Нора Робъртс
Ледена страст (10)

Десета глава

Ню Йорк, октомври 1988

Две гъвкави ръце в черни ръкавици здраво се хващаха една след друга за възлесто тънко въже, яко като стомана. Трябваше да бъде устойчиво. Петдесет етажа надолу бяха улиците на Манхатън, измити от ранния утринен дъжд. Всичко зависеше от времето.

Алармената система бе много сполучлива, но не неразгадаема. Нищо не е неразгадаемо. Вече бе свършена предварителната работа след няколко часа изчисления с компютър. Най-елементарното — изключването на алармата, бе осъществено. Камерите, заснемащи коридорите, определиха начина на проникване. В най-добрия случай влизането отвътре щеше да е неудобно. Винаги имаше други възможни начини.

Ръмеше и бе хладно. Добре, че не духаше вятър, защото висящата на въжето фигура щеше да се удари в тухлената фасада на сградата. Светлината на уличните лампи се отразяваше в мазните локви. Облаци закриваха звездите. Облечената в черно фигура не поглеждаше нито надолу, нито нагоре.

По челото под плътно прилепващия чорап изби пот, но не от страх, а от напрежение. Фигурата се плъзна надолу, а силните крака се изпъваха и опираха в тухлите. Глезените трябваше да са здрави и гъвкави като на бегач или танцьор. Тялото и умът на крадеца са толкова важни, колкото чантата с инструменти за отваряне на брави или за изключване на алармени устройства.

Улиците бяха безлюдни. От време на време преминаваше такси и криволичеше пияница, попаднал по погрешка тук. Дори Ню Йорк бе пуст в четири часа сутринта. Но тя едва ли би се трогнала, дори ако около нея звучеше маршова музика. За фигурата в черно имаше значение само спускането по въжето. Едно неумело хващане или моментно невнимание би означавало жестока смърт.

Но успехът би бил… всичко.

Сантиметър след сантиметър приближаваше тясната тераса с подредени по нея саксии с цветя и със стабилен парапет. Ясно се виждаха малките дефекти в хоросана, шуплите и пукнатините в тухлите. Ако пияният успееше да погледне нагоре и да се съсредоточи, щеше да види черната фигура като насекомо, пълзящо по фасадата на сградата. Никой нямаше да му повярва, а и сам не би повярвал.

Изкушаваше се да побърза, за да отпусне схванатите си рамене и болящите ръце и да преодолее оставащото разстояние със скок.

Фигурата висеше непоколебимо и търпеливо във въздуха, водена от инстинкта си.

Черните маратонки се плъзнаха по парапета, тялото се люшна назад, намери опорна точка и застана в равновесие, стройно и напрегнато. Никой не чу смеха.

След като краката бяха здраво стъпили на терасата, имаше време да погледне Ню Йорк от високо и да помисли за преодолените трудности. Бе огромен гостоприемен град — дом за този, който никога не е намирал пристан. Имаше издръжливост и великолепие и предлагаше възможности за компенсиране на липсата на състрадание.

По това време на годината Сентръл Парк приличаше на разноцветен килим. Короните на дърветата бяха обагрени в златно, бронзово и алено, величествени, преди студеният вятър да помете листата.

Това бе тиха уличка в аристократичен квартал. Въпреки че бе в Ню Йорк, от трескавото оживление на града сякаш я делеше цял свят.

Отвъд дърветата и езерото се издигаха високи и модерни сгради, различаващи се от елегантните къщи в този старомоден квартал. Небостъргачите бяха въплъщение на настоящето и вероятно на бъдещето. Извисяваха се в мрака, сякаш изпълнени с обещания. В тях имаше всичко, което може да се купи, продаде, размени или пожелае. Разкошът и страстта имаха своята цена. Ню Йорк безсрамно приемаше този факт.

Градът бе потънал в дрямка, сякаш се подготвяше за настъпващия ден, но пулсиращата му енергия се чувстваше във въздуха. Тук победата и провалът вървяха ръка за ръка. Крадецът бе изпитал и двете.

