Нора Робъртс
Ледена страст (4)

Четвърта глава

Адриан обичаше да ходи на пазар. На осемгодишна възраст различаваше диамантите от блестящото стъкло, бирманските рубини от камъните с по-лошо качество и цвят. Баба й Джидах я научи да преценява формата, чистотата и цвета с вещината на бижутер. Двете бродеха с часове и се любуваха на камъните, които предлагаха там.

„Бижутата са гаранцията, която жената носи. Съхранените в банки кюлчета злато и книжни пари не й дават нищо. Диаманти, смарагди и сапфири се закачват на карфици, монтират се на клипсове и се нанизват, така че тя да покаже скъпоценностите си на света“ — казваше Джидах.

За Адриан бе голямо удоволствие да наблюдава как баба й се пазари, докато горещият въздух наоколо трепти. Жените, покрити с черни наметала като ята косове, често ходеха на пазара на групи. Там опипваха нанизи злато и сребро, пробваха пръстени с полирани камъни или изучаваха блясъка на скъпоценностите по прашни стъкла. Миризми на животни и ароматични подправки изпълваха неподвижния въздух, а matawain, с техните рошави къносани бради, обикаляха, готови да накажат всяко нарушение на религиозния закон. Когато бе с Джидах, Адриан не се страхуваше от matawain. В Джакир почитаха майката на шейха. Тя бе родила дванайсет деца. На пазара бе шумно — чуваха се подвиквания при пазарлъци, рев на магарета, плясване на сандали върху твърдата земя.

След като ги призовяха за молитва, пазарът се затваряше. Жените чакаха, а мъжете навеждаха лица към земята. Адриан слушаше тракането на молитвените броеници с наведена глава като другите жени. Още не носеше фередже, но вече не беше дете. Очакваше промяната в последните дни на средиземноморското лято.

Така живееха в Джакир. В държавата цареше бедност, а в двореца — охолство. Като първородна дъщеря на шейха Адриан имаше право на символите и знаците на нейния сан, но сърцето на Абду никога не се отвори за нея.

Втората му жена роди две дъщери след Фахид. Говореше се в харема, че след второто момиче той изпаднал в ярост и почти се развел с Лайха. Престолонаследникът бе силен и красив и според предположенията, втората му съпруга скоро пак можеше да забременее. За да гарантира родословието си, шейхът се ожени за трети път и бързо пося семето си.

Всяка сутрин Фоуб вземаше по едно хапче. Търсеше спасение в сънищата.

Сложила глава върху коляното на майка си, с притворени заради виещия се дим очи, Адриан наблюдаваше танца на своите братовчедки. Преваляше дългият горещ следобед. Беше се надявала да отиде на пазара да купи коприна или златна гривна като тази, която Дуджа й показа предишния ден, но Фоуб от сутринта изглеждаше зле.

Щяха да пазаруват утре. Вентилаторите раздвижваха натежалия от тамян въздух, а навън биеха барабаните. Латифа тайно бе внесла каталог от Холивуд. Жените се бутаха и кикотеха над него. Както винаги говореха за секс. Адриан вече бе свикнала с техните откровени разговори и не изпитваше интерес. Тя обичаше да гледа танците, бавните гъвкави движения, потока тъмни коси, извиването и въртенето на телата.

Наблюдаваше Мирай, третата жена на баща си, която, самодоволна с издутия си корем, седеше наблизо и обсъждаше раждането. Лайха кърмеше най-малката си дъщеря и гледаше изпод вежди Мирай. Фахид — здраво, петгодишно момче, припкаше наоколо и искаше да му се обръща внимание, и Лайха без колебание подаде бебето да го изнесат. Прегърна сина си и победоносно се усмихна.

— Продължават да ни оскърбяват — промълви Фоуб.

— Мамо?

— Нищо — разсеяно погали косата й. Ударите на барабана отекваха в главата й — монотонно, безпощадно, също като дните, които прекарваше в харема. — В Америка обичат децата, независимо дали са момчета или момичета. Там не се очаква от жените да раждат цял живот.

— Как се запазва родът?

Фоуб въздъхна. Имаше дни, когато мисълта й не течеше ясно. Знаеше, че това се дължи на хапчетата, и същевременно беше благодарна на тях. Последната доставка й струваше пръстен със смарагд, но в замяна получи и половин литър руска водка. Скъта я по най-скъпернически начин и всеки път, след като Абду си отиваше от стаята й, изпиваше по една малка чашка. Повече не се бореше с него, беше й безразлично, търпеливо понасяше всичко, като се утешаваше с мисълта за питието, на което ще се радва, след като той се оттегли.

