Лас Смол
Този път завинаги (2)

Втора глава

Танър все още не смееше да повярва на очите си — Лора Фулъртън наистина беше тук, при него! И бе съвсем истинска, от плът и кръв. Чувстваше, че не бива да й задава прекалено много въпроси. Можеше да си отиде също толкова внезапно, както се бе и появила. Как бе възможно една жена да изглежда великолепно като нея? Това бе сън…

Едно време той не знаеше как да постъпи, за да остане насаме с нея. Това никога не му се бе удало, докато следваха в университета. Край нея винаги имаше мъже. Спомни си, че го обладаваше странна слабост, когато тя се намираше някъде наоколо.

Лора още не бе отхвърлила поканата да остане известно време при него. Щеше ли да я приеме? Господи! Ако не… Какво не трябваше да забравя? А, да! Да помни с кой крак накуцва!

— Би ли подържал вратата? — Лора тъкмо внасяше големия си сак. Поколеба се, застанала по средата на хола, защото не знаеше накъде да тръгне. Остави сака на пода и се обърна към Танър: — Ще се настаня в една от кухните.

— Или пък, ако искаш, можеш да се настаниш и на тавана — подигра се той. — Там са стаите за прислугата. Стига глупости, Лора! Никой, освен мен, не живее тук, така че имаш богат избор.

— Добре. Ще се кача горе, в една от стаите.

— За жалост не мога да ти помогна.

— Мога и сама да нося багажа си — избърбори тя. — Научила съм се да пътувам само с най-необходимото. — Тя храбро вдигна тежкия сак и го помъкна по стъпалата.

По този начин бе определила посоката на живота си с един замах. Струваше й се, че върши нещо, от което няма връщане назад. Щеше да остане при Танър и… Не, не трябваше да мисли за нищо друго, освен че ще бъде с него. Засега това бе достатъчно.

Той погледна великолепните й бедра и си представи, че е между тях. Помисли, че не би трябвало да може да се изкачи догоре. Е, не беше точно така. Танър тръгна към кухнята, като внимателно стъпваше и нарочно потрепваше с патерицата — в случай, че тя слуша. След миг чу как боботят тръбите, докато тя си вземаше душ. Представи си как ръцете му милват голото й тяло под топлите струи вода… Лора бе тук и бяха сами. Това им даваше чудесна възможност да се опознаят и… да се любят безкрай… Той изстена от надигащото се желание и с усилие прогони еротичните видения.

За да отвлича вниманието си от нея, Танър наряза салата и сложи две пържоли в микровълновата печка. В този момент чу леките й стъпки.

— Да се подкрепим, а? — подвикна тя. — Какво ще кажеш?

Той се обърна, останал почти без дъх от очакване. Тя бе облечена само с мъжка риза, вързана през кръста й с някакъв колан! Голите й крака бяха предизвикателство, което той трудно можеше да пренебрегне. Преглътна с усилие. Е, все пак не получи инфаркт. Усмихна й се, само за да овладее въздействието, което тя оказваше върху него.

— С какво мога да помогна? Да сложа ли масата? — Тя веднага започна, да му помага. — Дали да е ядем направо от тенджерата?

Танър си придаде вид на изненадан.

— Лепнат — каза тя за чекмеджетата, из които ровеше за прибори.

— Доколкото си спомням — започна Танър ни в клин, ни в ръкав, като изпиваше с поглед фигурата й, — преди време ти се движеше с един скапан як…

— Да не би да колекционираш неизмити съдове? — прекъсна го тя.

— Харесвам те така, както си вдигнала косата си.

Отново сменяше темата!

— Не можах да намеря други шноли.

— По-късно ще се кача горе, за да видя дали няма да открия някоя друга.

— Не мислех, че можеш да се качваш до горе.

— Е, ще опитам — добродушно й се усмихна.

— Разбирам — изгледа го тя внимателно.

Танър опече пържолите, но Лора върна нейните да се допекат. Храниха се на верандата в мълчание, нарушавано само от коментара на подправките, които Танър бе сложил в соса за месото. Лора ядеше машинално. Представяше си как я целува!

След като се нахраниха, тя намери парче ябълков пай в хладилника.

— Ти ли си го пекъл?

— Не. Хубавата млада дама, която ми е съседка, и която ме наглежда от време на време. — Лицето му имаше невинно изражение.

— Съседката ти е бижу — каза тя и притвори очи, докато лакомо поглъщаше сладкиша. — Мисля, че трябва да разбера как прави този великолепен пай.

— Ъъъ… Съмнявам се, че ще сподели с теб. Знам, че домакините дават рецептите си, ала винаги забравят най-важната съставка, така че на приготвения от теб пай винаги нещо ще му липсва. Е, не съм голям специалист по готвене…

— Ти направи соса за месото, и то с фантазия — напомни тя.

— Находчив съм си — съгласи се той.

