Жорж Сименон
Мегре и доносникът (5)

ГЛАВА 5

МАЛКО ВСТРАНИ ОТ ТЪЛПАТА Мегре забеляза едно лице, което добре познаваше. Беше Бутан, комисарят на съдебната полиция в Тулон.

— Странно — каза той, докато се ръкуваха. — Мислех си за Вас тази сутрин, докато се бръснех, и имах чувството, че ще дойдете…

Той посочи тълпата.

— Какво ще кажете за това? Такъв хубав удар можехме да направим сега… Тук са се събрали не само най-големите мошеници от Тулон, но и от Марсилия, от Кан, от Ница…

Някакъв човек се приближи и Бутан се ръкува с него, представи ги един на друг.

— Шармрой, полицейски комисар в Бандол… Шармрой, предполагам, че сте познали комисаря Мегре?…

— Много ми е приятно…

И двамата бяха солидни мъже, познаващи добре работата си, които не могат лесно да се трогнат от нещо.

— Деветдесет процента от събралите се тук живеят извън рамките на закона и най-невероятното е, че нямаме никакви доказателства срещу нито един от тях…

— Когато през лятото Марсия живееше в Бандол, идваха ли много гости у тях?

— Напротив, много малко. Няколко най-близки приятели. По-специално братята Мори.

— Във вилата ли спяха?

— Да. И като че ли по някаква случайност това ставаше винаги по време на големите кражби… Трябва да прочетете във вестниците за всичко това… Някакви летовници, притежаващи голяма вила на Брега, които имат и яхта и които през юли или август заминават на морско пътешествие към гръцките острови… При завръщането си те установяват неочаквано, че от къщата липсват онези мебели и предмети, които представляват някаква ценност…

— Същата история, както и със замъците…

— Горе-долу… Заподозрях братята Мори и дори собственика, когото всички тук наричат г-н Морис… Наредих да се наблюдава вилата… Като че ли по някаква случайност всеки път, когато ставаше някаква кражба, те не бяха напускали вилата и играли карти с Марсия до късно през нощта… Познавате ли жена му? Тя е от по-висока класа и като че ли не се чувства в своята среда тук…

Шествието приближаваше. След ковчега вървеше кола, където беше Лин, сама, после идваха другите коли с регистрационни номера от Кот д’Азюр. Големи американски коли, но и суперлуксозни спортни коли за по-младите.

Всички те се движеха бавно, а след тях вървеше тълпа хора, която ги следваше едва-едва.

Настъпи миг на объркване. Шофьорът на катафалката щеше за малко да завие вдясно, наближавайки вилата, но ръководителят на церемонията изтича да му даде нови наставления.

Двете групи се смесиха. Като че ли всички се познаваха помежду си. Ръкуваха се един с друг, някои си шушукаха.

Г-жа Марсия слезе от колата и се запъти към вилата. Беше облечена с други дрехи. Сега носеше черен костюм от лек плат и шапка от бяла коприна. Ръкавиците й също бяха бели.

Защо отиде сама във вилата? Мегре не намираше никакъв приемлив отговор на този въпрос. Бутан и полицейският комисар — също.

Тя отсъства само десет минути и отново се качи в колата си. Шествието пое в обратна посока, тръгна по улица „Де’з Екол“, после по булевард „11 Новамбр“, където изведнъж се озова пред самия вход на гробището.

Отново настъпи бъркотия, тъй като мнозина се втурнаха между гробовете да си намерят по-хубаво място близо до изровената яма.

Там стоеше един свещеник, който поздрави Лин.

Тя не плака, както не плака и сутринта в църквата „Нотр Дам дьо Лорет“. Свалиха тежкия ковчег. Свещеникът прочете полугласно няколко молитви и след това, докато чакаха, започнаха да слагат от цветята върху съседните гробове.

— Всички големи шефове на крадците са тук. Има някои и от по-младите, които се гордеят, че ги виждат заедно с тях… Какво ще правите сега, комисаре?

— Още не знам.

— Къде сте отседнал?

— В хотел „Ле Тамари“…

— Много е добър и собствениците са много приятни хора…

Лин беше тръгнала вече с колата към вилата. Измежду тълпата Мегре не забеляза нито Манюел Мори, нито пък брат му.

— Смятам да направя едно посещение…

— Мислите ли, че е била в течение на нещата?

