Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (37)

През септември Публий Рутилий Руф получи едно от редките писма на Гай Марий.

„Знам, че е редно да ти пиша по-често, стари приятелю, но какво да правя като не съм се родил, за да си кореспондирам с познати. Твоите писма за мен са като парче корк, хвърлено на давещ се в морето — без формалности, без превземки, без ненужни украшения, какъвто си бил винаги ти самият. Надявам се този път в писмото ми да откриеш известни признаци на стил, но на каква цена, не ме питай.

Не се и съмнявам, че напоследък ти се е налагало често да ходиш до Сената, където да слушаш смрадливите словоизлияния на нашия Прасчо за това, как държавата не можела да си позволи повече да поддържа моите пролетарии, след като вече втора година бездействат от другата страна на Алпите? Чудиш се и как я мисля тая, да се кандидатирам за четвърто поредно консулство, за трета последователна година? Което, разбира се, и ще направя. Иначе всичко, което досега съм градил, ще рухне за броени дни. Защото другата година, Публий Рутилий, усещам го някъде вътре в себе си, ще бъде годината на германите. Е, да си призная, засега се задоволявам само с предчувствия, но когато Луций Корнелий и Квинт Серторий се завърнат от мисията си, сигурен съм, че само ще потвърдят мнението ми. Откакто ми доведоха миналата година цар Копил, не съм чувал нищо за тях. И макар да съм доволен, че двамата ми народни трибуни са успели да осъдят Квинт Сервилий Цепион, дълбоко съжалявам, че не можах лично да се заема със случая му и да използвам Копил за свидетел. Както и да е. Квинт Сервилий си получи заслуженото. Жалко само, че Рим никога няма да види златото на Толоза. С негова помощ можехме да сформираме още няколко армии от бедняци.

Тук животът си тече кажи-речи все същият. Вия Домиция вече е в прекрасно състояние в цялата отсечка между Немавз и Оцелум, което много ще помогне за в бъдеще на легионите да се придвижват бързо от една точка до друга. Преди да дойда аз, пътят беше станал почти неизползваем. Откакто таткото на нашия нов върховен понтифекс си е тръгнал оттук, цели километри настилка не са били пипнати. Пороища, наводнения, зимни студове, всички са си взели своята дан. Разбира се, не твърдя, че съм построил нов път. Щом като веднъж камъните са били поставени по местата си и пътят е бил очертан, той ще си остане завинаги. Но не можеш да искаш от войниците си да маршируват в правилни редици, да не говорим от товарните коли да не засядат в дупките от измъкналите се камъни, когато настилката е навсякъде разбутана? Освен това горната повърхност от пясък и чакъл трябва да бъде поддържана равна и гладка, да се пои с вода, докато не заприлича на цимент. Ако щеш ми вярвай, но сегашната Вия Домиция е плод най-вече на моите войници.

Освен това построихме нов висок път през Роданските блата — от Немавз чак до Арелат. И тъкмо свършваме с прокопаването на плавателен канал пак до Арелат, за да се избегнат опасните мочурища и пясъчни наноси, през които минава естественият воден път. Всички големи клечки — гърци от Масилия ми лижат задника от благодарност — големи лицемери, няма що! Отбелязвам, че благодарността им не се е изразила в намалението на поне една цена като за мен и войската ми!

В случай, че чуеш една история и тази история се окаже твърде изкривена, както се случва обикновено, щом се отнася до Гай Марий, искам да я научиш така, както се е случила наистина. Става дума за Гай Лузий. Нали си спомняш, племенника на снаха мм? Дойде при мен като военен трибун. Само че се оказа, че по душа му се щяло да изпълнява съвсем друга служба в армията ми. Преди две седмици при мен дойде отговарящият за вътрешния ред, за да ми донесе — според него — ужасно трагична за мен самия новина. Гай Лузий бил намерен мъртъв в една от войнишките бараки, прободен в стомаха по начин, на който би завидял всеки майстор на меча. Убиецът сам си признал — хубаво момче, центурионът му твърди, че можело много да му се разчита. Излиза, че Лузий е предпочитал мъже и си е харесал тъкмо това войниче. Със седмици го преследвал явно без намерение да се отказва. Войничето станало за присмех пред цялата си центурия, всички около него му подплясквали с ръце или му въртели мили очички. Войникът така и не могъл да се отърве от преследвача си. В крайна сметка го заклал. Нямаше как, трябваше да изправя убиеца пред военен съд, където с огромно удоволствие го обявих за невинен, похвалих го, повиших в чин и му подарих пълна кесия с пари.

От цялата тази история имаше полза и за мен самия. Първо, успях да докажа, че Лузий не ми се пада кръвен роднина, и второ, доказах пред войниците си, че началникът им държи на справедливостта и не смята роднините и близките си за нещо повече от останалите. Предполагам, че и за педерастите има място под слънцето, но определено не и в легионите, а, Публий Рутилий? Представяш ли си какво щяхме да сторим ние с такъв човек, ако ни беше досаждал при Нуманция? Нямаше чак да го убием, просто щяхме да го превърнем завинаги в женче. Макар че вече сме пораснали за такива неща. Няма да забравя с какъв ужас слушах някои от разказите за Сципион Емилиян по време на погребението му! Е, аз лично не съм му бил в обсега, така че и нищо не знам със сигурност. Странен човек си беше той… Но лично аз мисля, че подобни слухове се пораждат винаги когато на някой мъж не му се родят деца.

Толкова по въпроса. Сега да ти пиша за промените, които въведох наскоро в пилума. Надявам се моят модел скоро да се превърне в стандартен за цялата армия. Ако са ти останали пари, иди и си купи, докато е време, дялове в някоя от новите работилници за копия, които, предполагам, скоро ще се нароят и в Рим. Дори не е зле сам да основеш подобно предприятие. Стига ти да си притежателят на сградата, никой не може да те обвини, че се занимаваш с дейност, забранена за един сенатор.

Както и да е. Моето нововъведение се състои в промяна на сглобката между дървената и металната част на копието. В сравнение със старите хасти пилумът е много по-удобен в бой, но затова пък е и много по-скъп: острието му е по-малко, но затова пък с много по-сложна за изливане форма, надолу металната част е по-дълга, а и дървената част изисква повече внимание, за разлика от сопите, които използвахме навремето. С годините съм забелязал, че неприятелите ни изпитват известна слабост към нашите пилуми и не пропускат възможност да сложат ръка върху тях. Понякога чак се изхитрят да подмамят по-неопитните ни войници да ги замерят с копията си дори когато няма никакъв шанс да ги уцелят в уязвимите места, само и само да се докопат до пилумите ни. След това или си ги задържат, или… с нашите камъни по нашите глави.

Това, което въведох аз, е сглобката да бъде съвсем крехка. В момента, в който пилумът се удари в каквото и да било, металното острие ще се откъсне от дървената дръжка. По този начин, дори ако оръжието падне на земята, неприятелят ни няма как да си го прибере, а пък в случай, че след сражението ние задържим терена, оръжейниците ни ще съберат счупените части и ще ги използват наново. Така хем ще пестим пари, хем ще си пазим и живота, защото неприятелят ще има един коз по-малко срещу нас. И това е наистина всичко, за което мога да се сетя да ти пиша. Очаквам отговор.“

Публий Рутилий Руф остави писмото усмихнат. Речта не беше много според граматичните правила, нито езикът — изящен; да не говорим, че само Гай Марий можеше да нарече подобно творение стилно. И все пак това си беше той, Гай Марий. Сякаш си правеше портрет с писмата, които пращаше. Но приятелят му не можеше да не се разтревожи от тази перспектива да се кандидатира отново за консул. От една страна, беше разбираемо, че Марий държи да остане главнокомандващ, докато германите не бъдат разгромени — никой друг на негово място не би имал изгледи за успех. Но от друга — Рутилий Руф беше прекалено силно привързан към римския начин на мислене, за да не гледа с тревога на подобни аспирации у стария си боен другар. С германи или без германи Марий прекаляваше… Рутилий Руф би искал все пак да знае дали политическите промени, които Марий внасяше, наистина не противоречат на самия римски дух, такъв какъвто е бил по времето на Ромул. Той можеше с ръка да признае, че обича Марий по начин, непривичен за двама мъже. Но дори и тази обич не можеше да му затвори очите пред факта, че Марий помита всяка традиция, изпречила се на пътя му. Да промени пилума? Нямаше ли нещо, което Марий да остави непокътнато?

Това обаче не беше причина Публий Рутилий Руф да не седне да напише своя отговор на минутата. Нямаше как, той обичаше Гай Марий.

