Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (20)

Сула взе окончателното решение да промени живота си около Сатурналиите. В дните, когато Клитумна и Никополис живееха в къщата, празниците бяха време на смях и веселие и благодарение на тях всяка година си отиваше наистина щастливо. Робите се разполагаха на кушетките, щракаха с пръсти и пляскаха с ръце, а двете жени се надпреварваха да угаждат на капризите им, без да престават да се кикотят като малоумни. Всички се напиваха порядъчно, Сула освобождаваше мястото в общото си легло с Клитумна и Никополис, за да се намърда там някой техен избраник от прислугата, а сам се възползваше от дадената му привилегия да се поразшета из останалите кътчета на къщата. А след като Сатурналиите отминеха, нещата тръгваха постарому, и животът продължаваше, сякаш нищо не се е случило.

Но тази година заради брака си с Юлила Сула се отдаде на твърде различни изживявания. По време на Сатурналиите трябваше по цял ден да стои в съседната къща, сред семейството на Гай Юлий Цезар. И там празненствата продължаваха три дни и всичко се обръщаше с главата надолу — робите бяха обслужвани от собствениците си, разменяха си подаръчета и се усещаше, че всички в къщата са се постарали храната и пиенето да бъдат повече от обикновено. Но в действителност нищо не се беше променило. Горките роби стояха като на тръни върху кушетките в триклиния с каменни лица, сякаш превърнали се в статуи. Някои се усмихваха неловко на Марция и Цезар, които постоянно сновяха между триклиния и кухнята, за да носят на символичните си господари каквото бяха смогнали да им приготвят. Но никой дори и не помисляше да се напива, още по-малко — да изрече някоя реплика, която би рискувала да създаде трайно неудобство между прислугата и господарите, щом празненствата свършат.

Гай Марий и Юлия също присъстваха и, изглежда, възприемаха всичко около себе си като напълно нормално; но пък и Сула трябваше да отбележи с известно недоволство, че през цялото време, докато стоеше в дома на Гай Юлий Цезар, Гай Марий само внимаваше да не направи някоя погрешна стъпка, която би охладила отношенията му с тъстовете му.

— Ужасно мъчение — жална се Сула, след като на последната вечер двамата с Юлила най-сетне се сбогуваха със съседите си. В последно време той беше станал толкова внимателен с приказките и поведението си, че жена му дори не усети сарказма в репликата му.

— Не беше никак зле — възрази му тя, докато извървяваше редом с него няколкото метра от дома на родителите си до техния, където поради отсъствието на господарите робите бяха лишени от правото да бъдат обслужвани и просто се бяха отдали на тридневна почивка.

— Радвам се, че ти мислиш така — отвърна й Сула и залости вратата.

Юлила се протегна и широко се прозя.

— А утре е вечерята в чест на Крас Оратор. Да си призная, чакам я с нетърпение.

Съпругът й се спря насред атрия, стрелна я с поглед и попита:

— Защо смяташ, че и ти ще идваш?

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което чу.

— Но… но… мислех, че са канени и съпругите! — захленчи тя нещастно.

— Някои съпруги — поправи я Сула. — Не и ти.

— Но аз искам да отида! Всички само за това говорят, приятелките ми ще се скъсат от завист — вече им казах, че ще ходя!

— Толкова по-зле, Юлила, защото тая няма да я бъде.

Един от робите, явно леко пийнал, се показа на вратата на таблиния.

— А, хубаво, ето ви и вас! — затътри се той към господарите си. — Донесете ми малко вина и по-бързо.

— Сатурналиите свършиха — отговори му Сула с най-спокоен глас. — А сега можеш да се махаш.

Което и направи робът, изтрезнял на бърза ръка.

— Защо си в такова отвратително настроение? — запита Юлила, след като двамата се прибраха в спалнята си.

— Не съм — отрече той и като застана зад нея, прокара ръце по тялото й.

Тя се отдръпна.

— Остави ме!

— Сега пък какво има?

— Искам да отида на вечерята на Крас Оратор!

— Искаш, но не може.

— Защо?

