Роджър Саймън
Мистерията на Мозес Уайн (23)

23

— Можем ли да продължим, сеньор Дихтер?

— Да продължите?

— Да, нали разбирате, салоните за масаж в Плая дел Рей?

— Предполагам.

— Но вие погрижихте ли се за полицията?

— Какво?

— Погрижихте ли се за полицията, така както го сторихте в Нюпорт и Корона дел Мар?

— Да, разбира се… Не ми ли вярвате?

— Да ви вярваме, сеньор? Ние винаги ще ви вярваме.

— Добре.

— Защото ние записваме този разговор, сеньор!

— Вие какво?!

Седях заедно с Кунц в полицейския участък, докато той пускаше касетите. Разговорите на Дихтер правеха Джон Ерлихман да изглежда едва ли не светец. Ако имаше късмет, щеше да се размине само със сериозно мъмрене и да загуби правото си да адвокатства в Сан Бернардино.

Докато слушахме последната касета, набрах номера на Албъртс от вестник „Сакраменто Бий“ и му съобщих сензацията, която бях му обещал, просто, за да не би случайно Кунц или някоя „секретарка“ да побърза да изтрие записите.

Едва тогава се върнах у дома. Къщата бе тъмна и бавачката бе заспала пред телевизора. Джони Карсън бъбреше с автора на някаква нова книга, за това как трябва да се прелъстяват невротични жени. Симпатягата беше тропосал заглавната страница на книгата пред телевизионната камера и тя се продаваше с бясна скорост. Този поглед към издателската индустрия извика отново в съзнанието ми Джок и Дебора, и Нанси, която стои там, гледа ги и получава своя първи урок по сексуално освобождаване. Приседнах в един ъгъл на стаята и притиснах слепоочията си. Насилих се да погледна в лице случилото се. Извършеното от Нанси лудост ли беше или почти нормална човешка реакция на това, което е ставало пред нея? В Италия човек бива напълно оправдан за такова „престъпление от страст“, дори може би не го и съдят. Но Нанси беше жена в едно общество, което отричаше правото на жените да изпадат в емоционални крайности по отношение на мъжете и съпътстващите ги обществени привилегии. Ами Джок? Поведението му будеше отвращение, но човек едва ли можеше да го мрази. Той сам достатъчно се бе намразил, бе почувствал достатъчно силно вината си, за да отнеме собствения си живот, като в същото време е бил достатъчно прозорлив да изкара на бял свят обществената корупция, оставяйки ми на разположение този материал.

„Сексуалното освобождение“ бе закоравяла гадост. Знаех това от собствен опит, от моята собствена ревнивост и себичност. Спомням си как, когато бях още младоженец, не можех да позволя на Сузане да ми описва другите мъже, с които бе спала, и как по-късно не можех да позволя на Алора свободата, на която аз самият се радвах. Винаги усещах в себе си страха, даже ужаса от възможността да бъдат оспорвани тези сексуални догми, които ми бяха втълпени в детството и които още по-трудно се поддаваха на промени, отколкото дори най-неутолимата жажда на човека за власт и богатства.

Не можех да спя. Стоях буден цялата нощ и се чудех какво да правя с Нанси. Нямаше никакъв шанс, дори ако се опитах да укрия нещата. Кунц бе захапал здраво случая и дори той би могъл за относително кратко време да открие какво се бе случило. А и Рейгън в Сакраменто „биеше барабана“ и призоваваше към всеобщо възмездие.

В малките часове на нощта бях стигнал вече до две решения. Първото беше да напуснем страната заедно, просто да си грабнем паспортите и да тръгнем. Да заминем за Южна Америка, преди Кунц да можеше заедно със следователя да прегледа точка по точка този деликатен случай. Усложненията при това решение бяха непреодолими. Какво щяхме да правим с децата, с живота си? Как можехме да уредим всичко това за няколкото часа, които ни оставаха?