„Понеже това лято се оказа доста мързеливо и бездейно, не мисля, че има за какво толкова да ти пиша, скъпи ми Гай Марий. Поне напоследък не се е случило нищо забележително. Твоят високоуважаван колега, вторият консул Луций Аврелий Орест е болен, но той не беше добре със здравето и когато го избираха. Не разбирам защо изобщо се кандидатира, може би просто защото е смятал, че подобен пост му приляга. Остава да видим дали той самият е прилягал на поста си. Нещо ме кара да мисля, че не.

Новините представляват по-скоро хроника на два пикантни скандала, които излязоха наяве в последните седмици. Сигурен съм, че ще ти достави удоволствие да ги научиш. Най-интересното е, че и двата се свързват с името на твоя народен трибун Луций Апулей Сатурнин. Необикновена личност е този юнак, няма що. Събрал е у себе си всички възможни противоречия. Винаги си мисля, че Скавър допусна голяма грешка, дето го извади на показ пред цял Рим. Сатурнин влезе в Сената, сигурен съм, с една-единствена мисъл — да стане първият Апулей седнал на консулския стол. Това обаче не му пречи с всеки свой следващ ход да върви именно към пълното обезсмисляне на консулската длъжност. Да, да, чувам те да казваш, че песимизмът ми е необоснован, че преувеличавам и че за всичко е виновен светогледът ми на традиционалист. Но аз знам, че съм прав. Надявам се, ще ме извиниш, че за пръв път ще споменавам някого само по когномена му. Тъй и тъй писмото ще бъде дълго, поне ще си спестя излишните повторения.

Сатурнин получи своето възмездие. Ти как мислиш по въпроса? Аферата вдигна голям шум и увеличи още повече реномето на нашия почитаем Принцепс Сенатус Скавър. Трябва да признаеш, че той заслужава доста по-голямо уважение от другарчето си Прасчо, най-малкото, защото е много по-умен. Но пък и винаги е съществувала съществена разлика между Емилии и Цецилии.

Както знаеш — знам, че знаеш, защото лично ти го писах в едно друго свое писмо, Скавър продължи да играе ролята на спасител на римските стомаси и непрестанно снове между Остия и Рим, за да тормози до смърт снабдителите със зърно, които често остават без никаква печалба от дейността си. Въпреки големия недостиг вече втора реколта цените на житото в Рим не са мръднали почти никак и всичко това се дължи единствено на забележителните усилия на Скавър.

Да, да, свършвам с хвалебствията и минавам по същество. Изглежда, че преди два месеца, когато се намирал в Остия, Скавър се натъкнал на някакъв откупвач на зърно, който по принцип си водел търговийката в Сицилия. Не е нужно тук да отварям скоба за положението в Сицилия и за въстанието на робите; от Сената все те държат в течение с редовните бюлетини, които ти пращат. Единствено ще ти кажа, че по мое мнение тази година като управител в Сицилия беше пратен най-подходящият възможен човек. Може да е аристократ до дъното на душата си и да е стиснат като котешки задник, но все пак Луций Лициний Лукул няма равен на себе си в методичността и акуратността, с която си върши работата по бойните полета и се отчита за свършеното пред Сената.

Дали ще повярваш, между другото, че на света се е родил такъв малоумник като един от тазгодишните претори — Сервилий, плебей, доста е съмнително откъде си е взел фамилията, — който дори успя да си купи избирането за авгур с парите на могъщия си патрон Ахенобарб и по този повод да се кръсти Гай Сервилий Авгур (представи си!). И този малоумник да стане онзи ден пред целия Сенат и да обвини Лукул, че нарочно протакал войната в Сицилия, за да си осигури удължаване на империума и за догодина.

Питаш се въз основа на какви доводи смее той да направи подобно, най-малкото изненадващо обвинение? Ами защото, след като нанесъл такова тежко поражение на робите, не се бил втурнал да завземе и крепостта им Триокала, оставяйки труповете на тридесет и пет хиляди роби да гният на бойното поле и огнищата на съпротива в района на Хераклея Миноа да се загнездят като краста в кожата на римската сигурност! Лукул си е свършил работата много добре. След като направил робите на пух и прах, той си дал почивка от една седмица, през което време да се погрижи за мъртъвците и да се разправи с въпросните огнища на съпротива, та чак след това да се придвижи с цялата си армия към Триокала, където се спотайвали оцелелите след разгрома роби. Но Сервилий Авгура твърди, че на Лукул е трябвало да му поникнат крила, за да полети след битката право към Триокала. Според Сервилий Авгура след поражението си оцелелите роби били обхванати от такава паника, че само да се покажели легионите пред стените на крепостта им и щели да се предадат безусловно! Докато, след като Лукул тъй злополучно се бил забавил, робите превъзмогнали уплахата си и вече били готови за нов отпор. Сега пък питаш откъде черпи сведенията си Сервилий? Естествено, че от авгуриите си! Как иначе може да проумее състоянието на духа на тълпа от разбунтували се роби, които са затворени в непристъпна крепост? Пък и самият факт, че Лукул след толкова много протакания най-сетне се бил решил да даде генерално сражение на робите, а след това отново седнал да протака, не било ли явно доказателство, че открай време е разчитал империумът му да бъде продължен? Какви планини от глупости! Лукул е действал, както му е диктувала елементарната логика: преди да мине на бета е свършил с алфа.

Речта на Сервилий Авгура ме отврати, но още повече ме отврати последвалото изказване на Ахенобарб Понтифекс Максимус, който с пълен глас подкрепи скалъпените от клиента му обвинения. Разбира се, че всички кабинетни генерали по задните редове на Сената, които ако ги изведеш на бойното поле, няма да знаят от коя страна е тяхната армия, се хванаха на глупостите и решиха, че наистина позорът от цялата ситуация е за сметка на Лукул! Ще става, каквото ще става, ти само не се изненадвай, ако научиш едно, че Сенатът реши пълномощията на Лукул в Сицилия да не се продължат, и второ, че задачата да се справи с въстанието в Сицилия догодина е дадена не другиму, а на все същия Сервилий Авгур, който даде ход на този лов на изменници единствено с цел сам да се докопа до управлението на Сицилия! За толкова неопитен, но в същото време напълно изкуфял човек като Сервилий Авгур подобна чест е повече от желана, след като Лукул наистина вече му е свършил почти цялата работа. Разгромът при Хераклея Миноа е накарал шепата оцелели въстаници да се скрият в миша дупка, откъдето вече и да искат, не могат си показа носа: Лукул е стегнал Триокала в здрава обсада. Освен това преторът успя да накара голяма част от местните свободни земеделци да се върнат в стопанствата си и да се погрижат за идващата реколта. Полетата на Сицилия вече не са заплашени от никого и Рим няма да се страхува повече от глад! На новия управител Сервилий Авгур му трябва само да излезе на подредената преди него сцена, да се поклони наляво, да се поклони надясно и да събира овациите. Да знаеш, Гай Марий, няма по-ужасно нещо на света от това да храниш големи амбиции и да не притежаваш никакви способности.

Едепол, едепол, голям позор, нали така? Съдбата на Лукул не може да не ме изпълни с възмущение и огорчение. Наистина го съжалявам. Но да продължа с историята за Скавър и неговото случайно запознанство със сицилийския търговец на зърно. Сега, след като навремето пресмятахме, че според новия закон около една четвърт от робите, заети в отглеждането на пшеница в Сицилия, ще бъдат освободени, търговците си направили сметката, че и реколтата ще бъде с около една четвърт по-бедна. И така, една четвърт от житото в Сицилия си останало без купувач, защото никой не си бил правил планове да го купи. До онези паметни две седмици, когато онази мишка Нерва не дари свободата на осемстотинте роби-италийци. Откупвачът, с когото се запознал Скавър, бил един от малкото, които веднага надушили накъде духа вятърът и в продължение на същите тези две седмици пребродили цяла Сицилия, за да изкупят и последното зрънце пшеница на смешно ниска цена. След това земевладелците притиснали Нерва, той закрил едва влезлия си в действие съд и робите се върнали на полето. Работната ръка си останала същата, а изведнъж се оказало, че цяла една четвърт от реколтата по полето вече е собственост на някого или някои, дори не се знаело колко са на брой никому неизвестни прекупвачи, които при това се били сдобили с него на безценица. Скоро се разбрало и как тъй всички силажни ями от Рим чак до Путеоли били предварително наети пак от неизвестни люде. В тях трябвало да бъде складирана онази една четвърт от сицилийската реколта, която на следващата година, след като италийските роби наистина видят свободата си и добивите на пшеница, в Сицилия наистина намалеят, ще бъде разпродадена на много по-висока цена.

