Маргарет Уей
Едно съдбовно лято (1)

Първа глава

След дългата студена зима на Нова Зеландия Шели бе впечатлена от гледките, които се редяха пред погледа й. Тази потънала в зеленина земя сякаш бе слънчево кътче от рая.

Из обширните плантации захарна тръстика се виждаха живописни бели къщи, заобиколени от екзотични тропически дървета — палми, тамаринди, олеандри, жасмини и манго с огромни, натежали от плод, клони.

Под палещите лъчи на слънцето вълнообразната ламарина по покривите беше добила някъде зелен, другаде тъмносив, дори бледочервеникав цвят. Тук-там богато озеленени веранди, напомнящи висящите градини на Семирамида, мамеха окото. Увивни растения красяха перилата с разкошните си екзотични цветове.

Видовото многообразие удиви Шели. Повечето от растенията тук бяха пренесени от влажните джунгли на север. Бе чела някъде, че Кейп Йорк беше едно от последните места на земята, където се е съхранила дивата девствена природа. Шели се надяваше, че ще успее да го посети, преди да задуха влажният мусон. След това започваше дъждовният период и полуостровът ставаше недостъпен. Мечтаеше да посети и Големия Бариерен Риф — едно от новите чудеса на света. Стотиците му коралови островчета и рифове укротяваха мощните вълни на Тихия океан. Екзотична красота, феерия от природни форми — обетован кът за богатите.

Шели се надяваше да прекара там поне част от почивката си. Баща й едва ли щеше да има нещо против.

Той бе изчезнал от живота й, когато тя беше само на седем години. Спомни си деня на неговото заминаване, как плачеше и го умоляваше: „Не тръгвай, татко! Моля те!“. Сцената се беше запечатала дълбоко в паметта й.

Спомняше си и най-дребните подробности — бе облечена в сини джинси и розова блузка. Дългата й светлоруса коса, сплетена в дебела плитка, стигаше почти до кръста.

Майка й, Сарина, седеше нещастна и притискаше с ръце слепоочия, сякаш изпитваше нетърпима болка. Шели и баща й плачеха прегърнати. Колко много го обичаше! Не можеше да се примири със заминаването му. Тъгата й бе огромна. Майка й го обяви за безотговорен дезертьор. И имаше основание. Той буквално бе избягал. Няколко години бе живял на остров Бали, после на Фиджи и накрая се бе установил в Куинсланд. Оттам и бе получила неговото писмо. Пишеше й за пръв път от шестнайсет години.

„Моля те, мое мило момиче, ела! Вече си достатъчно голяма. Можеш да преценяваш нещата сама.“

Пишеше също, че никога не е преставал да мисли за нея.

— Въобще не му вярвай. — С годините майка й бе станала още по-черногледа. А и в живота й вече имаше друг мъж — Мартин, и тя му бе родила две деца.

Шели я обичаше и уважаваше мнението й, но реши, че трябва да даде на баща си втори шанс и отговори на писмото му. И ето я след три месеца в Австралия. Причината да забави толкова пътуването си бе първата й изложба в престижна галерия. Не му се обади, преди да тръгне, искаше да го изненада.

Чувстваше се много уморена зад волана. През последните дни бе пропътувала доста километри. Първо от остров Тасмания до Брисбейн, после и до Кейрнз. Тук, в Австралия, разстоянията изглеждаха огромни. В писмото си баща й бе описал как да стигне до къщата и сега малката й кола бавно напредваше по тесния черен път. В далечината отляво се издигаха хребетите на Голямата Вододелна планина, а отдясно бе брегът на морето. Шели вдъхна с наслада аромата на дивите орхидеи, растящи покрай пътя. След малко стигна пред високи железни порти, обрасли със зеленина. Табелката гласеше: „Белвю“ — домът на баща й.

Предубедена, Сарина я предупреждаваше, че ще го намери без пукнат грош. Може би, но поне обстановката бе романтична. Пък и сърцето я подтикваше да го види час по-скоро, а не материалните подбуди.

