Лас Смол
Този път завинаги (7)

Седма глава

Лора се събуди, изкъпа се, напарфюмира дискретно голото си тяло с „Шанел №5“ и лакира с ярък червен лак ноктите на ръцете и краката си. Сложи си дантелени бикини и онази ужасно порочна, прилепнала по тялото червена копринена рокля. Гримира се леко и оцвети устните си с червено червило. Среса косата си така, че да пада свободно. На ушите й висяха различните ахатови обеци — в последния момент бе решила да сложи и двете. И тъй като нямаше подходящи обувки, тръгна боса. Скърцащите стъпала известиха слизането й. Танър се намираше на долния край на стълбата и я чакаше. Той беше с костюм и папийонка. Немирната му коса бе неуспешно разделена на път по средата. Напразно се бе помъчил да я приглади. Колко несполучлив бе опитът му да изглежда като невинен фермер! Тя избухна в смях.

Но реакция на този смях нямаше.

Бе сериозен и тържествен, а очите му бяха впити в нея. За да бъде в тон с неговата тържественост, тя заслиза бавно по стълбите.

— Господи! — въздъхна той, като я наблюдаваше, на което тя отвърна със смях, отметнала назад глава. — Това ли е роклята, предназначена специално за мен?

— Ами да.

— Добре, предавам се!

— Прекалено лесно падаш в капана! — разсърди се тя. — И си толкова демоде!

— Аз ли съм демоде? Да не би да ме искаш гол? Е, добре. — И посегна към папийонката си, като не сваляше очи от Лора.

— Не, не! Искам да кажа, че трябва да се съпротивляваш поне малко! По сценарий още не съм те пожелала!

— Дрехата го прави вместо теб — обясни той. — Освен това, намирам, че босите крака, лакирани с този лак, са най-еротичното нещо, което някога съм виждал. Създават впечатление на безпомощна, изоставена жена.

— Изоставена на пътя като Дог?

— Няма нужда от уточнения.

Усмивката му запали сините огънчета в очите му и когато тя стигна до него и устните им се изравниха, той понечи да я целуне.

Лора обърна глава и запротестира:

— Ще ми размажеш червилото!

Танър обаче направи точно това. Напълно го размаза. Когато устните им се разделиха той я погледна изпитателно и продължи да я наблюдава, когато тя тръгна към кухнята. Подсвирна след нея и Лора му хвърли поглед през рамо. Той се облегна на стената и подпря главата си с ръка, за да се поуспокои, което я накара да се засмее.

Когато и двамата най-после се озоваха в кухнята, тя попита:

— Имаше ли тук жена през онази първа вечер, когато дойдох?

— Защо питаш?

— Стори ми се, че чух смях.

— Плътен, прелъстителен смях, така ли, мила?

Тя се обърна и го погледна изплашено:

— Тук има духове може би?

— Не сме сигурни коя е или коя е била, но това е всичко, което тя прави. Смехът й пробужда усмивки у мъжете, а жените са като на тръни. Ти се смееше по същия начин миналата нощ.

— Не си спомням да съм се смяла.

— Женският смях привлича мъжете. А ти се засмя и сега, докато слизаше надолу по стълбите. Така разбрах, че ако се съпротивлявам, явно нищо добро няма да ми се случи. Усмивки като твоята докарват човека до безнадеждно състояние! — Той пое дълбоко дъх. — Надявам се, че ще си изядеш вечерята.

— Това не е вечеря, а обяд!

Тя отвори вратата на хладилника. Коктейлът от скариди с майонеза бе вече приготвен в две дълбоки чаши.

— Охо, ти вече си направил скаридите!

— Бях неуморен, какво ще кажеш, а? — прекара той език по устните си.

Лора го погледна през спуснати клепки и прошепна дрезгаво, като в някаква пародия на еротичен филм:

— Така, както облизваш устните си, можеш да подлудиш всяка жена!

Танър се приближи до нея и размаза остатъка от червилото й. Не можеше да си намери място и се суетеше като човек, комуто предстои да се състезава.