Облечената в черно фигура се отдели от парапета, тихо премина през терасата и коленичи до вратите. Оставаше само една ключалка, а ключалките бяха само илюзия. Извади от тъмна кожена чанта комплект инструменти. Лесно се справяше с брави като тази. Отвори я за две минути. След щракването на бравата внимателно прибра инструментите. Добрата организация, самообладанието и предпазливостта спасяваха крадците от затвора. А този не възнамеряваше да ходи зад решетките. Имаше да свърши още много работа.

Тази вечер бъдещето щеше да почака. Искаше да открадне диаманти с леден блясък и кървавочервени рубини. Скъпоценните камъни според него бяха единствената плячка, която си заслужава риска. Имаха живот, очарование и история. Нещо повече, излъчваха благородство. Дори в мрака камъните кокетираха, проблясваха и предизвикваха като любовница. Човек може да съзерцава една красива картина и да й се възхищава отдалече. Парите са студени, безжизнени и прозаични. А бижутата — лични. За този крадец всяко ограбване бе лично.

Тихо стъпваше по излъскания под. Усещаше леката миризма на восъчна паста от сутрешното почистване на пода, примесена с уханието на есенни цветя. Ароматът му хареса, усмихна се и за момент спря да поеме дълбоко дъх. В чантата имаше джобно електрическо фенерче, но тук то не бе необходимо. Помнеше всеки сантиметър от стаята. Три стъпки, след това — обръщане надясно. Седем стъпки, после наляво. До втория етаж водеше стълбище с перила, украсени с месингови листа и херувими. В нишата имаше висок пиедестал и върху него стоеше безценна скулптура от преди Колумбово време. Крадецът не й обърна внимание и тихо влезе в библиотеката.

Сейфът бе зад събраните произведения на Шекспир. Бутна назад тома с „Отело“ и се завъртя, когато стаята бе обляна от светлина.

— Както се казва — прозвуча спокоен, добре модулиран глас, — хванах те на местопрестъплението.

Жената на вратата носеше лъскав розов пеньоар, бледото й слабо лице бе покрито с дебел пласт крем и нейната сребристоруса коса бе вдигната нагоре. На пръв поглед изглеждаше четирийсетгодишна, признаваше четирийсет и пет, което бе пет години по-малко от действителната й възраст. Беше дребна и невъоръжена, ако не се смяташе бананът в ръката й. С драматичен жест тя насочи банана към крадеца.

— Бум!

Крадецът се отпусна в коженото кресло и възкликна:

— По дяволите, Селест, какво правиш тук?

— Ям. — Отхапа от банана. — Какво правиш в библиотеката?

— Тренирам. — Гласът бе пресипнал, нисък, определено женски. Тя започна да сваля ръкавиците си. — Почти те обрах до шушка.

— Добре, че нападнах хладилника. — Селест бързо прекоси стаята, като че ли бе на сцената. Никога не можеше да се освободи напълно от героините, които пресъздаваше. В нея имаше по нещо от лейди Макбет до Бланш дьо Боа. Упоритостта помогна на момичето от Ню Джърси да превземе Бродуей.

— Адриан, мила, не искам да те критикувам, но не е честно да се промъкваш като крадец, когато имаш ключ.

— Не го използвах — промърмори тя и дръпна скиорската шапка. Черната й коса се разпиля на раменете. — Дойдох от покрива.

— Ти… — Жената пое дълбоко дъх, убедена, че е безполезно да вика. Седна срещу Адриан. — Луда ли си?

В отговор само сви рамене. Всъщност този въпрос бе чувала и преди.

— Почти успях. Ако ти не беше дошла, щеше да стане.

— Значи аз съм виновна.

— Сега няма значение. — Наведе се напред и хвана ръцете на по-възрастната жена. На лявата ръка Селест носеше пръстен със сапфир, а на дясната — с диамант. Адриан нямаше пръстени, защото бижутата, които притежаваше, бяха продадени, преди да започне кариерата си. — Не можеш да разбереш какво изпитваш, когато висиш над града. Толкова е тихо и самотно.

