Роджър Саймън
Мистерията на Мозес Уайн (14)

14

— Откъде Грийнглас знае, че Мейко е била там? — повтори въпроса си Нанси.

— Не зная.

— Сигурно я е убил, или е накарал някой да я убие.

— И да остави името си в бележката до мене в Шато Мармонт? Далеч по-умен е.

— Тогава за какво го е направил?

— Дал ни е знак. Показал ни е, че не е замесен.

Нанси ме погледна смутена. Беше вече дванадесет и половина. Карахме на изток по булевард Сънсет. Тревожех се за времето. Цели тридесет минути отидоха да убеждаваме Грускау да ни пусне да си ходим.

— Добре — рече Нанси. — Обясни ми по какъв начин това доказва, че Грийнглас не е замесен.

— Гледай сега: преди всичко Майер е разбрал, че Джок наистина е имал алиби и че Мейко е била убита най-вероятно от някой, който е искал Джок да поеме отговорността за убийството на Деби Франк. Нали така?

Нанси кимна.

— Следователно — вероятност номер две — ти си била права през цялото време. Джок е бил убит, като са използвали убийството на Дебора Франк за прикритие, а бележката, че се е самоубил, е била фалшива.

— Да — промълви глухо Нанси. — Това разбирам.

— А сега — по-заплетената част. Една, тъй да се каже, талмудска^[1] подробност за еврейския гангстер. Ако Грийнглас е знаел, че алибито на Джок е сигурно, то тогава той е знаел, че Джок не е убил Дебора. Следователно той не е имал никаква причина да убива Джок, за да отмъщава за племенницата си.

— Значи мотивът, който приписваме на Грийнглас, е фалшив.

— Точно така. Той е невинен. Не е искал да отмъщава на Джок, защото вече е знаел, че Джок не е извършил убийството. Толкова просто.

— Тогава докъде стигнахме? — попита Нанси.

Усетих как всичко ми се сви отвътре. Истината бе потресаващо ясна.

— Доникъде — отвърнах.

— Какво ще правиш?

— Има само една възможност.

— Каква?

— Да отида при кубинците. Да им кажа, че не съм намерил касетите, но да се опитам да ги убедя да не закачат децата… Нямам друг избор.

Завих по алеята зад Мармонт и паркирах в края, близо до бунгалата. Пресегнах се и отворих вратата за Нанси. Тя не се помръдна. На лицето й се появи язвителна усмивка.

— Това се казва мъжка работа, а?

Изправих се на седалката, оставяйки вратата отворена, и я изгледах.

— Не става въпрос за мъжка или женска работа. Онези мръсници са убийци. Ти можеш да дойдеш или не. Както решиш. Само че, побързай.

Тя премисли за миг, после хлъзна ръка по седалката, докато докосна бедрото ми.

— Как искаш да постъпя? — попита Нанси.

— О, ами…

— Ще се влюбиш ли в мене?

— Какво общо има едното с другото?

— Не зная. Нищо, предполагам… Целуни ме за довиждане.

Наведох се и я целунах. Имах намерение целувката да бъде кратка, но тя се задълбочи, удължи се и отново почувствах страстта от предишната вечер. Нанси се отдръпна първа.

— Мисля, че не трябва — каза тя.

— Какво?

— Да се влюбваш в мене.

— Защо не?

— Няма да разбереш.

— А защо считаш, че се влюбвам?

— Познава се по погледа ти. И преди съм го виждала. Във филмите.

— Ти вярваш ли в романтични истории?

— Не, но може би ти вярваш.

Погледнах я учуден.

— До довечера — рекох аз и подкарах по „Сънсет“.

Кубинците живееха в моя квартал — Екоу парк. Бяха малко, но броят им непрекъснато нарастваше. Групи от по десет-дванадесет прииждаха заедно с прилива от Маями и Литъл Хавана. В края на 60-те години имаше само няколко кубински ресторанта и магазини за хранителни стоки. Сега вече се срещаха и търговци на облекло, посредници, лекари и зъболекари. Имаше книжарници, павилиони за вестници, едно енорийско училище и няколко нощни заведения, където човек можеше да потанцува пачанга^[2] и да послуша музиката на няколко оркестъра „Тропикана“. Все пак кубинците бяха доста здрава и сплотена община, въпреки големия си брой. Някои от тях още живееха с илюзията, че един ден ще се върнат на острова, а други изразяваха фалшиви съжаления.