— Защото — опита се Сула да й обясни по човешки — това не е място, на което баща ти би се радвал да те види, а няколкото жени, които ще присъстват, също не са онези, с които той би ти препоръчал да се срещаш.

— Но нали вече не завися от него и мога да правя всичко, което си поискам — упорстваше тя.

— Много добре знаеш, че не е така. Мина от ръцете на баща си в моите. А аз ти казвам, че няма да идваш с мен.

Без да каже думичка повече, Юлила се наведе, събра одеждите си от пода и като наметна стройното си тяло с първата й попаднала дреха, излезе от стаята.

— Прав ти път! — извика подире й Сула.

На сутринта благоверната му се държа хладно с него, което изобщо не го трогна, а вечерта, когато той тръгваше за вечерята на Крас Оратор, не благоволи да го изпрати.

— Малка глезла — промърмори Сула.

Подобно скарване би трябвало да му се стори забавно; това, че сега не му беше никак весело, не се дължеше на скарването, а на нещо друго, залегнало в съзнанието му много по-дълбоко от Юлила. Мисълта, че му предстои да вечеря в богатия дом на аукционера Квинт Граний, който беше фактическият организатор на празненството, не можеше с нищо да го развълнува. Когато получи поканата, в първия момент Сула се почувства щастлив, защото си каза, че това е предложение за приятелство от страна на един много влиятелен кръг млади сенатори; после обаче, когато до ушите му достигнаха слуховете за предстоящото празненство, трябваше да признае пред себе си, че е бил поканен не за друго, а заради тъмното му минало, което го превръщаше в истински рядка и ценна птица в очите на аристокрацията.

Сетне се замисли за капана, в който сам се беше вкарал, вземайки за жена Юлила и влизайки в средата на онези, с които по принцип трябваше да се чувства равен заради кръвта в жилите си. Защото това се оказа наистина капан. И докато му беше съдено да живее в Рим, никога нямаше да се освободи от хватката му. Сула не беше в положението на един Крас Оратор, който се ползваше с такова влияние сред сенаторите, че можеше да си позволи да присъства на всяко от онези аристократични увеселения, организирани с една-единствена цел — да се предизвиква законът за лукса, издаден не от друг, а от собствения му баща, — и да не очерни репутацията си. Никой нямаше да посмее да го изхвърли от Сената, още повече че сега го бяха избрали и за народен трибун, така че той спокойно можеше да играе ролята на вулгарния простак от ниските слоеве и да се възползва от съмнителните услуги на хора като аукционера Квинт Граний.

Щом Сула влезе в просторния триклиний, моментално забеляза Колубра, която му се усмихна над ръба на златната си чаша и му направи знак да се излегне до нея на кушетката. „Прав бях — рече си с горчивина той. — Тук съм, защото ме имат за по-особен.“ Усмихна се в отговор на Колубра, отпусна се на кушетката и мигом стана обект на вниманието на цяла тълпа от угодничещи роби. Събирането беше всичко друго, но не интимно. Помещението беше буквално претъпкано с кушетки — поне шейсет гости нямаше да се откажат от случая да поздравят Крас Оратор за избирането му за народен трибун. Но, както си каза Сула, докато се наместваше по-удобно до Колубра, Квинт Граний бе лишен от способността да организира истинско веселие.

Когато си тръгна шест часа по-късно — а това означаваше, че е бил от най-бързо напусналите гости, — Сула беше пиян, а настроението му периодично се сменяше: от примирение със съдбата до онази мрачна и тежка депресия, в която преди време беше решил, че няма никога повече да изпадне; дори триумфалното му влизане във висшите среди не се оказваше лек против нея. Чувстваше се излъган, безпомощен и както изведнъж си даде сметка — ужасно самотен. С цялото си същество копнееше за някого, който хем да го обича, хем да е способен да се забавлява с него, човек, в чиято компания да се смее, без да се съобразява с положението му — човек, изцяло негов. Копнееше за някого с черни очи, с черни къдрици и с най-сладкото дупе на земята.