— И глупаво!

— Скъпа, знаеш, че съм предпазлива. — Адриан облиза устни. Устата й бе голяма и благородна като на Фоуб. — Не се ли учудваш защо алармената система не сигнализира?

Селест оправи пеньоара си.

— Не искам да знам.

— Селест!

— Е, добре. Защо?

— Днес, когато обядвахме, я изключих.

— Благодаря ти. Оставила си ме незащитена от престъпниците.

— Знаех, че ще се върна. — Стана и закрачи из стаята. Бе дребна, нежна жена, която се движеше като танцьорка или… като крадец. Косата й обгръщаше раменете, права като стрела, трепкаща при всяко нейно движение. — Бе толкова лесно, след като го обмислих. Нагласих алармата така, че когато я пуснеш, да стане съединение при вратите за терасата. Завъртях го преди няколко часа и приятелски разговарях с човека от охраната. Артритът отново мъчи съпругата му.

— Колко жалко!

— Казах му, че не се чувстваш добре, и оставих цветя за теб. Докато го разпитвах за наемателите, успях да се промъкна по стълбите.

Селест повдигна вежди. Този изкусен жест бе създала у себе си преди десетилетия.

— Чувствах се доста добре до преди няколко минути.

— Взех асансьора от петия етаж до покрива — продължи Адриан. — Имах въже в чантата си. После се спуснах през покрива и влязох вътре.

— Петдесет етажа, Адриан! — С яда си Селест прикри ужаса. — Как бих обяснила, че принцеса Адриан е тренирала, когато е паднала от покрива на сградата, в която живея, и се е размазала на Сентръл Парк Уест?

— Не паднах — възрази момичето. — И ако ти не тършуваше в кухнята, щях да изчистя сейфа, да се върна на покрива и да се измъкна.

— Съвсем глупаво според мен.

— Както и да е, Селест. — Тя потупа ръката й, преди да седне на страничната облегалка. — Съжалявам, че не успях да се насладя на изражението ти, когато изтърся пред тебе рубинената ти огърлица. Ще трябва да се отърва от това. — Извади кожена кесия от чантата, отвори я и изсипа диаманти.

— О, господи!

— Великолепни са, нали? — Момичето вдигна огърлицата срещу светлината. Представляваше ред диаманти, които увеличаваха големината си към огромен централен камък, попадащ във вдлъбнатината в средата на женската шия. Огърлицата олицетворяваше студения, арогантен живот. Адриан умело завъртя бижуто в ръце.

— Около шейсет карата, с лек розов оттенък. Отлична изработка. Красеше шията на старата гарга.

Селест бързо стана и отиде в кабинета в стил рококо, за да си сипе бренди.

— Коя е тази стара гарга, Ади?

— Доротея Барнсуърт. — Отново бръкна в чантата и извади обиците към огърлицата. — Хубави са, нали?

Селест едва погледна бижуто, струващо няколко хиляди долара.

— Доротея, да. — Предложи й бренди. — Тя живее в крепост в Лонг Айлънд.

— В алармената й система има няколко основни недостатъка. — Адриан изпи една глътка. След пътешествието в студа конякът й подейства добре.

— Искаш ли да видиш гривната?

— Вече я видях миналата седмица на Есенния бал.

— Бе хубава вечер. — Адриан залюля обиците и те издадоха приятен звук. Според нея и двете бяха десет каратови. В чантата й имаше бижутерска лупа. Използва я в кабинета на Барнсуърт, за да се увери, че няма да си отиде от Лонг Айлънд с чанта, пълна с красиви стъкълца. — След като бъдат продадени, тези дрънкулки ще донесат около две хиляди долара.

— Тя има кучета — пет добермана.

— Три са — поправи я Адриан и погледна часовника си. — Сигурно вече са се събудили. Селест, гладна съм. Имаш ли друг банан?

— Трябва да поговорим.

— Ти говори, а аз ще ям.

