Дорис Мортман
Пътуване за никъде (4)

Глава трета

Памела Ричардсън Беърд разглеждаше мострите от лични канцеларски принадлежности, сякаш бяха диапозитиви от ДНК. След дълго обмисляне тя се спря на един семпъл, но изпъкващ шрифт, очевидно по-подходящ за жената на един американски сенатор, отколкото печатните букви, които бяха символизирали омъжването й за Лайънъл Беърд или претрупаните френски извивки и завъртулки от първия й брак. Тя си отбеляза да изпрати икономката си при мисис Джон Л. Стронг на „Медисън“ да поръча гравирани визитки, бланки за писма, пликове и покани. След още един момент на размисъл тя реши да разпита за създаването на лично лого чрез включване на орел или някоя друга част, характерна за Америка.

Усмихна се. Колко приятно бе да имаш лично лого с такова значение! Няколко приятелки бяха възприели символи: голф клуб за една жена, която бе погълната от играта, лилия — за жена със същото име, игла за шиене с извит конец за някой, който бе работил като моден дизайнер за час и половина. Но всички те бяха тривиални, надсмя се Памела, и съвсем не бяха толкова доминиращи като един американски орел или едно знаме.

Докато някои други жени биха намерили за тежест да встъпват в брак многократно, Памела бе на друго мнение. Доколкото всеки брак бе подобрение на миналия, той бе причина за поздравления, а не за присмех. Със сигурност бракът й с Джон Чизъм бе промяна към по-добро. Лайънъл беше богат, но богат бе и Джон. Лайънъл притежаваше власт, но неговото влияние се чувстваше предимно във финансовите кръгове. Джон бе старши сенатор от Ню Йорк. Властта му бе на практика безгранична. А и Джон бе светски човек — определен плюс в сравнение с Лайънъл, който трябваше да бъде влачен на благотворителни прояви и на вечери, където всички отиваха, за да видят и да бъдат видени. Памела се намръщи за миг. Лайънъл бе далеч по-добрият любовник, но тя предположи, че Джон компенсираше това с по-голяма галантност. И по всяка вероятност Джон щеше да й бъде верен — нещо, което бе съвсем чуждо на Лайънъл.

Настроението й малко спадна, когато се зачуди дали поръчването на аксесоари не е преждевременно, тя не само че не бе насрочила дата на сватбата, а и не беше още разведена. Вярно бе, че не й се искаше да изглежда прибързана, но колкото по-бързо се приспособеше към десетките подробности, включени в създаването на едно ново домакинство, толкова по-безболезнена щеше да бъде промяната.

Вниманието на Памела към подробностите бе едно от нещата, които бяха привлекли Джон към нея. Той имаше нужда от жена, която бе готова да поеме задачата да се грижи за мъжа си в очите на обществото, жена, която знае как да ръководи обществения им живот така, сякаш управлява някоя корпорация: жена, която желае да подчини егото си на неговото. Памела бе правила всичко това за Лайънъл без всякакви благодарности или похвали за добре свършена работа. Джон не само че оценяваше нейните усилия, а и ги насърчаваше, като винаги й правеше комплименти за изтънчения й вкус и обществената й находчивост.

Памела въздъхна. Мъжете често й правеха комплименти за страхотното й тяло и сексуалната й мощ. Бяха свикнали да се изразяват поетично за русата й коса и зелените очи и начина, но който устните й се докосваха до кожата им. Сега те възхваляваха начина, по който тя украсяваше масата и по който си връзваше шалчето.

Трудно бе човек да остарява. Като оставим настрана физическите изненади, свързани с напредването на възрастта, ставаше все по-трудно да се поддържа представителна външност без екип от козметички, треньори, хора, които да пазаруват вместо теб, и специалисти по пластична хирургия. Ревностното съсредоточаване върху външния вид би могло да изглежда повърхностно, но в нейната среда привлекателността бе от първостепенна важност. Жените от обкръжението й водеха живот, обвързан с четирикратно хранене, облекла от модни дизайнери, срещи на благотворителни комитети и ръкоделие. Те не бяха наети към шикозни аукционни къщи или модни концерни, като онези от по-младия социален кръг, но независимо от това също се трудеха неуморно. Тяхната работа бе да откриват, създават и поддържат връзки с други жени, чиито съпрузи бяха играчи — мъже, които инвестираха или бяха на власт, или търгуваха с влиянието си. Работата бе лесна, ако жените се харесваха взаимно, но Памела бе предпочела да изстрада много досадни обяди или безкрайни игри на бридж, вместо да рискува да загуби някоя карта на Лайънъл от „Ролодекс“.