Това, което предприемчивите прекупвачи обаче не отчели, било въстанието на робите. Вместо да се ожънат и четирите четвърти от реколтата, както си правили сметката те, не било ожънато нищо. Великият план за огромни печалби се провалил и наетите предварително силажни ями си останали празни.

Но да се върнем на онези две седмици, с които Нерва освобождаваше роби, а неколцината прекупвачи са обикаляли острова в търсене на жито. В момента, в който те си свършили работата обаче, в същия ден, когато управителят закрил съда, групата на прекупвачите била нападната от разбойници и всички до един били избити. Или поне така си мислели разбойниците. Един обаче оцелял и това бил същият търговец, с когото имал късмета да се срещне в Остия Скавър. По думите му били го счели за мъртъв и го оставили на пътя.

Скавър веднага намирисал, че от цялата работа ще излезе нещо голямо. Хванал следата и нито веднъж не се отклонил от нея. Какъв нос има нашият Принцепс Сенатус! И какъв ум! Той веднага си представил какво ще да се е случило, и то когато самият потърпевш си нямал и най-малката идея кой му е помислил злото. Колкото и да не съм съгласен с фанатичния му консерватизъм, трябва да си призная, че винаги съм обичал Скавър като човек. Заравяйки нос в земята като куче, той скоро открил, че неизвестните злосторници са не други, а миналогодишният консул Гай Флавий Фимбрия и тазгодишният управител на Македония Гай Мемий! Двамата го били подлъгали предната година да тръгне по фалшива следа, отвела го право при квестора в Остия, сегашния ни народен трибун Луций Апулей Сатурнин.

След като събрал всички нужни доказателства, Скавър се изправи пред всички и публично се извини на Сатурнин, при това два пъти — веднъж в Сената, веднъж пред народа. Това ще да му е струвало големи усилия на волята, но пък с искрената си молба за прошка той защити по най-добрия възможен начин своята дигнитас. Трябва да призная, че и самият Сатурнин за времето, откакто се върна в Сената, нито веднъж не е казал лоша дума за Скавър, затова и той също излезе и пред Сената, и пред народа, заявявайки, че никога за нищо не е имал зъб на Принцепс Сенатус, понеже е разбирал колко умело са го изиграли самия него. Освен това бил му изключително признателен, че е разобличил истинските виновници и по този начин е върнал репутацията му на почтен човек. Така че и Сатурнин остана в крайна сметка с неопетнена дигнитас. Пък и всички са доволни, когато двама интелигентни мъже намерят добрата воля да си простят един на друг грешките.

Скавър дори предложи на Сатурнин сам да призове Фимбрия и Мемий пред новоустановения си съд, занимаващ се с държавна измяна. Естествено Сатурнин прие. Така че в момента сме в очакване да гърми и трещи на Форума. Е, вярно, случаят е такъв, че няма да се вдигне много пушек, за да се скрият зад него виновниците. Предполагам, че със случая им ще се занимават само конници, а пък те имат за какво да си връщат: говори се, че много конници са изгубили луди пари по време на житната криза, а вече Фимбрия и Мемий се изкарват виновни едва ли не за всичко, станало в Сицилия. Започвам да си мисля, че се случва все пак и злосторниците да си получат заслуженото.

Другата история, свързана със Сатурнин, е доста по-весела, при това е пълна с много повече неизвестни. Аз самият още не мога да отгатна какви са плановете на нашия трибун, особено след като вече е видял възмездието си.

Преди около две седмици на Форума се появил някакъв непознат, който се възползвал от това, че няма събрание на комициите, нито пък на рострата се четат речи от скучаещи аматьори — оратори, и мигом заел стратегическото място. От трибуната той започнал да обяснява на висок глас на всички, намиращи се на Форума, че се казвал Луций Еквиций и че бил освобожденец, римски гражданин от Фирмум Пиценум. И сега чети внимателно, Гай Марий, това е направо фамозно! Твърдял, че бил незаконен син на Тиберий Семпроний Гракх!

Естествено никой не тръгнал да му се меси и той спокойно разказал целия си живот. В интерес на истината, ако и да са измислени, твърденията му са логически подредени. Накратко съдбата му била следната: майка му била свободна римска гражданка от почтен, но скромен род. Била се влюбила в Тиберий Гракх, който й отвърнал със същото. Разбира се, скромният й произход не им позволявал да се оженят, затова девойката му станала любовница. Живеела в малка, но уютна къща в едно от провинциалните имения на Тиберий Гракх. По някое време на бял свят се появил и Луций Еквиций, наследил името на майка си.

Скоро обаче Тиберий Гракх бил убит, а и Еквиция се споминала малко след него. Детето останало на грижите на Корнелия, майката на Гракхите, която не се оказала очарована от мисълта да се грижи за незаконороденото отроче на сина си. Затова от своя страна го предала на грижите на двойка роби в имението и в Мизенум. По-късно го продала в робство на някакви хора във Фирмум Пиценум.

Самият Луций Еквиций дълго време изобщо не знаел кой е и откъде е. Ако обаче наистина е извършил всички неща, за които говори, значи при убийството на Тиберий Гракх трябва да е бил поне юноша, значи лъже. Както и да е, бил продаден в робство във Фирмум Пиценум, където обаче се показал съвестен и работлив и скоро си спечелил обичта на собствениците си. Затова, когато главата на семейството умрял, робът получил своята свобода; не само това, ами бил признат за наследник на цялото имущество, защото вдовицата си нямала деца, нито какъвто и да било кръвен роднина. Образованието му било много високо, затова той знаел как да използва наследството си и се хвърлил в търговията. По-късно в продължение на няколко години служил в легионите и натрупал състояние. Ако го слушаш, излиза, че трябва да е най-малко на петдесет години, докато поне на вид изглежда на не повече от трийсет.

Докато най-сетне не се запознал с някакъв човек, който веднага забелязал колко много прилича той на покойния Тиберий Гракх и вдигнал голям шум около откритието си. Луций Еквиций винаги бил подозирал, че все пак е италиец по произход, не чужденец, но никога и не бил мечтал да произлиза от такива среди. Все пак, като научил за приликата си с Тиберий Гракх, той се поразтърсил и един ден попаднал на робите, които го били отгледали по заръка на Корнелия. От тях научил и истината за своето раждане. Не е ли забележителен? Още не мога да преценя дали става дума за гръцка трагедия или за римски фарс.

Разбира се, нашите посетители на Форума, добре известни със своята склонност към сантименталното, веднага се хванали на думите на непознатия и само след два дни Луций Еквиций беше едва ли не носен на ръце, посрещан навсякъде като сина на Тиберий Гракх. Жалко, че всички законородени синове на Гракх са покойници, не мислиш ли? Не може да се отрече, че Луций Еквиций прилича поразително на Тиберий Гракх. Чак да не го повярва човек. Същият глас, същата походка, същите гримаси, дори си бърка в носа като него. Мисля, че точно заради това съм твърде скептичен относно действителната връзка на Луций Еквиций с покойния. Прилича повече на брат — близнак, отколкото на син. Синовете може и да приличат на бащите си, но чак пък всеки жест… Има и много случаи, когато жена легне с нечие синче, после тръгне да обяснява на съпруга си, че ако детето им е одрало нечия друга кожа, то е защото всъщност на нея прачичо й е бил Гай Баний и така нататък…

Това, което обаче знаем ние, старите кримки от Сената, е, че Сатурнин отива право при въпросния Луций Еквиций, качва го отново на рострата и го съветва да си намери последователи. Само няколко дни по-късно Еквиций е героят на деня в очите на всички римски граждани с доходи, по-ниски от тези на трибуните на хазната и по-високи от тези на пролетариите; сиреч на всички търговци, собственици на дюкяни, занаятчии, дребни земевладелци, изобщо на цвета на третата, четвъртата и петата класи. Навремето те целуваха земята под краката на братята Гракхи, всички тези скромни люде, които нямат възможност често да изложат своя вот, но все пак гласуват в трибите си, за разлика от освобожденците и пролетариите. Хората, които ще отхвърлят милостинята, но няма да преживеят, ако цените на хляба станат астрономически.

Назначените отци в Сената, особено онези с пурпурните ръбове по тогите, започнаха лека-полека да се тревожат от този нов обект на богоговение, още по-малко, че лъже-Гракхът се ползва със съдействието на потайния Сатурнин. И все пак можеше ли изобщо нещо да се предприеме? Най-накрая не друг, а новият върховен понтифекс Ахенобарб (на него все по-често и по-често му лепват нов когномен — пипина) предложи сестрата на братя Гракхи (да ти напомня — вдовицата на Сципион Емилиян, нищо че едва ли някой ще забрави какви свади ставаха между двамата съпрузи навремето) да бъде доведена на Форума и да се срещне на рострата с мошеника, за да го разобличи публично.