Тя трябваше да си отиде. Ако имаше кураж, щеше да вземе Адриан и да избяга в истинския свят, където жените не бяха унижавани и не трябваше да се подчиняват на бруталните капризи на мъжете. Можеше да се върне в Америка, там хората я обичаха и се тълпяха в кината да я гледат. Тя още можеше да играе. Нима не играеше всеки ден? В Америка би предложила по-добър живот на Адриан.

Не можеше да си отиде. Фоуб затвори очи и се опита да не слуша тътена на барабаните. Жената можеше да напусне Джакир само с писмено разрешение на мъж от нейното семейство. Абду никога нямаше да й го даде, защото колкото я мразеше, толкова желаеше тялото й. Вече бе молила за разрешение да си отиде, но той отказваше. За да избяга, й трябваха хиляди долари. Беше риск, който тя едва ли можеше да поеме, а и бе невъзможно да го направи с Адриан. Нямаше подкуп, който да съблазни някой контрабандист да осигури нелегалното преминаване на дъщерята на шейха.

Страхуваше се от това, което Абду можеше да причини на дъщеря й. „Ще я вземе“ — мислеше Фоуб. Тя не можеше да го спре. Нямаше друг съд, който да я защити, освен неговия, нито друга полиция, към която да се обърне за помощ. Никога нямаше да изложи Адриан на риск.

Много пъти мислеше за самоубийство. Последното спасение! Мислеше за него така, както някога мислеше за правенето на любов — като нещо желано, изпълнено с наслада. Понякога в горещите безкрайни следобеди втренчено гледаше шишето с хапчета и се питаше как ли ще се чувства, ако погълне всичките и заспи завинаги. Възхитително! Изсипваше ги на дланта си, преброяваше ги и ги погалваше.

Но съществуваше Адриан. Единствено Адриан.

Фоуб трябваше да остане. Щеше да остане и да се спасява с наркотиците. И ще даде на детето нещо от себе си.

— Искам слънце — рязко каза тя, — да отидем в градината.

Замаяна от звуците и миризмите, Адриан предпочиташе да остане в харема, но послушно стана и тръгна с майка си.

Слънцето блесна в очите им, облъхна ги сухият горещ въздух. Фоуб замечта за тихоокеанския бриз. Някога имаше къща в Малибу, обичаше да седи до големия широк прозорец и да гледа водата с надигащите се вълни.

В градината имаше уханни екзотични цветя. Стените се издигаха нависоко, та разхождащата се жена да не изкушава минаващите мъже. Ислямът повеляваше така. Сексуално уязвима, лишена от сила и интелект, тя не можеше да опази своята добродетел. Мъжът я пазеше вместо нея.

В градината се носеха птичи песни. Когато за пръв път я видя с плетениците пищни цветове и упойващи аромати, помисли, че е като на филм. Наоколо се придвижваха пустинните пясъци, а тук имаше жасмин, олеандри и хибискус. Добре вирееха миниатюрни лимонови и портокалови дръвчета, но плодовете им бяха с остър вкус като очите на съпруга й.

Непреодолимо я привлече фонтанът. Подари й го Абду в деня на сватбата. Беше символ на непрестанната му любов. Любовта отдавна пресъхна, но фонтанът бе все същият.

Още беше негова жена, първата от четирите, които позволяваше законът. В Джакир женитбата й я превърна в затворничка. Въртеше пръстена на ръката си и гледаше как водата пада в малкото изкуствено езеро.

Адриан хвърляше камъчета, за да раздвижи лъскавите шарани.

— Мирай не ми харесва — започна детето. В ограничения свят на харема обикновено се говореше за другите жени и деца. — Перчи се с корема си и се хили така — тя изкриви лицето си и накара Фоуб да се разсмее.

— Колко си добра! — целуна я по главата. — Моята малка актриса. — „Има очите на баща си“ — помисли майката, като отмести косата от лицето й. Те й напомняха за времето, когато той я гледаше с любов и топлота. — В Америка ще се тълпят, за да те видят.

Зарадвана, Адриан се усмихна.

— Както са правили и за теб?

— Да. — Тя погледна към водата. Понякога бе мъчително да си спомня за предишната Фоуб. — Така беше. Винаги исках да правя хората щастливи, Ади.