— Нищо не мисля, а просто съм сигурен. За съжаление, не можах да намеря никакво доказателство…

— Желая Ви късмет… Ако имате нужда от мен, знаете къде да ме намерите и къде да намерите Шармрой…

Тълпата полека-лека се разпръсваше и се насочваше към центъра на града, за да се освежи по баровете. Само няколко коли, на най-важните личности, тръгнаха направо за Тулон или за Марсилия.

Мегре се озова сам пред бялата вила. Тя нямаше огромни размери. Беше хубава вила, нищо повече, а най-впечатляващото бе басейнът, заобиколен от шезлонги. В градината имаше няколко палми, множество кактуси и други някакви, може би тропически растения, които Мегре не познаваше.

Той изкачи каменното стълбище от три стъпала, натисна електрическия звънец. Бе изненадан, че вратата се отваря моментално и че Лин застава пред него.

— Трябваше да се досетя, че няма да пропуснете този случай… Вие не уважавате ли траура?

— А Вие?

Влизаше се направо в обширен хол с боядисани в бяло стени, където мебелите и предметите бяха от същото качество, както и в бившия частен дом на улица „Балю“, но в друг стил.

Тя не го покани да седне. Чакаше права той да каже нещо. Ръката, с която държеше цигарата си, трепереше леко.

— Бих искал да поговорим за онази нощ, през която съпругът Ви почина.

— Струва ми се, че вече Ви отговорих на този въпрос.

— Тъй като не казахте истината, отново Ви го поставям.

И Мегре се настани в едно от креслата от кремава кожа.

— Възползвате се от това, че не съм достатъчно силна, за да Ви изхвърля през вратата…

— В никакъв случай не бихте посмяла да го направите… Дори само за да не компрометирате още повече любовника си…

Тя побледня от ярост и смачка цигарата си в един пепелник.

— Нямате ли поне капка човещина?

— Напротив, имам в излишък… Обаче това зависи от събеседника ми… Очевидно е, че сте се омъжила за Марсия само заради парите му…

— Това си е моя работа.

Най-сетне тя седна, прехвърли крак върху крак, запали нова цигара, която взе от златна кутия върху една кръгла масичка.

— Били сте в леглото, Манюел и Вие… Почукали са силно на вратата и предполагам, че Мори е наметнал някой домашен халат, докато Вие сте се пъхнала под чаршафите…

Тя не трепна. Сега лицето й беше безстрастно. Човек дори би могъл да се закълне, че в сините й очи няма нищо друго освен любопитство.

— А после?

— Това е бил съпругът Ви…

— И какво е направил той според Вас? Ръкувал се е с Манюел, така ли?

— Извадил е от джоба си автоматичния си пистолет…

— Също като във филмите…

— Интересува ме само къде е бил пистолетът на Мори… В някой от шкафовете, разбира се… Но би могъл да бъде както в спалнята, така и в салона…

— Впрочем, би трябвало да докажете, че в апартамента е имало някакво оръжие…

Тя запали цигарата си.

— А освен това, че аз съм се намирала там… И че е имало някакъв посетител, който е бил не някой друг, а именно съпругът ми… Погрешно започнахте, комисаре…

Мегре тъкмо щеше да отговори, когато тя произнесе с малко по-висок глас:

— Влез, скъпи…

Вратата се отвори на секундата, появи се Манюел по шорти и с еспадрили, като че ли идваше от плажа.

— Какво става, комисаре, нещо се раздвижихме, както виждам?

Той огледа иронично Мегре от глава до пети, запъти се към барчето и си сипа една чаша „Том Колинз“.

— Искаш ли и ти една чаша, миличката ми?

— Наистина съм жадна.

— А Вие, ченге?

— Не.

— Както искате… Тук е безполезно да ми показвате малката си жълта хартийка… Далеч сте от Вашето ловно поле…

— Много лесно бих могъл да се отнеса и към друга инстанция…

— Но няма да го направите.

— Поради каква причина?

— Защото нямате никакви доказателства срещу мен…

— Дори и показанията на Бълхата ли?

— Открихте ли го? Беше смръщил вежди.

— Бълхата без съмнение е човекът, ако можем така да го наречем, който познава най-добре ІХ-и и XVІІІ-и район. Хората също го познават и повечето от тях са готови да му помогнат… Вие не сте този, който ще може да го открие, комисаре. Това са все мои хора… Но няма да имате и никакви доказателства… Виждате ли, вече играя с открити карти…

„Ако имахме свидетели, щях още веднъж да заявя, че не съм стрелял, че никой в моя апартамент не е стрелял и че Морис не е стъпвал там през онази нощ.