Преди три дни събитието се случи Сатурнин стоеше в единия край на рострата и се хилеше като глупак (само че той не е; какво ли е замислял?), докато Луций Еквиций се блещеше при вида на някаква си съсухрена старуха, за която може би дори не е подозирал, че съществува. Ахенобарб Пипина прие крайно величествена стойка, прегърна Семпрония през раменете — нещо, което не й се понрави ни най-малко, затова и го пропъди надалеч, сякаш беше някаква нахална буболечка, — и я попита с гръмовния си глас: «Дъще на Тиберий Семпроний Гракх и Корнелия Африкана, познаваш ли този мъж?»

Разбира се, старата отвърна, че за пръв път го вижда, че нейният прескъп и любим брат Тиберий никога, ама никога не би си отворил шишенцето с еликсира на живота извън свещените граници на семейството и че следователно цялата история си била чиста глупост. Сетне се залови да налага Еквиций с тояжката си от слонова кост и абанос и изобщо се получи един от най-забележителните мимове в историята на римския театър. Де да беше тук Луций Корнелий Сула, да види какво значи представление!

В края на краищата Ахенобарб Пипина (прякорът ми харесва; при това знаеш ли кой му го измисли — самият Метел Нумидик) трябваше да я отведе насила от рострата, а в това време тълпата се спукваше от смях. Скавър също се смя чак до сълзи, докато Пипина, Прасчо и Прасчо Младши не му заявиха, че подобно държане не е достойно за един сенатор.

Когато най-сетне Луций Еквиций остана сам на рострата, Сатурнин се доближи до него и го попита знае ли коя е била вещицата насреща му. Еквиций отговори, че си нямал и представа, което означава или още веднъж, че лъже, или че се е разсейвал, докато Ахенобарб му я беше представял тъй тържествено. Но Сатурнин му обясни с две-три мили приказки, че непознатата е била леля му Семпрония, сестрата на братя Гракхи. Еквиций се направи на смаян, каза, че никога през живота си не е имал честта да се запознае с леля си Семпрония и че по всяка вероятност Тиберий Гракх едва ли би се хвалил с любовницата и незаконното си дете пред сестра си, още по-малко би й показал любовното си гнезденце в селската си къща.

Тълпата оцени по достойнство логиката му на разсъждение и явно вътрешно всеки си каза, че Луций Еквиций наистина е син на Тиберий Гракх. Докато в Сената — да не говорим за Ахенобарб — всички са бесни. Е, всички, с изключение на Сатурнин, който изглежда доста доволен, на Скавър, който продължава да се подхилква, и на мен. Познай от три пъти аз какво правя?“

Публий Рутилий Руф въздъхна и опъна дясната си ръка, която започваше да се схваща от писането. Чудеше се дали Гай Марий не мислеше по-практично, като толкова открито ненавиждаше писането на писма. Но пък ако за него самия това не беше приятно занимание, тогава по какво щеше да се различава неговият „бюлетин“ от този на Сената?

„И това, скъпи ми Марий, е всичко, което си струва да знаеш. Ако седна и се поразмисля, нищо чудно да се сетя за още някоя любопитна историйка, но току-виж съм заспал с нос в мастилницата, така че няма да се престаравам. Би ми се искало ти да откриеш някой по-добър — сиреч по-римски — начин, да запазиш главното командване, без да се кандидатираш отново за консул. Да си призная, изглежда ми невероятно да спечелиш още едни избори, но с теб знае ли човек? Пази си здравето. Помни, че вече не си младо пиле, а стар петел, така че не се перчи с гребена си и гледай да не си строшиш някой кокал. Ще ти пиша пак веднага щом се случи нещо интересно.“

 

 

Гай Марий получи писмото в началото на ноември и тъкмо се беше освободил от работата си за деня, така че да изпита възможно най-голямо удоволствие от прочитането му, когато в главната квартира се появи не друг, а Сула. Личеше си, че се е върнал за постоянно, защото беше махнал дългите си и рунтави мустаци и беше подстригал косата си. Затова и Марий изчака легатът му да се накисне блажено в горещата баня и седна да му чете писмото на Рутилий Руф, щастлив, че се връщат забравени мигове.

Сетне двамата се скриха в кабинета на главнокомандващия, нареждайки да не бъдат безпокоени от никого, дори от Маний Аквилий.

— Я го махни този проклет торк! — не се сдържа Марий, когато приятелят му се облече в римска туника и златното украшение около врата му вече дразнеше окото.

Но Сула се усмихна, поклати отрицателно глава и прокара нежно пръст по драконовите глави, зейнали по краищата на огърлието.

— Не, не мисля, че някога ще го сваля, Гай Марий. Изглежда ти твърде варварско, а?

— Не подхожда на един римлянин? — измърмори Марий.

— Там е работата, че това е моят добър талисман, така че ако го сваля, току-виж и късметът ми ме изоставил — обясни Сула и се изтегна като доволна котка на една от кушетките. — Какво удоволствие да се излегнеш отново като цивилизован човек! Задникът ми стана на дърво от седене все по разни пънове и дъсчени пейки; чак вече се съмнявах дали изобщо е възможно да се яде по друг начин, освен седнал. И колко е приятно човек да бъде отново въздържан! И гали, и германи са свикнали да прекаляват във всичко. Веднъж ще преядат и ще се напият, та чак ще почнат да повръщат един връз друг, следващия път ще отидат на поход, без дори да се сетят да си вземат храна, и ще изпукат от глад. Но иначе са свирепи хора, Гай Марий! Смели! Казвам ти, ако разбираха поне малко от организация и спазваха някаква самодисциплина, никаква надежда не бихме имали да ги победим.

— За наше щастие те не познават нито едното, нито другото, така че рано или късно ще ги натирим в кучи задник. Или поне аз така мисля. Ето, изпий това. Фалернско.

Сула бавно отпи няколко глътки.

— Вино, вино, вино-о-о! Божествен нектар, лекарство за изтощената душа, балсам за нараненото сърце! Как съм могъл толкова време да съществувам без вино? — Сула се засмя. — Ако ще повече цял живот да не вкуся бира или медовина, хич не ме е грижа! Виното е питието на цивилизованите. Нито се оригваш, нито пърдиш, нито ти тежи на стомаха. От бирата човек се превръща в ходеща бъчва.

— Къде е Квинт Серторий? Надявам се, че нищо не му се е случило?

— И той трябва да е тръгнал за насам, но се разделихме по пътя, пък и исках да те видя на четири очи, за да ти докладвам — обясни Сула.

— Както смяташ за добре, Луций Корнелий, стига да науча всичко, с което можеш да ми помогнеш — изгледа го едва ли не нежно Марий.

— Само че не знам откъде да започна.

— Най-лесно е да тръгнеш от самото начало. Кои са германите? Откъде идват? Колко години вече се скитат по света?

Сула отпи от виното си и затвори очи в блаженство.

— Самите те не се наричат германи, ами всеки се смята за част от отделен народ: кимври, тевтони, маркомани, херуски и тигурини. Родината на кимврите и тевтоните е някакъв издължен, равен като дъска полуостров, намиращ се на север от Германия. Някои гръцки географи бегло споменават за съществуването му и го наричат Херсонес Кимврийски. Изглежда, че северната половина на полуострова е била населявана от кимврите, докато южната — онази, която граничи с Германия — от тевтоните. Въпреки че те самите се смятат за отделни народи, трудно е да се открият някакви особени физически черти, по които да се различават. Все пак езиците им наистина не звучат еднакво, нищо че се разбират прекрасно помежду си.

Не били номади, но не можем да ги наречем и земеделци. Не само че не са отглеждали пшеница, но и са обработвали земята по съвсем първични техники. Доколкото разбирам, зимата по родните им места е повече дъждовна, отколкото снежна, и земята е покрита през цялата година със свежа трева. Живеели от скотовъдство, като тук-там засаждали по някое парче земя с ръж и ечемик. Храната им се състояла от говеждо месо, мляко, зеленчуци, малък, черен и твърд хляб и овесена каша.

Някъде по времето, когато се самоуби Гай Гракх, сиреч преди двадесетина години, в продължение на цяла година земята им станала жертва на жестоки наводнения. И по планините, от които извирали реките им, навалял много сняг, и върху главите им се изсипали много пороища, придружени с жестоки бури и големи морски приливи. Целият полуостров бил погълнат от Атлантическия океан. Когато водите най-сетне се отдръпнали, земята се била напоила дотолкова със сол, че повече трева не щяла да никне, а кладенците им се оказали неизползваеми. Затова и едните, и другите си направили каруци, събрали добитъка, който бил преживял бедствията, тръгнали да си търсят нова родина.