— Репортерката, която дойде, каза, че им липсваш.

— Репортерката ли? — Бе преди две-три години. Не, може би преди четири. Странно, с времето всичко избледняваше. Абду даде съгласието си за интервюто, за да спре клюките за женитбата им. Фоуб не очакваше, че детето ще го запомни. Ади беше на не повече от четири-пет години тогава. — Какво мислиш за нея?

— Говореше особено и понякога прекалено бързо. Косата й бе късо подстригана като на малко момче, с цвят на слама. Беше ядосана, защото й разрешиха да направи само няколко снимки.

Фоуб седна на мраморната пейка, а Адриан продължи да хвърля камъчета.

— Каза, че си най-красивата жена в света, на която всички завиждат. Попита дали носиш фередже.

— Нищо не забравяш, нали? — Тя също си спомняше как съобрази да отговори, че използва фередже да защити кожата си от горещината и прахоляка.

— Беше ми приятно, когато тя говореше за теб. — Адриан си спомни как майка й плака, след като репортерката си отиде. — Дали ще се върне?

— Навярно ще се върне един ден. — Но Фоуб знаеше, че хората забравят. В Холивуд имаше нови лица и имена и за някои беше научила от писмата. Абду разрешаваше да й предават част от кореспонденцията, която получаваше. Фей Дънауей, Джейн Фонда, Ан Маргрет. Красивите млади актриси правеха впечатление и заемаха нейното място.

Докосна лицето си. Знаеше, че вече има бръчки около очите. Някога бе на корицата на всяко списание. Жените боядисваха косите си в нейния цвят. Сравняваха я с Монро, Гарднър и Лорен. По-късно не я сравняваха с никого — другите сравняваха с нея.

— Веднъж почти спечелих „Оскар“. Това е най-голямата награда за една актриса. И макар че не го взех, имаше чудесен прием. Всички се смееха, говореха и правеха планове. Беше толкова различно от Небраска. Живеех там, когато бях на твоята възраст.

— Там има ли сняг?

— Да — засмя се Фоуб и хвана ръцете й. — Има сняг. Живеех там с баба и дядо, защото родителите ми бяха починали. Бях много щастлива, но не го съзнавах. Исках да бъда артистка, да нося красиви дрехи и хората да ме обичат.

— И така стана кинозвезда.

— Да, станах. — Фоуб притисна лицето си до косата на Адриан. — Беше много отдавна. В Калифорния няма сняг, но има океан. За мене това бе приказка, а аз — принцесата, за която бях чела в детските книги. Макар и трудна, работата ми харесваше. Имах своя къща на брега.

— Щеше да си самотна.

— Не, имах приятели. Посетих места, за които не бях мечтала — Париж, Ню Йорк, Лондон. В Лондон срещнах баща ти…

— Къде е Лондон?

— В Англия, Европа. Забравяш уроците си.

— Не обичам уроците. Обичам приказките. — Но Адриан учеше упорито, защото знаеше, че Фоуб държи на това. Още една тайна между двете. — В Лондон живее кралица, чийто мъж е само принц. — Чакаше, уверена, че майка й ще я поправи. Беше толкова смешно — жена да управлява държава. Фоуб едва се усмихна и кимна. — В Лондон е студено и вали. В Джакир слънцето винаги свети.

— Лондон е красив. Мислех, че е най-хубавото място, което съм виждала. Там снимахме филм и хората се катереха по оградите да гледат. Викаха ме и понякога раздавах автографи или позирах. След това срещнах баща ти. Беше толкова красив и елегантен.

— Елегантен?

Фоуб затвори очи и замечтано се усмихна.

— Притеснявах се, защото той бе шейх, трябваше да спазя протокола и навсякъде имаше фотографи. Но после, когато говорехме, не обръщах внимание на това. Покани ме на вечеря, танцувахме.

— Танцува за него?

— С него. — Фоуб привлече Адриан до себе си на пейката. Наблизо лениво жужеше пчела. Звукът бе приятен, под въздействието на наркотика тя го възприемаше като музика. — В Америка и Европа мъжете и жените танцуват заедно.

Детето присви очи.

— Това разрешено ли е?

— Да, разрешено е да танцуваш с мъж, да говориш, да шофираш, да ходиш на театър. Можеш да вършиш толкова много неща. Хората ходят на срещи.

— Ходят? — Адриан се бореше с нейния английски. — Фурмите^[1] са за ядене.