Бихме могли също така да повторим и Лин, и аз, че никога нищо не е имало между нас, и се обзалагам, че няма да можете да доведете пред съда хора, които да могат да твърдят обратното…“

Той не се преструваше. Надуваше се страшно и Мегре с безпокойство се питаше каква ли е причината за неговата увереност. Като че ли вече не се страхуваше от нищо и самата Лин бе също толкова спокойна, сякаш изобщо никога не бе съществувал никакъв Марсия.

Комисарят веднага си помисли за Бълхата. Дали пък хората на Мори, както самият той ги наричаше, не бяха пипнали най-сетне дребосъка? Дали не бяха направили така, че вече да не бъде опасен и да замълчи веднъж завинаги?

Мегре напълни лулата си, запали я, стана и започна да се разхожда напред-назад из стаята.

— Наистина съм извън своята сфера на действие. Така че не мога да си послужа с онези документи, които Ви показах в Париж…

— Именно…

— Ще е достатъчно само да се обадя по телефона, за да дойде най-много след половин час комисарят Бутан със заповед за обиск… Предполагам, че познавате Бутан?

— Не ми е приятел…

— Така че нямате избор… Или ми показвате вилата, или се обаждам по телефона в Тулон.

— Разгледайте я, моля Ви… При условие, че не вземате нищо…

Още в големия салон комисарят направи едно откритие. Върху една от стените имаше библиотека, където всички книги, както и в апартамента в Париж, бяха луксозно подвързани.

А пък върху долните лавици лежаха купчини списания. Не приличаха на онези седмичници, които срещате по всички будки, и те не се връзваха с облика на г-н Морис. Мегре четеше полугласно заглавията им, уверявайки се, че списанията поне са прелиствани:

— „Ферми и замъци“… Това е много поучително четиво, нали?… „Живот на село“… „Запознанство с изкуството“…

Мори смръщи вежди и хвърли поглед към любовницата си.

— Мои са — каза тя. — Не играя карти и когато мъжете седнат да изиграят някоя партия, настанявам се някъде и чета…

Следващото помещение бе старинна трапезария в провансалски стил, а вляво се виждаше будоар, всеки от предметите на който, както и в парижкия апартамент, би могъл да заеме мястото си в музея.

— Истинска ли е? — попита Мегре, сочейки една картина на Ван Гог.

Отговори му жената:

— Не съм специалист, но съпругът ми нямаше навик да купува имитации.

Кухнята беше просторна, модерна, безупречна.

— Не са ви идвали често гости обаче.

— Откъде знаете?

— Имах достатъчно време да се осведомя. Зная също, че братята Мори са прекарвали тук около един месец в годината…

— Бяха най-добрите приятели на съпруга ми…

— Който вероятно нищо не е знаел за отношенията Ви с Манюел…

Последният пак не помръдна и продължаваше да слуша Мегре, без да каже нито дума.

— Грешите… Съпругът ми беше на шестдесет и две години и доста си беше поживял… В известен смисъл беше вече изхабен… Когато се оженихме преди пет години, може би е бил влюбен в мен, но скоро след това започнахме да живеем като брат и сестра…

— Можете да продължавате да лъжете. Не се притеснявам…

Той се изкачи по мраморното стълбище и отвори двукрилата врата към просторна спалня, преминаваща в тераса към морето.

— Вашата спалня ли е това?

Тук имаше двойно легло и отново — прекрасни мебели.

Банята беше по-голяма от онази на улица „Балю“, цялата в бледожълт мрамор.

— Само една баня за двама ви? Това не се връзва с историята Ви за брата и сестрата…

— Мислете си каквото искате…

На този етаж имаше още две стаи, всяка с отделна баня.

— За братята Мори, предполагам?

— Това са стаите за приятели…

— Освен тях двамата често ли идваше някой да живее в тези стаи?

— Понякога…

Почти всички картини бяха от стари художници, които Мегре не можеше да разпознае.

— Имате ли таванско помещение?

— Не, има мансардни стаи, където спят прислужниците.

— Те тук ли са сега?