Тя предпочиташе повече следобедите, прекарани в хотел „Мейфеър“, където двамата с Лайънъл се бяха ухажвали. Той обичаше да обядва в „Льо сирк“ заедно с приятелите си, след това да изразходва калориите си от обяда в съседната стая, при нея. Два, три или четири пъти седмично имаха срещи в един луксозен апартамент, като се възхищаваха един на друг до изнемогване. През нощта, по време на вечеря с други двойки, те се въздържаха до такава степен, че имаше много, които се съмняваха, че въобще са имали интимна връзка. Памела действително чу как някои се чудят на факта, че никога не бяха ги виждали да се докосват с Лайънъл. Ако можеха да надникнат в апартамента на Памела или в градската къща на Лайънъл след вечеря, щяха да мислят другояче.

Бяха се срещнали на един коктейл в неговата къща. Тя бе дошла с един мъж, който искаше да пусне акции на фирмата си на пазара и търсеше съдействието на „Беърд, Натансън и Спелинг“. Когато ги представиха, Лайънъл бе заковал поглед в очите й и остана втренчен така, докато тя си помисли, че буквално ще се разтопи от горещината. Вниманието му към нея бе екзалтирано. Докато нейният придружител говореше, Лайънъл кимаше и се усмихваше, но очите му не слизаха от нейните. Мъжете говориха кратко за работа, но Лайънъл през цялото време не я изпусна от погледа си. Двамата едва размениха по някоя дума и никой не отправи някаква покана, но все пак, когато нейният познат каза, че е време да тръгват, тя му отказа рязко, намери пътя до спалнята на Лайънъл, съблече дрехите си и го зачака да дойде при нея. След десет минути той го направи.

Малцина биха й повярвали, но Памела не бе притеснявала Лайънъл за женитба. Още отначало бе задържала Лайънъл като мъж, чиято страст избухваше по-силно, когато се чувстваше необвързан. Тя разбра инстинктивно, че усещането на Лайънъл, че може да си тръгне, бе точно онова нещо, което го караше да се връща отново. След няколко години обаче, когато бе убедена, че нищо не би могло да намали страстта им, Памела започна да прави намеци за това, че Лайънъл трябва да й направи предложение. Когато той не го направи, тя му даде ултиматум: или щяха да узаконят връзката си, или тя щеше да го напусне. Той постъпи честно. Призна, че тя го бе направила невероятно щастлив и че не би могъл да си представи живота без нея. Но й напомни, че вече се бе провалил в предишните си два брака, не искаше да се провали и с нея.

— Някои хора не обичат да рискуват — каза й той. — По-добре да останем така, както сме сега.

Тя пренебрегна съображенията му. Вярваше, че след като изцяло навлезе в живота му, той щеше да разбере каква съвършена двойка са.

Каква глупачка се оказа!

Очите на Памела се напълниха със сълзи от яд и съжаление. Лайънъл винаги казваше, че животът е резултат от избор и че човек трябва да живее с последствията от своите решения, това бе неговият начин да я обвини за това, че работите между тях не бяха потръгнали. Но тя отказа да приеме виновността си. Не тя се бе превърнала в дистанцирана и хладна съпруга.

Не тя бе тази, която бе овакантила леглото им. Памела би поела отговорността за няколко колосални прецаквания в живота си, но вината за провала на брака й с Лайънъл определено постави на неговите донжуановски плещи.

Първият й съпруг бе младежка грешка от нейна страна. Беше се омъжила на двадесет, защото Харисън Уолтън бе богат, известен в обществото, красив в своя рус, англосаксонски вид на човек от привилегированата прослойка, и защото така правеха младите жени, които искаха да попаднат в тази прослойка. Харисън Уолтър се оказа особняк, с наклонности към ексцентричен секс и настроение с буйни избухвания. Година и половина по-късно, след като я бе пребил толкова лошо, че не само предизвика аборт, но и я остави неспособна да има деца, те се разведоха.

Бъдещият й съпруг, Джон Чизъм, бе преценка на една жена на средна възраст. Той бе заможен човек с положение в обществото, мъж, който търсеше физическа връзка, но не предявяваше прекомерни изисквания към нея, в замяна тя не питаеше необичайни очаквания към него. Имаха взаимен роман, в който и двамата се проявяваха повече като помощници един на друг, отколкото като любовници. Тя щеше да му бъде жена с безукорен вкус и препоръки. Той щеше да я издигне до самия връх на обществената стълбица. Заедно, след като завършеха предбрачните споразумения за равнопоставеност, те, както изглежда, щяха да образуват един съвършен съюз.