Най-напред потърсих Сантяго Мартин в Бейти Маркет — магазин за хранителни стоки на ъгъла на булевардите Сънсет и Силвър Лейк. Често купувах там кафе и познавах управителя — един стар негър от Ориенте, който бе дошъл в Щатите по време на режима на Батиста, много преди Кастро да дойде на власт.

— Как си, Карлос?

— Hola, amigo^[3] — каза той, посягайки към една кутия кафе „Гавина“ и пакет филтърна хартия. Никога не можеше да си спомни името ми, но винаги знаеше какво искам.

Поклатих глава.

— Не сега… Днес търся нещо друго — един едър кубинец на име Сантяго Мартин. Познаваш ли го?

— Лично не. Той не идва тук. А и освен това не вярвам сам да си пазарува.

— Знаеш ли къде мога да го намеря?

— Опитай в редакцията на вестник „Двадесети май“. Под естакадата е — до Екоу Парк Лейк.

Редакцията беше затворена. Надникнах вътре. Вестникът излизаше веднъж на всеки две седмици и щяха да отворят чак в четвъртък. През прозореца се виждаше една голяма снимка на Хавана и уголемен портрет на Кастро, който бе превърнат в табло за забиване на стрели. Над него се мъдреше портрет на Алфредо Зейас, президент на Куба от 1921 до 1925-та година. Всяка една от тези изгнанически групи имаше своя особена идеология, свои собствени герои.

Вървях по „Сънсет“, надничах в пекарните и магазините за грамофонни плочи, опитвайки се да отгатна кои са кубински и кои — мексикански. С всеки изминат миг ставах все по-добър познавач. Бях притеснен и не ме сдържаше на едно място. Положението с децата ме изнервяше. Трябваше да запазя разсъдъка си.

Тогава се сетих за нещо съвсем елементарно — влязох в една телефонна кабина, за да потърся телефонния номер на Вияхес Майами в указателя. Набрах номера, но отсреща ме препратиха към друг номер — 628 в Екоу Парк. Започнах отново да набирам.

— Моги Дивелъпмънт Къмпани…

— Искам да говоря със Сантяго Мартин.

— Мистър Мартин обядва.

— Знаете ли къде?

— Съжалявам, не мога да ви дам такава информация.

— Но случаят е спешен. Аз съм мистър Браунлоу, новият данъчен съветник на мистър Мартин. Има известни неточности в приходите му по тримесечия, които трябва незабавно да се отстранят, за да се избегне официалната проверка!

— Не може ли това да почака до следобед?

— Но данъчните служби във Вашингтон затварят следобед!

Секретарката ме помоли да изчакам на телефона. Затаих дъх. Броях секундите. Беше шанс едно на хиляда. След минута тя отново се обади.

— В „Ла Гуантанамера“ е. На Темпъл стрийт.

— Благодаря.

„Ла Гуантанамера“ се намираше на пет минути път. Беше кубински ресторант и нощен бар на ъгъла на Уестморленд до една застрахователна агенция и магазин за грамофонни плочи. Нощем тук свиреше съставът „Шоколад и Силвия“, но сега, когато влязох, беше тихо. Като изключим зелената лампа над барплота, помещението беше тъмно. Минах през него и влязох в ресторанта. Вътре имаше светлини и палми, а стените бяха изпъстрени с пейзажи от кубинската действителност, подобни на картината на Уинслоу Омир „Гълфстрийм“ — черни мъже, голи до кръста, режат стеблата на захарната тръстика със своите святкащи мачете.

Залата беше празна, като изключим компанията на Мартин. Той седеше до една кръгла маса в ъгъла, заобиколен от хората си и ядеше огромна порция задушени раци с пържени банани. Като се приближих, той стана и протегна ръка.

— Мистър Уайн, толкова се радвам да ви видя. Секретарката ми ме уведоми, че сте тръгнали насам.