— Така ли? Като си спомня само всички жени, с които беше заобиколен в университета! И какво разочарование изпитах, когато разбрах, че намигаш на всички! Откакто съм тук обаче не си ми намигнал.

— Пазя си го като коронен номер, за да печеля сърцата на дамите.

— Наистина ли? Да не би да си магьосник?

— Нещо такова.

— Тогава трябва да се пазя. — И тя отново насочи вниманието си към пая.

— Да, обаче ще те изненадам неподготвена.

— Заплашваш ли ме?

— Ти да не би да се страхуваш?

— Танър…

— Някога казвал ли съм ти, че никой досега не е произнасял името ми по този начин?

— Името Танър ли?

— Още първия път, когато се запознахме и ти го изрече, нещо ме преряза отвътре.

— Ти само се пошегува с мен…

— Не, целунах те — поправи я той. — Но ти не отвърна на целувката ми.

— Защото ти ме целуна без всякакво предупреждение. Не бях подготвена. — Говореше съвсем сериозно.

— Подготвена ли е трябвало да бъдеш? — Танър се приближи към нея и видя как зениците й се разширяват. Наведе се и лекичко целуна устните й. — Здравей, Лора. — Гласът му бе дрезгав и изпълнен с желание.

Той отново я целуна и тя потрепери. Целувката му стана по-страстна и той я взе в обятията си.

— Танър… — Очите й гледаха умоляващо. — Не ме докосвай… все още.

Беше казала „все още“!

— Дръж се кротко и не казвай нищо възбуждащо — изрече той, като с мъка си пое дъх.

— Възбуждащо ли? Като какво например?

— О, ти знаеш: здравей, как си, кани се да вали… Нещо такова.

Тя се засмя и с недоумение вдигна рамене.

— Когато говориш, устните ти се движат и си представям, че са под моите — сериозно обясни той.

Тя бързо прокара език по устните си и ги отвори, за да му отговори, ала Танър отново я целуна.

— Танър…

— Страхотно беше! — Той изблъска назад маса, за да се изправи. Само да не забрави да се пресегне за патерицата! — Ще ме побъркаш. Дори не мога да се изправя.

— О!

— Състраданието ти е еротично.

— Стискай зъби — потупа го тя приятелски по рамото.

Това го накара да избухне в гръмогласен смях, който не успя да овладее.

— Глупчо такъв!

Той се пресегна и взе патерицата. Като се опираше на нея, помогна да подредят чиниите в миялната машина.

— Благодаря на Бога, че дойде, Лора!

Тя се втренчи изпитателно в него, като очакваше той да добави нещо.

— Сам никога не бих могъл да напълня миялната машина — засмя се той. — Мислеше, че ще кажа нещо друго, нали?

— Ами, проблемът с миялната машина никога не е бил предмет на разговор.

— А аз не съм и сънувал, че ти ще се разведеш. Мислех, че като се омъжиш, ще бъде за цял живот.

— И аз също. — Тя включи машината. — А ти? Какво ще кажеш за себе си? Не мога да разбера защо никога досега не си се женил.

— Имал съм доста работа. Затънал съм в… много сложни операции… ъъъ… За залавяне на мошеници… Какво да ти кажа… Престъпления…

Тя разбра, че той не желае да говори с нея за това. Отговорът му очевидно беше жест на учтивост. Даваше минимум информация и не искаше да каже нищо повече за себе си. Настъпи неловко мълчание, преди тя да запита предпазливо:

— И с какво се занимаваш, за да се прехранваш?

— Разследвам разни странни случаи.

— Като например?

— Ами, например пари, които липсват. Търговия с предмети на изкуството. Хора, попаднали в необичайни обстоятелства. Такива неща.

— Опасно ли е?

— Понякога да.

Тя очакваше от него да каже „не“.

— Какво искаш да кажеш с това „понякога да“?

— Повечето граждани спазват законите, обаче има и такива, които се правят на много умни. Когато ги пипнат, отиват в затвора или им конфискуват незаконната стока. Някои от тях реагират неадекватно: не се смятат за виновни, казват, че нарочно са ги натопили. Всичко това може да се окаже доста опасно.

— А катастрофата, която си претърпял…

— … е разследвана доста внимателно — довърши той.

— От кого?

— От моята организация.

Тя разбра.

— Май не бива да си пъхам носа в тези неща, а?

— Просто няма нищо за разказване.

— Разбирам. — Лора се наведе към бюфета и за една-две минути се възцари тишина, която тя наруши първа: — Още не мога да повярвам, че наистина съм тук.

— Спомням си, когато за първи път те видях в университета. Носеше синя пола, а всички останали момичета бяха с шорти или джинси. Оттогава мислех само за теб. На лекциите по етика седях две редици по-нагоре, така че можех добре да те наблюдавам. Поглъщах те с поглед, а ти даже не подозираше.

— Танър! — прекъсна го тя предупредително.

— Е, не го вземай толкова навътре! Ще ми позволиш ли да те целуна за лека нощ?