Но именно Лайънъл Беърд бе любовта в живота на Памела. Тя не размишляваше, когато започна връзка с него, нямаше интелектуални преценки за плюсовете и минусите му. Той предизвикваше толкова силни и толкова завладяващи емоции в нея, че въобще не стоеше въпрос за някакъв избор. Той бе мъжът, за когото бе мечтала цял живот и все още мечтаеше. Лайънъл бе електричеството, което караше сърцето й да бие, и тя го бе обичала до полуда. Тъкмо затова сега го мразеше толкова дълбоко.

Той не бе отговорил на любовта й.

 

 

Памела вероятно бе предполагала, че ще има една тиха вечеря вкъщи. Когато двамата с Джон вечеряха навън, бе невъзможно да разменят повече от две изречения, преди някой да се приближи до масата им, за да разговаря със сенатора. И ако тези прекъсвания не бяха достатъчни, за да й провалят вечерта, всеки път, когато тя искаше мнението му за нещо, свързано с предстоящото им брачно споразумение, Джон й отговаряше рязко. Когато го попита какво би казал за позлатени кранчета с орлови изображения за тоалетната стаичка, той се разяри.

— Не искам да разговарям за пешкири или доставки, или аксесоари за банята, докато не приключиш с развода! Разбираш ли ме, Памела?

— Не е нужно да ми откъснеш главата за това — просъска тя, като се зачуди дали някой го бе чул как я мъмри. — И, естествено, че те разбирам. Опитах се да накарам Лайънъл да подпише документите, но той си е… Лайънъл!

— Не ме е грижа какъв е. Това, което ме е грижа, е, че след като съм сенатор, и според сътрудниците ми, които следят за общественото мнение, срещите ми с омъжена жена, която е въвлечена в един мръсен развод, няма да ми помогнат да задържа поста си. Така че направи онова, което трябва да направиш, за да приключиш с тази работа!

— Няма нищо мръсно в развода ми, Джон, освен може би това, че двамата с теб сме се шибали в твоя кабинет, в апартамента ти, на задната седалка на лимузината ти и на всяко друго място, на което ти си решавал да демонстрираш твоята… мощ — каквито и да бяха нуждите на Памела — а те бяха много — тя отказа с нея да бъде разговаряно като с робиня. Тези дни бяха отминали. — Няма да се откажа от своите права и акции в „Беърд, Натансън и Спелинг“ само за да угодя на твоите сътрудници, занимаващи се с общественото мнение. Имам нужда да осигуря бъдещето си.

— Твоето бъдеще е да си следващата госпожа Джон Чизъм — изрече той с високомерна любезност, която накара Памела да настръхне.

— Дали да попитам последната госпожа Чизъм колко сигурна се чувства?

Като се има предвид, че Памела активно бе предприела действия, за да замени Емили Чизъм в леглото на Джон, този въпрос вероятно бе нечестен, но Джон не бе особено щедър към бившата си жена. Памела нямаше причина да очаква, че ако се разделяха — а нейната история доказваше, че нищо не е сигурно, — той щеше да бъде щедър с нея. На нейната възраст тя не можеше да си позволи да си тръгне от Лайънъл с празни ръце.

Като осъзна, че бяха на ръба на сериозен спор, Джон направи бърз ход да успокои своята годеница.

— Съжалявам, скъпа — измърка той, като се протегна през масата, за да хване ръката й, — не исках да те разстройвам. Просто съм объркан.

— Защото? — Памела не бе съвсем убедена, но изглежда нямаше смисъл да докарват този инцидент до точката на кипене.

— Защото съм загрижен за изборите.

Изборите бяха вълшебната дума, предназначена да напомни на Памела колко важно бе сенаторското кресло, това бе мощната основа, за която и двамата жадуваха. Ако искаше да се храни от него, трябваше да поработи, за да го има. А точно тогава и двамата знаеха, че то приема застрашителни размери като битка за върха. Благоразположението на хората към Джон не бе особено голямо, те не вярваха, че той е един от тях. Не вярваха, че той разбира или е свързан с техните проблеми. Гледаха на него като на брамин с дебел портфейл, който се интересува повече от това да запази членството си в този частен, консолидиран клуб на данъкоплатци, известен като Американски сенат, отколкото да се увери, че нюйоркчани получават справедлив дял от федералното правителство. За да се противопостави на това впечатление, неговите съветници сформираха групи и броене на гласовете, както и телефонни проучвания в неистов опит да намерят положително мото, което той би могъл да сграбчи и да развее като знаме, преди някой опонент да го обрисува с недостатъците му.