— Вашата…?

Той посочи телефона на масата.

— Не трябваше да си правите такъв труд. Нали ви оставих картичката си?… А сега, къде са касетите?

— Точно в това е проблемът, мистър Мартин. Никак не беше лесно да ги открия.

— Защо?

— Първо, защото не зная какво има на тях, и второ, защото не зная у кого са.

Сантяго Мартин се усмихна и разчупи щипките на един от раците.

— Хайде, мистър Уайн, отгатнете.

— Предполагам, че касетите съдържат нещо изобличаващо, което свързва директорите на Лигата за сексуални свободи с някое високопоставено лице.

— Много добре, мистър Уайн. Съвсем точно… И очаквате да ви повярвам, че не знаете кой е този някой.

— Точно така…

— Вие просто искате да ви кажа всичко, което зная. За какъв ме вземате? За глупак?… Седнете.

Един от хората му издърпа стол и аз седнах срещу Мартин.

— Какво ще искате за обяд? Сарсуелата^[4] е добра. Ако не сте много гладен, вземете си „Медиа ноче“^[5].

— Не ми се яде, мистър Мартин.

— Ах, вие сте загрижен за децата си. Как им се харесва в Дисниленд? Аз самият ходя в Дисниленд поне два пъти в годината… Нали имам шест деца…

Той ме изгледа за миг, после извади портфейла си и измъкна от него цветна снимка на шест сияещи хлапета, зяпащи развъдник за крокодили.

—В Маями — рече той. — Виждате ли? Това е Хорхе, най-големият. И Естебан… Късметлии сме, мистър Уайн, че имаме момчета.

— Харесвам и момичета, мистър Мартин.

— Е, да, естествено.

Той щракна с пръсти към сервитьора:

— Manuel, mas platanos. Y una cerbera.^[6]

Мартин се обърна към мене.

— Нямате нищо против, нали? Още съм гладен.

Наведох се към него, а той започна да яде.

— Вижте, мисля, че правите грешка с мене. Разполагам с нови факти, които ще променят намеренията ви.

— Така ли?

— Хехт не се е самоубил.

— О-о-о?!

— Мейко, японката, която беше алибито му, е била намерена пречукана в тръбата на климатичната инсталация в студиото на „Туенти сенчъри фокс“.

— Пречукана?

— Asesinato^[7].

— Ах…

Сантяго се усмихна и се нахвърли върху втората си порция от пържени банани.

— Тези момичета! Винаги свършват така. Искат само пари. Много са алчни.

— Алчни? Гърбът й бе покрит с изгаряния от цигари, сеньор Мартин.

— О, жалко.

Той премига и погледът му помръкна за миг. Сигурно я бе познавал в училището. Все пак нали беше управител?

— И какво доказва всичко това? — попита Сантяго Мартин.

— Че Хехт е бил убит.

— Ах.

— И вероятно от същото лице, което е убило Дебора Франк.

— О-о-о?

— А който го е убил, е взел и касетите.

— Виж ти?… И какво значение има това?

— Какво значение ли? Щом открием убиеца, ще открием и касетите.

Той разпери ръце.

— Но, разбира се! И вие сте го направили. Вие работите за Ел Хефе и сте го убили.

— Приличам ли ви на убиец?

— Това не е важно. Или вие сте го извършили, или сам шефът, а вие сте му помогнали. Няма значение… важни са… и, разбира се, децата ви. Добре прекарват в къщата на духовете, нали? Вече два пъти бяха там.

— Не закачайте децата ми, Мартин.

Обля ме студена пот.

— Ще се обадя в полицията.

— В полицията? — засмя се той.

— Защо не се обадите на Ел Хефе?

Тази работа с Ел Хефе започваше да ме притеснява. Който и да беше, Мартин явно не вярваше, че не работя за него. Трябваше да сменя скоростите.

— Ами ако касетите не са у Ел Хефе? Ако са у някоя трета страна, която сега се опитва да се добере до него.

Мартин застина, както поднасяше към устата си няколко банана, набучени на вилицата.

— И кой би искал да направи това?

Той лапна бананите и ги глътна.

— Ел Хефе има врагове.