— Възбуждаш ме — призна той.

— Това е от дрехата, мили.

Танър се изсмя. Великолепен смях и горещи очи, които я изпиваха. Ръцете му я галеха, а тялото му се притискаше в нейното. Тя повдигна очи към него и веднага, щом можа, изрече:

— Кой кого прелъстява сега?

— Не те прелъстявам! Само съм приятелски настроен към тебе.

— Ами! Човек може да си помисли, че си нехаен, заинтересуван само от бизнеса, ала затова пък — любезен и внимателен, безпомощен в готвенето… С една дума, съвсем безобидна личност. А всъщност си доста съмнителен субект.

— Подозираш ме в некоректност, когато си с тази рокля? Ти играеш ли си с мен? Не те сграбчих още на стълбите, само благодарение на желязното ми самообладание, което ме караше да бъда сериозен! Именно това ме спаси от… теб! Ти не ме слушаш!

Тя му подаде супника.

— Постави го на подложка върху масата в трапезарията — нареди тя.

— Хм.

— Не си, ама никак не си последователен!

— Искаш последователност, така ли? Без никакво хитруване, клевета или злословие? Щом искаш последователност, ще я имаш!

Той занесе супника в трапезарията и повече не се появи.

Лора почака малко, после взе чиниите за супата и отиде при него. Той седеше на стола с китки, благовъзпитано поставени на масата. Стана, тържествено подържа стола й, докато тя седна, после отново се отпусна. Постла салфетка върху скута си и каза:

— Прасетата тази година са доста добри. Имаме много малки прасенца и охранени шопари. Годината, изглежда, ще е добра. А тютюневите стъбла никнат и между браздите и през цялата следваща седмица ще трябва да ги плевя.

— Фамилното земеделие се възражда, а? — коментира тя с разбиращ поглед. — Хвърляш тор, копаеш, сееш…

— В живота на мъжа няма място за остроумни начетени жени. Боса и бременна — ето как трябва да изглежда жената!

Нещо странно проблесна в очите й.

— Това е наистина чудесно ядене. Как си с вдигането на бали и брането на памук?

— Като всеки друг — повдигна Танър вежди и се усмихна. После продължи: — Харесвам те предизвикателна и предана. Ами ти как си с чистенето на кладенци? Освен това, покривът се нуждае от ремонт.

— Виж, аз не съм бачкаторка, а прелъстителка. Явно и през ум не ти минава, че съм същество от женски пол.

— Както си облечена? Никога не бих могъл да го забравя!

— Едва ли — отвърна тя хладно.

— Така значи — промълви той, отпивайки бавно от виното си. Сякаш се опитваше да се ориентира отново в обстановката. После пое глътка въздух, прочисти гърлото си и запита: — Как мислиш, на каква цена ще вървят тази година прасенцата, мой човек?

— Падам си по метеорологичните прогнози.

Това като че сложи край на философстването му и той попита възмутено:

— Защо, по дяволите, набъркваш метеоролозите? Щом се заловят с нещо, винаги го издънват, никога не могат да направят свястна прогноза и никога не познават кога ще вали. Кръгли нули са!

— Човек никога не бива да се съмнява в лоялността на метеорологичните ентусиасти.

— Научавам всеки ден по нещо ново за теб. Пиеш ли бира?

— Никога не съм могла да понасям дори миризмата й.

— Хъм. Също както аз не мога да понасям маслините и суровите стриди — отвърна Танър. — А караш ли ски?

— Обичам да се спускам със ски, но не съм състезателка. Не съм достатъчно добра. Никога не съм била привърженичка на състезанията. Въздържам се да върша неща, които ме затрудняват.

— Аз пък знам един спорт, в който като партньорка си страхотна!

— Тихо! Шът! Усъвършенствам се постепенно. Нека обаче да не говорим за това.

— Брей!