Марий се беше превърнал в слух, застанал на ръба на стола си в напрегнато очакване да чуе по-нататък. Дори не поглеждаше към чашата си с вино.

— Всички ли са тръгнали? Колко са били общо на брой?

— Не, не всички. Старите и телесно слабите били ударени по главата и погребани в огромни могили. По пътя тръгнали само бойците, по-младите жени и децата. Доколкото мога сам да пресметна, когато са тръгвали на югоизток по долината на река Албис, са били около шестстотин хиляди души.

— Но нима онази част от света не е почти пуста — намръщи се недоумяващо Марий. — Защо не са се заселили по бреговете на Албис?

Сула вдигна рамене.

— Кой може да каже, след като и те самите не знаят? Изглежда, са оставили съдбата си в ръцете на своите богове и са чакали да получат някакъв знак свише, че вече са стигнали новата си родина. Във всеки случай по онова време никой не се е опитвал да им се изпречи на пътя. Поне докато не стигнали изворите на голямата река и за пръв път в историята си видели с очите си планина. Кимврийският Херсонес бил равнинен, ниско над морето.

— Явно, щом океанът е могъл да го залее — подметна Марий, но в следващия миг нетърпеливо махна с ръка. — Не исках да прозвуча саркастично, Луций Корнелий! Никога не ми идват правилните думи. — И за да се извини за нетактичността си, той наля още веднъж чашата на Сула. — Предполагам, че планините са им направили голямо впечатление?

— Така си е. Дотогава боговете им населявали най-вече небето, но като видели как високите върхове на планините стържели облаците, те започнали да почитат боговете, криещи се в недрата им. Оттогава почти непрекъснато се движели в близост до някоя планина. На четвъртата година прекосили алпийския водораздел и влезли в басейна на Данубий — река, за която знаем много повече. Тръгнали на изток, следвайки течението на Данубий към равнините на гетите и сарматите.

— Значи са вървели натам? — попита Марий. — Към Евксинския Понт?

— Така изглежда. Но когато нахлули в северните предели на Дакия, се сблъскали с боите, които им попречили да заселят земите им и ги изтласкали обратно по течението на реката. Така кимврите и тевтоните свърнали при големия завой на Данубий и се оказали в Панония.

— Боите са келти, разбира се — рече замислено Марий. — Келтите и германите се различават твърде много, за да заживеят в съседство, предполагам.

— Най-вероятно. Интересното е, че никъде германите не се опитали да си извоюват земя с оръжие. Колкото и слаба да е била съпротивата на местните племена, те винаги се отказвали да влизат в бой и продължавали по пътя си. Затова и побързали да оставят боите зад гърба си. Но скоро след вливането в Данубий на Тисия и Сав, германите се натъкнали на нова стена от келти, този път скордиски.

— Нашите врагове, скордиските! — изведнъж се зарадва Марий. — Не е ли добре да научим, че сега със скордиските имаме общ неприятел?

Но Сула вдигна недоверчиво вежда.

— Като имаме предвид, че двата народа са се срещнали преди около петнайсет години, а нямаме никакви сведения какво точно се е случило между тях, не виждам какво може да ни радва в случая.

— Не говоря за момента. Прости ми, че все те прекъсвам, Луций Корнелий. Ти всички тези неща си се опитвал да ги изживееш, а аз рано философствам. Какво да правиш, вълнувам се — сконфузи се Марий.

— Няма нищо, Гай Марий. Добре те разбирам — усмихна се Сула.

— Но ти продължавай нататък!

— Навярно един от най-големите им проблеми се е състоял в това, че сред всички тях не се е намирал човек, когото да нарекат единодушно свой водач. Нито пък са следвали какъвто и да е план за действие, и аз не знам как да се изразя. Мисля, че просто са се надявали някой могъщ цар великодушно да им преотстъпи част от земите си и те да се заселят мирно и тихо.

— Но, разбира се, никой могъщ цар не би се разделил току-така с част от царството си — отново се обади Марий.

— Естествено. Както и да е, щом се срещнали със скордиските, германите се обърнали назад и тръгнали на запад — продължи да разказва Сула. — Само че се отдалечили от течението на Данубий. Първо се хванали да следват Сав, после свърнали малко на север, за да излязат на бреговете на Драв и нагоре по течението на Драв се озовали при изворите му. Вече били пътешествали повече от шест години и нито веднъж не се били установявали на едно място за повече от няколко дни.

— Те не пътуват ли в каруците си? — заинтересува се Марий.

— Много рядко. Понеже в колите са впрегнати най-вече волове, те вървят доста бавно и хората само ги водят, без да се качват. Само болните и жените, очакващи всеки момент да родят, се допускали да се возят в каруците. Иначе не — обясни Сула, след което тежко въздъхна. — Нататък, разбира се, сами знаем какво се е случило. Германите влезли в Норикум и нахлули в земите на тавриските.

— Които помолиха за помощ Рим, а Рим им прати Карбон, който вместо да се разправи с нашествениците, си изгуби цялата армия — допълни го Марий.

— Но както винаги и този път германите се обърнали на другата страна. Вместо да продължат направо към Италийска Галия, те заизкачвали Алпите, а оттам отново се прехвърлили в долината на Данубий, малко на изток от устието на Ен. Боите отново им преградили пътя на изток, затова германите се насочили обратно на запад по течението на Данубий, за да преминат през земите на маркоманите. По причини, които не ми беше съдено да отгатна, голям брой маркомани се присъединили към кимврите и тевтоните в седмата година от тяхното преселение.

— Ами какво ще кажеш за гръмотевичната буря? — прекъсна го Марий. — Нали се сещаш, за онази, която се разразила по време на сражението с Карбон и благодарение на която част от войниците ни се спасили живи от клането. Разправяше се, че германите приели бурята като знак за гнева на боговете им и тъкмо това ни е спасило от нашествие.

— Съмнявам се това да е причината — възрази му Сула със спокойния си глас. — Е, и аз мисля, че когато бурята е започнала, кимврите — именно с тях си е имал работа Карбон — са се разбягали в ужас, но малко е вероятно една буря да ги отклони в обратната посока. Според мен истинският отговор на въпроса е, че както и преди, така и тогава германите не са искали да завземат нечия територия със сила.

— Направо удивително! А в това време ние в Рим гледаме на тях като на зажаднели за кръв варвари, мислещи само как да поробят Италия — не сдържа учудването си Марий. — И какво станало по-нататък?

— Този път отишли чак до изворите на Данубий. На осмата година към тях се присъединил нов, този път същински германски народ — херуските, които напуснали жилищата си по течението на река Визургис, а на деветата — и тигурините, племе населяващо Хелвеция. Изглежда, родината на тигурините е областта на изток от езерото Лемана и за тях поне можем да сме сигурни, че са чисти келти. Каквито предполагам са и наркоманите. Но и маркоманите, и тигурините силно са се германизирали.

— Значи те не се мразят с германите?

— Във всеки случай мразят много повече събратята си келти! — развесели се Сула. — Маркоманите били воювали в продължение на векове с боите, а тигурините — с хелветите. Така че когато германските кервани се показали на хоризонта, и едните, и другите навярно са си рекли, че им се е предоставил добър случай да се махнат завинаги от съседството си с вечните си врагове. Когато преселниците прекосили Юра, за да влязат в Галия, те общо са наброявали не по-малко от осемстотин хиляди души.

— И всички се стоварили върху бедните глави на хедуите и амбарите — рече Марий. — И си останаха там.

— За повече от три години — кимна Сула. — Разбираш ли, и хедуите, и амбарите са миролюбиви хора. Романизирали са се, Гай Марий, а това ги е променило. Гней Домиций отдавна им е извадил зъбите, та да не заплашват нашата провинция в Трансалпийска Галия. Освен това на германите все повече им се услаждало да ядат мекия им бял хляб. И да си го мажат с масло! И да си пият бирата с него. И да си точат дълги черва кървавица.

— Още малко и съвсем ще се разчувстваш, Луций Корнелий!

— Прав си — изгасна усмивката по лицето на Сула и той се загледа умислено в повърхността на виното си. След миг надигна поглед и в очите му засвяткаха добре познати искрици. — Избрали са си общ цар, Гай Марий — смени изведнъж темата той.

— Охо! — зачуди се Марий.

— Казва се Бойорикс и е кимвриец. Кимврите са най-многобройният народ.

— Но името му е келтско — отбеляза Марий. — Бойорикс… От бои. Велик народ са те. Установили са си колонии във всички съседни земи: Дакия, Тракия, Галия, Италийска Галия, Хелвеция. Кой знае? Нищо чудно преди години да са имали колония и сред кимврите. Все едно, щом самият Бойорикс твърди, че е кимвриец, и ние трябва да го възприемаме като такъв. Пък и те не може да са чак толкова примитивни, че да не си знаят родословните дървета.

