Без мъже?

— Ти си имала достатъчно мъже и за двете ни.

Лицето на Марлийн замръзна и Айвъри беше сигурна, че ако не бе шофьорът, тя сигурно би я зашлевила за този коментар. Но този път бе готова да отговори на удара. Това, както и самочувствието, което дори Марлийн не успяваше да разклати, бе нещо напълно ново и за двете.

— Опитваме се да хапем, значи? — процеди Марлийн през зъби.

— Е, не виждам защо трябва да се страхувам от теб.

Марлийн си пое дълбоко дъх.

— Малка мръсница!

— Нерви, а?

— Ти ще ми платиш за това, моето момиче! Скъпо ще ми платиш!

— Плащам цял живот емоционално, а сега и в брой.

— Ти си ми задължена.

— Не, не съм. — Айвъри говореше тихо, но твърдо. — Точно обратното. Някой ден истината ще излезе наяве, а и сега не всички ти вярват. Какво ще стане, ако някой започне да се интересува, как си ме отгледала, или пък се разчуе за онзи нощ, когато с любовника ти се прибрахте пияни, а аз трябваше да бягам?

Марлийн пребледня и нервно отметна назад кичур коса.

— Ти си го търсеше!

— Знаеш, че не е така. И двамата бяхте прекалено пияни, за да се интересувате от моите чувства, а аз едва успях да се измъкна в последния момент. Това не е ли прекрасна историйка, която би заинтересувала клюкарките в китното ни градче?

За момент майка й изглеждаше засрамена. Айвъри бе спечелила първата битка от дългогодишната война помежду им. Тя вече имаше средства, с които да отговори на провокациите на Марлийн и нямаше да позволи да я малтретира нито ден повече.

 

 

Дните до края на седмицата изглеждаха безкрайни за Айвъри. Тя ходеше без желание на работа, а Марлийн стоеше вкъщи, тормозеше съседите и постоянно се оплакваше, че нямала пари. Айвъри вече бе надвишила лимита си за месеца и отказа да харчи повече пари за глупости, но Марлийн не се предаваше лесно. Една вечер, когато Айвъри си легна, тя прерови чантата й и измъкна кредитната карта на компанията, а на другия ден се упражнява, докато се научи почти съвършено да имитира подписа й. Сега вече можеше да си купи, каквото си пожелаеше, без Айвъри да й се бърка.

За лош късмет, Айвъри не забеляза, че картата липсва. Тя я използваше само, когато трябваше да посреща потенциални клиенти, а и нямаш навика да проверява дали е в чантичката й — грешка, за която щеше да плати прекалено скъпо.

В четвъртък следобед Ди подметна:

— Няма ли да доведеш майка си поне още веднъж в офиса?

Айвъри вдигна очи от работата си.

— Подобна визита само ще изостри нещата още повече, а и аз не бих могла да работя спокойно, ако тя е била в офиса ми, дори за малко.

— Ти наистина се ужасяваш от нея, защо?

— Така е. — Айвъри скръсти ръце в скута си и погледна уморено приятелката си. — Истината е, че детството ми не беше никак леко. Бяхме бедни и аз едва се научих да чета. Баща ми беше изполичар. Пребиваше се от работа и това го съсипа окончателно. След като той умря Марлийн започна да ме тормози. Сменяше любовниците си един след друг и ги използваше, да я издържат и да й купуват разни неща. Но сега не е вече толкова млада и красива и мъжете не й обръщат внимание. Според нея, е дошъл моят ред да я издържам.

— Но как е възможно, да те държи в такава зависимост?

— Ние двете си имаме една грозна тайна. — Айвъри се изсмя студено. — Не ти ли звучи много драматично? Тя би могла да ми причини големи неприятности, ако поиска, а аз не съм сигурна, дали ще мога да се оправя с нея, без да имам наистина много пари.

— Искаш да кажеш, че те шантажира?

Айвъри се поколеба.

— В известен смисъл… Тя е алчна, Ди. Аз не исках да знае, че имам успехи, но тя по някакъв начин е разбрала. Когато дойде в офиса и Къри я видя, той на секундата разбра, че всичко, което съм му разказвала за себе си, е било лъжа. Сега ме измъчва, защото съм проявила неблагодарност към майка си, но няма ни най-малка представа, що за човек е тя. Просто отново се повтаря старата история — Марлийн винаги успява да убеди хората, че аз съм злодеят, а тя невинната жертва. Тя наистина има дарба за това.

