Фабиан Ленк
Монтесума и свещеното сърце (5)

Червеният дим

През целия следващ ден приятелите имаха много работа — влачеха тежките кошници с въглища нагоре по стълбите и метяха заедно с Чалчи площадките пред храма. Йейак им възлагаше все нови и нови задачи, а Кцимал още не се беше появил.

Междувременно на големия площад пред пирамидата издигнаха дървени навеси. Под тях подредиха маси и пейки за знатните. Масите бяха разположени като подкова около голям подиум, украсен с бели и червени кърпи, нагънати като разцъфнали цветни пъпки. В средата на подиума беше разстлана обикновена рогозка. Широките улици, пресичащи площада, бяха затворени с вериги и ги охраняваха воини. Зад тях се събираше обикновеният народ, имаше безброй сергии, на които се предлагаха различни лакомства. Площадът беше пълен с хора, нетърпеливи да видят сватбената церемония.

Церемонията щеше да продължи до вечерта. Приятелите бяха върху най-горната площадка на пирамидата, когато неочаквано се появи Кцимал с кървясали очи. Той презрително гледаше тълпата в краката си. Под навеса вече бяха седнали знатните, облечени в дрехи, украсени с разноцветни пера.

Кцимал пое от ръцете на Йейак странен духов инструмент от глина. Долната му част беше извита като ловджийски рог, а горната завършваше с две котешки глави, от чиито широко отворени уста излизаха звуците.

Козината на Кия настръхна.

Кцимал наду инструмента — разнесе се пронизителен звук като от фанфари.

Всички впериха очи към теокали. Разнесоха се силни викове, но воините бързо въдвориха тишина.

— Невероятно, колко много войници има долу — каза Леон. — Изглежда, че е обявена пълна бойна готовност.

— Интересно, от кого ли се страхува Монтесума? — прошепна Ким. — Може би от Кцимал? Или пък от микстеките? Ацтеките изглежда не им се доверяват много-много.

Кцимал даде знак на Йейак. Младият жрец изсипа няколко медни стружки в основата на огъня и свещеният дим се оцвети в червено.

Кцимал за втори път наду странния рог и в този момент изнесоха на площада откритата носилка на Монтесума. Носачите бяха загърнати в плащове от кожа на ягуар. Следваха ги около петдесет жреци, облечени в черни дрехи, както обикновено. Монтесума носеше великолепната корона и блестящо златно наметало. Народът го приветства и този път воините не се намесиха.

Носачите поставиха носилката с Монтесума на подиума. Изпълнен с достойнство, той стъпи върху рогозката и погледна към заснежените планински върхове на запад.

От западната порта се разнесе биене на барабани. С маршова стъпка се приближаваха музиканти, които бясно удряха върху хуехуетъл^[1], тепонацтли^[2], тимпани и барабани.

На площада изнесоха още една открита носилка, на която седяха двама души. Съпровождаха я около стотина микстекски воини.

— Това трябва да е Неца! — развълнувано извика Ким.

Приятелите можеха да наблюдават много добре всичко, все едно са в ложа.

— Да — отвърна Чалчи. — А мъжът зад нея е баща й Актлу.

Барабаните замлъкнаха и се разнесе силно дрънчене от множество кратунки. Към него се присъединиха високите звуци на флейти и звънчета. Под този съпровод процесията стигна до подиума. Няколко слуги помогнаха на Неца и Актлу да слязат от носилката. Неца беше облечена в бледосиня рокля със златен колан. На ръцете й светеха пръстени, а високо вдигнатата й коса блестеше. Ким предположи, че в косата на булката са вплетени скъпоценни камъни. Баща й беше як мъж, загърнат в наметало, падащо на вълни. И той носеше корона от пера, която обаче съвсем не беше толкова разкошна, като тази на Монтесума.

Музиката утихна. Над огромния площад се възцари тишина. Сега двамата могъщи мъже застанаха на подиума един срещу друг. Нито един от тях не се поклони.

Приятелите видяха, че владетелите разговарят помежду си, но не можаха да разберат какво си казват.

— Трябва да слезем долу — каза Кцимал с дрезгавия си глас. — Вие също, роби!

— Разбира се, господарю — отвърна Юлиан, въпреки че това не му се отдаде лесно.

— Дърт подмазвач — подхвърли му Ким шепнешком и се засмя.

— Какво да се прави — отвърна Юлиан също шепнешком. — Той го очаква от нас.

— Добре, добре — прошепна Ким, докато вземаше Кия на ръце. Страхуваше се, че може да я изгубят в навалицата.

Няколко воини ягуари начело с Куанун, съпроводиха Кцимал, Йейак и малките роби до подиума. Двамата жреци се качиха на подиума, а децата останаха долу. Обаче и оттук виждаха добре. Както и преди, цареше напрегната тишина.

— Неца наистина е много сладка — одобрително прошепна Леон.

Булката, с високи скули, чипо носле и големи очи на сърна, почтително беше застанала встрани от владетелите.

— Същото не може да се каже за баща й. Той прилича на хипопотам — присмя се Ким.

— Тихо, за бога! — умолително прошепна Юлиан. — Имаш ли представа какво ще се случи, ако някой те чуе?