— Все още не са открили нищо, с което да напълнят къщата ми с избиратели — изпъшка Джон. — И с хора, които вдигат шум до небето и се бият в гърдите в името на морала, семейните ценности и моделите на поведение, не мога да си позволя нашият роман да излезе на централната сцена. Вярно е, че страната не е вече толкова нетърпима към неженените или разведени представители на властта както едно време, но това не означава, че харесват намека, че техният сенатор се среща открито с една все още омъжена жена — той се усмихна закачливо. — Без значение на това колко е неотразима тя.

Памела позволи комплимента, въпреки че бе предложен като потвърждение на грубиянското му поведение. Тя му позволи също да побъбри за трудностите, които среща, като се опитва да прокара съдържателна кампания във време, когато цинизмът бе отвратил повечето хора. Те ненавиждаха политиците, не се доверяваха на правителството и не вярваха на обещанията на никой, който казваше: „Ако бъда избран…“

— Защо не поставиш въпроса за наркотиците в основата на платформата си? — предложи Памела тихо, като не желаеше да бъде чута от чуждо ухо.

Джон свъси вежди. Не разбра веднага същността на казаното, но имаше желание да слуша.

— Продължавай.

— Този щат има определен брой големи градове, като оставим настрана големите квартали на Ню Йорк — Бъфало, Сайръкюз, Олбъни, Рочестър. Всички те са разядени от наркотиците и престъпленията, които ги съпътстват, както и заобикалящите ги крайградски зони, които никога не са свикнали да гледат на наркотиците като на свой проблем. За повечето хора това е станало тема на живота. Застани на печелившата страна и ще изглеждаш като кръстоносец.

Джон поклати глава.

— Опитвано е вече. Доул го използва срещу Клинтън и в действителност не получи необходимия отклик. Хората не вярват, че правителството може да спре притока на наркотици по улиците.

— Това е така, защото правителството е твърде голяма цел и винаги е било злодей за спасителя, в зависимост от гледната точка. Опитай се да разпалиш огъня на нещо по-малко, по-специфично. Нещо, за което малките хора могат да възроптаят.

— Като?

Памела се наведе по-близо.

— Банките и брокерските къщи. Същите хора, които отказват ипотеки или заеми за малък бизнес.

Джон се вторачи в нея слисан. Тя имаше право: Обикновеният човек мразеше банките и бе силно подозрителен към Уолстрийт.

— Наркотиците създават големи пари — продължи Памела, — пари, които се инвестират и изпират от най-уважаваните институции в страната. Те се облагодетелстват от това, без да им мигне окото за неморалността на това откъде идат тези пари. Но когато се намекне, че легализирането на употребата на наркотици би отнело голям пай от тези печалби, те вдигат вой до небето за това как това би поставило наркотиците в ръцете на децата. Е, отгатни какво? Наркотиците убиват деца, дори сега, докато си говорим.

Джон се размисли за известно време.

— Много от поддръжниците ми са от финансовите кръгове — промърмори той, разсъждавайки на глас. — Не би им харесало да ги превръщам в лошите момчета.

— Те са свикнали да ги наричат лоши — засмя се Памела. — Аз си мисля, че те носят тази титла като значка на честта. Тя ги разделя от плебеите в този свят.

— И все пак…

— Не ти предлагам да стовариш проблема с наркотиците изцяло върху тях, Джон. Хората не биха повярвали на това. Но биха повярвали, че дейността на банките има мощно лоби, което може да работи извънредно, за да предпази правителството от предприемането на сериозни действия срещу вноса на наркотици — тя остави тази мисъл да се уталожи малко, после продължи: — Твоите избиратели знаят, че си богат човек. За теб опитът да станеш популярен сред онези хора, които са те направили богат, те прави да изглеждаш като герой. И ако американците жадуват за нещо в тези дни, то е за някой герой.

— Може да излезе нещо от това, което казваш… — Джон не можа да скрие изненадата си, че Памела му бе дала онова, което неговият високоплатен персонал изглежда не можеше да открие: жизнеспособна тема, около която да изгради една надеждна кампания.

Памела забеляза учудването му. Възнегодува срещу това, но не каза нищо. Имаше други цели, освен одобрението на Джон.

— Освен това — продължи ентусиазирано тя, — ако внушиш, че Уолстрийт не се интересува дали наркотиците разрушават „Мейнстрийт“^[1] те ще бъдат първите, които ще подкрепят кампанията ти.

— Ако не заради друго, то за да парират една негативна представа — вметна Джон, като си мислеше, че следва разсъжденията й.

Памела побърза да го поправи.

