Дорис Мортман
Пътуване за никъде (21)

Глава двадесета

— Присъдата над Хесус Васкес премахва един насилник от улиците, но това не означава, че нашите деца са в безопасност.

Елегантният образ на Джон Чизъм изпълваше екрана. Зелените му очи пламтяха от възмущение, брадичката му бе издадена целеустремено напред.

— Бандата „Бяла смърт“, която оглавяваше Васкес, е опасна организация, чиято основна дейност е да разпределя наркотиците в този град — той се обърна към камерата и се втренчи директно в обектива. — Те искат децата ни да се пристрастят към пропаина — един наркотик, който убива като картечница — бързо, безразборно и голям брой хора.

Сенаторът ораторстваше по време на една вечерна кръгла маса при представяне на новините. Нормално Холи Брендъл не би трябвало да бъде част от този форум от национални кореспонденти, но Джон Чизъм бе поставил това като условие за неговата поява. Тя започна историята на неговата кампания срещу наркотиците и продължаваше да я раздухва, въпреки интензивната критика. Така че й дължеше поне това.

Отначало Холи Брендъл стоеше в сянка, заразена от почтителната тишина поради високото положение на колегите си. Колкото повече слушаше обаче, толкова по-малко впечатлена — и по-раздразнена — ставаше. Те не само че явно я пренебрегваха като колежка, която не е от техния ранг, но и въпросите им бяха сладникави, мъчно разбираеми и засягаха повече историята на борбата на правителството срещу наркотиците и философиите зад различните стратегии, отколкото влиянието на употребата на наркотици върху американското общество. Холи бе отегчена. Аудиторията вероятно бе сънлива.

— Сенатор Чизъм! — резкият й тон прикова вниманието на всички. Двама я изгледаха така, сякаш бе име от списък на съдебни заседатели. — През последните месеци вие говорихте без заобикалки за ролята на Уолстрийт в хроничния за Америка проблем с наркотиците.

— Така е — кимна Чизъм, очевидно доволен, че му се удава благоприятна възможност. Тъкмо се канеше да изложи на един дъх няколко параграфа от демагогската си реч, когато Холи продължи:

— Вашето послание изглежда намеква, че не необходимостта на наркоманите е тази, която ускорява употребата на наркотици. Това е общата алчност.

Очите на Чизъм — и предварителното му изложение — се стесниха.

— Общата алчност играе роля в това, но индивидите са отговорни за собствената си пристрастеност.

— Съгласна съм, но не е ли именно правителството отговорно за спирането на потока на наркотици през границите?

Чизъм впери очи в нея. Защитата на митническите служители и граничните патрули нямаше да му донесе избирателни гласове.

— Тоталната възбрана е достойна за уважение, но нереалистична цел.

— Може би, но като се има предвид постоянният поток от риторика от страна на Вашингтон за това колко по-добре ще бъде за Америка, ако е освободена от наркотици, не трябва ли да очакваме от правителството да направи нещо повече за постоянния поток от наркотици, който залива страната?

— Често действията на правителството са ограничени от влиянието на групи със специални интереси — изрече той с изражение на лицето, което казваше: „Не ме обвинявай, че се опитах да направя каквото мога.“

— Като мощното лоби на финансовите кръгове?

Чизъм настръхна. Беше очаквал, че Холи, като член на неговия екип, ще изостави тази линия на задаване на въпроси и ще продължи нататък. Холи бе решила, че борбата е всеки за всеки.

— Никой не иска да го признае, но да, финансовата дейност със сигурност ще бъде повлияна от загубата на наркодолари.

— Затова нека да го кажа направо. Докато децата на училищна възраст умират, банкерите и брокерите ще стават все по-богати — лицето на Холи изразяваше искрено отвращение. — Предполагам, че е вярно твърдението: корупцията започва отгоре.

Чизъм трябваше да възвърне самообладанието си, и то бързо.