Второто решение беше да я предам. Да я оставя изцяло в ръцете на съда. Перспективата бе всякаква друга, само не и обнадеждаваща. Тогава се сетих за Даяна Фийлд, стара моя приятелка от студентските години, която сега бе адвокатка в Лос Анджелис. Имаше безупречна репутация като адвокат в пледирането и ако някой знаеше как могат да се повлияят съдебните заседатели, то — това бе тя. Позвъних на Даяна и я събудих. Беше четири часа сутринта. След кратко, но многословно извинение тя ме изслуша. Да, имала някои идеи. Каза, че ако бихме могли да изкараме Хехт най-големия мръсник за последните десет години и ако Нанси би се предала, преди да я арестуват полицаите, то тогава би било възможно да се отърве с присъда за убийство поради временно умопомрачение или непредумишлено убийство. Според Даяна, Нанси щеше да бъде отново на свобода след четири или шест години.

Изпаднах в екстаз. Попитах Даяна дали не иска да се заеме със случая, но тя отговори, че е много заета и е затънала до гуша с няколко случая на изнасилвания и малтретиране на деца по особено жесток начин. Помолих я още веднъж и тогава тя прие.

Взех един душ и закрачих из хола в очакване да се съмне. Когато настъпи утрото, събудих бавачката и я помолих да остане още малко, като и казах, че ще се върна по-късно през деня. После се забързах към Мармонт, пристигайки пред бунгалото на Нанси преди още часовникът да бе ударил седем.

Почуках на вратата и тя веднага отговори. От кръговете под очите й ясно личеше, че не бе спала вече две нощи. Прегърнахме се за миг и аз отидох в кухничката да направя кафе. Седяхме в хола, пиехме кафе, чаша след чаша и аз й обяснявах това, което Даяна ми бе казала по телефона преди три часа. Ако Нанси се предадеше, Даяна би могла да действа бързо, да отиде в участъка и да подпише съответните свидетелски показания преди още Кунц да се нахвърли върху нас.

Нанси се съгласи. Аз допих кафето си, а тя отиде в банята, изми се и се облече. Когато излезе в своята черна семпла рокля и без грим, тя изглеждаше поне с десет години по-млада, бледа и червенокоса, като някое осемнадесетгодишно ирландско момиче на път да приеме светото причастие. Изправих се и застанах до нея. Питах се какви ли чувства щяхме да изпитваме един към друг след четири или пет години, когато тя излезеше от затвора.

— Добре изглеждаш — рекох.

— Благодаря.

— Как се чувстваш?

— По-добре.

— И аз.

Отворихме вратата и излязохме навън. Беше слънчево утро и „Шато Мармонт“ се къпеше в ярката светлина на Южна Калифорния. Напуснахме бунгалото и тръгнахме надолу по пътеката, минахме покрай храстите от азалии и плувния басейн. След това завихме и пресякохме улицата. Отидохме до мястото, където бях паркирал наетата „Вега“ — встрани от „Мармонт Лейн“. Спрях за миг, протегнах се, опитвайки се да се отърся от летаргията на безсънната нощ. Нанси вървеше на няколко стъпки пред мене. Изведнъж спря, обърна се към мене и се усмихна.

— Чудесен ден — каза тя.

Кимнах и понечих да я настигна. Точно тогава го чух — глух плясък, какъвто чуваме, когато медицинското гюле падне върху брезентовия дюшек във физкултурния салон. Само беше по-далечен и неясен. Нанси се олюля, опря се на левия си крак, сякаш застанала в пирует, и нададе глух, болезнен вик. Загубила опора, тя залитна назад по посока на плувния басейн. Струя кръв бликна от врата й.

Изкрещях диво и се спуснах към нея. Взех я в ръцете си, търсейки трескаво убиеца й сред дърветата и къщите над нас. Но сред гъстата зеленина не се виждаше никой. Изстрелът би могъл да дойде отвсякъде. Беше работа на професионалист.

Обърнах се, притискайки Нанси към себе си — главата й се люлееше безжизнена върху моето рамо — една волна птица, ударена смъртоносно от четиристотин метра разстояние.