Джанел Тейлър
Огнената долина (2)

Втора глава

— Кръвно: сто и тридесет на деветдесет и пет… Дишане: повърхностно и учестено… Пулс: сто удара в минута… Температура: четиридесет градуса и две десети… Зеници разширени, но реагират. Електрокардиограма: без особености. Електроенцефалограма: без особености — докладва сестрата резултатите от изследванията на Бренди.

— Запишете: слънчев удар. Не! Поправете го на топлинен — няма изгаряния от слънцето. Ще трябва първо да свалим температурата. Значи четири часа — в ледена вана. Когато температурата спадне под тридесет и осем и пет — увиване в мокри чаршафи. Погрижете се за масажи, особено на краката и ръцете. Сложете я на системи с обикновен физиологичен разтвор — по сто милилитра на час. Ако се появи възпаление или се наруши кръвоснабдяването на някой орган, веднага се обадете на дежурния във вътрешно отделение. Засега главното е да възстановим най-бързо и пълно изгубените течности и соли — доктор Адам Рос даваше указанията си, без да погледне старшата сестра. Изведнъж се обърна към нея: — Изясни ли се коя е тя? Трябва да направим запитване в нейната болница дали има някакви алергии или непоносимост към определени медикаменти — без нужда поясни той, докато очите му крадешком продължаваха да оглеждат Бренди.

— Още не, доктор Рос. Патрулният полицай обеща да ни съобщи веднага, щом получат някаква информация.

Доктор Рос продължи да размишлява за красивата пациентка наум. Внезапно на лицето му се изписа задоволство и той издаде нови нареждания:

— Впишете в картона й моето име. Уведомявайте ме за всяка промяна в състоянието. Ако дойде в съзнание, преди да завърша визитацията, съобщете ми веднага… Когато се обадят от полицията, повикайте ме да говоря с тях.

Не го оставяше на мира мисълта, че би било глупаво да остави такава хубава жена в ръцете на друг лекар. Забелязал разменените между сестрата и дългоносата стажантка намигвания, той ги изгледа предупредително. След това тръгна към вратата на кабинета за спешни случаи с гордата походка на пингвин. Даваше си вид, че не се притеснява от неотдавнашните неприятности, които бе имал заради ухажването на друга красива пациентка…

 

 

— Лежете спокойно, госпожице, иначе иглата ще ви разкъса вената! — стигна до съзнанието на Бренди строгото нареждане. — Още няколко минути, и ще ви извадя от ваната. Имате късмет, защото температурата ви спадна по-бързо, отколкото очаквахме! Само спокойно, миличка — забележимо омекна гласът на сестрата.

— Спок-койно ли? — изтощена попита Бренди. — З-замръзвам! К-какво се — е случило? К-къде с-съм? — смутено прошепна тя с тракащи зъби.

— В болницата на Лас Вегас. Получила си топлинен удар. Ваната с лед ще свали температурата и ще ти възвърне част от загубените течности. Към лявата ръка сме закрепили система за венозно преливане, затова се постарай да не я движиш — успокоя я грижовният глас.

— Как… попаднах… тук? — опита да разбере Бренди, когато съзнанието й започна да се прояснява. — Последното… което помня… Беше ужасно горещо…

— Един минаващ мотоциклетист те е намерил и те докара. Ако не се лъжа, казва се Ланс Рейнолдс. Едва ли са ти оставали повече от три-четири часа живот — бегло отбеляза сестрата, докато проверяваше дали Бренди не е разхлабила прозрачната тръбичка на стъклената банка.

— Ланс Рейнолдс?

Името не й говореше нищо.

— Точно така, душко. Опасен хубавец, доколкото успях да го видя. Жалко, че си била в безсъзнание — пошегува се сестрата, за да ободри изтощената, трепереща жена. — Как се казваш? Този Рейнолдс беше забравил да вземе документите ти. Патрулните отидоха да приберат колата и вещите.

— Катрин Александър.

Явно нейното име пък не говореше нищо на сестрата.

— Имаш ли алергия към нещо, или някакви постоянни проблеми със здравето, госпожице Александър? Госпожица, нали? Забелязах, че не носиш халка.

— Да… Никакви… проблеми досега. Откога… съм тук? — зъбите на Бренди продължаваха да тракат от студ. От време на време тръпките й разплискваха плуващите в плитката вана парчета лед.

— От около четиридесет и пет минути. Какъв е адресът ти? — продължи сестрата да задава въпросите си и да отбелязва нещо в картона.