Шели отвори портите и продължи нататък по дълга, засенчена от големи дървета, алея. Пред очите й се откри чудна гледка.

Стара дървена къща, потънала в орхидеи, бръшляни и папрати, които растяха навсякъде по големите веранди. Дори покрай стълбището се виеха жасмини с кремавожълти цветове. Иначе бялата боя по стените на постройката се лющеше. Къщата изглеждаше запусната. Капаците на високите френски прозорци бяха затворени, а вратата — заключена. Баща й го нямаше. Откъде можеше да знае, че ще пристигне сега? Тя се отпусна на един от шезлонгите на верандата и усети колко е изтощена. Нямаше намерение да се връща в града. Все пак, това бе къщата на баща й и в писмото си той я канеше точно тук.

След малко Шели се изправи и след известни усилия успя да отвори един от капаците, а после и френския прозорец. Прекрачи перваза и се озова в сумрачна стая. Мебелировката не бе изискана, но се усещаше някакво лично присъствие. На стената бе окачена картина. В долния десен ъгъл разчете подпис: „Стюарт“. Дали баща й не я беше рисувал? Невероятно! Нали все пак и нейната дарба трябва да е наследена от някого.

— О, татко, толкова те обичам! — възкликна тя и се втурна да разглежда къщата. Разтвори капаците на прозорците и лъчите на слънцето заиграха по пода от тъмно полирано дърво. Ръцете й галеха предметите — рафтовете, претъпкани с книги, статуетки, картини, мебели от бамбук, кресла и дивани, тапицирани в материи на флорални мотиви.

В голямата спалня откри ниско легло в балийски стил, два стола с дърворезба и голяма статуя на бог Шива. Обстановката внушаваше чувство на безметежен покой.

Една просторна стая в дъното на коридора явно още беше в ремонт. Стените бяха прясно боядисани в розово. Вътре бе сложено легло, украсено с фина дърворезба. Ако се съдеше по стила, стаята бе предназначена за младо момиче. За нея.

Нощта бавно се спускаше над имението. Шели седеше отпусната и съзерцаваше пламтящия слънчев диск. Залезът бавно премина в мораво сияние на фона на мастиленосиньото небе, малко преди всичко да потъне в непрогледен мрак.

Тя се прибра в къщата и запали лампите. Безпокоеше се малко, защото имението беше доста отдалечено от града. Вярно, че имаше телефон, но на кого можеше да позвъни? Не знаеше дори как се казва съдружникът на баща й.

Горещината я мъчеше, но за всеки случай затвори грижливо прозорците.

Екзотичният букет, който набра в градината, насищаше въздуха с омаен аромат на гардения, орхидея и джинджифил.

Имаше нужда от душ, за да се освежи. Първо изми гъстата си вълниста коса. От край време я носеше дълга.

Светлорусият й цвят бе в главозамайващо съчетание с кафявите очи и мургава кожа.

След като се изкъпа, облече нощница и си легна. Остави няколко лампи из къщата да светят, така че в спалнята проникваше слаба светлина. Над главата й тихо бръмчеше вентилаторът. Тя затвори очи и се отпусна. Лека-полека се унесе в сън, изпълнен с видения на паразитни орхидеи и огромни хищни цветя. След около час се събуди. Макар и замаяна, тя осъзна, че шумът, който бе чула в съня си, не е халюцинация.

В къщата имаше някой! Кръвта замръзна в жилите й. Тя протегна ръка към жилетката си, но пръстите й бяха парализирани от страх.

По дървения под на дневната проскърцваха стъпки.

— Хей, кой е там? — чу се силен мъжки глас.

Обзе я неистов ужас. Беше съвсем сама, в едно усамотено място с някакъв непознат. Нямаше с какво да се отбранява при нужда, така че най-разумно бе да се измъкне навън през прозореца. Пантите изскърцаха провлачено. По дяволите! Прекоси безшумно терасата и се спусна по стълбите. Добре че луната бе забулена в облаци. Спокойно, каза си, все ще намери къде да се скрие. В краен случай ще се покатери на някое дърво.