— Всъщност знаят си ги съвсем бегло — облегна се на лакът Сула. — Не толкова, защото са примитивно мислещи, колкото защото цялата им обществена структура се различава коренно от нашата. Различава се изобщо от всички обществени структури, които познаваме у народите покрай Вътрешното море. У тях не е развито чувството на стопанина, а когато у един народ не съществува наследственото право върху даден участък земя, у хората ще липсва и чувството за принадлежност към определено място. Затова за тях и семейството не е от голямо значение. Животът на цялата група, на цялото племе е много по-важен за всеки един негов член. Те дори имат навика да ядат на общи маси, и това им се струва напълно естествено. Колибите се използват само за спане, още повече, когато всички са на път, много по-удобно е да се убие някое голямо животно, да се изкорми и да се изпече цяло, за да могат всички от племето да се нахранят от него.

Всяко родословно дърво представлява всъщност генеалогия на цялото племе, понякога дори на всички племена, които съставляват един народ. Те имат герои, за които пеят песни, но съвсем скоро истинските измерения на подвизите им се изгубват и личността на героя придобива съвсем друга тежест. Възпяваният може да е умрял само преди две поколения, но в паметта на съплеменниците си той вече се е превърнал в някой Персей или Херкулес, толкова се е загубила реалната представа за него. Германите имат също така мъглява представа за мястото на отделния човек: както в пространството, така и в обществото. Това, дали си племенен вожд, жрец, или нито едното, нито другото, е много по-важно от това, кой си всъщност като човек. Всеки отделен човек се слива със своето положение в обществото. Превръща се в него! Главатарят се отделя от своето семейство, което не се издига заедно с него. Когато умре, мястото му се заема от друг, избран от цялото племе, без да се търси никаква родствена връзка с покойния предшественик. Изобщо германите гледат на германите по много по-различен начин от нас, Гай Марий — заключи Сула, сетне се надигна от мястото си, за да си налее още вино.

— Но ти наистина си живял сред тях! — не можеше да скрие удивлението си Марий.

— Е, нямаше как, налагаше се!

Като отпи от виното в чашата си, Сула добави до ръба вода.

— Загубил съм навик да пия вино — учуди се той. — Както и да е, главата ми ще се оправи всеки момент. Успях да се промъкна сред кимврите по времето, когато те все още се опитваха да си пробият път през Пиренеите. Това беше, след като ти доведох пленника, значи най-вероятно миналия ноември.

— Как успя да се вмъкнеш при тях? — не знаеше какво да попита Марий.

— Ами те вече започваха да чувстват липса на достатъчно хора, логично след толкова много войни, водени за толкова кратко време; особено след Араузио… Понеже всички се движат заедно: мъже, жени и деца, всеки загинал воин обикновено оставя след себе си вдовица и сираци. Жените се превръщат в истинска тежест за племето си, поне докато момчетата им не пораснат достатъчно, за да заемат мястото на бащите си във войската. Затова е прието всяка вдовица да тръгне отрано да си търси нов съпруг и естествено погледите се отправят към по-младите или пък към по-нерешителните — онези, които още не са си взели невести. Ако вдовицата успее да се свърже с някой нов, който да поеме и грижата за децата й, тогава положението й в племето си остава същото както при първия й съпруг. Каруцата, която е донесла със себе си, й остава като зестра. Макар че не всички вдовици разполагат с цели каруци. Както и не всички си намират нови мъже. Ако имаш каруца, това обикновено помага. На всяка вдовица й се дава определено време да уреди наново живота си: три месеца, сиреч един сезон. Ако не успее да се събере с мъж, бива убивана заедно с децата си, а имуществото й се дава по жребий на някое от семействата, които си нямат собствена каруца. Всички, които започнат видимо да се състаряват, също са обречени на смърт, както и доста от малките момичета, за които родителите им не виждат бъдеще.

Марий направи гримаса на отвращение.

— А пък все си мислех, че ние сме жестоки!

Но Сула поклати глава.

— Какво значи да си жесток, Гай Марий? Германите и галите са като всички други народи. Те изграждат определен тип общество не за друго, а за да оцелеят като народ. Онези, които се превърнат в пречка за останалите, просто трябва да се откъснат от общината. А кое е по-добре: да изоставиш един безпомощен старец сам насред дивото или да му строшиш главата веднага и на място? Да си умираш от глад и студ в продължение на седмици, може би месеци, или да те убият кажи-речи безболезнено за секунда? Това поне е техният начин на разсъждение. Те не могат да си позволят друг.

— Да, предполагам — съгласи се, макар и неохотно Марий. — Аз лично никога не бих посегнал на нашите старци. Мисля, че си струва да ги храниш, само и само да слушаш съветите им.

— Но това е защото ние можем да си позволим да се грижим за старите си роднини, Гай Марий! Рим е много богат. Затова Рим може спокойно да поддържа поне част от онези, които вече са изгубили възможността си да допринасят за благополучието на обществото. Но ние не осъждаме родителите, които дадат нежеланите си деца за осиновяване, нали? — попита Сула.

— Разбира се, че не!

— Тогава къде е разликата? Когато германите най-после си намерят своята нова родина, те ще заприличат повече на галите. А галите, които са живеели под благотворното влияние на гърците и римляните, вече малко или много приличат на гърците и римляните. Установяването на някое определено място ще позволи на германите да променят правилата си на поведение; те ще натрупат достатъчно богатство, за да издържат старците, вдовиците и децата си. При това те никога не са живели в градове, всички са расли на село. Забелязал ли си, че жителите на градовете винаги следват други принципи от тези на селяните? За да се освободят от старите и болните, градовете разполагат с едно много силно оръжие — епидемиите. Освен това попадне ли в града всеки дошъл от селото, той се откъсва от семейството си, губи чувството за принадлежност към определено място. Колкото повече се разраства Рим, толкова повече и жителите му заприличват на германите.

Марий се почеса по главата.

— Съвсем загубих мисълта ти, Луций Корнелий. Ако си така любезен да се върнеш на въпроса! Какво стана с теб самия? Сигурно си си намерил някоя вдовица и си се прикрепил към някое племе като боец?

Сула кимна с глава.

— Точно така. И Серторий постъпи по същия начин, само че в друго племе, заради което и сме имали редки случаи да се срещаме и да обсъждаме чутото и видяното. И двамата си намерихме жени с каруци, които са останали без мъже. Разбира се, първо трябваше да си извоюваме място в племената, и то с качествата си на бойци. Но това вече го бяхме постигнали още миналата година, преди да дойдем да ти доведем Копил, а жените си избрахме още щом се върнахме.

— А те защо ви приеха изобщо? — не разбираше Марий. — В крайна сметка вие се правехте на гали, не на германи.

— Така е. Но знаем да се бием добре. Никой племенен вожд няма да отпъди бойци като Квинт Серторий и мен — самодоволно се усмихна Сула.

— Поне не ви се е налагало да убивате римляни! Макар че не се съмнявам, че и това бихте сторили, ако потрябва.

— Естествено — съгласи се Сула. — На наше място ти не би ли постъпил по същия начин?

— Разбира се. Когато човек обича многото, не може да жали малкото. Ние се бием за интересите на всички. Все някой трябва да бъде пожертван. Освен ако не му се предостави случай да спаси многото, спасявайки малкото — каза Марий, за да бъде с чиста съвест.

— Представих се за гал от народа на карнутите, който се е хванал да служи при кимврите — каза Сула, за да не отговаря на Марий. Колкото Марий намираше трудна за разбиране философията му, толкова и той се объркваше с неговата. — В самото начало на пролетта се събра голям съвет, на който присъстваха всички племенни вождове. Преди това кимврите бяха стигнали до самия западен край на Пиренеите с надеждата, че някъде планините ще бъдат по-ниски и по-лесни за изкачване. Съветът се проведе на брега на една река, която аквитаните наричат Атурис. Беше станало ясно, че всички племена на кантабрите, астурите, ветоните, западните лузитани и васконите са се събрали откъм южната страна на Пиренеите, решени на всяка цена да попречат на германите да се прехвърлят в Испания. И тъкмо на този съвет като гръм от ясно небе се появи Бойорикс.

— Спомням си какво разправяше Марк Кота за видяното при Араузио — рече Марий. — Той бил един от двамата най-влиятелни водачи на германите, заедно с тевтона Тевтобод.