— Защото отърваването на страната от наркотиците е печеливша тема, а всеки иска да бъде на страната на победителя. Особено групите със специални интереси.

За първи път, откакто си спомняше, Джон я погледна с искрено уважение.

— Ти си чудо, Памела Ричардсън Беърд! Ако не бях те помолил вече да се омъжиш за мен, щях да го направя отново.

— Благодаря ти, скъпи! Това е много мило.

Той повдигна ръката й до устните си и я целуна.

— Искам те до мен, Памела! Как ще приключим твоя развод?

Тя сви леко рамене, като че ли нямаше представа.

— Бих искала да знам. Опитах се, но знаеш колко е твърдоглав Лайънъл. Трудно е да го размърда човек.

— Аз ще го размърдам — изръмжа Джон с оголени зъби. Той и Лайънъл бяха отдавнашни противници. За Памела беше лесно да натисне това копче. — Аз съм председател на сенатския банков комитет. Понастоящем разглеждаме няколко теми, които са в полезрението на Лайънъл. Повярвай ми, той не само ще ти даде всичко, което искаш, но и ще го направи бързо!

Памела го погали с благодарност по бузата. Вътрешно тя ликуваше. Тази вечер не бе започнала обещаващо, но със сигурност завърши добре. Не само че Джон щеше да се противопостави на Лайънъл, но, изглежда, щеше да направи връзките на финансовите среди с наркобизнеса сърцевина на борбата си за Сената. Ако го направеше, Памела възнамеряваше да направи Лайънъл Беърд плакатен образ на тази кампания.

Това, което Джон не можа да разбере, бе, че Памела подемаше собствена кампания, основана единствено върху отмъщението.

 

 

Джон Чизъм ненавиждаше Лайънъл Беърд. Откакто можеше да си спомни, Лайънъл бе служил като човешка барикада, като се промъкваше по средата на който и път Джон да беше избирал. Когато Джон бе младеж и започваше работа в „Пейн Уебър“, той и Лайънъл се състезаваха за клиенти. После се състезаваха за ръката на Нан Натансън — и за вниманието на могъщия й баща, Морис. Когато Джон реши да напусне Уолстрийт и да насочи поглед към Камарата на представителите, Лайънъл подкрепи неговия опонент, който спечели. Две години по-късно Джон навлезе в борбата по-добре подготвен и съкруши човека на Лайънъл. Същият сценарий се разиграваше по време на всяка от сенаторските кампании на Джон. Ако Лайънъл не подкрепяше опонента на Джон, той поставяше на съмнение ефикасността на позициите на Джон. Когато и да бе привиквал Лайънъл пред сенатския банков комитет, неговата поява ознаменуваше още едно представление на шоуто на Джон и Лайънъл, като всеки от мъжете се стремеше да нанесе удари почти под пояса. Джон не знаеше кога се бе породила тази враждебност и защо, но през годините едно нещо му бе станало ясно: двамата не можеха да се понасят.

Сенаторът вървеше по широкия коридор на „Беърд, Натансън и Спелинг“, заобиколен от своите двама помощници, с целеустремена походка, с черти на лицето, които бяха скрити зад маска не ме безпокойте. Той спря пред кабинета на Лайънъл достатъчно дълго, за да може Фреда Макдугъл — секретарката на Лайънъл, да съобщи за неговото пристигане. После, без да чака покана, влезе вътре, затвори вратата след себе си и приближи към бюрото на Лайънъл.

Лайънъл погледна часовника си, а после към своя гост.

— Винаги сте бил изключително точен, сенаторе. Това е една от вашите сили.

По пътя за насам Джон се бе опитал да се закали точно срещу този вид бодлив злонамерен намек. Въпреки върховните си усилия той сви юмрук и трябваше да се пребори да не стовари някой удар в брадата на Лайънъл. Вместо това, отново без покана, Джон седна.

Лайънъл сплете пръсти, постави лакти върху масивното, облицовано с кожа бюро и се наведе напред, с вглъбено изражение на лицето.

— Какво мога да направя за вас, сенаторе? — каза той, като че ли Джон бе дошъл с шапка в ръка да проси милостиня.

— Можеш да дадеш развод на Памела.

Лайънъл сви невинно рамене.

— Не зависи от мен, Джон. Поради някаква причина Памела шикалкави. Вие двамата проблеми ли имате?

— Престани с тези глупости, Лайънъл! Ти си този, който будалка. И то вероятно само заради явната наслада да я измъчваш.

— Точно обратното. Да ти кажа направо, твоята бъдеща годеница се опитва да ме изнуди за всичко, което може да получи.

Джон изсумтя от отвращение.