— Не мога да повярвам, че Къри е толкова наивен. Искаш ли да поговоря с него?

Айвъри поклати глава.

— Това няма да помогне. Намесата ти само ще затвърди лошото му впечатление за мен. Разбираш ли, той ще си помисли, че аз те пращам.

Ди се замисли.

— Трябва да има някакъв начин. Кога си тръгва майка ти?

— Утре, слава богу. Но мисля, че скоро ще се върне. Сега тя ще иска все повече и повече пари и ще разправя на всички в Тексас колко добре си живея тук, а нея оставям да изнемогва в мизерия.

— Това не е вярно.

— Но тя ще го каже и всички ще й повярват. Дори когато бях малка, никой не вярваше, че тя ме малтретира. Имаше само една съседка, която ми съчувстваше, но се пресели някъде. Тя беше единственият човек в града, който познаваше истинската Марлийн.

— Сигурна ли си, че няма никакъв начин да я изобличиш?

— О, Ди, животът ми е бил един безкраен кошмар. Единственото ми спасение беше, тя да не ме открие тук. Известно време живях спокойно, но сега всичко започва отново. Дори и да напусна тази работа и да се преместя, тя пак ще ме намери. Няма да ме остави на мира, докато съм жива…

Ди нежно я прегърна.

— Всичко ще се оправи, не се безпокой и недей да вършиш глупости.

За момент Айвъри изглеждаше като подплашено животно, но бързо се овладя и каза:

— Не, няма да направя това. Никога не съм мислила за самоубийство, просто съм много изморена.

Ди я разбираше. „Бедната Айвъри. Тъкмо бе започнала да напредва в кариерата си и се появи противната й майка. Не е честно.“

— Трябва да работя — добави Айвъри. — Когато рисувам, не мисля за нея. Така правех и когато бях малка, само че сега поне печеля от това.

— Всички печелим от работата ти. Последните сведения за продажбите са направо супер. Ти ни измъкна от блатото, Айвъри.

— Надявам се, че ще мога да работя така и в бъдеще.

— Твоето въображение е неизчерпаемо — успокои я Ди и си тръгна.

Но не творческото въображение притесняваше Айвъри, а непредсказуемото поведение на майка й. Когато се прибра вечерта от работа, багажът на Марлийн беше стегнат, а тя имаше съмнително доволен вид. За първи път в съвместния им живот се държеше приятелски и Айвъри реши да я заведе на вечеря в Манхатън.

Отидоха в един ресторант, който се посещаваше главно от висшите служители на „Келс-Мередит“. Къри й бе казал да изведе майка си някъде за негова сметка, и сега тя смяташе да не жали парите му.

— О, тук е доста приятно! — отбеляза Марлийн, след като бе огледала добре обстановката.

Носеше елегантна дълга копринена рокля, която Айвъри не бе виждала досега.

— Не помня тази рокля.

— О, имам я от години. Беше на дъното на чантата. Често ли идваш тук?

— Не.

Айвъри не можа да продължи мисълта си, защото очите й се спряха върху една до болка позната висока мъжка фигура в тъмен костюм. „Къри!“ Водеше под ръка една от новите манекенки — Габи, която бе облечена в тоалет от „Кристалната колекция“ на Айвъри. Марлийн проследи погледа на дъщеря си и радостно възкликна:

— Това е шефът ти. Много добре изглежда.

Усмихна се широко и помаха с ръка. Къри я забеляза и поведе дамата си към тяхната маса.

— Каква приятна изненада. — Той се поклони учтиво на Марлийн. — Радвам се да се срещнем отново мисис Кийн.

— Мисис Костело — поправи го тя. — Кийн беше фамилията на моята майка. Айвъри толкова се срамува от мен, че промени фамилното си име, когато ме напусна.

Къри бе поразен и погледна въпросително Айвъри. Тя не избягна очите му, но и не каза нищо. Това беше вярно, но както винаги, майка й бе преиначила нещата.

— Защо не седнете при нас?

Марлийн се надяваше, Къри да склони и после да плати сметката, така че Айвъри да не забележи липсата на кредитната карта, която не бе успяла да върне на мястото й.

— Това е последната ми вечер в Ню Йорк.

Къри се обърна към момичето до себе си.

— Имаш ли нещо против, Габи?

— Не, скъпи — измърка глезено тя.