Фоуб отново се засмя. Спомни си как танцуваха с Абду и той я гледаше усмихнат. Колко мъжествено беше лицето му, колко вежливо се държеше.

— Това е друго. Мъжът кани жената да излязат. Идва да я вземе от дома й. Понякога носи цветя. — „Рози“ — спомни си тя. Абду й изпрати дузина бели рози. — После отиват на вечеря или на представление и след това на вечеря. Могат да потанцуват в някой малък клуб.

— Ти танцуваше с татко, защото беше омъжена за него. Така ли?

— Не. Танцувахме, влюбихме се, после се оженихме. Различно е, Адриан, и е трудно за обяснение. В много части на света не е като в Джакир.

Детето отново бе обзето от страха — постоянен неин спътник от нощта, когато присъства на изнасилването на майка си.

— Ти искаш да се върнеш там.

Фоуб не усети страха в думите на дъщеря си, бе завладяна от собственото си разкаяние.

— Дълъг е пътят назад, Ади, много дълъг. Когато се омъжих за Абду, оставих всичко зад себе си. Но тогава не го съзнавах. Обичах го и той ме желаеше. Денят на женитбата ни бе най-щастливият в моя живот. Подари ми „Слънцето и Луната“. — Тя прокара ръка по корсажа си, сякаш усещаше тежестта на огърлицата. Когато я сложих, се почувствах като кралица, сбъдваха се мечтите ми от младини. Той ми даде част от себе си, част от своята страна. Тя бе всичко за мен.

— Това е съкровището с най-голяма стойност в Джакир. Показал ти е, че те цени повече от всичко.

— Да, някога. Вече не ме обича, Ади.

Адриан отдавна знаеше това, но каза:

— Ти си неговата съпруга.

Фоуб погледна годежния си пръстен — някога той значеше много.

— Да, една от трите.

— Не, ожени се за другите само защото иска синове. Мъжът трябва да има синове.

Фоуб взе в ръце лицето на Ади. Видя сълзите и болката. Навярно бе казала повече от необходимото, но беше късно да вземе думите си назад.

— Знам, че той те пренебрегва и това те наранява. Опитай се да разбереш, че е заради мен.

— Той ме мрази.

— Не, не е така. — „Абду действително мрази дъщеря си“ — помисли тя и притисна детето към себе си. Плашеше я студеният поглед, с който той гледаше Адриан. — Не те мрази. Чувства се обиден от това, което съм и не съм. Ти си моя. Когато те погледне, вижда само мен, без да осъзнава, че ти си част от него, най-доброто от него.

— Мразя го.

Ужасена, Фоуб се огледа наоколо. Бяха сами в градината, но се чуваха гласове и за всичко имаше уши.

— Не трябва да казваш това, дори не трябва да го мислиш. Не разбираш отношението на баща ти, Ади. Не се отнася за теб.

— Той те бие! — Тя се отдръпна назад, очите й сега бяха сухи и внезапно състарени. — Затова го мразя! Гледа ме и не ме вижда. Затова го мразя!

— Шшт! — Объркано Фоуб я взе в ръце и я залюля.

Повече нищо не каза. Не бе възнамерявала да разстрои майка си. Едва когато произнесе думите, разбра, че те изразяват чувствата, които изпитва към баща си. Омразата бе покълнала още преди нощта, когато Абду оскърби майка й. Засилваше се, подхранвана от неговото безразличие и пренебрежение — изтънчени обиди, които я отделяха от другите му деца.

Мразеше го и се срамуваше от това. Знаеше, че детето трябва да почита родителите си. Вече никога не спомена за омразата си.

През следващите седмици прекарваше дълго време с майка си. Докато се разхождаха в градината, Адриан слушаше нейните разкази за други светове. Струваха й се нереални, но й доставяха удоволствие, така както приказките на нейната баба за пирати и дракони.

Когато Мирай роди момиче и Абду се разведе с нея, Адриан се зарадва.

— Щастлива съм, че тя си отиде.

Тя играеше с Дуджа на джакове. Играта бе разрешена в харема след много дискусии и дебати.

— Къде ли ще я изпратят? — попита Дуджа.

Макар и по-малка, Адриан умееше да измъква информация.

— Трябва да й намерят къща в града. Малка къща. — Злорадо се усмихна и чевръсто загреба три джака. Можеше и да съжалява Мирай за участта й, но бившата съпруга на шейха отблъскваше другите жени с поведението си.