— Всъщност с какво точно се занимаваш? Защо, мога ли да попитам, този автомобил, който минава покрай къщата, те кара да изчезваш и да го наблюдаваш?

— За да оцелееш в този свят, трябва да се предпазваш от обкръжението си — започна Танър. — Когато ми каза, че си чула да минава кола, а после и друга, започнах да ставам любопитен. Просто проверих дали навън не дебнат враждебно настроени ловци на скалпове. Щом като Дог не реагира на колата, значи не е някой, който търси него. Поисках да ме свържат с един човек и помолих да бъдат нащрек.

— Има ли опасност? Преследва ли те някой? — Беше напрегната, в погледа й се четеше решителност и готовност да помогне.

— Няма опасност. Само трябва да сме бдителни. Може би това е някой, който просто обикаля наоколо. Ще разберем.

— Някой, който, както ми беше казал, е бил арестуван и после полудял в затвора, нали? — поинтересува се тя предпазливо.

— Винаги съществува такава възможност.

— С какво точно се занимаваш? Казваш, че то включвало и престъпления?

— Много е сложно. По-рано предназначението ми беше, ако мога така да се изразя, да сведа до минимум опасността от физическа разправа. След катастрофата обаче не съм толкова подвижен, колкото бях преди нея. Сега задачата ми е да разобличавам онези, които крадат секретна информация — била тя фирмена или държавна. Аз съм добър компютърен специалист. И съм нает за тази работа. Ще опитам да ти обясня. Както пише списание „Таим“, „крекърът“ е човек, който използва компютъра за незаконни цели — за достъп до секретни данни. Търся следи, които да ми покажат, че някой си е напъхал носа в архивите или дискетите. Сега съществуват най-различни методи за проследяване на крекърите. Има хиляди причини, поради които човек иска да види своето или чуждо досие. Например, за да разбере къде някой инвестира, кой продава ипотеки и акции, кой пере пари… и много други неща. Нали разбираш, престъпникът би могъл да изнуди някого, дори висш държавен чиновник. А това вече е свързано със сигурността на държавата. Аз отговарям за част от най-едрите инвестиции. То е нещо като игра на стражари и апаши. Престъпникът е проницателен и умен, а аз трябва да бъда двойно по-умен и проницателен. Не съм единственият, който се занимава с тези престъпления. Има специална работна група за сравнения, анализи и залавяне на престъпниците, която образува нещо като мрежа над цялата страна. Виждаш ли, Лора, крекърите са много опасни понякога, защото информацията, която крадат и продават, би могла да изложи на реална опасност страната ни. А от това по-голямо злодейство няма! — Той се настани по-удобно на стола и се усмихна. — Извинявай. Отплеснах се надълго и нашироко.

— Гордея се с чувствата ти към нашата страна — съвсем сериозно изрече Лора.

— Тук не става въпрос само за най-едрите риби. Не обичам мошениците изобщо. Това се отнася и до младежите, които си въобразяват, че законите са създадени за всички, но не и за тях, и затова карат пияни със сто и петдесет километра в час из градовете, а после се правят на луди пред полицая, който ги е спипал.

— Как навлезе в тази особена сфера?

— След като се върнах от Виетнам, се оказах на нож с целия свят. А на мен ми се струваше, че най-лесното, което мога да върша, за да разреша по някакъв начин проблемите на човечеството, е да преобразя света, да го превърна в по-организирана система. Да преразпределя нещата по-смислено. Тогава на помощ ми дойдоха компютрите. Наистина е удивително. Логиката на компютрите наподобява нашите мозъци. Все още не познаваме съвсем дейността на нашия мозък и не знаем как да използваме останалата част от мозъчните си клетки. Така е и с компютрите. Бях един от първите, които започнаха да изучават взаимодействие между компютъра и човека — каза той и се замисли за миг. — А нововъведенията позволяваха и телефонен компютърен обмен. Идеята запали и други. Много от моите първи контакти бяха с хлапета на по петнайсет-шестнайсет години, които намираха време и възможност да изследват евентуалните отклонения в работата на компютрите при непозволен достъп до секретната компютърна информация.