— Не. Тази вечер си заминавам. Една прислужничка е достатъчна, за да поддържа чистотата във вилата…

— Така че всяка година трябва да сменяте обслужващия персонал, така ли?

— Наистина, случваше се да го подменяме.

— Така че през по-голямата част от годината в тази къща през нощта няма никой и няма кой да я пази.

Тя кимна с глава. Тогава той подхвърли с известна ирония:

— Не Ви ли е страх от крадци?

— Не биха посмели да крадат от къщата на съпруга ми…

— Нито път от Вашата, след като сега сте негова наследница…

Когато се върнаха отново в салона, Мегре не тръгна към вратата, а зае отново креслото, където седеше по-рано. Двойката се спогледа.

— Позволявам си да Ви съобщя, че нашият самолет ни чака в Тулон.

— ВАШИЯТ самолет. Говорите в множествено число. Това означава ли, че Мори ще пътува с Вас?…

— А защо не?

— Като приятел… С цялото почтение и уважение…

— Вероятно трябва да сменим наименованията… Вярно е, че сме любовници…

— Е, така е по-добре.

— Не е някаква трагедия…

— Освен в случая, когато съпругът е бил застрелян с едрокалибрен пистолет право в гърдите…

Той се обърна към Мори.

— Не сме довършили предишния си разговор по въпроса. Бяхме стигнали до онзи момент, в който сте тръгнал към вратата, след като сте облякъл набързо халата си. Отворил сте я, естествено…

— И после?

— Очаквам Вие да ми кажете какво е станало след това. Морис Марсия не е останал на стълбището, нали…

— Да съм Ви казвал, че е бил той?

— Да речем, че не го отрекохте. Не се е настанил в салона, за да си побъбрите… Напротив, прекосил го е, за да отиде в спалнята…

„Достатъчно е било да повдигне чаршафа, за да види жена си там чисто гола…“

— Колко сте изискан! — каза иронично Лин.

— С една дума, още с влизането си там той е знаел какво ще види. Знаел го е още на излизане от „Сардината“.

— Знаеше го от три години…

— Не, няма да успеете да ми го представите като снизходителен съпруг, нито пък като импотентен… Вероятно е държал автоматичния си пистолет в ръка… Вие, Мори, сте имал пистолет в джоба на халата си… Откъде го взехте?…

— В апартамента ми нямаше никакво оръжие.

— В такъв случай кой е стрелял? От автоматичния пистолет на Мори не е стреляно. Колкото до пистолета, с който е бил убит, той вероятно е някъде на дъното на Сена…

— Би трябвало да наредите на подводничарите да го търсят…

Мегре продължи мисълта си, без да се обезсърчава.

— Ако предположим, че сте отишъл да отворите вратата, без да сте въоръжен, което е възможно…

— Най-сетне!…

— Още не съм свършил… Грабнал сте някакъв пистолет, виждайки, че Марсия тръгва към спалнята… Освен ако пистолетът не е бил в чекмеджето на нощното шкафче и някой приятел не Ви е подал този предмет, за да се защитите…

— Бих искал да чуя този разказ пред съдебните заседатели…

— Съществува и друга възможност…

— Каква е тя? Събуждате любопитството ми…

— Това е вероятността да не сте Вие убиецът…

— Ето че на сцената се появява ново действащо лице, за да изпълни ролята на предателя…

— Не… Докато сте вървял към вратата, за да отворите Лин е имала време да грабне оръжието, което е било в нощнто шкафче… И когато Марсия Ви е заплашил, тъкмо тя…

— Сигурно е щяла да улучи тавана, защото никога през живота си не се е докосвала до огнестрелно оръжие…

— Пак ще си поговорим по този въпрос…

— Добре, в Париж.

— Този път обаче това ще стане в моя кабинет.

— Защо пък не?

— Рискувате да излезете оттам с белезници…

— Не е хубаво да се опитвате да ме сплашите… Ами ако дотогава напусна страната?

— Интерпол незабавно ще Ви открие… Забравяте, че имате досие в полицията, и то доста голямо…

„Предполагам, че смятате да се ожените двамата след известно време?“

— Това е в сферата на вероятностите…

— Хайде, вървете да хванете самолета си… Манюел попита подигравателно:

— Не искате ли едно място?

Мегре го погледна със същото спокойствие, което не бе го напускало през целия следобед, и се чувстваше, че това е спокойствие пред буря.