— Много е млад — започна да го описва Сула, — около трийсетгодишен, не повече. На ръст е истински исполин, а фигурата му е като на някой Херкулес. Краката му са големи като шарани. Но най-интересното е, че единствен разсъждава като нас. И галите, и германите имат начин на мислене, напълно различен от нашия или от този, на който и да е друг народ покрай бреговете на Вътрешното море. Докато през последните девет месеца Бойорикс все повече доказва, че не иска да прилича на варварин. Първо, научил се е да чете и пише на латински, не на гръцки. Мисля, вече ти казах, че всички грамотни гали ползват повече латински, отколкото гръцки…

— Говори ми за Бойорикс, Луций Корнелий! — прекъсна го Марий. — За Бойорикс!

Сула отново се усмихна и се върна на въпроса за Бойорикс.

— Така да бъде. В продължение на поне четири години му се е слушала думата на общите съвети, но тази пролет най-после той успя да наложи волята си напълно и другите го обявиха тържествено за свой върховен вожд — мисля, че можем спокойно да го наречем цар, защото вече си е запазил правото да има последната дума върху всеки въпрос и не се страхува ни най-малко да се изправи сам срещу целия съвет.

— И как успя да се сдобие с тази власт? — попита Марий.

— По най-стария възможен начин — обясни Сула. — Нито германите, нито галите са свикнали да гласуват, за да вземат едно или друго решение, освен в много редки случаи в съвета. Решенията на съвета се взимат най-често по волята на онзи, който остане най-дълго трезвен или има най-силен глас. Но Бойорикс получи своята власт в двубой с всички останали претенденти. Който искаше да му се изпречи на пътя, излизаше в единичен двубой с него и биваше убиван. И така, по един на ден, докато всички желаещи не се откажат. В крайна сметка единадесет танове си отидоха от този свят.

— Да станеш цар, като убиеш съперниците си — рече замислено Марий. — Какво удовлетворение можеш да получиш от подобен акт? Варварска му работа! Изправи противника си пред съда или пред мнението на останалите — ще го победиш, но след време той отново ще застане срещу теб. Човек не бива да остава без съперници. Докато те са живи, той ще блести именно на техния фон. Избие ли ги, все едно нищо не е постигнал.

— Съгласен съм — каза Сула. — Но в един варварски свят, или да речем в една източна страна, цялата работа е именно да убиеш всички съперници. Така е по-безопасно за теб самия.

— И какво стана с Бойорикс, след като го обявиха за цар?

— Каза на кимврите, че няма да ходят в Испания. Имало по-лесни страни за завземане, рече. Като например Италия. Но първо кимврите трябвало да се съберат отново с тевтоните, тигурините, маркоманите и херуските. И той щял да стане цар на всички германи, тъй както вече бил станал цар на кимврите.

Сула напълни за пореден път чашата си, този път прибави доста вода.

— Цяла пролет и лято се придвижвахме на север през Дългокоса Галия, прекосихме Гарумна, Лигер и Секвана и навлязохме в земите на белгите.

— На белгите! — подсвирна Марий. — Видял си ги с очите си?

— Да, разбира се — отговори Сула, сякаш това се подразбираше.

— Но трябва да е имало война до смърт!

— Нищо подобно. Цар Бойорикс се беше погрижил отдалеч да влезе в преговори, както бихме се изразили ние. До това лято германите никога не бяха проявявали какъвто и да е интерес към водене на преговори. Всеки път, когато са срещали някоя наша армия, застанала на пътя им, те са пращали хора, които да ни помолят да ги пуснем през наша територия. Естествено всеки път сме им казвали „не“. Пратениците си отиват и втори път не се появяват. Никога не са настоявали с думи, нито са сядали да се пазарят, още по-малко са мислили какво ли пък биха могли да ни предложат, което да ни се стори изкушаващо. Докато този път Бойорикс се държа напълно различно. Именно с преговори той си спечели правото да мине начело на своите кимври през цяла Галия.

— И как го постигна? Какво им предложи?

— Купи галите и белгите с месо, мляко, масло… и работа на полето. Размени добитък срещу бира и пшеница и в същото време предложи негови войници да разчистят и изорат допълнителни площи, за да има достатъчно жито за всички.

Марий го изгледа едва ли не недоумяващо.

— Бива си го варварина!

— Така е, Гай Марий, бива си го. И тъй, мирно и тихо ние продължихме по течението на Изара на север от Секвана, за да стигнем най-накрая земите на белгите, наречени атуатуци. Всъщност атуатуците са германски народ, който живее по поречието на Моза, надолу от устието на Сабис, както и по края на голямата гора, която те самите наричат Ардуена. Тя заема цялото пространство между Моза на запад и Мозела на изток и ако не си се родил германец, никога не би могъл да я прекосиш от единия й край до другия. Жителите на същинската Германия живеят сред горите и се възползват от тяхната закрила, също както ние се възползваме от крепостите си.

Явно, че Марий прехвърляше нещо през ума си, защото беше сбърчил чело напрегнато и веждите му играеха, сякаш бяха някакви животинки.

— Продължавай, Луций Корнелий. Нашият германски неприятел става все по-интересен и по-интересен.

Сула килна глава на една страна.

— Така и предполагах, че ще кажеш. Всъщност херуските идват от Германия, от област, намираща се сравнително близо до земите на атуатуците и твърдят, че били събратя с тях. Така че още докато кимврите се суетяха в подножието на Пиренеите, те били убедили тевтоните, тигурините и маркоманите да отидат с тях в земите на атуатуците. Но когато ние, кимврите, се присъединихме към тях, някъде втората половина на секстилис, настроението беше доста тягостно. Тевтоните бяха успели да настроят и атуатуците, и херуските срещу себе си, вече се беше стигало на няколко пъти до побоища, до засади, имаше убити. Между двата лагера отношенията се изостряха все повече и повече — нещо, което ние нямаше как да не забележим още с пристигането си.

— Но цар Бойорикс скоро е успял да ги помири — предположи Марий.

— Цар Бойорикс наистина ги помири! — усмихна се Сула. — Благодарение на него атуатуците скоро уталожиха гнева си, а той самият свика общ съвет на всички мигриращи племена: кимври, тевтони, тигурини, херуски и маркомани. Пред съвета обяви, че се смятал не само цар на кимврите, но и на германите изобщо. И сега му се предостави случай да предизвика няколко претенденти на единичен двубой, но съперниците му не се оказаха от класата му. Единствените му действителни съперници тевтонът Тевтобод и тигуринът Геторикс си замълчаха. Навярно и те са започнали да мислят като римляни, защото решиха, че твърде много обичат живота, за да си го рискуват току-така, пък и живи биха могли да сторят повече пакости на главозамаялия се цар Бойорикс.

— А ти откъде знаеш всичко това? — зачуди се Марий. — Да не би да си станал племенен вожд междувременно? Да не си присъствал на съвета?

Сула се опита да си придаде по-скромно изражение, но не успя, тъй като скромността никога не е била черта от характера му.

— В интерес на истината бях се издигнал до положението на тан. Е, не бях кой знае колко важна клечка, но все пак достатъчно известен, за да ме канят на съветите. Жена ми Хермана — тя всъщност е от народа на херуските, не е кимврийка, — ми роди близначета тъкмо преди да стигнем река Моза, и другите сметнаха това за крайно благоприятен знак. Затова от племенен вожд станах тан на няколко племена едновременно, тъкмо за да взема участие в общия съвет на всички германи.

Марий прихна да се смее.

— Искаш да кажеш, че след време някой римлянин може да се озове сред германите и да се сблъска с две момченца, които са одрали кожата на Луций Корнелий Сула?

— Не е изключено — захили се Сула.

— И с още толкова Квинт Серторийчета?

— С поне едно, да.

Марий обаче скоро се успокои и възвърна сериозното си изражение.

— Продължавай, Луций Корнелий.

— Нашият човек Бойорикс е много, много умен. Каквото и да смятаме да правим занапред, не трябва да го подценяваме само защото е варварин. На съвета той излезе с истински стратегически план, с който, вярвам, дори ти би се гордял. Изобщо не преувеличавам.

Марий се заслуша по-внимателно.

— Вярвам ти! И какъв е великият му стратегически план?

— Веднага щом времето го позволи догодина, най-късно през март, германите смятат да нахлуят в Италия от три посоки едновременно — каза накратко Сула. — Като казвам март, имам предвид, че по това време всички осемстотин хиляди преселници ще се вдигнат от сборния си пункт в земите на атуатуците. Бойорикс дава на всеки от трите клона шест месеца да измине разстоянието от река Моза до Италийска Галия.

И Марий, и Сула се приведоха напред, за да снишат глас.