Мъжът се показа на прозореца, прескочи ниския перваз и се спусна след нея. Тя продължи да тича, но след миг той я настигна и я хвана здраво. През тънката нощница Шели усети изопнатите му мускули. Тя риташе и се съпротивляваше като диво животно, хванато в капан.

— Значи не си призрак?

— Махни си ръцете! — изсъска тя, обхваната от ужас.

— Добре. Само за да видиш, че съм добронамерен.

Шели моментално се впусна да бяга отново, но викът му я настигна:

— Има змии! Върни се, глупачке! Няма от какво да се страхуваш. Искам само да поговорим.

Тя се поколеба. Едва ли някой престъпен тип би говорил така. Можеше дори да се окаже полицай. Наистина се почувства като глупачка.

Изведнъж усети, че нещо я докосва по врата. Нададе писък, колкото й глас държи.

— Боже мой! Млъкни! Нито съм крадец, нито изнасилвач!

— А аз откъде да знам? И какъв си тогава? Полицай?

— Вече ти ли задаваш въпросите? Нека първо да влезем вътре. Опасно е да се развяваш така по нощница.

— Не очаквах посетители.

— Сериозно? В този вид можеш да привлечеш доста. А сега, ако обичаш, ела да се качим горе.

— Не! Ти мини пръв.

— За да можеш да избягаш пак ли? Изключено!

И преди Шели да осъзнае какво става, той я вдигна на рамо и невъзмутимо изкачи стълбите до спалнята. Освен скандална дързост, притежаваше и завидна сила. Дори не се задъха, нито се олюля, докато я носеше.

Паника обхвана Шели. Дали той нямаше да се възползва от физическата й слабост.

— Недей да трепериш! Няма да ти сторя нищо лошо.

Непознатият я сложи на леглото.

— Е, от кого си избягала? От баща си ли? От приятел? Надявам се, че не си наркоманка?

Тя взе жилетката си, наметна се и седна на леглото, без да реагира на абсурдните му предположения.

— Гледай ти! Трудно ми е да повярвам. Самата невинност, пък влязла с взлом.

Шели се сгуши в дрехата си под хипнотизиращия поглед на непознатия. Не беше полицай, освен ако вече не ги подбираха с конкурс по красота и мъжественост. Кожата му беше мургава, косата — тъмна и вълниста. Светлите му очи проблясваха като сапфири. Носеше джинси и фланелка, на която имаше купидонче, палма и надпис „Остров Ейнджъл“. Беше строен, с широки рамене и фигура на атлет. Шели си помисли, че не е виждала мъж с по-впечатляваща физика.

— Езика ли си глътна?

— И още как! Не съм свикнала непознати да се промъкват в спалнята ми.

— В твоята спалня?

— А ти какво си мислиш? Че съм избягала от къщи и съм се настанила тук незаконно?

— Тогава, коя си?

— Слушай, не ми харесва как се отнасяш с мен. Не стига, че ти си този, който влезе с взлом, ами сега обвиняваш мен. Аз съм Шели Стюарт. Марк Стюарт е баща ми.

Непознатият трепна. Лицето му доби хладен израз.

— Бих искал да пийна нещо. Облечи се и ела в кухнята!

— Защо? Да си побъбрим малко? Може би забравяш, че вече е полунощ… А ти кой си?

— Не се ли досещаш?

— Може ли някой да потвърди самоличността ти?

— Много хора, ако се наложи.

Мъжът я изгледа пренебрежително и излезе в коридора. Шели захлопна вратата след него и за по-сигурно превъртя ключа. Възможно ли бе този човек да е съдружникът на баща й? Едва ли. Беше твърде млад — най-много на трийсет — трийсет и една.

Тя го завари да прави кафе в кухнята. Явно познаваше отлично къщата.

— Казвам се Раф Конуей — представи се той, все още с гръб към нея. — Да ти говори нещо?

— Не.

Той се обърна и я погледна.

— Аз съм съдружникът на баща ти.

— Надявам се, не очакваш да ми станеш по-симпатичен по тази причина.