Къри малко се смути, но не се помъчи да опровергае намека й, че са нещо повече от приятели. Айвъри седеше на мястото си като статуя, а майка й, според него, страдаше много от отношението на дъщеря си. Изненадваше го пълната безчувственост на Айвъри, когато ставаше дума за собствената й майка, и това още повече засилваше съмненията му, че тя е бездушна кариеристка.

— Ами седнете тогава — подкани ги отново Марлийн.

— В по-голяма компания винаги е по-весело.

Къри настани партньорката си на стола, седна и се обърна любезно към нея:

— Харесва ли ви Ню Йорк?

— О, всичко е толкова вълнуващо… Има толкова магазини, че едно бедно момиче от провинцията като мен може да се побърка. Разбира се, не е много приятно да прекарваш ваканцията си сам, но Айвъри е толкова заета…

Марлийн не продължи, придавайки си възможно най-нещастния вид. Къри хвърли обвиняващ поглед към Айвъри.

— За утре съм я освободил от работа, така че има свободно време, да се разходите заедно.

Марлийн въздъхна:

— Много мило от ваша страна, но съм запазила място за първия полет сутринта. Знам, че присъствието ми тежи на Айвъри. Тя ще е по-доволна, ако ме няма. Не обича да си спомня миналото, а аз принадлежа към него. Тогава бяхме на ръба на просията и Айвъри мразеше училището. Когато заминаваше за школата по дизайн, едва можеше да пише и говореше провлачено, точно като старата си майка. А сега говори учено и знае, коя от всичките вилици да използва.

Тонът на Марлийн бе на истински любеща майка.

— Спомняш ли си първия път, когато излязохме да вечеряме навън и ти пъхна салфетката в деколтето си?

Това бяха неща, които Къри не би искал да знае за Айвъри. Неграмотна, невъзпитана и бедна — това бе описанието, което майка й даваше за нея. Чудеше се какво ли още е скрила тя от него и дали наистина само го е използвала, за да се издигне. Всички, като се започнеше от Хари Ламбърт, та до собствената му майка, го бяха предупреждавали, че Айвъри се опитва чрез него да стигне до мечтаните слава и богатство, но той не се бе вслушал в думите им и сега горчиво съжаляваше. Болеше го да чуе всичко това, точно когато бе започнал да мисли, че са родени един за друг. Но как би могъл да живее с жена, чиято личност бе изградена само върху лъжи?

— Моля ти се, мамо! — прошепна Айвъри.

— Но, скъпа, сигурна съм, че това няма да развали мнението на Къри за теб. В края на краищата, той е интелигентен мъж. — Марлийн се изсмя високо и добави: — Айвъри имаше толкова приятели. Дори когато овдовях, открадна някои от моите.

Лицето на Къри пламна. Айвъри виждаше, че той в момента не може да мисли трезво, и се зачуди как би допуснал, че девствеността й е била фалшива, когато всички доказателства бяха налице, и бе имал възможността, сам да се убеди. Но Къри, за разлика от нея, знаеше, че това е възможно. Тя се изчерви и за него това бе неопровержимо доказателство за вината й.

— Айвъри никога не е била сериозна във връзките си с момчетата — продължи Марлийн, след като сервитьорът взе поръчката им и се оттегли. — Казваше, че ще забогатее с цената на всичко, и, както изглежда, успя.

— Да. Наистина успя — процеди Къри.

— Блясък и слава — това беше единствената й мечта от малка. Господи, Айвъри, тук съвсем не е като работата ти във фермата, нали? — Марлийн отново се разсмя. — Можете ли да си представите Айвъри боса в кочината?

Айвъри чувстваше как образът, който толкова старателно бе градила, се разпада. Майка й оголваше най-съкровените кътчета от душата й, подхвърляйки грозни неща, които тя не можеше да отрече, защото това само би я направило да изглежда още по-виновна в очите на Къри. А той си седеше и жадно поглъщаше всяка дума на майка й.

— Е, вече не се налага да храни прасетата. Сега може да се вози на лимузини, да ходи по ресторанти и да носи стилни дрехи. Нали, скъпа?

— Извинете… — Айвъри стана от масата. — Трябва да изляза за малко.

— Разбира се, момичето ми. Да не си болна?

— Добре съм, майко. Ще се върна след минута.

Марлийн я изпрати с усмивка и се обърна към Къри, въздишайки:

— Все пак, тя е добро и щедро момиче. Погледнете тази рокля. Тя ми я купи от „Нийман-Маркъс“. Купи ми и обувки, и кожено палто. Боже, чувствам се като Пепеляшка! Опитах се да я спра, но тя настояваше, че трябва да имам най-доброто. Не е ли мило дете наистина?