— Вярвам, че е задължение на всички от нас във Вашингтон и на Уолстрийт да дадем пример и ето защо направих изкореняването на корпоративната печалба от наркотиците основна част от кампанията ми за Сената.

Холи му позволи този миг, после настъпи отново.

— През последните няколко месеца вие постоянно сочехте с пръст Лайънъл Беърд, като твърдяхте, че той олицетворява корпоративната корупция — тя пренебрегна предупредителното изражение на лицето на сенатора. — Въобще чувствате ли се виновен за самоубийството на господин Беърд?

Последва колективно ахване, докато Чизъм се изчерви от ярост.

— Абсолютно не!

Преди другите да могат да се намесят и да я отвлекат от центъра на внимание, Холи продължи стремително напред.

— Считате ли, че неговото самоубийство бе признание за вина? Беше ли изпирал той мръсни пари от наркотиците? Вашият комитет имаше ли намерение да застане пред обществото с доказателства за неговото съучастничество?

Лицето на Чизъм бе толкова червено, че изглеждаше, че след секунди ще получи удар.

— Самоубийството по принцип е изключително обезпокоително — изсъска той през стиснатите си зъби, защото рядко отговаря на въпроса защо?

— Според Американската фондация за самоубийствата срамът е всеобщо чувство, сенаторе — Холи срещна убийствения му втренчен поглед. — Вие публично унизихте господин Беърд. Не мислите ли, че това може би е допринесло за неговата смърт?

Чизъм се наведе заплашително напред.

— Аз мисля, че вие се опитвате да се възвеличаете, като унизите мен, госпожице Брендъл.

— Въобще не, сенаторе. Просто ви чакам да отговорите на моите въпроси. Имахте ли доказателства, че Лайънъл Беърд е изпирал пари от наркотици? Или вашите обвинения са били предположения, подадени на медиите, за да се спечели политическо предимство?

— Ние имаме сериозен проблем с наркотиците в тази страна — поде Чизъм, като прегрупираше силите си. — Един проблем, който е изострен от факта, че много от нашите главни финансови институции се облагодетелстват от продажбата на тези отвратителни химикали — той извърна лице от Холи, погледна към камерата и заговори искрено към аудиторията, която бе важна: невидимия електорат. — Денят, в който банките спрат да изпират тези получени по нечестен начин приходи, е денят, в който вносът на наркотици в тази страна ще спре. Никакви печалби, никакъв продукт. Толкова е просто.

— Нищо, което се отнася до наркотиците, не е просто, сенаторе — прекъсна го Холи, като смачка красноречието му. — Преди двадесет години колумбийският картел, управляван от фамилията Еспиноза, бе единственият голям доставчик на наркотици за Америка. Жената на Лайънъл Беърд, Синтия Стантън Беърд, ги разобличи, както и престъпната фамилия Савиано. Тя загина при тези си действия. Днес фамилиите Еспиноза и Савиано все още се занимават с наркотици, все още перат пари. А сега Лайънъл Беърд е намерен мъртъв. Как може да твърдите, че няма връзка между миналото и настоящето?

Чизъм се размърда неудобно. Ако можеше да й извие врата тук, пред камерата, щеше да го направи.

— Това е нещастно съвпадение — започна авторитетно той, решен да изглади прикритата й нападка с поток от факти, — но разликите са по-големи, отколкото приликите. Раул Еспиноза беше всемогъщ цар на наркотиците, способен да контролира пазара с железен юмрук. Днес има повече наркотици, повече наркомани и повече конкуренция, отколкото през седемдесетте. А и базата за доставка се премести от Колумбия към Мексико, което прави промъкването на наркотиците много по-лесно.

Втренчи загрижен поглед право в камерата.