Обърна се право по посока жилището на Сцилакс, актьора, и сякаш изведнъж му изникнаха криле — криле, които го отнасяха напред, без дори да му оставят време да се замисли над опасните последици, които една такава авантюра можеше да донесе. Постъпката му беше, разбира се, твърде непредпазлива, направо глупава. При това Сцилакс щеше да е там, щеше да изпие една-две чаши вино с него, щяха да си побъбрят известно време глупости, а момчето щеше да стои настрани и само очите на Сула щяха да шарят по красивото му тяло. И двамата щяха да бъдат лишени от възможността да си кажат каквото и да било. Посещението щеше да бъде просто приятелска визита, нищо повече.

Но Фортуна продължаваше да му се усмихва. Метробий беше сам вкъщи, изоставен за наказание от Сцилакс, който беше отишъл на гости у приятели в Анциум. Метробий беше сам. И се радваше, че го вижда! И беше изпълнен с любов, с жажда, със страст, с горест… Когато и страстта, и гладът и на двамата бяха задоволени, Сула положи момчето на коленете си и нежно го прегърна, едва сдържайки сълзите си.

— Много време прекарах в този свят — рече той. — Боговете са ми свидетели колко ми липсва сега!

— И как ми липсваш ти на мен! — добави момчето, притискайки се по-силно до него.

Настъпи мълчание; Метробий усещаше как Сула с мъка преглъща сълзите си и му се искаше да го види как плаче. Но той никога не плачеше.

— Какво е станало, Луций Корнелий? — най-сетне попита момчето.

— Скучно ми е — отвърна му Сула, започнал да се съвзема. — Тези всичките хора по върховете са такива лицемери и в същото време толкова тъпи! На публично място маниерничат и произнасят пусти фрази — а после, докато мислят, че никой не ги вижда, се отдават на мръсни удоволствия… толкова ми е гадно, че направо ми се иска да ги заплюя всички.

— Мислех си, че ще бъдеш щастлив — каза Метробий, едва ли не доволно.

— И аз така мислех — жална се още веднъж Сула и потъна отново в мълчание.

— Защо идваш точно днес?

— О, защото бях на празненство.

— И не беше ли хубаво?

— Не и от наша гледна точка, момче. За тях събирането представляваше истински успех. Но на мен ми се искаше да се забавлявам. После, като си тръгвах за вкъщи, изведнъж си дадох сметка, че сред цялата компания нямаше нито един, с когото бих могъл да си кажа нещо смешно. Нито един!

— Освен мен — отбеляза Метробий и вдигна глава. — Няма ли да кажеш нещо повече за празника?

— Знаеш кои са Лициний Красите, нали?

Метробий впери поглед в ръцете си.

— Аз съм просто едно момче, което си изкарва хляба в комедиен театър. Откъде ще познавам знатните фамилии?

— Фамилията на Лициний Красите е излъчвала римски консули, а от време на време и по някой върховен понтифекс от векове! Те са баснословно богат род, но се делят на два вида — едните въздържани във всичко, а другите — разхайтени, пак във всичко. Е, бащата на въпросния Крас Оратор беше от най-въздържаните и именно той записа върху таблиците онзи смехотворен закон за лукса — нали го знаеш?

— Да не се използват златни прибори, да не се носят пурпурни дрехи, да не се ядат стриди, да не се пие вносно вино, нали за това ставаше дума?

— Точно така. Но самият Крас Оратор, който, изглежда, не се е разбирал много добре с баща си, обожава всякакъв възможен лукс. А пък Квинт Граний, аукционерът, моли Крас Оратор за някои политически услуги — сега, след като го избраха за народен трибун, — така че седнал и организирал тържество в чест на Крас Оратор. Темата — допълни Сула не така равнодушно — беше в най-общи линии: „Да правим напук на лекс Лициния сумптуария!“

— И затова ли те бяха поканили?

— Бях поканен, защото по всичко изглежда, че във висшите среди — така де, в средите, в които движи Крас Оратор, а донякъде и Квинт Граний — на мен се гледа като на странна птица, хем съм от високо потекло, хем съм израснал в низините. Нищо чудно да са се надявали, че ще се съблека гол и ще им изпея няколко мръсни песнички, докато обладавам пред погледите им Колубра.

— Колубра?

— Колубра.

Метробий чак подсвирна от смайване.