* * *

Изяде една рибена гозба, сам в ъгъла на един чистичък ресторант. Не беше толкова приятно, колкото бе очаквал. Сигурно се дължеше на душевното му състояние.

Вече бе паднала нощта. Засадените с дървета алеи покрай морето бяха облени в мека светлина и се чуваше лекият плисък на вълните.

Седна на една пейка. Въздухът беше мек. Чувстваше се отпуснат. Искаше му се да повика г-жа Мегре от Париж, за да прекарат осем почивни дни в Бандол.

Малко по-късно отиде да си легне и веднага заспа. На другата сутрин трябваше да стане рано, да вземе самолета за Марсилия и в десет и трийсет вече слизаше на летище „Орли“.

Взе такси и каза на шофьора първо да спре пред дома му. Жена му не го посрещна с някакъв безумен възторг, но по сияещото й лице личеше, че започва да се съживява.

— Не си ли много уморен?

— Не много.

— Искаш ли да ти направя едно кафе?

— Благодаря. Трябва да намина към „Кея“.

— Все онова проклето следствие ли?

— Точно онова проклето следствие, както казваш…

— Вчерашните вечерни вестници писаха за теб. Според тях излиза, че си придаваш тайнствен вид, че си загрижен, дори отчаян, и че сигурно криеш нещо.

— Ако знаеха истината!… Не знам дали ще се върна за обяд… Ще зависи от това какво ще намеря в кабинета си… Впрочем, през близките дни ще трябва да отидем заедно двамата в Бандол.

Малката кола го чакаше на тротоара и малко по-късно той се заизкачва по стълбището на „Кея“. Върху бюрото му вече се бяха натрупали канцеларски книжа, доклади, няколко писма. Той отвори вратата на канцеларията на инспекторите и повика Жанвие.

— Приятно ли беше пътуването, шефе?

— Не беше лошо. Познай кой беше във вилата, дори преди г-жа Марсия да отиде там?

— Мори, естествено…

— Точно така. Страшно е вироглав, уверявам те, и ще ни създава още много грижи, преди да стигнем до края…

— Имам добра новина за Вас… Е, горе-долу добра… Инспектор Луи се обади тази сутрин по телефона… Разминал се е с Бълхата за няколко часа и иска да Ви разкаже за това… Ще бъде в канцеларията си през целия предиобед, за да можете да му се обадите…

— Направи това вместо мен… Кажи му, че ще мина да го видя.

Отиде до отворения прозорец и застана там, откривайки отново „своя“ изглед към Сена с такава радост, като че ли седмици наред не беше я виждал. Беше задушно. Във въздуха се чувстваше предстоящата буря, но сигурно нямаше да започне до вечерта.

— Той Ви очаква.

— Ще дойдеш ли с мен? Така ще можем да си поговорим по пътя.

Наистина, по пътя запозна Жанвие с всичко, което се бе случило в Бандол. Спряха за малко пред полицейското управление на площад „Сен Жорж“ и г-н Луи, както някои го наричаха официално, за да го дразнят, скоро се качи в колата.

— Искате ли да видите последното му скривалище?

— Да…

— В такъв случай спрете чак на върха на Монмартр, на площад „Дю Тертр“…

Множество художници се бяха настанили покрай тротоарите, а малките масички с покривки на червени и бели квадратчета очакваха туристите.

— Завийте на ъгъла на улица „Дю Мон Сьони“ и паркирайте до тротоара…

По-нататък по улицата имаше доста нови постройки, но в горната й част повечето от къщите бяха запазили старинния си вид. Инспектор Луи ги поведе по една алея между две сгради, в дъното на която се виждаше остъклено ателие.

Луи почука на вратата. Някой извика:

— Влезте!

Те се озоваха в ателието на скулптор, който се загледа в комисаря с полузатаворени очи, като че ли гледаше някой от своите модели.

— Не сте ли комисарят Мегре. Нали не греша?

— Не, не грешите.

— А онзи…

— Това е инспектор Жанвие.

— От години не е имало толкова хора в ателието ми…

Косата му бе побеляла, носеше също така бели брадичка и мустаци, а бузите му имаха бебешки розов цвят.

— Г-н Сорел е най-старият художник на Хълма^[1] — обясни инспектор Луи. — От колко години, казвате, живеете в това ателие?