— Синовете на Раул Еспиноза последваха парите до Хуарес. Докато контролират голяма част от текущите доставки, за да посрещнат нуждите на пазара, те си партнират с местни дистрибутори. Те са паричният лост зад бандата „Бяла смърт“ в Лос Анджелис и доставчиците за престъпната фамилия Савиано тук, в Ню Йорк.

— От своя страна бандата „Бяла смърт“ е само една от многото, които източват членове от недоволни младежи от градовете във вътрешността на страната. Точно колко дълго ще продължи това и докъде ще се стигне в тази кървава небесна твърд, остава да се види — сенаторът спря колкото да поеме дъх. И да даде възможност на невидимата си аудитория да осъзнае колко е вътре в темата.

— Фамилията Савиано са мафиоти, добре известни сред техните общности, а и на полицията. Според пресата те временно са ангажирани в една война на подземния свят за разпространението на пропаина. Не съм съгласен. Истинската причина престъпните фамилии в Ню Йорк да са във война е, че тяхното влияние и техните парични ресурси отъняват. Както бандата „Бяла смърт“, така и фамилиите Еспиноза и Савиано се бият за оцеляване. Що се отнася до семейство Беърд, Синтия Стантън Беърд бе убита от престъпници, които търсеха отмъщение. Лайънъл Беърд посегна на собствения си живот по свои си причини.

Бързо, почти незабележимо, той наведе глава, като че ли си придаваше опечален вид. После, убеден, че се е изчистил, от каквато и да е кал, която Холи бе хвърлила по него, той се вторачи отново в приятелското око на камерата.

— Това, което ние като нация трябва да направим, е да се посветим на повсеместната борба срещу фамилиите Еспиноза, Савиано, срещу „Бяла смърт“ и всеки, който поддържа тези доставчици на злото. И, дами и господа, ние трябва да оставим Лайънъл Беърд да почива в мир.

 

 

Джейк се зачуди дали това е възможно. Изключи телевизора и хвърли поглед към масата в трапезарията. Беше покрита с набързо надраскани бележки и документи, които имаха вид на официални, които, като се комбинират, повдигаха достатъчно въпроси, за да отрекат мира за Лайънъл Беърд, който Джон Чизъм бе побързал да му гарантира. Като направи нещата още по-лоши, минути преди да започне кръглата маса, Кейлеб му се бе обадил да каже, че следователят е получил молба тялото на Лайънъл Беърд да бъде задържано, без да му бъде дадено обяснение.

— Кой е издал заповедта?

— Някой си от министерството на правосъдието.

— Правосъдието? — Джейк бе напълно объркан.

— Това каза мъжът — Кейлеб също сподели объркването на Джейк.

— Би ли могло това да има някаква връзка с биографичната проверка за Ани Харт, която бе намерена върху бюрото на Лайънъл Беърд?

Той почти можа да види как Кейлеб свива рамене.

— Не виждам как.

— Може би ФБР не са искали самите те да се обаждат?

— Защото?

— Не са искали да се месят в работата на полицейското управление на Ню Йорк.

Кейлеб изсумтя.

— Да бе! Изведнъж почват да се страхуват да не ни настъпят по краката.

Джейк се изхили. За съперничеството между двете организации за прилагане на закона се носеха легенди.

— Доколкото знаеш, те са прибавили обучение по чувствителност към тяхната програма за разяснение на доктрината им.

— Правилно. А Джон Чизъм се състезава за пост, защото толкова е загрижен за хората от улицата!

— Като говорим за Чизъм — сети се Джейк, все още разсъждавайки на глас, — той е шеф на сенатския банков комитет.

— Аха. И?

— Вдига ужасно много шум за разследване на прането на мръсни пари на Уолстрийт. Може би неговият екип е изровил някакво мръсно доказателство срещу Беърд и го е предал на момчетата от министерството на правосъдието.

— Добре, но защо да задържат тялото? — зачуди се Кейлеб. — За да го изследват задочно?