— Само ти би могъл да определиш едно разумно споразумение като изнудване.

— Разбира се, че това споразумение ти изглежда разумно. Нали не си ти този, който плаща!

Джон вдигна раздразнен ръце.

— Жената бе с теб в продължение на почти десет години, за Бога! Споразумението, което ти и твоите адвокати сте изготвили, е не само оскърбително, то е безскрупулно!

— Тя не мислеше така, когато подписа предбрачните документи.

— Направила го е без изгода или съвет — Джон бутна стола си назад, стана от мястото си, постави ръце на бюрото и се надвеси над Лайънъл. — Тя ти е вярвала, че ще постъпиш правилно, но ти си я прецакал!

Лайънъл се изхили.

— Бих казал, че и двамата сме виновни за това. А ти?

Джон се протегна през бюрото и сграбчи Лайънъл за яката.

— Не се осмелявай да говориш за Памела по този начин — и като го пусна, той блъсна обратно Лайънъл на стола му.

Лайънъл отстъпи, като се измъкна изпод разгорещения гняв на Джон.

— Виж, аз направих онова, което всеки богат мъж, включително и ти, Чизъм, би направил — настоя той. — Защитих авоарите си.

Джон поклати глава и цъкна с език с очевидно отвращение.

— Действаш като презрян любовник, Лайънъл, и тази роля не ти подхожда.

Джон успя да види, че последната му забележка попадна в целта, знаеше, че ще стане така. Това бе област, в която двамата мъже си приличаха — нямаше значение колко често Лайънъл бе мамил Памела, когато тя тръгна с друг, мъжката гордост на Лайънъл бе наранена.

— Какъв е интересът ти във всичко това, Джон? Не мисля, че имаш нужда от парите й за каквото и да било, така че защо е това бързане да приключим с този развод?

— Наистина е доста просто. Бихме искали да сключим брак. Толкова ли е трудно да се повярва?

Лайънъл се усмихна самодоволно.

— Това, какво мисля аз, няма значение за теб. А това, което ти би искал, не ме засяга. Възнамерявам да се погрижа Памела да се придържа към споразумението, което подписа. Ако това разстройва плановете ти, ами…

Джон почака на лицето на Лайънъл да се появи триумфално изражение, преди да го изтрие оттам.

— Като говорим за разстройване на планове — започна той, като изговаряше гладко думите, — имах друга причина да те посетя този следобед. Ако се върнем малко назад, помислих си, че бих могъл да си позволя любезността да ти кажа лично, че допълнението, за което ти лобираше — онзи законопроект, който не разрешава на големите банки да продават акции или да купуват брокерски къщи — е временно спрян.

Очите на Лайънъл блеснаха.

— Как смееш! — кипна той. — Това е важен законопроект. Ти беше брокер някога. Знаеш какво става сега. Банките стават твърде големи, твърде мощни и твърде алчни. Ако не внимаваме, те биха могли да излапат всичко, което могат да докопат, и да монополизират финансовата дейност.

— Спести ми това, Лайънъл! Откога ти пука за някой друг, освен за себе си?

— Ти не можеш да направиш това…

Чизъм се засмя.

— О, мога обаче. Аз съм председател на този комитет. Моята партия е в мнозинство. Ако искам да го прокарам, ще мине. Ако искам да го отлагам безкрайно, мога да го направя. А ако искам да го спра — приключи той, като стана от стола си, — считай, че е мъртъв.

Джон се извърна и тръгна към вратата, а държанието му бе изпълнено със самоувереност и желание да завърши с всичко това.

— Не ти вярвам! — извика Лайънъл. — Ти ме заплашваш, че ще спреш един важен законопроект, просто за да ме притиснеш да дам на приятелката ти благоприятен развод?

— Не съм заплашвал с нищо — гласът на Джон бе подигравателно спокоен. — Просто те попитах как вървят преговорите и след това те запознах с една тема от взаимен интерес.

— Колегите ми няма да харесат това — предупреди Лайънъл.

Сенаторът се извърна и се вторачи в човека, на когото искаше да отмъсти.

— Това, което ти и твоите приятели на Уолстрийт харесвате, не е моя грижа — изрече подигравателно той. — Това, което е важно за мен, е да направя онова, което е добро за американското общество. Ако това не те задоволява, толкова по-зле!

 

 

Фреда Макдугъл развърза бялата панделка на синята кутия и прерови тънката хартия в търсене на плячката, която лежеше вътре. Не всеки ден получаваше нещо от Тифани, а Памела имаше страхотен вкус. Когато отвори малката синя торбичка, тя намери един прекрасен червен емайл и сребърно сърце.