Междувременно Лора и Танър отпиваха от великолепното бяло вино и се гледаха усмихнати. По едно време той попита:

— Мога ли да знам защо потреперваш?

— Причината си ти.

— Играеш с открити карти — каза спокойно.

— Щастлива съм, че те познавам.

— Връщам ти този чудесен комплимент.

— Вятърът започна май отново да духа и захладнява. Не мислиш ли, че Дог трябва да влезе вътре?

— Не мога да те позная, Лора Фулъртън — ти, която се отвращаваше и страхуваше от кучетата, сега каниш кучешко същество в непристъпната си крепост?

— Ами, навън започна да захладява, а то прекара доста време на открито.

— Ще го повикам.

Дог обаче се колебаеше. Той слезе по стъпалата на верандата и погледна към шосето, после се върна до вратата, ала не пожела да влезе в къщата. Явно искаше да продължи бдението си.

Танър намери един здрав картонен кашон и го замъкна на верандата. Постла балатум, а върху него — сгънато на четири одеяло. После обърна кашона надолу с отвора, така че да стане като къщичка и накрая изряза отвор, достатъчно голям, за да може Дог да влиза през него. Накрая го зави с найлон. Стана чудесна кучешка колибка, която макар и от картон, щеше да предпазва колито от вятъра и студа, като същевременно можеше да наблюдава пътя.

Лора гледаше как Танър върши всичко това. Беше трогателен.

— Наистина става вече студено — отбеляза той. — Трябва да пообиколя насам-натам и да затворя някой и друг прозорец. После ще стъкна огън в камината на кабинета. Можем да си пием виното и там.

Докато той затваряше прозорците и пренасяше дърва за камината, Лора прибра масата и пусна миялната машина. Чак тогава влезе в кабинета.

Танър донесе многобройни възглавнички, подреди ги в полукръг срещу камината и метна върху тях плюшено покривало. Получи се нещо като малко диванче от пухени възглавнички.

Съблече жакета си, разхлаби папионката и разкопча няколко копчета на ризата, като нави ръкавите си. Събу обувките и се тръшна сред топлото гнездо.

— Да дойдат баядерките — заповяда той и доля вино в чашите.

— Може би ни липсва музика — колебливо предположи Лора.

— Ако искаш, мога да ти попея.

— Искам приятна, нежна музика. Нямаш ли касетофон?

— Наистина си много капризна — каза той, стана и отиде да донесе няколко касетки и касетофон. След като пусна музика, седна до Лора и я целуна.

— Да искаш още нещо? Само намисли нещо и твоят Дух от бутилката ще изпълни всяко твое желание, господарко на сърцето ми!

— Не бих посмяла да мисля за нещо недостъпно — разсмя се тя и също го целуна.

— Е, най-после.

Лора нежно го придърпа към себе си така, че главата му се озова в скута й.

— Коя беше първата ти любов? — попита тя.

— Ти.

— Много бързо отговаряш. Голям тарикат си.

— Не знаех какво е любов до момента, в който те видях за първи път. Мисълта за теб превърна нощите ми в най-чувствената лудост. Това бе по-страшно от война. После изпитах смразяващ страх, защото ти не ми даваше никаква надежда.

— Защо ме покани да излезем заедно само веднъж?

— Защото ми отказа. Ти ходеше с Майк. А когато научих, че си скъсала с него, вече бе сгодена за Том. Никога не показа по някакъв начин, че си ме забелязала. А аз те обожавах! Целуни ме!

— Тук аз командвам парада — сгълча го тя. — И аз ще дам знак кога да се целуваме!

— Няма ли да е сега?

— Караш ме да се чувствам хитра като змия.

— Тогава се обвий около мен!

Тя сподави смеха си — очите му пламтяха от страст, а дъхът му пареше.

— Погали ме — помоли той.

— Косите ти са немирни — отбеляза тя и леко ги приглади назад.