— Добро основание — съгласи се Джейк и продължи нататък. Обикновено той се наслаждаваше на провежданите мозъчни атаки с Кейлеб, защото повечето пъти процесът даваше плодове. Дотук всяко усилие ги бе довело до задънена улица. — Следователят направи ли токсикологичен анализ?

— Да.

Освен изследванията за алкохол, наркотици, успокоителни и битови отрови следователите използваха стандартни токсикологични тестове да определят дозировките, в случаите на самоубийства това помагаше да се определи дали те са случайни, или самопредписани.

— Нещо интересно?

— Не.

— Проверил ли е за възможни инжекции? — по време на аутопсия патолозите обикновено проверяваха цялата повърхност на кожата за някакви прониквания в нея.

— Докъде искаш да стигнеш с това? Мислиш, че Лайънъл се е дрогирал, преди да се гръмне? Отиваме твърде далеч, приятелю.

— Така е, но цялата тази шумотевица около този случай е свързана с наркотици. Пари от наркотици. Разпространители на наркотици. Нарковойни. Кой знае? Може би има някаква връзка.

— Ако някой от следователите е поел по тази диря, те ще направят ГХОС — газовата хроматография — обемна спектрометрия бе метод, използван в лабораториите по криминалистика за идентификация на наркотиците и токсините извън стандартните процедури. — Ще имам грижа да те осведомя.

— Благодаря. Осъзнавам, че това звучи малко налудничаво, но всичко в този случай изглежда твърде натъкмено, което ме кара да мисля, че не сме на прав път или не сме съвсем наред.

Кейлеб се засмя.

— Започвам да си мисля, че не сме наред. Следователят, който се занимава със случая — Морън, и повечето от момчетата в отдел „Убийства“ казват направо: „Това си е самоубийство.“ Всичките доказателства изглежда подкрепят това твърдение и все пак двамата с теб си блъскаме ангелите, за да докажем, че е убийство. Какво не е наред тук?

— Най-вече това — рече Джейк, очевидно разстроен — защо, по дяволите, на ФБР ще им пука дали Лайънъл Беърд лежи в моргата, или в земята?

Веднага щом Кейлеб окачи слушалката, се обади Памела Беърд и се зачуди за същото нещо.

— Не искат да ме оставят да го погреба — оплака му се с глас, който граничеше с истерия.

Въпреки че тя продължи да разказва надълго и нашироко за това как градът гледа да удължи скръбта й, Джейк подозираше, че нейното безпокойство бе повече свързано с легализиране на завещанието на Лайънъл, отколкото с оставянето на тялото му на мира.

— Може би тя им е казала да не освобождават тялото му — изхленчи Памела.

— Не е възможно — Джейк искаше да отвлече вниманието й от Макс.

— Намерихте ли я? Знаете ли къде живее, за да можем да я арестуваме?

Джейк почувства, че засега по-умният ход щеше да бъде да пази скрита самоличността на Макс. Каза си, че когато има повече факти, и те покажеха, че Макс е замесена по някакъв начин в смъртта на Лайънъл, ще предостави на Памела пълен доклад. Засега колкото по-малко знаеше, толкова по-добре.

— Нямаме основание да арестуваме, когото и да е, госпожо Беърд. За това имаме нужда от…

— Основание.

— Не. Имаме нужда от доказателства, за да поддържаме основанието си.

— Разполагаме с достатъчно — настоя тя.

— Не. Това, което вие имате, е самозалъгване. Полицията не издава заповеди за задържане, основани на самозалъгване.

— Тогава ми намерете фактите, господин Фаулър.

— Работя по това, госпожо Беърд.

Той й избъбри дочуване и включи телевизора, като се надяваше да намери леко развлечение. Вместо това се оказа загледан в политическо шоу. След като Холи и сенаторът Чизъм завършиха кървавия си мач, той изключи телевизора си и се върна към обикалянето на всекидневната си.