— Ама ти се движиш в интересно общество, Луций Корнелий! Та за нея се говори, че получавала за ирумацио цял сребърен талант.

— Може и така да е, но на мен ми предложи същото, без да ми иска нищо — усмихна се Сула. — Отказах й.

Момчето потръпна.

— О, Луций Корнелий, това, че си влязъл във висшите кръгове, не е причина отсега да си създаваш врагове! Жени като Колубра имат огромна власт.

По лицето на Сула се изписа дълбоко отвращение.

— Пфу! Да им пикая на фасона!

— Това сигурно би им се харесало — рече Метробий замислено.

Тук улучи, защото Сула прихна да се смее и реши да му разкаже по-подробно за вечерта си.

— На празника присъстваха и няколко жени — все сенаторски съпруги, от онези празноглави авантюристки, чиито мъже са под чехъл. Присъстваха две Клавдии и една маскирана дама, която държеше да я наричаме Аспазия, но всъщност съм сигурен, че беше Лициния — братовчедката на Крас Оратор — спомняш ли си, навремето лягах от време на време с нея?

— Да — навъсено кимна Метробий.

— Накъдето и да се обърнеш, очите ти срещат злато и тирски пурпур — продължи разказа си Сула. — Дори кърпите за бърсане бяха от тирски пурпур, извезани със злато! Да беше видял как робът, дето отговаря за сервирането, чака господарят му да се обърне на другата страна, за да извади по-обикновен парцал и да обърше разлялото се киантско вино — естествено, че златовезаните кърпи за нищо не ставаха.

— Ти самият сигурно си бил потресен — предположи Метробий.

— Наистина — въздъхна Сула и продължи да разправя. — Покривките на кушетките бяха обшити с бисери. Няма лъжа! Всички гости до един си откъсваха по някой бисер с надеждата, че няма да ги видят, но от толкова лакомия накрая не остана ни един. Изсипваха ги в златовезаните кърпи, които връзваха за краищата, да не изпадне ценното съдържание, и си ги прибираха. Нищо, че всеки можеше да си купи същото количество перли от пазара и дори да не погледне колко пари са му взели.

— Освен теб — тихо се обади Метробий и отметна кичура коса, който скриваше челото на Сула. — Ти не си си откраднал нито една.

— По-скоро бих умрял — вдигна рамене той. — Пък и те не бяха кой знае колко качествени.

Момчето се закиска.

— Без уточнения! Харесваш ми, когато се представяш за мъж.

Сула се усмихна и го целуна.

— А ти за такъв ли ме мислиш?

— За такъв. Какво ядохте?

— Приготвена навън храна. Дори кухнята на Граний не би могла да устои на глада на шейсет — е, да речем петдесет и девет — лакомници. За пръв път виждам такова нещо. Кокоши яйца, повечето с по два жълтъка, яйца от лебед, яйца от гъска, яйца от патица, яйца от морски птици, че дори и няколко яйца с позлатени черупки. Крави вимета с пълнеж; месо от пилета, угоявани с меденки, обилно полято с фалернско вино; охлюви, докарани специално от Лигурия; стриди, извадени преди часове от морето при Бая; а във въздуха се носеше толкова силна миризма на екзотични подправки, че за малко да се разкихам.

Метробий усещаше, че Сула изпитва нужда да злослови по адрес на всичко, и се чудеше в какъв ли странен свят е попаднал възлюбеният му. Явно, че това, което сега чуваше, по нищо не е приличало на онова, което Сула си е представял преди — макар че Метробий си нямаше и понятие какво точно е било то. Защото Сула нямаше навика да говори. Никога не го беше имал. До този миг. Сега изневиделица се появяваше и започваше да излива всичко, което му се беше насъбрало! Метробий вече се беше примирил веднъж завинаги, че няма да види повече любимото лице, освен може би случайно и отдалеч. А ето, че съвсем неочаквано Сула се беше появил на вратата му в ужасен вид… Имаше нужда от любов. Но и от утешение. Той, Сула! Колко ли самотен се е чувствал!

— Какво друго имаше? — попита, само и само приятелят му да не млъква.