Ким въздъхна, Юлиан имаше право. И все пак Актлу наистина беше ужасен. Дебелият мъж имаше кръгла глава с двойна брадичка и нос като патладжан с брадавица отгоре.

В този момент Монтесума започна реч, в която благодареше на боговете за днешния ден. След това приветства Актлу и Неца. После похвали храбростта и успехите на владетеля на микстеките, както и красотата на дъщеря му. Когато свърши, владетелите си размениха подаръци — оръжия, дрехи и накити от нефрит. Отново дойде ред на музикантите. Когато и последният звук заглъхна, Монтесума кимна към жреца.

Кцимал вдигна ръце към небето и се помоли на боговете да закрилят младоженците и да ги дарят с много деца. Накрая се обърна към младоженката и й напомни задълженията й. Думите се сипеха от устата му усърдно и прилежно.

Ох, помисли си Ким, няма ли най-после да си затвориш устата…

Дойде ред на Актлу, който пожела на двойката цялото щастие на земята и напомни на Монтесума задълженията му като съпруг, което включваше да се грижи за щастието на съпругата си. Монтесума му отвърна с усмивка.

По знак на Кцимал, Йейак и трима жреци донесоха съдове с някаква смола, която миришеше на тамян. След това донесоха плосък съд, в който гореше огън. Барабаните отново забиха. Жреците поставиха купата до рогозката. Монтесума и Неца трябваше да прескочат седем пъти огъня. След това двамата седнаха върху рогозката. Йейак им подаде царевица в торби и всеки от тях трябваше да храни другия с нея. После Монтесума тържествено завърза края на наметалото си за края на роклята на Неца. Тя плахо се усмихваше, а той сияеше.

— Бракосъчетанието е извършено, в името на Чикомекоатъл^[3] — каза Кцимал.

— Аз едва те чух — просъска Монтесума към него, — а хората със сигурност не чуха нищо!

На приятелите не убягна сърдитият поглед, който Кцимал хвърли към владетеля.

Намислил е нещо, помисли Юлиан.

Жрецът отново оповести, този път високо и отчетливо, края на церемонията. Настана глъчка. Монтесума поведе Неца към една маса, която се издигаше над другите, при местата за знатни. На Актлу също беше отредено подобаващо място. Един стол до него остана празен, забеляза Юлиан, за Кцимал ли е определен? Но къде беше той?

Юлиан се огледа и съзря върховния жрец да се качва нагоре по теокали. По всичко изглежда, че демонстративно напуска сватбата.

В този момент Юлиан зърна Актлу. Очите на владетеля шареха наоколо, търсейки нещо, след това се спряха върху многобройните воини, които се бяха размесили с множеството и зорко следяха какво става. Нито един мускул не трепна по лицето на Актлу, но Юлиан имаше усещането, че той преценява положението.

Появиха се слуги с различни ястия. Имаше пълнено авокадо, пуйка със сушено чили, царевица и кучешко месо с фъстъци.

Юлиан беше отвратен — как може да се ядат кучета!

Монтесума, жена му и баща й пиеха от златни бокали. Имаше чоколатъл и октли — алкохолна напитка от сока на алое. Акробати, танцьорки, музиканти, жонгльори и гълтачи на огън забавляваха високите гости, а Ким, Юлиан и Леон трябваше отново да се погрижат за свещените огньове. Чалчи прислужваше на младоженците и на останалите гости.

Приятелите за кой ли път заизкачваха стъпалата към храмовете. Кцимал и Йейак ръсеха минерали в огньовете и пламъците непрекъснато меняха цвета си. Леон, който се интересуваше от химия, наблюдаваше с интерес. Той видя, че Кцимал хвърли в пламъците някакъв жълт прах, от който те мигновено се извисиха на няколко метра.

Сигурно е сяра, помисли Леон, но не се осмели да попита Кцимал. Жрецът изглеждаше крайно нервен.

След няколко часа приятелите отново получиха разрешение да слязат. Седнаха върху долната площадка на пирамидата да си починат.

Чалчи дотича при тях:

— Мога да ви донеса нещо за ядене! — извика тя. — Искате ли?

— Разбира се, само да не е кучешко месо! — отвърна Юлиан.

След малко тя се върна с няколко парчета риба, пуешки бутчета и тамале. Всичко беше много вкусно.

— Младоженците, Актлу и знатните гости тъкмо станаха от масата. Ще продължат пиршеството си в двореца — съобщи момичето. — Това и за мен е добре, защото ще трябва само да почистя масите.

И тя отново изчезна.

Леон размишляваше и дъвчеше. Вече можеха да се връщат у дома. Юлиан беше прав — короната и сърцето наистина са безценни. От друга страна… Светът на ацтеките едновременно го привличаше и отблъскваше. Тези величествени пирамиди, великолепните дрехи от пера, множеството канали — Теночтитлан наистина беше впечатляващ. Но тук бяха и ужасните жертвоприношения и стената с черепите. Потънал в мисли, Леон подръпваше ухото си. Искаше ли наистина да се върне в Зибентан? Имаше усещането, че приключението едва сега започва. Какво мислеха Ким и Юлиан? В момента, в който се канеше да ги попита, се разнесе писък, който смрази кръвта му.