Пръстите му бавно започнаха да я милват. Танър вече трепереше от възбуда и нетърпение. Лора се наведе и го целуна, а той смени положението, като внимателно я обърна по гръб и се озова върху нея. Сладкото усещане от допира на устните им се превърна в унищожителна, спираща дъха им целувка.

— Много бързаш, Танър — засмя се тя.

— Какво смешно има? — изръмжа той.

— Малкият Танър те издава.

— О, забравих да използвам този похват — изгърмя той в ухото й, като възбуждащо я ухапа и прокара език по него. — Разкопчей ризата ми.

— Приличам ли на прислужничка?

— Мисля да взема интервю от тебе по този въпрос.

— Дай да видим. Мисля, че първо трябва да разкопчеем първите две копчета. Дали ще може да се измъкне през главата ти?

— Опитай с копчетата — нареди той.

Когато тя ги разкопча и плъзна длан по голите му гърди, той изстена:

— Подлудяваш ме!

— Наистина не знам точно какво правиш с мен, Танър, обаче ме плашиш. Но се радвам, че си свободен. Нали няма друга жена?

— Само ти, любима…

— О, Танър… — прошепна Лора.

Тя изви тялото си така, че главата му се намести върху няколко възглавници, а Лора легна върху него и го целуна.

— Не ти убивам, нали? — Гласът й бе дрезгав.

— Не ми убиваш, а направо ме убиваш…

Но в момента, когато се опитваше да се надигне от гърдите му, той я задържа.

— Пречиш ми — рече тя. — Отпусни се. Всичко у теб е толкова напрегнато…

Ръцете му погалиха дрехата й, а дланите му изпитаха чувствено удоволствие от допира до копринената материя върху женственото й тяло.

— Нали заради мен беше ушила тази рокля?

— Да, за да те прелъстя.

— Май е било доста интересно да смяташ, че не ти обръщам никакво внимание.

— Радвам се, че роклята ти харесва, защото платът й е ужасно труден за шиене. Много е хлъзгав.

— Съблечи ризата ми и я хлъзни — пошегува се той.

— Копчетата са зашити накриво.

— Свикнал съм с това. А ти шиеш много добре и можеш да си намериш работа дори като шивачка.

— Копчето на колана също е лошо зашито. Ще трябва да го сменим.

— Точно в момента не бих могъл да изтърпя каквито и да е дрехи — заяви той с израз на безпомощно дете.

— Страхотно! А как тогава да ги оправя? В качеството на твоя прислужничка ли?

— Можем да помислим за нещо, с което да се занимаваш.

— Предварително заявявам, че не мия прозорци…

Той я целуна, леко потърка гърдите си в мекотата на нейната копринена рокля и издаде мъркащи звуци.

— О, Лора… — Ръцете му, горещи и галещи, опипваха меките й извивки.

Клепачите на Лора тежко се спуснаха, а устните й се издадоха напред. Очакваше неговите. Движенията й бяха лениви, а той гореше от страст.

Тя се протегна и той смъкна роклята и разхлаби презрамките на сутиена.

— О, Лора толкова си хубава!

— Танър…

Шепнеха си нежни думи и любовният танц на телата им ги доведе до екстаз, който ги разтърси, и двамата застенаха от изпитаното удоволствие.

Още замаяни от любовната игра, с преплетени тела, те лежаха един до друг, изтощени.

Запокитени, дрехите и бельото й се бяха превърнали в малка огненочервена купчина, а неговите бяха разхвърляни на различни страни.

Пръв се раздвижи той и сложи ръце под нея, като се подпря мъчително на все още боледуващите си мускули и така, както я държеше, я приласка и целуна упоително. После внимателно се отдръпна, сподирен от слабите й протестни викове и легна по гръб, треперещ от преживяното.

Само след минута, той се подпря на лакът и се наведе над нея.

— Лора…

— Ти си направо страхотен — усмихна се тя кротко.

— И ти също.