Когато момичето излезе от библиотеката и се запъти към кухнята, жената изруга.

— От свежия въздух, който дишах тази вечер, огладнях. На Лонг Айлънд бе студено. Вятърът ме пронизваше. О, да ме подсетиш, че съм оставила норката си на твоя покрив.

Покрила лицето си с ръце, Селест се отпусна на стола до кухненския прозорец, докато Адриан тършуваше в хладилника.

— Ади, колко дълго ще продължи това?

— Какво е това? А, пате форестер! Точно това ми се яде. — Чу мъчителната въздишка зад себе си и се усмихна. — Обичам те, Селест.

— И аз те обичам. Скъпа, вече остарявам. Мисли за сърцето ми.

Момичето крепеше чиния, пълна с пате, зелено грозде и фини маслени бисквити.

— Имаш най-силното и най-доброто сърце от всички, които познавам. — Целуна я по бузата и усети приятната миризма на нощния й крем. — Не се безпокой за мен. Това, което правя, ме кара да се чувствам добре.

— Знам. Кой би повярвал?

Селест пое дълбоко дъх. Гледаше момичето срещу себе си. Принцеса Адриан от Джакир — дъщеря на шейх Абду ибн Файзал Рахман ал-Джакир и на Фоуб Спринг, филмова звезда — на възраст двайсет и пет години, заемаща видно обществено положение, участничка в много благотворителни акции, любимка на клюкарските издания… и крадла, която влиза нощем през горните етажи на къщите.

Кой би се усъмнил?

Успокояваше се с тази мисъл, въпреки че в изражението на Адриан имаше нещо циганско. Смайващото малко момиче бе станало смайваща жена. Имаше златистата кожа, тъмните очи и косата на бащините си праотци и тялото на майка си. В изразителните й черти се съчетаваха нежното и екзотичното. Устата бе на Фоуб и винаги, когато я погледнеше, Селест изпитваше внезапна остра болка. Очите й, въпреки желанието на Адриан да не прилича по нищо на баща си, бяха очите на Абду — черни и проницателни, с форма на бадем.

Бе наследила сърцето, добротата и великодушието от своята майка, а от баща си — жаждата за власт и склонността да отмъщава.

— Адриан, няма нужда да продължаваш по същия начин.

— Трябва — отвърна тя и пъхна бисквита в устата си.

— Фоуб си отиде, скъпа. Не можем да я върнем.

За момент само изражението й бе по детски болезнено уязвимо. След това погледът й стана твърд. Бавно намаза пате на друга бисквита.

— Селест, знам това по-добре от всеки друг.

— Мила моя. — Постави ръката си върху нейната. — Тя бе най-близката, най-добрата ми приятелка, каквато си ти сега. Знам колко страда с нея и как упорито се опитваше да й помогнеш. Но не е необходимо повече да рискуваш така. Не е трябвало да го правиш и преди. Аз винаги съм била до теб.

— Да. — Адриан обърна ръката си така, че дланите им се срещнаха. — Винаги беше до мен. Ако бях позволила, ти щеше да плащаш всичко — сметките на лекарите, лекарствата. Никога няма да забравя какво направи за мама и за мен. Без теб тя нямаше да издържи толкова дълго.

— Тя издържа заради теб.

— Да, така е. И това, което правех, което правя и възнамерявам да правя, е за нея.

— Ади… — Уплаши се не от думите, а от начина, по който бяха изречени. — Ади, минаха шестнайсет години, откакто напусна Джакир, и пет от смъртта на Фоуб.

— И всеки ден нараства дългът. Селест, не гледай така. — Адриан се усмихна. — Какво щях да правя без това… това мое хоби? Щях да съм такава, каквато ме представя пресата — богата титулувана пеперуда, която се занимава с благотворителност и прелита от едно парти на друго.

Адриан направи гримаса и отново се зае с патето.

— Според клюкарските колони аз съм отегчена прахосница, която няма какво да прави с парите си. Нека да мислят така, тук и в Джакир. Нека той да мисли така. — Погледът й доказваше, че говори за баща си. — Така по-лесно се вижда какви са.