Докато крачеше нагоре-надолу, се чудеше как тези различни факти, които бе обещал да предостави на Памела Беърд, щяха да бъдат изложени и какво щяха да му кажат. Фактите представляваха забавни неща: от само себе си те бяха като парченца глина, които понякога бе интересно да бъдат оформяни, по-често на незначителни малки бучици. Когато се сложеха заедно обаче, биха могли да се сглобят по различни начини, в зависимост от прищявката на скулптора. Ако искаше да подреди нещата да изглеждат така, сякаш Лайънъл Беърд наистина бе извършил самоубийство, беше сигурен, че ще намери онова, което бе необходимо, за да подкрепи това заключение. От друга страна, ако искаше да стигне до твърдението за убийство, той вероятно би могъл да уреди и това. Трудността бе в събирането на парченцата и сглобяването им в едно общо цяло, както и да има възможност да се различи — и приеме — истината.

Джейк продължи своята обиколка, като се взираше в надрасканите хартийки, които покриваха масата му. Мислеше си, че би било хубаво, ако онова, което трябваше и желаеше да направи, бе събрано заедно в една ясна, понятна картина. Но само желанието никога не вършеше нищо. Беше го научил, когато бе станал на четиринадесет години.

Мотивиран от внезапен изблик на вдъхновение, той седна зад масата, избута настрана купчината листи и състави списък от неща, които трябваше да направи: да открие кой стои зад „Съдружници Ийст Горъм“, кои са Бет и Бейтс и каква е връзката им с Лайънъл, защо някой би искал да пребие иконома на Лайънъл Беърд, къде точно е Макс и какво бе правила в нощта на смъртта на Лайънъл.

И защо тя въобще не бе обсъдила нищо от това с него.

Това бе най-трудният за преглъщане факт. Джейк трябваше да се пребори срещу възприемането на мълчанието й като знак за самоуличаване. Каза си, че би могло да има дузина причини Макс да не е споделила близостта си с Лайънъл Беърд, но твърде много бе притиснат от това да открие поне една, която да приеме лесно. Ако тя не бе нещо повече от консултант по изкуството, защо не бе признала, че го е познавала, когато избухна новината, че се е самоубил? Това бе тема номер едно в устата на всички — с изключение на нейната.

Дори Памела да бе права и Макс да бе негова любовница, Джейк трудно можеше да си обясни мълчанието й. Той бе мъртъв. Защо не признаеше за връзката си? Защо не отпуснеше на воля скръбта или гнева си?

Защо не потърсеше нечие друго мнение за това защо този мъж бе отнел живота си?

Защото, задник такъв, не е учтиво да разискваш смъртта на един любовник в прегръдката на друг, изломоти Джейк, без да е в състояние да премахне горчивината от гласа си.

Наля си чаша вино. Изтерзан от противоречия, той започна да съставя по-приемливи хипотези, които не правеха компромис с егото му или не предизвикваха чувството, което изпълваше сърцето му. Ако любовната им история бе приключила, тя може би не бе искала да привлича вниманието върху себе си. Като съдеше по правдивото отразяване на новините, кой би могъл да я обвини?

Може би тяхната връзка никога не е била сексуална и тя се страхуваше, че тъй като е била държана в такава тайна, хората щяха да си помислят, че наистина е била такава. Памела мислеше така. Той мислеше така.

Може би Лайънъл бе ръководител на кариерата й във фотографията. Джейк го видя на изложбата на Лойд Франкс. Лайънъл бе купил няколко нейни произведения. Той бе забелязал още един от нейните „Безрадостни пейзажи“ в офиса на Лайънъл, когато посети Фреда. Едва ли за първи път Лайънъл Беърд се проявяваше като покровител на изкуството.

