Фабиан Ленк
Монтесума и свещеното сърце (3)

Воинът ягуар

С помощта на Темпус тримата приятели преминаха през огромната каменна основа на някаква пирамида. Положението на слънцето показваше, че е късен следобед. Пред погледа на децата се откриваше голям площад, пълен с хора. Гледката пред очите им спря дъха им.

— Теокали — със заекване произнесе Ким, която се беше обърнала и втренчено гледаше нагоре. — Да запомним добре това място, момчета, тъй като само оттук можем да се върнем у дома.

Теокали се издигаше поне на трийсет метра над главите им. Дълги стълбища, край които се виеха каменни змийски глави, водеха към широка петнайсетметрова площадка. Следваха нови стъпала, които стръмно се изкачваха нагоре. Невъзможно беше да се каже колко са. На около двайсет метра височина имаше открита галерия, от която към небето се извиваше черен дим. Върху тази галерия се издигаха два храма — триетажни, стесняващи се нагоре, с плоски покриви. Към храмовете водеше тясна врата.

— Наистина впечатляващо — каза Ким и остави Кия на земята. В този момент видя дрехите си. Носеше дълга до глезените пола от червено парче плат, увито около тялото й и бяла памучна блуза без ръкави. Леон и Юлиан бяха само с кожени препаски и също като Ким — боси. Повечето ацтеки бяха облечени по този начин — просто и практично. Но на площада имаше и богато облечени хора, които вероятно бяха аристократи. Виждаха се жени с елегантни рокли, украсени с перли и пера, с гердани от миди и камбанки от чисто злато. В косите им блестяха перли. Те си вееха с ветрила от пъстри пера и гонеха досадните мухи.

Вниманието на Ким привлече някакъв прекалено издокаран мъж. На главата му се кипреше кожена шапка, украсена с връзка пера, падащият му на вълни плащ беше от скъп плат на шарки, а на гърдите му блестеше златен диск. Пръстените на краката му също бяха от злато и в тях бяха инкрустирани^[1] малки парченца нефрит.

— Това е невероятно! — извика Леон.

Както изглежда, на огромния площад пред теокали течеше обичайният годишен пазар. Търговци, седнали на рогозките си, предлагаха стоки, имаше тънки памучни одеяла, фино изтъкани наметала, украшения от нефрит^[2], сребърни гердани, обеци от злато, ветрила от разноцветни пера, с шарки като на пума, оцелот или ягуар. Селяните бяха наредили пред себе си картофи, царевица, домати, тикви, боб, фъстъци, ананас и папая. Някаква жена предлагаше пуйки, а в дървен кафез се пъчеше броненосец.

Потокът от хора ги повлече и тримата се присъединиха към всеобщото оживление.

— О, не! — извика Леон и започна да си пробива път напред.

— Какво има? — попитаха Ким и Юлиан.

— Вижте, вижте! — Леон посочи към някаква дървена конструкция.

Ким и Юлиан се обърнаха и ужасено отстъпиха назад — това, което им показваше Леон, беше тцомпантли^[3] — стена, върху която бяха изложени черепите на принесени в жертва на боговете хора. Ацтеките минаваха покрай нея, сякаш беше най-нормалното нещо на света.

Приятелите бяха толкова шокирани, че загубиха ума и дума.

— Да вървим — най-после тихо предложи Леон и посочи към един занаятчия. Мъжът предлагаше брадви, изработени от мед. В съседство се продаваха всевъзможни керамични съдове, а също и уиктиси^[4] — заострени колове за садене на царевица. Леон видя някакъв мъж да плаща с какаови зърна^[5], но стоките обикновено се разменяха една за друга.

В този момент носовете им доловиха апетитна миризма. На три метра от тях яка жена приготвяше в керамична купа, на огън от сухи клони, тамале^[6] със зеленчуци и месо. Наблизо едно момиче пък си купи атоле^[7] — ароматен сладкиш от царевица.

Внезапно някакъв дребен мъж, стиснал кожена кесия, се блъсна в тях. Той дишаше на пресекулки — вероятно беше тичал. Опита се да заобиколи дете с глинена стомна в ръце, но се спъна и падна. Кесията тупна в праха и от нея се изтърколиха чифт обеци. Мъжът се изправи и хукна напред, без дори да погледне скъпоценностите, които разпиля.

Юлиан се наведе и вдигна от земята красив пръстен.

— Остави го! — прошепна Леон, но вече беше късно.

— Дръжте крадеца! — чу се глас и преди приятелите да се усетят, отряд войници се втурна към тях. Мъжете с мускулести тела и коси до раменете бяха боси, с кожени препаски и въоръжени с макуауитли^[8] с две остриета, нещо като боздугани с остри парченца обсидиан^[9] по тях.

Предводителят на отряда носеше наметка от ягуарова кожа и бе въоръжен с дълго копие. Истински великан, с остри черти на лицето и с червено-кафява кожа.

— Хванете ги! — заповяда той.

Ужасен, Юлиан хвърли поглед през рамо, но там нямаше никой. Очевидно мъжагата имаше предвид тях.

В следващия момент войниците ги държаха здраво.

— Хванахме крадците! — каза мъжът с наметката от ягуар. В погледа му се четеше хладна насмешка. Той дръпна пръстена от ръката на Юлиан. Край тях се насъбра тълпа.

— Ние, м-м-м, ние нямаме нищо общо с това. Ние… — опита се да се оправдае Юлиан.

— Разбира се, че нямате — прекъсна го предводителят. — Само че не те съветвам да ме лъжеш, в името на Уитцилопочтли!

Юлиан успя да изфабрикува нещо като усмивка, въпреки че върху челото му избиха капчици пот:

— Не лъжа. Изобщо не беше така!

Войниците се разсмяха гръмогласно.

— Вие сте малки крадци, затова ще бъдете принесени в жертва на Уитцилопочтли — мрачно оповести предводителят. — Ще е голяма чест за вас. Утре нашият велик владетел Монтесума се жени за красивата принцеса Неца от племето на микстеките^[10], както знаете. А такова събитие изисква да бъдат умилостивени боговете! И вие ще допринесете за това.

— Моля ви, почакайте! — разнесе се глас и едно момиче се изправи пред воина. — Остави ги да си вървят, Куанун.

Момичето беше на възрастта на тримата приятели, със сериозно лице, тъмнокафяви очи, чип нос и средно дълга коса. Беше облечено просто — с кафява пола, увита около тялото, и лека блуза.

— Моля!? — изфуча предводителят.

Момичето го погледна умолително:

— Нищо не са направили, видях всичко. Един мъж открадна накитите и след това ги изтърва, докато бягаше — и момичето посочи към Юлиан. — Момчето само ги вдигна.

Предводителят недоверчиво присви очи:

— Вярно ли е?

— Да! — твърдо изрече момичето.

Приятелите си размениха изплашени погледи — дано думите й са убедили Куанун.

Мъжът с ягуаровата наметка потърка масивната си брадичка:

— Колкото повече врагове унищожа, толкова по-добре за кариерата ми… А и върховният жрец Кцимал винаги се радва на нови жертви.

Детето предпазливо го погали по рамото:

— В храма ще са много по-необходими. Кцимал се нуждае от работна ръка, знам добре това, нали работя там. Ще са ни много по-необходими като слуги.

Куанун се замисли, а след това колебливо додаде:

— Не знам, не знам…

Изминаха няколко дълги минути.