— Радвам се, че ще живее на друго място. — Братовчедка й отметна косата си, докато чакаше своя ред. — Няма да слушаме хвалбите й за това колко често я посещавал шейхът и колко пъти посаждал семето си.

Адриан пропусна топката. Бързо се огледа за майка си, но реши, че Фоуб няма да разбере, защото говореха на арабски.

— Искаш ли да правиш секс?

— Разбира се. — Дуджа остави джаковете да паднат и видя резултата. — Когато се омъжа, съпругът ми ще ме посещава всяка нощ. Ще му създам такова удоволствие, че няма да се нуждае от друга жена. Кожата ми ще бъде нежна, бюстът — стегнат и краката — разтворени. — Засмя се и придърпа джаковете.

Адриан забеляза, че един от джаковете затрепери, но не отбеляза нарушението. Ръцете й бяха по-ловки и по-бързи от Дуджините, а и беше ред на братовчедка й да спечели.

— Аз не искам да правя секс.

— Не ставай глупава. Всички жени искат. Законът ни разделя от мъжете, защото сме прекалено слаби да устояваме на изкушението. Спираме, когато остареем като баба.

— Тогава аз съм стара като баба.

Засмяха се и продължиха да играят.

„Дуджа няма да разбере — мислеше Адриан. — Мама не иска секс, а е млада и красива. Лайха се страхува от секса, защото роди две дъщери. А аз не искам, защото видях, че е грозно и брутално.“

За съжаление обаче това бе единственият начин да има бебе, а тя много обичаше бебетата. Може би съпругът й ще е внимателен и вече ще е имал други жени и деца. Няма да иска да прави секс с нея, а тя ще се грижи за другите бебета.

Щом им омръзна играта, Адриан отиде при баба си и седна в скута й. Джидах беше вдовица. Зъбите й бяха развалени заради слабостта й към сладкишите, но очите й бяха тъмни и ясни.

— Ето моята хубава Адриан. — Разтвори ръката си и й предложи обвит в станиол шоколад.

Детето се засмя, и го взе. Разви го внимателно, защото харесваше хубавата опаковка толкова, колкото и лакомството.

Джидах започна да разресва косата й.

— Ще отидеш ли да видиш новото бебе, бабо?

— Разбира се. Обичам всичките си внучета. Даже тези, които ми измъкват шоколада. Защо е тъжна моята Адриан?

— Мислиш ли, че шейхът ще се разведе с мама?

Старата жена бе забелязала, че Адриан вече не нарича Абду „татко“, и това я безпокоеше.

— Не знам. Не са минали девет години.

— Ако се разведе с нея, ние ще си отидем и ти ще ми липсваш.

— И ти ще ми липсваш. — „Тя вече не е дете“ — помисли Джидах, оставяйки четката настрана. — Не бива да се тревожиш за това, Адриан. Ти растеш. Скоро ще се омъжиш. След това ще имам правнучета.

— И ти ще им даваш шоколад, ще им разказваш приказки.

— Да. Иншаллах! — Целуна косата й. Беше тъмна като нощ и леко ухаеше. — И ще ги обичам, както обичам теб.

Адриан се обърна и обви с ръце шията на баба си. Беше й приятно да притиска слабото тяло на старата жена и да вдъхва благоуханието, което се носеше около нея.

— Винаги ще те обичам, бабо!

— Адриан, ела! — Фахид я теглеше за полата. Устата му бе изцапана с шоколад. Тук-там по копринената му роба имаше петна. — Хайде — повтори на арабски като не преставаше да я дърпа.

— Къде? — Винаги готова да го забавлява, тя седна до него и започна да го гъделичка.

— Искам пумпала. — Пискаше и се гърчеше, после шумно я целуна. — Искам да видя пумпала.

Сложи в джоба си шоколада, преди да му позволи да я повлече след себе си. Те се смееха, тичайки в коридора. Адриан пресилено охкаше и дишаше тежко, а Фахид я дърпаше за ръката. Стаята й бе по-малка от другите — едно от изтънчените оскърбления, нанесени от Абду. Единственият й прозорец гледаше към градината. По нейно желание стаята бе в розово и бяло. В единия ъгъл бяха лавиците с играчки, много от които изпратени от Америка, от Селест — най-добрата приятелка на Фоуб.

Пумпалът получи преди години. Беше обикновена, ярко оцветена играчка. При натискане на ръчката се чуваше приятен звук и от бързото въртене цветовете се преливаха. Бързо стана любимата играчка на Фахид и тя се принуди да я скрие.