Може би това бе започнало като покровителство и се бе развило в чисто платоническа връзка, приятелство, което удовлетворяваше и двамата. Ставаха такива неща. Те имаха общи интереси, това поне бе установено. Лайънъл се разкъсваше между жените и любовниците си. Макс бе приятна компаньонка. Както бе казал Джейк на Памела, Лайънъл бе интелигентен, с добър външен вид и имаше пари, които да харчи. Вероятно Макс бе очарована от вниманието му. В края на краищата тя бе детектив от полицейското управление на Ню Йорк. С нейната заплата не можеше да вечеря в „Дьо Сирк“ или „Да Кот Баск“, нито пък с готовност би заменила метрото в полза на лимузините.

Когато е чула за смъртта на Лайънъл, тя може да е била твърде притеснена, за да признае, че е била заслепена от богатството му и от положението му в обществото. Джейк бе станал свидетел на изостреното й чувство на гордост и независимост. Може би известна част от нея чувстваше, че е малко изиграна и не искаше да излива душата си пред никого, а най-малко пред него.

Той се отпусна на кушетката и отпи от виното, като съзнаваше, че работи ужасно трудно, за да оформи куп несъпоставими части в поносима форма. Но — каза си той — подобно на събраните факти, несъединени от логиката, така и глината, оставена сама на себе си, ставаше все по-твърда и чуплива. С нежно замесване обаче тя ставаше достатъчно гъвкава и пластична, за да оформи несъразмерните парчета в нещо наистина смислено.

Джейк изпи виното си и продължи да замесва фактите, които имаше подръка. Размисли се за това, което бе научил от служителя в „Плаза“ и от Робърт в „Ла Кремайер“. Преразгледа наблюденията на Фреда, подозренията на Памела и собственото си неудобство.

Винаги се бе гордял със способността си да се отдаде на работата си, да придаде на своите разследвания чист и обективен поглед, който не е изкривен от оцветени в розово очила или обективи, предназначени да паснат на определени предписания. Колкото и да се опитваше, не можеше да се освободи от чувството на обич, което изпитваше към Макс. То влияеше на всеки въпрос, който той задаваше, и на всеки отговор, който получаваше. То блокираше потока на мисли, които трябваше да останат открити, и позволяваше на прозренията му да преминават през врати, които трябваше да останат затворени.

Почти доведен до отчаяние, Джейк остави чашата си, поклати глава и си пое дълбоко свеж, пречистващ въздух, като призова себе си да се върне отново към следата.

— Нека фактите да те водят — повтори си монотонно той като мантра. — Истината е ей там. И ти трябва да стигнеш до нея.

Като треньор, който ръководи своя тим, Джейк се амбицира, като се укори за емоционалната си мързеливост. Той възстанови разговора си с Памела Беърд по-рано тази вечер и отправи към себе си същото предупреждение, което отправи и към нея: Не се хващайте за думите като за основание или самозалъгване. Мислете за доказателства! Солидни, неопровержими доказателства, които, ако ги нямате, ще ви накарат да изглеждате като глупак в съда!

Погледът му се спря върху изгасения телевизор и внезапно една мисъл се появи на повърхността. Много интригуваща мисъл. По време на техния словесен двубой Холи бе поставила един интересен въпрос. Беше ли текущото обществено унижение довело до смъртта на Лайънъл? Или това бе краен акт на една двадесетгодишна трагедия? Неохотата на Чизъм дори да засегне темата го накара да се замисли. Може би духовете на един двадесетгодишен процес се бяха върнали да преследват Лайънъл Беърд? И бяха поставили онзи пистолет калибър тридесет и осем в ръката му…

Или може би — помисли си Джейк засрамено — се хващам отново за сламка, като гледам да обвиня всеки — включително и духовете, за смъртта на Лайънъл Беърд.

Всеки, с изключение на Аманда Максуел.

 

 

Да телефонира на баща си бе толкова традиционна част от неделите на Малкия Рей Савиано, като да вечеря с майка си. И двете представляваха свещенодействие, но дори и да бъдеше изтрита от списъка на синовните задължения, Малкия Рей нямаше да пропусне вечерята с майка си. Тя го хранеше и гукаше с него, масажираше егото му, като поддържаше непоклатима вяра в неговата присъща доброта, без значение какво говореха пресата или телевизията за него. Баща му бе много по-твърдоглав чешит.