— От петдесет и три години… Толкова много художници минаха оттук, като започнем от Пикасо, с когото похапвахме често заедно…

Погледът му беше леко наивен, в него имаше нещо детинско. След като човек се огледаше из ателието му, не можеше да си прави илюзии относно неговия талант. Той правеше скулптури само на детски глави, и то като че ли все на едно и също дете, само че с различни изрази на лицето, и те сигурно се продаваха в магазина на търговеца на картини на плошад „Дю Тертр“.

— Казвате, че Бълхата е бил у Вас?

— В продължение на два дни и две нощи… Тръгна си вчера вечерта, когато се стъмни… Не смее да остава дълго време на едно и също място, страхува се да не го открият…

— А защо е избрал тъкмо Вашето ателие?

— Ами ако Ви кажа, че го познавам още от времето, когато нямаше още петнадесет години? Тогава беше гаменче, което се оправяше в живота сам-само и често не си дояждаше.

„Един ден, като го срещнах на площад «Дю Тертр», го попитах дали иска да ми позира и той се съгласи… Спомням си бюста, който му направих, един от най-хубавите, който един Господ знае в чия колекция се намира сега… Заради вечно гримасничещото му лице и огромната му уста от него излезе по-истински клоун, отколкото ако имах за модел някой професионален клоун…

Беше добро момче. От време на време, особено през зимата, се появяваше, почукваше на вратата ми и ме питаше дали може да спи върху сламеника… А сламеникът беше на кучето ми, тъй като си имах куче, голямо, санбернарско… Но това е друга история…“

— Говорил ли е с Вас за неприятностите си?

— Попита ме дали мога да го скрия за една-две нощи… Аз го попитах дали не се крие от полицията, а пък той ми каза, че, напротив, е в много добри отношения с инспектор Луи и с комисаря Мегре… Добави, че тъкмо заради това някои хора искат да го пипнат…

— Като си тръгваше не Ви ли каза къде отива?

— Не. Доколкото можах да разбера, не е отишъл далеч. Като че ли не иска да се отдалечава много от тия места…

— През тези два дни не Ви ли е говорил по-специално за някого?

— Да, за един бивш полицай, който сега е в пенсия, а се отнасял добре с него, когато бил хлапе… Не зная името му… Не го познавам… Излизам от ателието си само за да си напазарувам, на по-малко от сто метра оттук, и за да предам произведенията си на моя търговец…

Чак сега като че ли забеляза, че всички стоят прави.

— Извинете, че не ви предлагам да седнете, но нямам достатъчно столове и табуретки. А колкото до пиенето, имам само гъсто червено вино от онова, което пиеше Утрило и което сигурно ще ви се види много силно.

— Не е ли излизал оттук през тези два дни и две нощи?

— Не, но беше учуден и много радостен, като разбра, че имам телефон. Обади се на една жена да й каже, че е жив и здрав, а пък аз през това време дискретно отидох да изпуша една лула на двора…

„Само едно мога да Ви кажа — много се страхуваше… Не можеше да стои на едно място… При всеки шум подскачаше и ме попита десет пъти дали някой не идва редовно вкъщи…Че кой да идва?… Не искам да идва дори прислужница…“

Мегре го гледаше със симпатия, тъй като наистина бе един от редките все още живи екземпляри на стария Монмартр.

— А пък той спомена за Вас… Трябвало, изглежда, да арестувате някого, но той не разбираше защо толкова се бавите…

„Ако комисарят не побърза, няма да има никакъв свидетел, защото вече ще са ме очистили…“

На тръгване, след като се ръкува със стареца, Мегре промърмори на себе си:

— Полицай в пенсия…

— Вече започнах да проучвам тази следа — каза инспектор Луи с обичайната си невъзмутимост. — Има вероятност да е някой полицай от XVІІІ-и или може би от ХІХ-и район, защото иначе нямаше да дойде да живее толкова далеч… Освен това изглежда именно в този квартал Бълхата най-много обичал да скита, когато бил млад…

„Започнах да проучвам списъците на градските полицейски сержанти, които са се пенсионирали през последните десет години… Досега не съм успял да открия някого, който да живее в Монмартр, обаче следобед ще продължа да търся…“

Разбира се, в един квартал, където всички се познават, щеше да бъде по-лесно да попитат в хлебарницата първата срещната жена от квартала. Нямаше ли обаче да бъде опасно за Бълхата?