— Искам пумпала.

— Знам. Последния път, когато си го искал и не съм била тук, ти си се опитал да се качиш и си ударил главата си — припомни му тя. — Щом шейхът научи за това, цяла седмица Адриан стоя в стаята си. — Затвори очи.

Той се усмихна и поклати глава. Смеейки се, сестра му се наведе така, че носовете им се докоснаха.

— Затвори очи, братче, или няма да ти дам пумпала.

Детето се подчини.

— Ако си добър, ще ти разреша да играеш с него целия ден.

Както говореше, се отдръпна назад и се мушна под леглото, където пазеше своите богатства. Докато се протягаше за пумпала, той се промъкна до нея.

— Фахид!

Ощипа го по бузата, както майката наказва любимото си дете.

— Ти си много лош.

— Аз обичам Адриан.

Трогнато тя погали рошавата му коса и го потупа по бузката.

— Обичам Фахид и тогава, когато е лош. — Взе пумпала и понечи да се измъкне изпод леглото, но момчето видя коледната топка.

— Колко е хубава! — Бе очарован. Сграбчи я с лепнещи от бонбоните ръце. — Моя е.

— Не, не е твоя. — Хвана го за глезените и го издърпа изпод леглото. — И е тайна.

Сгушиха се на килима. Момичето хвана ръцете му и ги раздруса. Щом видяха как пада снегът, забравиха за пумпала.

— Това е най-голямото ми съкровище. — Държеше я така, че светлината преминаваше през стъклото. — Топката е вълшебна.

— Вълшебна? — Устната му увисна от учудване. — Дай ми я! — Взе я и се изправи на крака. — Вълшебна. Искам да я покажа на мама.

— Не, Фахид, не!

Той се затича към вратата и Адриан се втурна след него.

Развълнуван от новата играчка, бързо изтопурка със здравите си крачета. Смехът му огласяше коридора, докато тичаше, размахвайки победоносно стъклената топка. За да продължи играта, той зави в прохода, свързващ женските помещения с покоите на шейха.

За пръв път у Адриан се породи интерес към тази част на двореца и се поколеба дали да влезе. Като дъщеря нямаше право на това. Пристъпи напред, надявайки се да примами обратно момчето с обещание за някакво ново забавление. Смехът му рязко спря и тя се втурна навътре.

Бе се проснал с треперещи устни в краката на Абду. Шейхът изглеждаше толкова висок и могъщ. Стоеше разкрачен и втренчено гледаше сина си. Бялата му роба се стелеше на пода, където бе паднал Фахид. В прохода светлините бяха мъждиви, но Адриан видя гневния блясък в очите му.

— Къде е майка ти?

— Извинете, сър. — Тя се втурна напред. Покорно бе навела глава, а сърцето й биеше до пръсване. — Аз се грижех за брат си.

Погледна я — разрошена коса, прах по роклята, влажни треперещи ръце. С един замах можеше да я събори, но тя не бе достойна дори за гнева му.

— Не е хубаво ти да се грижиш за принца.

Нищо не отговори. Знаеше, че трябва да мълчи. Ниско бе навела глава и той не видя яростта в очите й.

— Сълзите не са за мъжете, още по-малко за владетелите. — Наведе се да изправи Фахид. Едва тогава забеляза топката, която синът му здраво стискаше. — Откъде взе това? — Гневът му бе неочакван, режещ като сабя. — Това е забранено. — Грабна топката. Момчето заплака. — Ти ли ще позориш мен и дома ни!

Адриан знаеше, че баща й удря бързо и силно, и застана между двамата.

— Моя е. Аз му я дадох.

Очакваше удара, но не стана така. Вместо с ярост се сблъска с лед. Разбра, че най-жестокото наказание е хладното безразличие. Очите й се наляха със сълзи, но щом погледна баща си, плачът й секна. Чувстваше, че той иска да я разплаче. Ако единственият начин да му се противопостави беше този, тя нямаше да пророни и сълза.

— Ти искаш да поквариш сина ми! Даваш му християнски символи във вид на играчка! Трябваше да очаквам предателство от такива като теб. — Запрати топката в стената и тя се разби.

Ужасено, момченцето се сви в краката на Адриан.

— Върви при жените, където ти е мястото. Отсега нататък ти забранявам да се грижиш за Фахид.

Грабна сина си и се обърна. Детето с мокро и подуто от плач лице протегна към нея ръце и извика името й.