Кръстан Дянков
Черната готика на Тони Морисън

В „Песента на Соломон“ има всичко: и живот, и смърт, и любов, и ненавист, има недоволство и протест, има безразличие и суета, има богати и бедни, зли и добри, мълчание и песен, просторни пейзажи и душни бръснарници. Наистина всичко, от което се състои светът, само с тази разлика, че светът на Тони Морисън обхваща черна Америка и упорито се съпротивлява на каквато и да било осмоза със света на белите американци. „Най-негърската книга на века“ беше една от първите критически квалификации, с които през 1977 г. се посрещна излизането на романа. Написан от негърка, той незабавно направи впечатление с цялостната си „цветна“ ориентация — действие, което протича единствено в негърско общество, герои, които до един са негри. Освен незначителния медицински персонал, епизодично появяващ се при раждането на Биберона в болницата „Мърси“ (а това ще рече „милост“), педантичният читател няма да изнамери в книгата никакви бели лица. „Черна книга за черни човеци“ — би отсъдил и прибързаният тълкувател, готов да си затвори очите за зловещото и всесилно „бяло“ присъствие в „Песента на Соломон“. Може то да не е материално, при все че материалната действителност на героите е същата, която споделят и белокожите, може да не е изявено брутално с постъпки, но за разлика от черния свят, то се стреми да обагри всичко: от действията на организацията „Седем дни“, в която членува Китарата, до реда, който определя структурата и поляризациите в чисто негърското общество. Защото все пак американските негри си остават американци, а тяхната частична среда е част от онова необуздано, енергично, безотговорно, злокобно и нечистоплътно цяло, наречено Съединени щати. Привидната изолация на действието е като че нарочно търсена от авторката, за да открои още по-контрастно цялото вътрешно и външно расово напрежение, да изостри непримиримостите в расовия конфликт, да покаже още по-сгъстено пагубната социална имитация, с която негърското население на Щатите е трябвало неволно, ала принудително да се идентифицира, за да нагоди обществената си схема към страната на господствуващите. В тази книга читателят за първи път ще има възможността да погледне към негрите и техните проблеми откъм вътрешната страна, да надникне в тяхното съзнание не с предубедените очи на белия социолог, философ или писател, за които черният предлага диагнозата „детинска зависимост и вродена умствена малоценност“, а през погледа на самите черни, носители на всички човешки качества и разслоени по всички правила на буржоазното общество. С изключение на тирадите, които Китарата произнася (разбираем е неговият расов екстремизъм, с какъвто ще запомним 60-те години на Малкълм Хикс и „Черните мюсюлмани“), в романа няма да забележим и следа от онези страховити расови сблъсъци, за които пишеха или намекваха Уилям Фокнър или Ърскин Колдуел от бяла страна, и Джеймз Болдуин или Ралф Елисън — от негърска. Биберона, чието нелепо фамилно име Дед (т.е. мъртъв) е пак измишльотина на белите, е кръгъл социален и политически невежа, който само смътно долавя истинските размери на голямата междурасова битка и чудовищния националистичен подход на „Седемте дни“. Подобно на героя на Алекс Хейли от романа „Корени“, той предпочита да измине дългото и мъчително пътуване назад към изворите на своя робски род, да проследи вече губещото се коренище някъде в африканските савани, да предприеме този величав, но и осъден опит за летене към библейските селения от Соломоновата „Песен на песните“. В тази нажежена тишина на книгата неговият смешен поход към едно митично злато, което ще му даде независимост, лична значителност и свобода (но свобода само в социалния кръг на черните!), добива очертанията на такова пътешествие в миналото, което ще му донесе осмисляне на личността чрез историята, а на историята — чрез преданието. И Мейкън Дед младши постепенно ще започне да схваща колко безцелен и безсмислен е животът му, ще го изведе от парадоксалния инфантилизъм, заченат с дълго суканото майчино мляко, гротескния свят на едно социално неравностойно семейство, почиващо върху едипови комплекси и тяхното погрешно тълкуване, и една любов, непрекъснато застрашавана от покушение върху него, но завършила със смъртта на любимата.