— На теб в момента повече ти е нужна нечия симпатия. Какво правиш тук, Шели Стюарт?

— Баща ми ме покани. Мислех, че добре го познаваш.

— Доколкото човек може да го познава добре. Той си е самотник по природа.

— На мен ли го казваш? Напусна ни, когато бях на седем години. Толкова ми липсваше…

— Така ли?

— Да! И въобще, теб какво те засяга това?

— Марк ми е приятел. Той е великолепен художник, високоинтелигентен и чувствителен човек. Но животът му е съсипан…

Шели се стресна от укора в думите му.

— Как така… съсипан?

— Липсва му семейството. Баща ти и майка ти не са се разбирали. Добре. Но трябваше ли затова и ти да го изолираш от себе си?

Шели беше поразена.

— Не смей да ме съдиш, ти нищо не знаеш!

— Сигурна ли си, че не знам? Говорили сме с часове. Помня всичко, което ми е казал. Не си отговорила на нито едно от писмата му.

— Баща ми не ми е писал цели шестнайсет години.

— Тогава как стана така, че ти дойде?

— Получих едно-единствено писмо.

— Онова, в което се споменаваше за бизнеса му ли?

— Какво намекваш?

— И питаш значи! Не е ли малко внезапен този обрат в отношенията ви?

— Щях да дойда много по-рано, ако ме бе поканил. Не държа да ми вярваш. Ти дори не ме познаваш, а си настроен толкова враждебно.

Раф сипа кафе в две чаши и ги сложи на масата.

— Защо не доведе и майка си?

— Тя си има свой живот. Омъжи се повторно преди години. Имам двама братя. Отскоро живея отделно. Прецених, че вече съм достатъчно голяма.

Погледът му се плъзна по лицето й, по изящните рамене и гърди.

— Разбира се! На двайсет и три изведнъж се почувства зряла и реши, че е време да направиш визита на Марк.

— Пак ти повтарям: получих писмото му.

— Фактите говорят друго.

— Ти няма откъде да знаеш! И въобще не ме е грижа какво мислиш!

— И аз не се интересувам много от твоето мнение. За мен важен е Марк, а това, което е изтърпял, е незаслужено… Между другото, той е в Брисбейн за няколко дни. Остави ми ключовете от къщата и кучетата. Видях, че свети и реших да проверя.

— Татко не ти ли каза, че ще дойда?

— Каза ми. Преди три месеца. Нямаше да му е първото разочарование. Колко дълго смяташ да останеш? Докато разбереш колко точно са парите му?

Реакцията на Шели бе мигновена. Тя замахна да зашлеви плесница на омразната физиономия, но Раф улови ръката й навреме и насила я сложи обратно на масата.

— Я, гледай ти! Трябва да се научиш да се владееш.

— По-добре ще е да започна тренировки по карате.

— Хайде, хайде! Не съм ти причинил нищо лошо. Ще трябва да си събереш нещата. Не може да останеш тук.

— Извинявай, но ще остана. Ти си най-неприятният тип, който някога съм срещала!

— Тогава значи трябва да си отваряш по-добре очите. Знаеш ли какво си мисля за теб? Омръзнало ти е да стоиш в Нова Зеландия и след като си чула за успехите на Марк като художник, си решила да си опиташ късмета тук.

— Господи! Нямах никаква представа, че той рисува…

— И просто дойде да го видиш? Обърна нова страница. Стана друг човек…

— Не знаех, че трябва да искам разрешение от теб.

— Нямаше да го получиш. Хайде, събирай си нещата!

— Няма! Категорична съм.

— Марк не би одобрил. Връща се чак в петък. Да не смяташ, че ще поема такава отговорност. Наоколо се навъртат скитници. Помисли си само: ако те забележат, може и нещо друго да им хрумне, освен да задигнат някоя вещ.

— Доведи кучетата тогава! Каква порода са?

— Добермани. На диета… Мисля, че не гориш от желание да ги видиш.

След петнайсет минути вече пътуваха с джипа на Раф.

— От трън, та на глог — промърмори ядно Шели.