— Сега не са ти необходими пари, Ади.

— Не, вложила съм парите си добре и мога да живея доста комфортно от това, което имам. Въпросът не е в парите, Селест. И никога не е бил. — Отново погледна нагоре. От очите й бликаше топлината на диамантите, които бе откраднала. — Бях деветгодишна, когато пристигнахме в Америка, и още тогава знаех, че един ден ще се върна и ще взема това, което бе нейно. И мое.

— Той сигурно съжалява.

— Дойде ли на нейното погребение? — Стана и закрачи из стаята. — Показа ли, че знае за смъртта й? През всичките тези ужасни години интересуваше ли се дали е жива? — В стремежа си да се овладее тя се наведе над плота. Когато отново заговори, гласът й бе спокоен и уверен. — Всъщност тя не бе жива. Той я убиваше, Селест, през всичките тези години, когато бях твърде малка, за да го спра. Скоро, много скоро ще плати за това.

Селест усети, че я побиват тръпки. Спомни си я на осем години. Очите й бяха тъмни, измъчени, очи на възрастен човек.

— Мислиш ли, че Фоуб би искала това?

— Би оценила иронията. Ще взема „Слънцето и Луната“. Обещах й. Зарекох се пред себе си. И той скъпо ще плати, за да получи огърлицата обратно. — Обърна се, усмихна се и вдигна тост. — Междувременно не мога да се отпускам. Знаеш ли, че лейди Фюм дава празненство следващия месец в Лондон?

— Ади…

— Лорд Фюм, старият козел, е платил повече от четвърт милион за смарагдите й. Всъщност лейди Фюм не трябва да ги носи. Изглежда бледа с тях! — Адриан се засмя, наведе се и целуна Селест. — Върви и си лягай. Аз ще си отида.

— През входната врата?

— Естествено. Да не забравиш, че ще закусваме в „Палм Корт“ в неделя. Аз черпя.

Момичето излезе. Спомни си, че трябва да отскочи до покрива за своята норка.

 

 

Още като дете Адриан научи от майка си изкуството да се гримира. Винаги бе очарована от това как гримът подчертаваше красотата на лицето, подмладяваше го или го състаряваше.

Селест обогати познанията й. След четвърт век на сцената тя все още се гримираше сама и знаеше всеки трик. Момичето използва наученото от двете си учителки и се преобрази на Роуз Спероу — приятелка на Сянката.

Отне й четирийсет и пет минути. Постигнатият резултат я задоволи. Контактните лещи оцветиха очите й в мътносиво, а от малките удебелявания с четката се образуваха торбички под тях. Удължи носа си и закръгли бузите си. Тенът й стана блед. Червената перука бе ръчно изработена, скъпа. Провеси евтини стъклени топки на ушите. Пъхна в устата си тампон, напоен с ягодов аромат, докато стоеше пред огледалото и търсеше дефекти в грима.

„Твърде безвкусно“ — помисли Адриан и се усмихна. Не можеше да е по-добре. Бе закръглила бедрата си с подплънки, а тънките токчета я правеха по-висока. Преметна евтина изкуствена кожа през раменете си. Сложи слънчеви очила, осеяни с изкуствени диаманти, и излезе, доволна от постигнатия резултат.

Качи се в служебния асансьор. Малка предпазливост. Никой нямаше да види в нея принцеса Адриан. Както и никой нямаше да види Сянката в принцеса Адриан. Освен това тя не искаше Роуз да бъде забелязана, че напуска апартамента на принцеса Адриан.

На улицата не се качи в такси, както би предпочела, а закрачи към метрото. Носеше шепа диаманти в чантата от изкуствена кожа. Миришеше така, като че ли се бе къпала в евтин парфюм. Всъщност бе точно така.