— Много ти благодаря — възторжено изрече тя, докато забождаше брошката на роклята си. Колко мило бе от страна на Памела да си спомни, че притежава колекция от карфици и че сърцето бе любимата й форма. — Разкошна е, но наистина не трябваше.

— За мен е удоволствие — усмихна се Памела, като продължи играта. И двете знаеха, че подаръците на Памела бяха за заплащане на информация, с каквато Фреда я снабдяваше относно Лайънъл, каквито бяха онези чудесни дискретни обяди в апартамента на Памела на Парк авеню.

Момичето им сервира салатата от омари, напълни отново чашите им с вино и изчезна така тихо, както се бе и появило. Памела би предпочела да попита Фреда направо каква е била реакцията на Лайънъл при посещението на Джон, да получи от нея отговор и да проводи тази кисела стара мома до вратата, но това не бе начинът, по който бяха установени взаимоотношенията им.

Доста отдавна, още от времето, когато започна връзката им с Лайънъл, Памела почувства, че жената, която пази вратата му, може да се окаже безценно завоевание. Въпреки че Лайънъл не бе забелязал, Памела веднага разбра, че Фреда е влюбена в работодателя си. Като знаеше, че чувствата на Фреда са невъзнаградени, Памела направи крачка, за да се сприятели с нея. Фреда бе висока, едра, с тебеширенобяла кожа и тъмна, къдрава коса, която тя поддържаше твърде къса за жена с нейните размери. Като оставим чудесните й, сини като метличина очи, тя би могла да се опише като непривлекателна. Не беше омъжена, наближаваше петдесетте и бе единствено дете, чиито родители бяха починали, имаше малко приятели и още по-малко романтични преживявания, за които да си спомня през самотните вечери. Памела се понрави на Фреда, като се престори, че си приличат: две жени, които глупаво се бяха влюбили в изключително трудния, буен и все пак неотразим Лайънъл Беърд.

През годините емоционалната и финансовата инвестиция на Памела се изплати: Фреда се оказа извор на информация. В началото двете жени си изказваха взаимни съжаления относно явната решимост на Лайънъл да остане необвързан, като че ли и двете се състезаваха за него и по-добрата трябваше да спечели. След като Лайънъл и Памела сключиха брак, Фреда — като искаше да се покаже великодушна в своето поражение — се превърна в очите и ушите на Памела, като й съобщаваше, когато подозираше, че Лайънъл не е верен на приятелката й.

Нямаше съмнение, че Фреда се чувстваше упълномощена да има достъп до неща, до които жената на Лайънъл нямаше, това й позволяваше да си мисли, че тя, а не Памела е най-важната жена в живота на Лайънъл. В известен смисъл тя си и беше такава. Лайънъл й се доверяваше за всичко: от намирането на желираните му дъвчащи бонбони до изчистването на дневната му програма, когато той имаше нужда да бъде на непредвидена бизнес среща. Тя знаеше размера на обувките му, предпочитаната от него марка на топката за голф, как изглежда лицето му, когато се кани да излезе извън кожата си, и какъв бе погледът му, когато изречеше някоя лъжа. Тя знаеше също от личен опит колко безсърдечен може да бъде той и тъкмо затова не се чувстваше виновна за това, че споделя знанията за интимния му живот с друга жена, която го обича, и която страда от това.

— Джон каза, че си изглеждала чудесно онзи ден — поде Памела, като зареди помпата с комплименти.

Фреда се изчерви.

— Не мислех, че сенаторът е забелязал — избъбри смутено тя.

— Той счита, че синята ти рокля прави очите ти още по-красиви — Памела бе помолила Джон да обърне внимание на цвета на роклята на Фреда. — Знаеш ли, те са най-хубавото в теб — усмихна се Памела и отпи леко от виното си.

Фреда също отпи от своето.

— Сенаторът наистина бе в настроение — довери тя.

— Наистина ли?

— Нахлу в приемната като Патън^[2] — сините й очи се разшириха при спомена. — Не остана дълго време и при господин Беърд.

— Как изглеждаше, когато си тръгна?

Фреда се замисли, като потупа с показалец по устните си, по които нямаше червило.

— Всъщност доста успокоен.

— Ами Лайънъл?

— Господин Беърд не изглеждаше щастлив — Фреда поклати глава и се зае с остатъка от обяда си, като набоде един блуждаещ лист маруля в чинията си. — Тези двама мъже са като запалена клечка кибрит и керосин. Не можеш да ги оставиш и за секунда заедно, без някой да избухне.