Сула вдигна златисточервената си вежда съучастнически. Черната линия на стибия се беше изтрила отдавна.

— Както се оказа, основното блюдо тепърва се очакваше. Робите го внесоха върху възглавница от тирски пурпур и в златен поднос, осеян със скъпоценни камъни — огромен тибърски костур, който в главата много точно напомняше на злобен мастиф, пребит до смърт с камшик. Подносът обиколи на няколко пъти тържествено помещението, като по страхопочитанието, с което всички го гледаха, човек можеше да си помисли, че са влезли жреците да отдадат почит на дванадесетте богове. И то за някаква си риба!

Метробий смръщи чело.

— Какво представлява костурът?

Сула отметна глава, за да го изгледа по-добре.

— Как какво представлява? Костур.

— Не се сещам. Може и да не съм ял.

Сула се замисли и промълви.

— Нищо чудно наистина да не си ял. Костурите се смятат за голям деликатес и един беден комедиен актьор трудно би си ги позволил. Нека само ти обясня, млади Метробий, че всеки глупак от висшите кръгове в Рим, който живее със самочувствието на голям гастроном, изпада в същински екстаз само при мисълта за тибърски костур. Но всъщност тези риби ги ловят между Дървения мост и Понс Емилиус, където костурите плуват, къпейки се във водите на римската канализация и се тъпчат с лайната на римските граждани — и то до такава степен, че дори не благоволяват да погледнат стръвта, която им хвърлят въдичарите. Те смърдят на лайна и имат вкус на лайна, и изобщо да ядеш такова нещо, е равностойно да ядеш лайна. Но на Квинт Граний и Крас Оратор така им потекоха лигите при вида на рибата, сякаш тибърският костур не е просто една най-обикновена речна риба, която от ядене на тонове нечистотии дори е забравила да плува, ами напротив, влиза в съставките на нектара и амброзията на боговете!

Тук на Метробий му стана весело и тихичко се закикоти.

— Добре го казах! — зарадва се на свой ред Сула и прихна да се смее. — Ох, само да ги беше видял всички тези кухоглави тъпаци! Наричат се висшето общество на Рим, а всъщност си прекарват времето да се тъпчат с римските лайна… — наложи му се да замълчи, защото от смях му беше секнал дъхът. — Не бих да могъл да изтрая и един-единствен ден с тях. Един-единствен час.

Отново се умълча, сетне продължи:

— Пиян съм. Всичко е заради тези ужасни Сатурналии.

— Ужасни Сатурналии?

— Скучни, досадни… ужасни… какво значение има? Просто ги прекарах сред друга част от висшите слоеве в римското общество, Метробий, където нещата доста се различават от простотиите на Крас Оратор, но пак си остават убийствено скучни. Скучни, скучни, скучни! — вдигна рамене в погнуса Сула. — Но нищо, догодина отивам в Нумидия, където ще имам много задачи. Само дето не мога повече да чакам! Рим без теб… без старите ми приятели… е просто нещо непоносимо — чак потръпна при тези си думи той. — Пиян съм Метробий. Не би трябвало да съм тук. Но да знаеш колко ми е приятно, че те виждам отново!

— Знам само колко ми е приятно да те видя — на свой ред заяви Метробий.

— Но гласът ти мутира — изненада се Сула.

— И бих казал, че малко късно. Вече съм на седемнайсет, Луций Корнелий. За щастие съм дребничък за възрастта си, а Сцилакс ме е научил как да си правя гласа по-тънък. Но напоследък започвам да забравям. Все по-трудно ми е да го контролирам. Скоро ще започна да се бръсна.

— Седемнайсет!

Метробий се изхлузи от скута на Сула и застана срещу него. Изгледа го тъжно и му подаде ръка.

— Хайде! Можеш да останеш още малко при мен. Ще успееш да се върнеш вкъщи, преди да се е зазорило.

Сула също се надигна, макар и трудно.

— Ще остана — съгласи се той. — Но за последно. Повече никога няма да се видим.

— Знам — рече Метробий. Пое ръката на гостенина си и я положи върху рамото си. — Догодина ще бъдеш в Нумидия и ще бъдеш щастлив.