— Нещо не ти харесва ли? Гарантирам за сигурността ти. А между другото, никак не ми се нрави това, което си си наумила.

— Нищо не съм си наумила. Проблемът е, че някои мъже имат доста порочна представа за женската природа. Предполагам, очакваш, че съм тук, за да измъкна парите на баща ми. Повярвай ми, не кроя такива планове. Татко ми писа…

— Много пъти — прекъсна я той. — Знам, защото аз пусках повечето от писмата. А за подаръците и парите какво ще кажеш?

Шели нямаше представа за какво говори той. В гърлото й заседна буца.

— Пари?

— Браво! Обзалагам се, че в училищните пиески си играла само главни роли. — Той открито й се подиграваше. — Ами перлите за двайсет и първия ти рожден ден? Марк отиде чак в Бруум, за да ги купи. Перли от Южно море — най-качествените в света.

Ако всичко това бе вярно, то значи, че майка й я бе лъгала години наред. Може би е вярвала, че го прави за нейно добро.

— Да, така е.

— Ах, ти, малка мошеничке! Издаде се накрая! Сега как мога да ти вярвам, че не си меркантилна? Сигурно имаш мозък като касов апарат.

— Подаръците не значат нищо, ако баща ти го няма.

Нямаше смисъл да разкрива истината пред един непознат. Особено, ако е склонен да съди хората с лека ръка.

— А ти знаеш ли, че баща ти се бори за теб и в съда, но загуби делото. На нас, мъжете, невинаги ни е лесно. Както и да е. Има време, ще се изяснят нещата.

— Едва ли биха се изяснили, ако ти се намесваш. Това е между мен и татко. Съжалявам, ако съм объркала с нещо плановете ти. Няма да остана тук за дълго.

— Не бих посмял и да настоявам. Само искам да те предупредя да бъдеш много мила с Марк. Разбираш ли, неговата представа за теб не отговаря точно на действителността…

— А ти наясно ли си с действителността? — Шели беше вбесена от тона му. — Веднъж създал си мнение, ти не би позволил на никой и нищо да го промени! Що за „високоморална“ позиция поддържаш? Казваш, че татко ти е съдружник, но той спокойно може да ти бъде баща! Изглежда съмнително. Какво всъщност искаш от него?

— Не ставай смешна! Явно си преуморена — да сключим примирие. И без това почти стигнахме.

Атмосферата в колата беше крайно напрегната. Шели усещаше някаква нелепа възбуда и се опитваше да я потисне. Между тях ставаше нещо, въпреки че за симпатия и дума не можеше да става.

Зад палмите, към които се движеха, проблясваха множество светлинки.

— Наближаваме ли? Къщата изглежда огромна.

— Да, големичка е. Ще те разведа.

— По това време! Да не си луд?

— Не съм сигурен, но помага — засмя се той. — Това е моята къща.

— Господи! Нима е възможно млад човек като теб да има къща, която струва милиони? Наследствена ли е?

— Касовият апарат в главата ти май отново заработи… Бива ме в бизнеса, имам ум в главата. Добре го запомни, Шели!

Слязоха от колата и тръгнаха по алея, оградена с големи мраморни саксии с разцъфнали лилиуми. От двете страни на входа растяха величествени палми. На вратата го посрещна млада жена в шарен саронг. Имаше буйна и къдрава черна коса.

— О, Рафаел! — В гласа й прозвуча тревога.

— Върнах се.

Значи беше женен. И как иначе? Такъв мъж…

— Женен ли си?

— Не, нямам съпруга, която да ми лази по нервите. Това е моята братовчедка Даниела. Дойде на гости от Италия.

Отблизо Даниела изглеждаше по-млада — на не повече от двайсет и пет. Беше дребна, елегантна, олицетворение на жизнерадост. Тя изгледа втренчено Шели и възкликна:

— Но коя е тази жена с теб?

Недискретният въпрос накара Шели да се почувства неудобно. Прииска й се да се обърне и да избяга. Всичко бе ясно. Така би реагирала не братовчедка, а ревнива любовница.