Памела кимна. Фреда току-що бе потвърдила мнението на Джон, че той наистина бе обезкуражил Лайънъл Беърд, който обикновено не се трогваше от нищо.

— Наистина мисля, че те се мразят взаимно.

— Те и двамата са доста темпераментни, това е вярно, но не мислиш ли, че това е обща черта сред властните мъже? — попита Памела, сякаш двете жени бяха наистина приятелки.

— О, абсолютно — кимна Фреда и докосна леко устата си, като се опита да прикрие пълната си липса на опит зад платнена салфетка.

Въпреки че повърхностно погледнато играта с Фреда можеше да се окаже жестока, Памела гледаше на нея просто като на друг аспект на тяхната връзка, основана на парите.

Фреда захранваше Памела с информация. Памела купуваше на Фреда чудесни подаръци. Понякога Памела казваше неща, които подчертаваха обществената непригодност на Фреда. Фреда изпитваше удоволствие, когато съобщаваше за злодеянията на Лайънъл. Въпреки че разказите й винаги бяха облечени със състрадание, сякаш я болеше да разпространява такива неприятни вести, изражението й показваше ясно, че се забавлява, като наранява Памела по този начин.

— Не знам за какво спореха — додаде тя с вид на грабител, — но се надявам, че сенаторът не е казал нищо уличаващо — Памела я погледна скептично. — Лайънъл прави запис на срещите си.

Памела се насили да остане невъзмутимо на мястото си. Джон нямаше да остане доволен от това развитие на събитията.

— Откога?

— Откакто първата му жена и дъщеря му бяха убити — изрече Фреда с искрено вълнение. Памела изглеждаше смутена. — Като приемем, че или някоя банда, или картелът е отговорен за това, господин Беърд смяташе, че съвсем не е невъзможно той да се превърне в мишена.

— Звучи логично — Памела се намрази за това, че изпита съжаление към Лайънъл.

— През годините той бе дотолкова обхванат от параноя, че в добавка към охранителите и обграждането със средства за защита свърза офиса си и къщата си в града така, че да може да прави запис и да филмира повечето от срещите и разговорите си.

— Не знаех това — изведнъж Памела се зачуди какво ли друго бе филмирал. — Какво прави с тези ленти?

— Повечето от тях са или повредени, или просто изтрити.

— Като познавам Лайънъл, бих повярвала, че той остава през нощите и си преглежда най-великите си изпълнения. Вероятно постоянно си раздава овации — гласът на Памела бе изпълнен със сарказъм.

— Има си други неща, които да прави нощем — вмъкна Фреда.

— Наистина ли? — интересът на Памела бе подчертан. — Коя е този път?

— Не я познаваш.

Памела веднага почувства облекчение. Няколко пъти дневната любовница на Лайънъл бе жена от нейното обкръжение. Дори Фреда бе отвратена от липсата му на дискретност.

— Господин Беърд я представи като частен брокер по изкуство, специализираща фотография.

Памела си спомни, че последния път, когато посети градската къща, бе забелязала, че Лайънъл бе прибавил няколко огромни фотографии към своята колекция.

— И е млада — добави Фреда. Веждите на Памела се извиха нагоре.

— Колко млада?

— Към тридесетте. Или малко над тях.

— Добре би било, ако старият пес получи сърдечен удар. Откога продължава това?

— Поне от шест месеца.

По традиция флиртовете на Лайънъл бяха краткотрайни, изглежда разнообразието бе подправката на живота му. Шест месеца граничеха с ангажираност.

— Как изглежда тя?

— Видях я само веднъж — когато той я разведе из целия офис. Висока и стройна, с червеникава коса и кафяви очи — тя направи пауза, като преценяваше думите си. — Това, което ме изненада, бе колко е обикновена. Определено не е типът, по който си пада господин Беърд, но него сякаш това не го интересува. Откакто се обвърза с нея, той се усмихва през цялото време.

— Как се казва?

Фреда сбърчи вежди.

— Представи я като Макс. Без фамилия. Нито истинско собствено име. Просто Макс.

Памела направи палатка с пръстите си, като ги потупваше един срещу друг.

— Ще продължиш да я наблюдаваш, нали, Фреда? Има нещо в тази работа, което ме тревожи.

— Права си. Вероятно има нещо ужасно неприемливо — кимна Фреда, като се постара да скрие сарказма си, но не успя. — В края на краищата защо един динамичен мъж като господин Беърд би искал да се увлече по една красива, умна, млада жена, която го кара да се усмихва, когато би могъл да има две изсушени стари лелки като нас?

Памела се сви. Фреда просто се засмя. Понякога истината болеше.