— Не съм сигурна, че това ще е разумно.

Очите му се присвиха.

— Мога да се контролирам. Зрял мъж съм. Не се плаши от мен.

— Искаш да кажеш, че в полунощ няма да сбъркаш спалнята ми с банята?

— Обещавам. — Пое тържествено дясната й ръка, сякаш сключваха сделка.

— Добре, като дойде време за лягане, ще ти позволя да ме целунеш.

Тя изтръпна при мисълта за целувката му и по тялото й се разляха тръпки на сладостно очакване.

— Бихме могли да опитаме и сега — подхвърли той.

Тя се стресна и го изгледа с укор. Стана му забавно и продължи да я убеждава:

— Няма да е толкова страшно, ако ми дадеш една целувка за лека нощ сега. Иначе цялата ми вечер ще се развали. Нека да опитаме!

— Танър — поклати глава Лора и силно въздъхна, — наистина насилваш нещата.

— Да, права си.

— Тогава стига.

Той шумно въздъхна. Беше обезсърчен. Изгледаше като несправедливо наказано дете, което я накара да се разсмее.

— Да не ти си карал някой курс по актьорско майсторство, Танър.

— Хм, добре ли изиграх отчаянието? Всъщност никога не съм имал нужда от учител по актьорско майсторство.

Хвърли към нея хитър лисичи поглед и това я накара да се разсмее още по-силно.

 

 

Той си спомни за патерицата, чак когато тръгнаха към хола. В него се виждаше разтегателната маса за игра на карти от черешово дърво. Върху нея имаше последен пасианс. Това привлече вниманието на Лора и измина почти час, докато наредиха нов. Накрая тя започна да се прозява.

— Уморена съм след този напрегнат ден. Трябва да поспя — неохотно призна тя.

— Разбира се. Ето сега е моментът да получа целувката си.

— Наистина не трябва да искаш твърде много наведнъж — възрази тя и се нацупи. По-добре е да постигнеш целта си постепенно. Първата вечер целуни ръката, втората — бузата ми…

— Нека гледаме с една-две седмици в перспектива!

— Майка ми казваше, че бързите неща са нетрайни. Всяко нещо идва с времето си.

— Аха.

— А сега ще ме целунеш ли, Танър!

— Ще се брои ли като целувка за лека нощ?

— Точно това ще бъде целувка за лека нощ.

Гледаше я с присвити очи, в които се четеше и подозрителност, и присмех.

— С какво те подкупиха, че да дойдеш тук и да ме измъчваш по този начин?

— Ами с рубини, изумруди и бисери… — Тя млъкна, защото Танър внезапно я придърпа към себе си.

— Трябва да се опра в стената — поясни той, — защото искам да те прегръщам с две ръце…

Тя се хвана на въдицата. Танър опря патерицата до стената и взе Лора в обятията си. Притисна я към себе си и почувства тялото й по много коварен начин.

След това я повдигна леко, като задържа ръцете си върху бедрата й. Това пробуди в нея тръпка на удоволствие и чак сега тя осъзна в какво опасно положение се намира. Но беше толкова приятно…

Танър нямаше представа колко дълго би могъл да я задържи тук, в тази къща, за да бъдат заедно. Трябваше да използва всяка възможност, която случаят му предоставяше. Прегръщаше я, но не бързаше да я целуне. Караше я да чака. Да копнее за допира на устните му.

Той умишлено притисна устните си до нейните, без обаче да ги движи. Тя издаде своите напред в тръпнещо очакване, отметна глава, ала тогава той се отдръпна от нея и каза:

— Трябваше само да се убедя, че са на същото място, където си бяха преди години.

Тя не промени положението си и продължи да стои с отметната назад глава. Замаяна, не чуваше какво й говори.

Той прокара наболата си брада по лицето, по шията, по ръцете й… Топлият му дъх я изгаряше.

— Загубих устните ти. Тук ли са?

Тя едва успя да отговори:

— Тук, по-нагоре…

Когато ги намери, езикът му се плъзна между тях и нежно докосна нейния. Ръцете му с упоение я милваха и по гръбнака й запълзя желанието. То се надигаше постепенно, на вълни и я заливаше цялата, спираше дъха й, подкосяваше краката… Докато цялото й тяло не бе обхванато от възбудата, от нуждата да бъде целувана, галена, милвана…

Внезапно той се отдръпна и прекъсна целувката, като остави Лора почти обезумяла от страст и задъхана. После разхлаби железния обръч на прегръдката си. Свали ръцете й от раменете си, нежно хвана ръцете й и ги целуна.

— Първата нощ — целувки по ръцете — подхвърли той. — И утре ли ще има целуване на ръце?

Лора отвърна нещо неразбрано, като преглътна мъчително. Той я потупа по гърба й, подпирайки се на патерицата, я изпрати до стълбището. Тя се колебаеше и гледаше встрани.

Тогава Танър пожела:

— Лека нощ, Лора.

Той тържествуваше!