Обичаше да пътува в метрото като Роуз. Никой от нейните познати не използваше този вид транспорт. Тук бе само тяло сред други тела, анонимна, каквато никога не беше от деня на раждането си. Токчетата й почукваха по бетонните стъпала, докато слизаше. Спомни си първия път, когато остави улиците, за да отиде под земята. Бе шестнайсетгодишна, едновременно отчаяно уплашена и възбудена.

Бе сигурна, че нечия ръка ще я хване за рамото и нечий глас — студеният глас на полицая ще я накара да отвори чантата си. Тогава носеше наниз перли, млечни японски перли. С петте хиляди долара, които получи за тях, плати лекарствата и едномесечното лечение на майка си в института „Ричардсън“.

Сега спокойно мина през турникета. Никой не я погледна. През дългата си практика Адриан бе стигнала до извода, че тук, долу, хората рядко се заглеждат един друг. В Ню Йорк всеки бързаше да урежда деловите си въпроси и не се интересуваше от другите. Разнасяше се слаб мирис на масло и влага. Адриан се присъедини към хората, които чакаха влакът да ги отведе под града. До нея две жени, свили се от студа, се оплакваха от своите съпрузи.

— Казах му: „Хари, имаш съпруга, а не домашна прислужница. Дала съм обет да обичам, почитам и уважавам, но не и да слугинствам. Следващия път, когато намеря миризливите ти чорапи на килима, ще ги натъпча в голямата ти уста“.

— Браво, Лорейн!

Искаше й се да извика: „Браво, Лорейн! Нека мръсникът сам се грижи за чорапите си“. Затова харесваше американките. Те не се свиваха от страх и не бяха раболепни, когато влизаше всемогъщият мъж. Даваха му торба с боклук и му казваха да я изхвърли.

Влакът спря пред тях. Хората слизаха и се качваха.

Пристъпи след двете жени. Огледа вагона и седна до мъж с верижки на коженото си яке. Предпочиташе да се настани до човек, под чието сако можеше да има скрито оръжие.

Влакът потегли и постепенно усили скоростта. Адриан огледа рекламните обявления, после хората. Мъж с костюм, вратовръзка и куфарче под ръка четеше последния роман на Лъдлъм. Момиче в кожена пола и уокмен се бе втренчило в тъмния прозорец. На пода, изтегнал се под три седалки, спеше мъж, покрил глава с палтото си. Двете жени все още говореха за Хари. Мъжът до нея си играеше с верижките.

На следващата спирка слезе мъжът с куфарчето и се качиха три оживени момичета, които се връщаха от училище. Слушаше ги да спорят какъв филм ще гледат и им завиждаше. Тя никога не бе безгрижна и свободна като тях.

На нейната станция стана, здраво стисна чантата си и слезе. Бе глупаво да съжалява за това каква не е била.

Леденият вятър навън я пронизваше и си играеше с изкуствената кожа на раменете й. Тук бе районът на диамантите. Топлината, която се излъчваше през стъклото над изложените бижута, бе достатъчна да стопли и най-студената кръв.

Принцеса Адриан можеше да се разхожда тук, да разглежда витрините и да кара сърцата на търговците да туптят с надеждата, че ще купи някои дреболии. Но Роуз бе дошла тук по работа.

Голяма част от работата бе вършена по улиците от Четирийсет и осма до Четирийсет и шеста между Пето и Шесто Авеню. Мъже, придавайки си безразличен вид, разнасяха улова от предишната нощ. Скъпоценни камъни, достатъчно горещи да запалят джобовете им, чакаха да бъдат продадени, демонтирани от бижутата и отново продадени. Евреи с шапки и дълги черни палта препускаха от магазин в магазин с кожени куфарчета, пълни с камъни.

По тесния тротоар мъже разнасяха съкровища и се стараеха да избегнат случайните срещи с уличните търговци.

Адриан също постъпваше така. Никога, дори шестнайсетгодишна, не правеше сделките си на улицата. Предпочиташе да урежда деловите си проблеми в магазините.