— Разделил е общите им сили на три. Тевтоните трябва да нахлуят в Италийска Галия откъм запад. Общият им брой е около четвърт милион души. Ще бъдат предвождани от своя цар Тевтобод и поне за момента имат намерения да тръгнат надолу по течението на Родан и нататък по лигурийския бряг към Генуа и Пиза. Все пак мисля, че с такъв стратег като Бойорикс още преди да тръгнат, ще знаят, че е по-добре да използват Домициевия път и прохода Монс Генава. Което ще ги отведе право при Тавразия, в долината на Пад.

— Явно, че наред с латинския той е тръгнал да изучава и географията ни, а? — мрачно отбеляза Марий.

— Казах ти, Бойорикс може да чете. Освен това е подлагал на мъчения римски пленници — излиза, че не всички са били убити при Араузио, на някои кимврите са запазили живота, за да научат, каквото им е нужно. Никой не може да обвинява нашите войници, че са сътрудничели — направи кисела физиономия Сула. — Германите често прибягват до изтезания.

— И това означава, че тевтоните ще следват същия път, както преди Араузио — всички заедно — заключи Марий. — Ами останалите откъде смятат да влязат в Италийска Галия?

— От трите клона на германите кимврите са най-многобройният. Общо наброяват поне четиристотин хиляди души. Докато тевтоните ще вървят право на юг по течението на Моза, Арар и Родан, кимврите ще поемат по бреговете на Рен до езерото Бригантин, ще го заобиколят откъм север, ще преминат вододела и ще навлязат в басейна на Данубий. Покрай Данубий ще вървят нататък чак до точката, където се влива Ен, след това ще продължат нагоре по течението на Ен и ще прехвърлят Алпите през прохода на Брен, откъдето ще излязат на река Атезис, близо до Верона.

— И ще ги води самият цар Бойорикс — прибра Марий глава между вдигнатите си рамене. — Цялата картина ми харесва все по-малко и по-малко.

— Третият клон е най-малкият и най-слабо агресивният — продължаваше с доклада си Сула. — Тигурините, маркоманите и херуските са общо около двеста хиляди души. Ще ги води Геторикс. Първоначално Бойорикс смяташе да ги прати право пред големите германски гори — Нерцинийската, Габрета и така нататък, — откъдето да излязат в Панония и сетне да се прехвърлят в Норикум. Но явно се е разколебал дали наистина може да им има доверие и си промени решението. Ще го придружат кимврите до устието на Ен. Оттам ще продължат надолу по течението на Данубий, ще стигнат Норикум и ще завият на юг. Ще влязат в Италийска Галия през Карнските Алпи, сиреч някъде при Тергеста, недалеч от Аквилея.

— И казваш, че трите клона трябва да минат всеки по своя път за не повече от шест месеца? Е, тевтоните явно ще имат достатъчно време, но кимврите ще трябва да изминат много по-голямо разстояние, да не говорим за останалите.

— Ето тук много бъркаш, Гай Марий — възрази му Сула. — От сборния им пункт при Моза, откъдето ще тръгнат и трите групи, разстоянието, което всяка от тях трябва да измине, е кажи-речи едно и също. Всички ще трябва да пресекат Алпите в една или друга точка. Само тевтоните ще трябва да минат през земи, където още не са стъпвали никога. За последните осемнайсет години германите са обиколили Алпите отвсякъде! Стигали са надолу по течението на Данубий от изворите му чак до Дакия; следвали са Рен от изворите му до Хелела; Родан — от изворите до Араузио. Вече са се научили какъв е животът в планините.

Марий чак подсвирна от смайване.

— Юпитер да ни е на помощ! Луций Корнелий, та този план е направо блестящ! Но дали са способни да го изпълнят? Имам предвид, че Бойорикс разчита и трите крила на огромната му армия да достигнат Италийска Галия преди октомври?

— Според мен и тевтоните, и кимврите ще стигнат навреме. Те си имат своите водачи, а и са водени от голяма цел. За другите обаче не съм сигурен. Както не е сигурен и самият Бойорикс.

Сула стана от кушетката и започна да крачи из стаята.

— Има още нещо, Гай Марий, което не трябва да забравяме и което е много сериозно. След осемнайсет години скитане германите са изморени. Те вече не мислят за друго, освен да се заселят някъде за постоянно. Много момчета са пораснали и са станали млади бойци, без да знаят що е това родина. Сред германите дори се говореше да се върнат обратно в Херсонес Кимврийски. Морето отдавна се е отдръпнало и солта в земята трябва да се е изпарила.

— Де да тръгнеха натам наистина! — изцъка с език Марий.

— Много е късно вече — отвърна Сула, който продължаваше да обикаля помещението. — Свикнали са да ядат хрупкав бял хляб, да си мажат масълце, да пият бира и да хапват кървавици. Харесва им топлината на южното слънце, близостта на големите сини планини. Видели са най-напред Панония, сетне Норикум, сетне Галия. Нашият свят е по-богат от техния, а те вече имат Бойорикс да ги води напред. Рекли са си веднъж завинаги, че каквото притежаваме ние, те трябва да ни го вземат.

— Но поне докато аз съм римски консул, тая няма да я бъде — зарече се Марий и се размърда на стола си. — Това ли е всичко?

— Всичко и в същото време нищо — рече Сула с известна тъга в гласа. — Бих могъл да ти разправям за тях цели дни и нощи. Но като за начало толкова ти е достатъчно.

— Ами жена ти, децата ти? Да не си ги оставил да чакат някой да ги удари и тях по главата, след като мъжът е изчезнал вдън земя?

— Не е ли странно? — запита се на глас Сула. — Не можах да го направя! Когато ми дойде време да тръгвам, просто открих, че не мога… Затова взех със себе си Хермана и момчетата и ги заведох при херуските в Германия. Сега тримата живеят на север от Хати, по поречието на Визургас. Племето на жена ми е част от народа на херуските, но те самите се наричат марси. Любопитно, нали? Ние си имаме нашите марси, германите — техните. Името и в двата се случая се произнася напълно еднакво. Да се чуди човек… Ние самите как, кога и откъде сме дошли по местата, където живеем? Нима е в природата на всички хора по света да се скитат по земята в търсене на нова родина? Ние, римляните, няма ли също да се уморим от родната Италия и да си потърсим дом другаде? Откакто заживях с германите, Гай Марий, много въпроси съм си задавал за живота и света.

Без да може да си каже защо, Марий усети, че тази кратка реч на приятеля му Сула го изпълва със сълзи, затова и му отвърна с необичайно нежен глас:

— Радвам се, че все пак не си я оставил да умре.

— И аз също, дори и да загубих много време заради нея. Тревожих се да не закъснея за изборите за консул. Бях си рекъл, че сведенията, които нося, могат да ти бъдат от огромна помощ. — Сула се покашля. — Всъщност сега му е мястото да ти кажа, че лично аз — е, естествено от твое име, — сключих договор за мир и съюз с германските марси. Казах си, че това е единственият начин синовете ми да знаят за Рим, който се намира твърде далеч от земите на херуските. Хермана ми обеща да ги научи да не мислят лошо за Рим.

— Няма ли да я видиш отново някой ден? — загрижи се Марий.

— Разбира се, че не! — отвърна рязко Сула. — Нито близнаците. Никога повече, Гай Марий, няма да си пускам дълга коса, още по-малко — мустаци. Нещо повече, зарекъл съм се повече кракът ми да не стъпи в страна, отдалечена от Вътрешно море. Римският ми стомах трудно понася диетата от говеждо месо, мляко, масло и овесена каша. Да не говорим, че обичам да се къпя и че не понасям бира. Направих, каквото можах, за Хермана и за децата, оставяйки ги сред хора, които няма да ги убият само защото мъжът ги е напуснал. Все пак казах на Хермана, че трябва да си потърси нов съпруг. Това е най-разумното решение. Ако всичко върви добре, ще оцелеят. И децата ми ще израснат едни добри германи. Надявам се да станат свирепи бойци! И да бъдат много по-високи от мен! И все пак… ако Фортуна реши, че не заслужават да живеят… поне няма да го разбера и ще се надявам, че са добре, нали така?

— Така е, Луций Корнелий — сведе очи Марий. Погледът му се спря на дланите му, обгърнали чашата с вино, и той с изненада откри, че кожата около кокалчетата му е побеляла.

— Единственият случай, когато започвам да вярвам на Прасчо Метел за низшето ти потекло — рече Сула, сякаш мисълта го забавляваше, — е, когато издадеш с нещо селската си сантименталност.

Марий го стрелна със свиреп поглед.

— Най-лошото при теб, Сула, е, че никога няма да разбера какви цели гониш! Коя е онази сила, която те кара да си мърдаш ръцете и краката, да се усмихваш като вълк? И какви мисли минават през главата ти? Ето това никога няма да го разбера.

— Ако може да ти служи за утеха, братко, никой друг няма да го узнае. Най-малко аз.