Всяка неделя, точно в седем часа, Малкия Рей набираше един специален платен телефон в затвора. След предварителните как си и запечатаните новости за различни членове на семейството, очакваше се Малкия Рей да му осигури информация за бизнес дейностите на фамилията. Тъй като имаха достатъчно причини да вярват, че разговорите им се подслушват, те си говореха с кодове — обстоятелство, което бе дори по-трудно за Малкия Рей, защото хич не го биваше да приказва. През повечето от времето това бе борба да намери нещо, което няма да пропусне информация. Нищо, което той правеше, не срещаше одобрението на стареца. Големия Рей винаги напомняше как са били нещата едно време. Малкия Рей се опитваше да го убеди как стоят нещата на практика, но Савиано старши рядко възприемаше обясненията на сина си. В края на краищата още няколко успеха можеха да засилят аргументите на Малкия Рей, но както напомняше на баща си всяка седмица, той бе господарят на улицата. Той бе този, който ръководеше днешните битки. Той бе този, който развяваше знамето на фамилията Савиано.

А баща му напомняше всяка седмица, че той бе този, който бе в опасност да изгуби запазения знак на фамилията.

Този път обаче имаше добри новини.

— Този глупав мухльо си отива — докладва Малкия Рей, като стискаше юмрук и злорадстваше. — Човече! Той е пребил до смърт жена си. Трябваше да видиш снимките.

— Хесус Васкес е животно. Заслужава да бъде наказан.

Големия Рей не можеше да трае мъжете, които не уважават майките на своите деца. Още по-малко уважаваше онези, които биваха залавяни и бяха принудени да излагат на показ домашните си проблеми пред своите врагове.

— Съдията каза почти същото нещо — изкиска се синът. — Нарече този дръвник див звяр. Аз се зарадвах, но, човече, сподвижниците му бяха отчаяни.

— Защо мислиш, че това е добра новина за нас? Ония от Лос Анджелис ще заменят Васкес и ще трябва отново да преминем през всичко това.

— Те замениха Васкес, но аз се срещнах вече с мъжа — докладва Малкия Рей, доволен, че може поне веднъж да каже нещо на баща си, което той не знае. — Анхел Родригес. Един по-възрастен тип, когото фамилията Еспиноза е изпратила от Мексико. Поприказвахме пред съда.

— И?

— Показахме се хладнокръвни. Той разбира, че е по-добре да работи с нас, отколкото против нас.

Големия Рей кимна, една бавна усмивка се прокрадна по ъгълчетата на устата му.

— Добре. И така, как е бизнесът?

— Трябва да ти го призная, татко — рече Малкия Рей с повече покорност и уважение, каквито по-възрастният Савиано не бе чувал от доста отдавна, — ти беше прав. Трябва да се работи по-гъвкаво и по-тихичко. Вече надделяхме над две от другите фамилии.

— Значи сложи край на войните на подземния свят?

— Не съвсем — призна Малкия Рей, — но правим това, което ти каза. Вече сме по-внимателни, като изхвърляме телата там, където няма да ги намерят лесно, вместо да ги оставяме наоколо, за да бъдат открити от полицаите.

— И после писано за тях в пресата.

— Аха — за Малкия Рей да се откаже от поместването на материали за него, бе голяма жертва. — В действителност няма значение какво правим. Точно сега те са толкова заети с онова самоубийство на Уолстрийт, че въобще няма да им пука, дори и ако всички ни бяха убили и наредили един до друг надолу по Пето авеню.

— Това е голям късмет за нас — промърмори Големия Рей.

— Да — съгласи се Малкия Рей, без да е убеден. — Наистина е голям късмет.