Дан Симънс
Лешояди (37)

35
Филаделфия,
четвъртък, 1-и януари 1981

На децата им позволиха да излязат от къщата и да поиграят един час преди закуска. Утрото бе студено, но много ясно. Изгряващото слънце се открояваше като оранжева сфера, която се опитваше да се измъкне от многобройните голи клонки в гората. Трите деца се смееха, гонеха се и се търкаляха по дългия склон, водещ към горите и реката отвъд тях. Тара, най-голямата, бе навършила осем точно преди три седмици. Алисън беше на шест. Джъстин, червенокосият, щеше да навърши пет през април.

Смехът и виковете им отекваха по гористите хълмове. И тримата се сепнаха, когато една възрастна госпожа излезе между дърветата и бавно тръгна към тях.

— Защо си още по хавлия? — попита я Алисън.

Жената спря на метър и половина от тях и се усмихна. Гласът й звучеше странно.

— О, такава слънчева сутрин беше, че не ми се щеше да се обличам, преди да изляза на разходка!

Децата кимнаха с разбиране. И на тях често им се искаше да играят навън по пижами.

— Защо си нямаш зъби? — попита Джъстин.

— Тихо — бързо му изсъска Тара. Момченцето сведе очи и се засрами.

— Къде живеете? — попита госпожата.

— Живеем в Замъка — отвърна Алисън. Посочи нагоре по хълма към висока стара сграда, построена от сиви камъни. Издигаше се самотна сред стотиците декари резерват. Тясна ивичка асфалт се виеше покрай моста и през гората.

— Баща ми е асистент наземен суперинтендант — с важен глас произнесе Тара.

— Наистина ли? — изуми се старицата. — Родителите ви тук ли са в момента?

— Тате спи — отвърна Алисън. — Той и мама стояха много до късно на партито по случай Нова година снощи. Мами е будна, но я боли глава и почива преди закуска.

— Ще ядем френски кроасани — обади се Джъстин.

— И ще гледаме парада на Розите — добави Тара.

Старицата се усмихна и погледна към къщата. Венците и бяха бледорозови.

— Искате ли да ме видите как правя предно кълбо? — попита Джъстин, като я дръпна за ръката.

— Предно кълбо ли? — попита госпожата. — ’Ами да, бих искала! Момченцето си разкопча якето, клекна на колене и тромаво се превъртя напред, като се приземи на гърба си. Маратонките му тупнаха глухо по земята.

— Видя ли?

— Браво! — извика старицата и плясна с ръце. Отново погледна към къщата.

— Аз съм Тара — представи се по-голямото момиче. — Това е Алисън. А Джъстин е само едно бебе!

— Не съм! — възрази Джъстин.

— О, да, бебе си — отвърна сестра му твърдо. — Ти си най-малкият, тъй че си бебето в семейството. Мама казва така!

Момченцето яростно се намръщи и отиде да хване старицата за ръката.

— Ти си добра госпожа — заяви.

Тя отсъстващо погали главата му със свободната си ръка.

— Имате ли кола? — попита.

— Ами да — отвърна Алисън. — Имаме Бронко и син Оувъл.

— Син Оувъл ли?

— Има предвид синьо „Волво“ — уточни Тара и поклати глава. — Джъстин го нарича така, а също и мама и татко. Смятат, че било сладко — и направи гримаса.

— Тази сутрин има ли някой друг в къщата? — попита старицата.

— Ъ-ъ — побърза да отговори малкият. — Леля Керъл щеше да идва, ама отишла някъде другаде. Татко казва, че това и бездруго е добре, понеже леля Керъл била трън в задника…

— Млък! — отряза Тара и го удари по рамото. Момченцето се скри зад гърба на старицата.

— Обзалагам се, че сте самотни в замъка — отбеляза тя. — Не ви ли е страх от крадци и лоши хора?

— Нъц — отвърна Алисън и замери с камъче далечната редица дървета. — Татко казва, че паркът е най-сигурното и най-подходящото място в града за деца като нас.

Джъстин надникна иззад халата и се вгледа в лицето на жената.

— Хей — попита, — какво му има на окото ти?

— Малко ме боли глава, скъпи — отвърна тя и потри челото си с треперещи пръсти.

— Точно като мама — заяви Тара. — И ти ли си била на парти по случай Нова година снощи?

Старицата им показа венците си в гримаса, подобна на усмивка. Погледна отново към къщата.

— „Асистент наземен суперинтендант“ — звучи като ужасно важна длъжност! — отбеляза.

— Така е — съгласи се Тара. Другите две деца бяха изгубили интерес към разговора и се заиграха на гоненица.

— Баща ви дали има с какво да защитава парка от лоши хора? — попита възрастната жена. — Пистолет например?

— О, да, има един такъв — отвърна Тара весело. — Но не ни е позволено да си играем с него. Държи го на полицата в гардероба си. Има и патрони, в синьо-жълтата кутия в бюрото му.

Старицата се усмихна и кимна.

— Искате ли да ме чуете как пея? — попита Алисън, като прекъсна за малко ентусиазираната си игра на гоненица с Джъстин.

— Разбира се, скъпа!

Децата седнаха със скръстени крака на тревата. Старицата остана права. Зад тях оранжевото слънце се освободи от утринната мъглица и голите клонки и изплува в студеното, лазурно небе.

Алисън застана с изправен гръб, скръсти ръце пред гърдите си и запя „Хей, Джуд“ на „Битълс“, без съпровод — три куплета, всяка нота и сричка чисти и ясни като замръзналите кристали по тревата, които ловяха наситената утринна светлина. Когато свърши, тя се усмихна и децата поседяха в мълчание.

В очите на старицата блестяха сълзи.

— Струва ми се, че вече бих искала да се запозная с баща ви и майка ви! — каза тя тихо.

Алисън улови старицата за лявата ръка, Джъстин я стисна за дясната и Тара ги поведе напред. Точно когато стигнаха настланата с камъни пътека към кухненската врата, възрастната госпожа притисна длан към слепоочието си и се извърна настрани.

— Няма ли да дойдете? — попита Тара.

— Вероятно по-късно — промърмори старицата със странен глас. — Внезапно ужасно ме заболя глава. Може би утре…

Децата я гледаха как пристъпи няколко колебливи крачки встрани от къщата, изписка тихо и падна в лехата с рози. Те изтичаха към нея и Джъстин я дръпна за рамото. Лицето на старицата бе посивяло и изкривено в ужасна гримаса. Лявото и око бе съвсем затворено, а от другото се виждаше само белтъкът. Устата и бе зинала, отвътре се показваха кървавочервените венци и обложеният с бяло език, навит назад като къртица, която се рови към гърлото и. От брадичката и бе увиснала дълга, широка струя слюнка.

— Мъртва ли е? — изплака Джъстин. Тара захапа кокалчета на юмрука си.

— Не, не мисля. Не знам! Ще ида да повикам татко! — тя се обърна и изтича към къщата. Алисън се поколеба за секунда и последва по-голямата си сестра.

Джъстин коленичи в лехата и издърпа върху коленете си главата на изпадналата в безсъзнание старица. Вдигна ръката и. Беше студена като лед.

Когато другите излязоха от къщата, намериха Джъстин коленичил, да потупва нежно ръката на незнайната им гостенка и да повтаря безкрай:

— Не умирай, добра госпожа, нали става? Моля те, не умирай, добра госпожо. Нали?