Къри се намръщи. По кройката на роклята можеше да се определи, че е на „Шанел“. Това беше уникат и струваше няколко хиляди долара. Обувките не бяха от най-скъпите, но тя бе споменала и кожено палто. Много добре знаеше колко плаща на Айвъри. Дори и след повишението си тя не би могла да си позволи подобни разходи, а и защо би харчила толкова за майка си, която не можеше да понася.

Айвъри се върна след няколко минути. Все още се чувстваше зле, но трябваше да се справи. Бе си въобразила, че вече е неуязвима, но майка й все още знаеше как да я унижи пред другите. Най-лошото бе, че Къри слушаше всичко това. Погледна го и пожела да е в прегръдките му, но той явно не мислеше нищо подобно. Изражението му бе гневно и това не предвещаваше нищо добро. Но и Айвъри не смяташе да му достави удоволствието, да започне да се оправдава. „Нека вярва на лъжите на Марлийн, щом така е решил!“

Марлийн бе обсебила разговора и сега разказваше за своя малък град Хармъни и колко е страдала, защото единственото й дете я е забравило. Думите й бяха толкова прочувствени, че в един момент дори на Айвъри й дожаля за нея. Нямаше смисъл да протестира, защото този път Марлийн надмина себе си, и дори успя да изцеди няколко сълзи, които изтри много артистично.

— Извинете — изхлипа тя, гледайки към дъщеря си, която седеше с каменно изражение на масата. — Понякога ми става много болно, че Айвъри вече не ме иска в живота си.

— Сигурен съм, че това не е вярно — каза Къри. — И много скоро нещата ще се оправят.

Марлийн въздъхна:

— Това е единствената ми надежда в живота.

Той погледна часовника си.

— Трябва да вървя. Утре рано сутринта трябва да водя майка си на химиотерапия.

— Майка ви болна ли е?

— Има рак — отговори Къри, изненадан, че Айвъри не й е споменала нищо за това. — Назначиха й още един курс на лечение като последен опит да спрат разсейките.

— Ще се моля да успеят — рече Марлийн. — Предайте на майка си моите благопожелания.

— Благодаря.

Къри стана и помогна на Габи да облече скъпото си кожено палто, задържайки ръцете си върху раменете й, докато гледаше към Айвъри.

— Предполагам, утре ще изпратиш майка си на летището?

— Разбира се.

Айвъри отмести погледа си. Не искаше той да види, че ревнува от другата жена. Но Къри го знаеше и това му доставяше болезнена наслада. Айвъри бе скрила истината от него и не изпитваше никакви чувства към собствената си майка. Беше наранен и мислеше, че тя не изпитва нищо и към него. Презираше се за това, че се бе оставил Айвъри да го подведе, и макар че срещата му с Габи бе напълно случайна, държеше се така, като че ли между тях имаше нещо.

— Лека нощ. Желая ви приятно пътуване, Марлийн.

— Благодаря, Къри. За мен бе удоволствие да се запознаем.

— За мен също. Не се безпокойте за сметката — каза той, точно както Марлийн бе очаквала. — Аз черпя.

Къри кимна на Айвъри и поведе брюнетката към изхода. Двамата разговаряха оживено и на Айвъри й се стори, че в очите им блести безумна страст.

Марлийн въздъхна.

— Очарователен мъж. Само да бях млада и красива, както преди, бих го последвала накрай света. — Тя се обърна към Айвъри. — Както изглежда, с връзката ви е свършено.

— Благодарение на теб!

— Не съм направила нищо лошо. Той бе излязъл с другата жена, преди да говори с мен. Сигурно спят заедно. Тя изглежда като жена, която получава всичко от мъжа до себе си. Обзалагам се, че е страхотен в леглото…

Айвъри стана от масата.

— Да вървим.

Марлийн лениво я последва, оправяйки роклята по тялото си.

— Права си. Утре трябва да тръгна, колкото се може по-рано.

Айвъри бе твърде погълната от мисли за това, колко лесно Къри се бе хванал на лъжите на майка й, и не се сети да я попита, защо бърза толкова да се прибере вкъщи. Спомни си погледа му и осъзна, че Къри никога не би й повярвал. Нямаше нужда да й го казва, защото очите му вече бяха казали всичко.