— Къде искате да Ви закараме?

— Никъде… Ще остана тук, в квартала…

Той си имаше собствен метод на работа. Беше като ловно куче и щеше да е цяло нещастие за него, ако трябваше да работи в група. Сигурно щеше отново да започне да обикаля баровете в квартала, щеше да продължава да се налива с минерална вода „Виши“, слушайки разговорите наоколо.

— Карай у Бланш Пигу, на улица „Фромантен“…

Мегре също вече започваше да се безпокои за съдбата на Бълхата, но нямаше да има никакъв смисъл да изпратят десет или двайсет души да го търсят.

— Всъщност, братята Мори все още ли са под наблюдение?

— Инспекторите се сменят. Докато брат му отсъствал, Жо е прекарал доста време на улица „Дю Кер“, а след това заминал с товарния камион, после отново се върнал, вече без касетките, към осем часа вечерта. Затворил желязната решетка и минал покрай къщи, за да си вземе душ и да се преоблече. Знаете ли къде е вечерял?

— Да, в „Сардината“…

— Как познахте?

— Защото това вече е израз на поемане на собствеността…

— А Манюел?

— С него е още по-сигурно… Също е вечерял в „Сардината“, придружен от Лин… Сигурно за пръв път се е хранила в ресторанта на съпруга си… Горкият Марсия не е знаел, че тя ще стане собственичката…

— Това е като някакво предизвикателство от тяхна страна… Убеден съм, че хората от персонала са били възмутени, като са я видя ли в компанията на братята Мори в деня на самото погребение…

— На Манюел въобще не му пука какво ще си помисли персоналът. Ако някои напуснат, той ще ги замени със свои хора… Сигурно точно това възнамерява да направи… Обзалагам се, че е прекарал нощта на улица „Балю“…

— Печелите баса… Доколкото ни е известно, все още е там…

— И все пак някъде трябва да има някакъв изход… — изрече полугласно Мегре.

— Може би Бълхата?

— Бълхата не ни върши никаква работа, докато не го пипнем… Не, изходът е другаде и вече ме заболя главата от мислене…

— Да се кача ли заедно с Вас?

— Може би е по-добре да не идвате… Въпреки занаята си това момиче е доста чувствително… Вече е свикнало с мен, но ако се появим и двамата заедно…

Този път младата приятелка на Бълхата вече беше станала и закусваше близо до прозореца.

— Искате ли чаша кафе? Имам току-що сварено.

— Тогава с удоволствие…

Изглеждаше загрижена.

— Имате ли някакви новини от него, комисаре?

— Зная къде е спал през последните две нощи, но вчера вечерта е офейкал…

— В кой квартал?

— Близо до площад „Дю Тертр“, при един стар скулптор…

— Интересно, той ми спомена за него веднъж, когато ходихме да вечеряме близо до „Сакре Кьор“; Напомняше му за детството. Описа ми сламеника, на който понякога се случвало да спи и който бил леглото на едно голямо куче…

— Не Ви ли спомена за някой друг в квартала?

— Не си спомням… Не вярвам да ми е говорил…

— За някой бивш полицай, например?

— Наистина, не си спомням такова нещо.

— Обади ли Ви се по телефона?

— Два пъти.

— Какво Ви каза?

— Все повече се страхува. Не разбира защо още не арестувате братята Мори. Тогава тяхната банда ще си стои мирно и тихо и Жюстен може спокойно да излезе навън…

— Сърди ли ми се?

— Мисля че да, малко. Сърди се и на инспектор Луи. Аз пък му повторих онова, което ми казахте…

— Слушайте… Има голяма вероятност да Ви се обади отново, освен ако там, където се намира сега, няма телефон… Ще го успокоя относно всичко, което той поиска…

— Наистина ли?

— Трябва да се срещна с него и вероятно само два часа след това братята Мори ще бъдат в затвора…

— Ще му кажа… Ще направя всичко възможно… Поставете се на негово място… Той вече не вярва на нищо, на никого…

* * *

Четвърт час по-късно Мегре и Жанвие седяха до бара в „Сардината“. Беше часът, когато подреждаха масите за обяд, а управителят, застанал до касата, приемаше резервациите по телефона.

— Една бира, Фреди…

— А за Вас? — попита той Жанвие.

— И за мен същото…

— Имаме само вносна бира.

— Няма значение.