Всяка витрина привличаше вниманието. В „Тифани“ и „Картие“ щяха да ги класифицират и подредят с изтънченост, но без предизвикателството, което би привличало хората в магазина. Блестящи камъни, положени върху черно кадифе, изобилие от пръстени и огърлици. Обици, брошки и гривни бяха излъскани и поставени така, че да привличат слънцето и очите. Сваляха двайсет и пет процента. Страхотна сделка!

Тя зави по Четирийсет и осма и влезе в магазин.

Тук винаги цареше полумрак, а обстановката бе неприветлива. Човек оставаше с убеждението, че магазинът е пред фалит. Според Джек Коухън харченето на пари за обзавеждане на помещението бе загуба на средства. Ако клиентът не харесваше малкото полепнал прах, нека отиде в „Тифани“. Но там нямаше да свалят двайсет процента и да вземе двайсет всеки месец. Един служител с прегърбени рамене и със следи от акне по лицето погледна Адриан, когато влезе, и продължи да говори.

— Пръстен като този ще я събори и ти няма да залагаш през следващите десет години. Изработен е с вкус, както знаем, но е достатъчно крещящ, така че тя ще иде да се похвали с него на своите приятелки.

Докато говореше, погледна към вратата в дъното на помещението. Адриан едва доловимо му кимна в знак на потвърждение и отиде до нея. От тихото бръмчене разбра, че продавачът е отключил. От другата страна на вратата бе помещението, което минаваше за кантора. Върху старо метално бюро имаше натрупани папки. Щайги и кутии бяха наредени до стените. Миришеше на чесън и пастърма.

Джек Коухън бе нисък мъж с издут гръден кош. Имаше гъсти мустаци и оредяла коса. В търговията с бижута бе наследил баща си. Той го бе научил как да води преговори в задната стаичка. Гордееше се със способността си веднага да разпознава полицая, който се представя за клиент, така както различаваше кубичния циркон от диаманта. Знаеше кой спешно се нуждае от пари и кои търговци са заинтересувани от бърза сделка.

Когато Адриан пристъпи, той държеше хартиен плик за пренасяне на скъпоценни камъни. Кимна й и изсипа на писалището дузина малки излъскани диаманти. Започна да ги отделя с пинсета и да ги разглежда.

— Руски са — констатира той. — Добро качество. — Взе лупа и последователно изучи всеки един. — А, красиви, просто красиви! Ви Ес Ай. — Имаше предвид много малки дефекти по тях. — Така искрят. — Измърмори нещо и отдели два камъка настрана. — Добре, добре… Общо взето, пратката си заслужава. — Доволен, изсипа диамантите в плика и небрежно го пъхна в джоба си. — С какво мога да ти помогна днес, Роуз?

Тя бръкна в чантата си, извади голяма кожена торбичка и изпразни искрящото й съдържание на писалището. Малките очи на Коухън светнаха като сапфири.

— Роуз, Роуз, Роуз, винаги, когато идваш, денят става по-хубав!

Тя се усмихна, свали слънчевите си очила и се приближи до бюрото.

— Действително са красиви, а? Примрях, като ги видях. Казах: „Мили, тия са най-хубавите, които някога съм виждала“. — Пълните й устни се нацупиха. — Исках да ми ги остави.

— Те са достатъчно горещи, за да те изгорят Роуз. — Взе лупата и започна да изследва огърлицата камък по камък. — От кога ги има?

— Знаеш, че не ми казва такива подробности. Не, не е от дълго. Истински са, нали, господин Коухън? Тези камъни са толкова големи, сякаш не са истински.

— Истински са, Роуз. — Той би могъл да я заблуди, но не и мъжа, който постоянно го снабдяваше със стока.

— Ви Ви Ес Ай, фантастични камъни с отблясъци в розово. Отлична изработка. — Внимателно остави огърлицата и взе гривната.

— Това няма нищо общо с огърлицата. Интересуват ни само диамантите.

Тя внимателно пипаше огърлицата заради наситено розовия изкуствен маникюр.

— Харесвам красивите неща.