— Вярно е.

Сантяго Мартин сякаш за пръв път се заслуша в думите ми.

— Ел Хефе може би иска да се споразумее с вас.

— Ами, добре. Аз съм тук.

— Не искате ли да му предам нещо?

— Кажете му… да не предава стари приятели.

Изведнъж разговорът ни бе прекъснат от силен трясък и до ушите ми достигна познат глас.

— Ей, копеле, разкарай се, защото иначе ще ти нанижа яйцата ето на тази счупена бутилка от „Уайлд Търки“!

Беше Гюнтер, който размахваше счупена бутилка уиски, приклещен до барплота от двама телохранители на Мартин.

— Ще ви продупча шкембетата, тъпанари!

Гюнтер започна да се приближава към тях, движейки се като тореадор, който се готви да нанесе последния удар.

— Caraho!^[8] — изруга една от горилите и измъкна автоматичен „Браунинг“.

Гюнтер замахна към него с парчето от бутилка. Горилата стреля. За щастие уцели шейкъра за коктейли в краката на Гюнтер. По барплота се разхвърчаха парчета от стъкло. Гюнтер обаче продължи да напредва и замахна повторно към него. Острието мина на сантиметър от ченето на горилата.

— No se puede!^[9] — рече другата горила, навеждайки се ниско и измъквайки пистолет, който внимателно насочи към главата на Гюнтер Томас.

— Хайде де, стреляй, лайнар такъв! — извика Гюнтер, обръщайки се с лице към него.

Представих си как мозъкът му се пръска по огледалото на стената. Скочих на крака.

— Той е от нашите! — изкрещях аз.

Горилата се извъртя към мене.

— Един от вашите хора? — рече Сантяго, попивайки със салфетка устните си.

— Работи за Ел Хефе.

— Разбирам.

— Аз ще се разбера с него — рекох на Мартин.

Отидох при Гюнтер, сграбчих го за ръката и изсъсках в ухото му:

— Върви напред, кретен такъв, и не се обръщай назад.

Минахме покрай озадачените гангстери и излязохме от ресторанта.

— Пак те намерих — ухили се Гюнтер, когато стигнахме алеята.

— Много смешно, ебалнико! — изръмжах аз и опрях гърба му в стената. — Този път ти почти успя да ми отвориш маса трудности, а също и да станеш причина да убият децата ми. Виж какво, Робин Худ! Аплодисменти за стила ти, но аз предпочитам да работя сам.

— И кога точно успях да ти „отворя маса трудности“?

— Единственото нещо, което някога изобщо си отварял, е било бутилка „Уайлд Търки“ и то, когато друг плаща.

— Хо-хо-хо! Бедата ти идва от това, че не знаеш кои са ти приятели.

— Кои са?

— Твоят скромен слуга от четвърти отдел.

Той се усмихна, бръкна в джоба си и измъкна цял куп изрезки от вестници.

— От мазето на ресторанта са.

— Дай да видим.

Гюнтер отвори ръката си и аз порових сред изрезките. Бяха около шест-седем, от различни вестници, но по едно и също време — пролетта на 1971 година. Всичките се отнасяха за едно събитие — 10-годишнината от нашествието в залива „Бейъвпигс“^[10].

— Недоволни кубинци. Нищо друго. Това личеше и от картините по стените.

Тъкмо се канех да му върна изрезките, когато Гюнтер каза:

— Така ли мислиш? Я погледни тази.

Той посочи към една неясна снимка от вестник. На нея имаше осем мъже, застанали пред някакъв плувен басейн, и хванати дружески за ръце. Надписът гласеше:

CUBA LIBRE REGRESAMOS^[11]

„Хора от третия батальон, участвали в нашествието в зловещия свински залив, се срещат със своя стар шеф.“

Разгледах лицата на хората от трети батальон, разпознавайки лесно между тях Сантяго Мартин и неговите приятели. Но не друго, а лицето на шефа ме зашемети. Трябваше да го разгледам три пъти, за да се уверя, че не, греша. Нямаше грешка. Беше министърът на правосъдието Франк Дихтер.

— Значи това е Ел Хефе?

— Така изглежда, нали?