Като че ли ти обслужваше против волята си и много често поглеждаше към вратата, сякаш се страхуваше да не влезе някой от братята Мори.

— Никога не съм виждал толкова много хора на погребение — измърмори Мегре, като че да го накара да заговори.

— Да, имаше много хора.

— И в Бандол имаше почти също толкова много. Бяха дошли отвсякъде — от Ница, от Кан, от Тулон, от Марсилия… А какви коли имаше само! Видях най-малко пет „Ферари“…

За да прикрие притеснението си, Фреди бършеше чашите. Управителят на ресторанта Комита вече не говореше по телефона, но вместо да тръгне към тях, остана прав в дъното на салона, като се правеше, че не ги познава.

Мегре каза иронично:

— Днес е доста хладно…

Термометърът показваше сигурно двадесет и пет градуса на сянка.

— Да, хладно е…

— Е какво, видяхте ли най-сетне шефката?

— Коя шефка?

— Лин Марсия… Вчера е вечеряла тук заедно с братята Мори… Е, вярно е, че по-скоро Манюел е шефът тук…

— Вижте какво, господин Мегре… Не се бъркам във Вашата работа… И Вие не се месете в онова, което става тук… Първо, ако ме видят, че приказвам с Вас, това може да ми навреди… Може и за Вас да не е много добре…

Комисарят и Жанвие се спогледаха.

— Ще ме изчакаш ли за момент, Жанвие?

И той се запъти към тоалетната. За да стигне там, трябваше да мине покрай Комита.

— Добър ден, господин Раул — подметна му той.

— Фреди сигурно Ви е казал, че не сте добре дошъл тук…

— Да, така е… Смяна на собственика… И изведнъж в заведението всички ги хваща шубето…

— Ще Ви бъда признателен, ако не идвате повече тук.

— Забравяте, че това е обществено място и че е отворено за всеки, който е прилично облечен и има по-дебел портфейл…

Влезе в тоалетната, после се върна на бара. Едва минаваше дванадесет и четвърт.

— Знаеш ли какво ще направим сега, Жанвие? Ще обядваме тук…

Те се запътиха към най-близката маса. Комита дотича начаса.

— Много се извинявам, но тази маса е запазена.

— Тогава ще седнем на съседната…

— И тя е запазена… Всички маси са запазени…

— Добре тогава, да речем, че тази тук е запазена за мен… Седни там, Жанвие…

Това не беше някаква хлапащина от страна на Мегре. Беше вбесен. И искаше и те да побеснеят.

— Подайте ми менюто, ако обичате… И не забравяйте, че само за двайсет и четири часа мога да наредя да се закрие заведението…

Листата с менюто беше огромна, а на гърба й имаше листа на вината.

— Има миди „Сен Жак“, Жанвие… Какво ще кажеш?

— Добре, вземаме миди „Сен Жак“…

— После има говежда пържола на скара…

— Съгласен съм и за пържолите… Той обърна листата откъм гърба й.

— Някакво леко вино… Една бутилка „Божоле“, какво ще кажеш?

— С удоволствие…

Управителят стоеше като истукан зад гърба им. После влязоха четирима клиенти и се настаниха близо до прозореца. Дребничката чернокоса касиерка бе заела мястото си, но Мегре напразно се опитваше да я поздрави. Тя като че ли не го познаваше.

Г-н Морис бе мъртъв. Докато бе жив, всички тук си гледаха добре работата, но все пак в атмосферата имаше някаква непринуденост.

Вчера вечерта обаче Мори, придружен от г-жа Марсия бе дошъл да поеме собствеността върху заведението и персоналът бе разбрал всичко.

Отсега нататък щеше да се наложи да се стегнат. И вече бяха започнали. Най-много да си разменят по някоя дума шепнешком, като се срещаха из заведението.

— На какво се обзалагаш, че няма да ни обслужат по-рано от половин час, дори един час?

Наистина, масата с четиримата клиенти бе обслужена преди тяхната, а после още двама англичани, които току-що бяха дошли. Салонът се пълнеше лека-полека и колкото по-дълго не им обръщаха внимание, толкова повече се усмихваше Мегре и пълнеше упорито лулата си.

— Не бързайте толкова! — каза той на управителя, който минаваше покрай него.

— Не, господине, нямам такова намерение.

Двамата Мори все не се появяваха и най-сетне им бе донесено ядене и пиене.