— Хайде да го направим още веднъж, Танър. — Беше трогателна.

— Разбира се, някой ден през следващата седмица.

— Чак следващата седмица?

— Трябва напълно да се възстановя след този… сеанс.

— Никога не съм имала късмет — засмя се тя.

— Така ли? Ти си само моя. Ето това е късметът!

— Ами великият момент на прелъстяването — обясни тя с провлечен глас. — Всичко това с роклята, с измислянето на най-вкусното ястие… А ти дори не ми даде шанс.

— Ще ти дам шанс следващия път. Всичко ще бъде в твоя власт. О, не мога да се помръдна!

Целуна я съвсем леко по очите, бузите и брадичката. Устните й още го търсеха, тя обърна лицето си към него, но той сякаш не забеляза това, а продължи да я целува по челото, по слепоочията, по носа…

— Мога ли да приложа всичките си уловки следващия път?

— Дадено, скъпа!

Лора се надигна, ала той продължи да лежи по гръб. Тя дяволито се усмихна.

— Лора… — възропта той, когато ръцете и устните й докоснаха най-чувствителното място на тялото му.

— Мирувай!

— Миличка, възможно е, но по-късно. Сладурче… Ъъъ… Внимателно. Защо не се изтегнеш и да си починеш малко? Ъъъ… Ох… Там съм свръхчувствителен!

— Защо после, а не сега? — настояваше тя.

— Какво ще кажеш да подремнем малко, а?

— Изключителното ти внимание към мен ме кара да те желая още и още! — Тя тръсна глава и косата й се разпиля по гърдите му.

— Ще се върнеш към желанието си след седмица или две. Ти си направо тигрица. Май дори си жената вамп. Казваха ми, че има такива жени, които ни изсмукват нас, добрите момчета, и само гледат да задоволят ненаситните си плътски желания. Предупреждаваха ни да се пазим…

— Целуни ме!

— Мога лекичко да стисна ръката ти, ако искаш.

Тя легна и се засмя бурно. Ръцете им бяха преплетени.

— Никога не съм мислил, че някога ще ми се усмихне щастието да те намеря отново и да те любя. Това наистина е сън, Лора.

— Нали?

— Беше ли ти добре, скъпа?

— О, Танър, ти наистина си фантастичен, досега не знаех какво е любовта. Бях омъжена две години, а никога не съм се любила така. Ти си чудесен!

После разговорът им продължи по същия начин. Те спореха кой от двамата е по-добър в леглото. Така и не стигнаха до съгласие. Голи, лежаха сред отблясъците на огъня — галещи се, смеещи се, шепнещи. После отново се любиха. Този път любовната игра беше спокойна и нежна. Не безумна и дива. Само сладостна, кротка любов. И когато огънят се превърна в тлеещи въглени, заспаха.

Танър се събуди от автомобилен клаксон, мълниеносен и рязък. Той стана за част от секундата и хукна към кабинета си. Лора го усети и това я разтревожи. Чу се някакво бръмчене и два компютърни сигнала. После настъпи гробна тишина.

Тя стана, събра дрехите си и ги навлече, след това влезе предпазливо в хола, тънещ в мрак. От кабинета на Танър, където бе и компютърът, проблесна светлина и Лора пристъпи на пръсти към вратата.

Танър седеше гол сред ярката светлина и тя изведнъж си даде сметка колко красиво е неговото тяло, макар че в момента се тревожеше какво става.

Той държеше няколко дискети, една от които току-що бе извадил от компютъра. До него имаше кутия и той прибра в нея дискетата. Дори не повдигна глава да погледне Лора, а кратко нареди:

— Махаме се оттук. Вземи малко дрехи и някои важни документи. Може би ще ни се наложи да бъдем съвсем изолирани. Ще живеем другаде. Вземи само най-необходимото.

— Какво правиш?

— Деинсталирах програмата си и на дискета, която вземам със себе си. Побързай!

— Танър…

— Ще ти обясня по-късно. А сега побързай!