„Песента на Соломон“ е в много отношения повторение на класическите семейни саги, но посоката значително се отклонява от традицията на Форсайтови или на „Отнесени от вихъра“. Някъде по средата между библейския водевил и негърския апокриф, романът ту се приближава до готическите черти на романса от миналия век, ту се гмурва във водовъртежите на черната магия и езическите ритуали, ту пък се домогва до романтичната представа за раздвоената личност, която дири — възвишено и страстно — своята цялост въпреки всички предразсъдъци на обществения морал. Покрай скиталствата на Биберона пред читателя се оформя една истинска негърска култура, толкова кръвно свързана с Америка, колкото и хвърчилото на Бенджамин Франклин. Тя се състои от къщи и автомобили, носи всички вродени и корозиращи проблеми на едно общество, навлизащо отчасти и по своя воля в сравнителното охолство на средната буржоазия. А само поколения преди това синовете и дъщерите на освободените роби са кръстосвали континента невежи и слепи, от Вирджиния до Пенсилвания и сетне до Мичиган, подложени на приключения, с каквито се славят само героите на приказките, и натрупвайки богатството на своя опит, са се оказали в невъзможната ипотекирана средна зона на американската мечта.

Тони Морисън е дъщеря тъкмо на едно такова средно буржоазно, но впоследствие пролетаризирано негърско семейство. Родена е на 18 февруари 1931 г. в Лорейн, Охайо. Завършила колежа Хауърд и специализирала литература в Корнелския университет, известно време чете лекции в редица университети, за да се задържи днес като старши редактор в известното издателство „Рандъм Хаус“. Първият й роман — „Най-синьото око“ (1970) — красноречиво показва каква насока ще следва писателката и накъде ще се насочат трайните й творчески интереси. Пекола Брийдлъв, момичето героиня на романа, болезнено се съпоставя със стандартите на бяла Америка за женска красота и решава, че е нечувано грозна. Приемайки за свой символ на хубостта сините очи, Пекола попада на всякакви шарлатани, изнасилена е от баща си (защото всъщност е хубавица), губи разсъдък и попада в пълна обществена изолация. Същевременно книгата разглежда трудната адаптация на негъра от Юга в северните щати. Вторият роман на Тони Морисън, „Сула“ (1973), е задълбочена дискусия за мястото на негърката в обществото, за трагичния й стремеж да скрепи отделните отклонения на личността си в една уравновесена, дейна и полезна натура. Но едва „Песента на Соломон“ й донася широка известност като значителен литературен талант и я утвърди на едно от челните места в съвременната негърска литература на Съединените щати. Критиката посрещна романа с обясним възторг. Беше се появило едно твърде самобитно литературно съществувание, събрало в себе си някои от най-значителните достойнства на реалистичната американска традиция. Вестник „Вашингтон пост“ обяви Тони Морисън за една от най-талантливите писателки на Америка изобщо, без да прави каквито и да било уговорки за расова принадлежност.

Започнахме с това, че в „Песента на Соломон“ има всичко. Не е трудно също така да се твърди, че в романа могат да се открият и различни влияния: тук нещо от епичността на Фокнър, там следа от Болдуин, от време на време някой Уитманов припев или ехо от Елисън. Но това е така, защото прозата на Морисън ни подсеща за някои от най-хубавите неща, с които сме свързали съчиненията на тези творци. Тя е наистина изтънчена на места, друг път почти кадифена, ритмизирана, снайперски точна или разточително богата. Тони Морисън поставя на своето предметно стъкло богатия спектър от характери, ситуации, взаимоотношения, традиции, нрави, обичаи и психология на цветнокожите американци. Писателката черпи, а това е характерно за негърската литература, редица сюжети от народните легенди и поверия, от Библията, от приказки и фолклор, което е вече достатъчно, за да бъде разказът й динамичен, без шаблонната описателност или нравоучителност на толкова други съвременни произведения на подобна тема. Дали ще е сцена в някой склад, разходка по улицата, посещение на нечий дом, или пространен спомен за мрачното минало на робството и за един забравен плодороден Юг, нейното повествование, този митологически реализъм, издава несекваща творческа сила, въображение, находчивост, хумор, способност за съсредоточено взиране и за художествени и граждански изводи. Пред читателя се разгръща цялата сложност и многостранност на негърското битие, исторически определено и обременено с пренасянето му върху почвата на Новия свят. На места лирична, рапсодийка, другаде с епично звучене и необикновено живописна и песенна реч, книгата „Песента на Соломон“ е внушителен литературен факт, който, ще ми се да вярвам, ще намери постоянно място по нашите библиотечни лавици.