— Всички ние ги харесваме. Това ни задържа в бизнеса. — Разгледа обиците. — Великолепен комплект. — Обърна се настрани, избута папките и откри след дълго търсене сметачната си машина. Тихо изреждаше някакви цифри и щракаше на бутоните. — Сто двайсет и пет, Роуз.

Тя издаде брадичката си напред.

— Той каза да взема за тях двеста и петдесет.

— Роуз! — Коухън скръсти ръце на гърдите си. Със спокойните си сини очи и оредяваща коса приличаше на търпелив чичо. Под измачканото му сако имаше трийсет и осемкалибров автоматик. — И двамата знаем, че трябва да ги съхранявам, докато ги продам.

— Той каза, че иска двеста и петдесет. — Започна да хленчи: — Ако се прибера с половината от определената сума, няма да е доволен.

Коухън отново започна да изчислява със сметачната машина. Той можеше да плати двеста и да предвиди съответната комисиона, но му харесваше да играе с Роуз. Ако не се страхуваше от човека, когото тя представяше, би предпочел играта между тях да придобие личен характер.

— Всеки път, когато идваш тук, губя пари. Не знам какво витае около теб, Роуз, но те харесвам.

Изведнъж лицето й светна. И друг път се шегуваха така.

— И аз те харесвам, господин Коухън.

— Какво ще кажеш за сто седемдесет и пет и два от тези хубави малки камъни, които гледах, когато влезе? Ще бъде тайна между нас.

Престори се, че се изкушава да приеме предложението, а след това отказа със съжаление:

— Той ще разбере. Винаги разбира и не му е приятно, когато получавам подаръци от други мъже.

— Добре, Роуз. Ще се споразумеем за двеста, макар че аз съм ощетеният. Кажи му, че комплект като този разгаря страстите и вдига цената. Ще имам парите в брой след няколко часа.

— Добре. — Стоеше и подръпваше палтото си. — Ще го успокоя, ако се разяри. Бързо му минава. Мога ли да ги оставя тук, господин Коухън? Не искам да ги нося по улицата.

— Естествено. — И двамата знаеха, че той няма да посмее да открадне от най-добрия си снабдител. Внимателно написа бележка, която служеше за квитанция във всяка законна или незаконна сделка, и й я подаде. — Разходи се по магазините, Роуз. Аз ще се погрижа за всичко.

Три часа по-късно Адриан хвърли чантата, палтото и перуката на голямото месингово легло в спалнята си. Свали, почисти и прибра контактните лещи и отлепи изкуствения маникюр. Свали перуката и позвъни в „Кендъл и Кендъл“.

— Свържете ме с Джордж, ако обичате. Обажда се принцеса Адриан.

— Веднага, Ваше Височество.

Въздъхна с облекчение, когато събу обувките на Роуз, и седна на леглото.

— Ади, приятно ми е да те чуя.

— Здравей, Джордж, няма да те задържам. Знам колко сте заети вие, адвокатите.

— Никога не съм прекалено зает за теб.

— Добре звучи.

— И е истина. Всъщност, надявам се да обядваме заедно някой път тази седмица.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна Адриан. Говореше сериозно. Джордж бе приятен мъж и влюбен в нея.

— Прочетох, че се сгодяваш за някакъв немски барон фон Вайсбург.

— Така ли? Миналия месец разговаряхме пет минути. Не си спомням да е ставало въпрос за женитба.

Бръкна в чантата си и извади сноп банкноти от по сто долара, увити в хартия. Не бяха нови, нито с последователни серийни номера. Имаха характерната миризма на доста употребявани пари.

— Джордж, искам да направя дарение за „Жени в нужда“.

— За женския приют ли?

— Точно така. Джордж, желая дарението да е анонимно и чрез твоята кантора. Днес ще преведа сто седемдесет и пет хиляди по моята специална сметка. Ще се погрижиш ли за останалото?

— Разбира се, Ади. Много си щедра.

Адриан прокара пръст по ръба на банкнотите. Спомни си за други нуждаещи се жени.

— Това е най-малкото, което мога да направя.