— Пощенска кутия деветдесет и едно, Лондон, Кентъки — отговори Бренди, като изчакваше сестрата да свърши със записките, преди да й зададе други въпроси.

— Къде е Лондон, Кентъки? Досега не съм чувала за него?

— М-между Лексингтън и Ноксвил… Много тихо и спокойно място. К-колко е часът? — тя се опита да огледа затъмненото помещение.

— Наближава десет — хвърли поглед върху часовника си сестрата.

— Десет! Н-но нали казахте, че с-съм тук по-малко от час? З-значи съм била… в безсъзнание през цялото време? — изстена Бренди, поразена от мисълта, че е била напълно безпомощна в ръцете на случайни хора.

— Да, душко — беше неутешителният отговор. — А сега отивам да съобщя на доктор Рос, че си се съвзела. Когато те докараха, той пое лечението ти.

Пациентката беше прекалено разстроена, за да обърне внимание на злъчния тон, с който сестрата произнесе името на Рос. Госпожа Денели не можеше да си представи по никакъв начин как този противен похотлив мъж е допуснат на работа в болницата. Само се представяше за най-великия лекар или се увърташе около някоя фуста!

Бренди погледна мократа си болнична нощница. През нея тялото и прозираше напълно. Изпълни я ужас, че така може да я види друг човек, и то мъж. Какво от това, че е лекар!

— Преди това м-може ли да се изсуша и да обл-лека нещо д-друго? — спря тя сестрата и срамежливо се прикри с ръка. — Т-така все едно съм г-гола. И ми е м-много с-студено! М-моля…

Сестрата се обърна и насмешливо поклати глава. Искаше й се обаче да ядоса безцеремонния и неприятен доктор Рос, затова се съгласи с усмивка. Помогна на Бренди да стане от ваната и преди тя да успее да възрази, издърпа мократа нощница от дясната и ръка. Едва сега Бренди осъзна, че дрехата е била само подпъхната под лявата мишница и закрепена с дълга лента лейкопласт, вместо да е закопчана на гърба й, каквато бе практиката в американските болници. Изчерви се, смутена от голотата си и от притеснение да не влезе някой.

— Внимавай, подът е мокър, душице — предупреди сестрата добродушно. — Остава само да се подхлъзнеш и да си счупиш крак или ръка — мърмореше тя, докато бършеше с хавлиена кърпа мократа, настръхнала Бренди. След това я поведе към високото хирургическо легло в другия край на стаята. — Ще стигнеш ли дотам? Хвани се за мен.

Бренди се подпря на ръба на ваната, докато сестрата я загръщаше в друга болнична нощница, синя, с копчета на гърба. Тъй като не можеше да облече лявата ръка заради системата за преливане, сестрата само прокара дрехата под мишницата й, като напъха навътре празния ръкав.

— Къде са бикините ми? — изчервена от притеснение, попита Бренди. Без тях продължаваше да изпитва чувството, че е съвсем гола.

Сестрата въздъхна отегчено. Донесе ролка лейкопласт от съседното помещение, откъсна дълга лента и загърна на гърба нощницата, чиито поли се разтваряха над изваяните задни части.

— Засега това е всичко, което мога да направя. Дрехите ти бяха мокри от пот. Пратих ги за пране.

— Благодаря. А сега? — гласът на Бренди звучеше по-уверено, защото вече се постопляше.

Сестрата уви краката й с одеяло.

— Доктор Рос ще дойде да те прегледа. Сигурно ще отговори на всичките ти въпроси. А сега легни, докато включа нова банка физиологичен разтвор към системата. Отпусни се и опитай да си починеш.

Потреперващата пациентка веднага изпълни указанията.

Преди да се заеме със следващата задача, сестрата позвъни на лекаря и му съобщи със служебен тон:

— Пациентката в спешния сектор е в съзнание.

Изслуша някакви дълги разпореждания или забележки и, като отряза: „Да, докторе, ще имам грижата!“, с презрителна гримаса затръшна слушалката. Върна се край леглото при Бренди. Започна да измерва пулса, кръвното и температурата й и да ги вписва в картона.

Отпадналата и притеснена, Бренди не смееше да заговори учтивата, но нетърпяща възражения сестра, а мълчаливо се подчиняваше на нарежданията й. Когато привършваха, телефонът иззвъня. Госпожа Денели вдигна слушалката. Изслуша първите думи и каза:

— Пациентката дойде в съзнание и вече ни каза това.

Търпеливо продължи да слуша продължителните обяснения и отвърна:

— Ще трябва да попитам лекаря кога е възможно да говорите с нея. В момента е много отпаднала — мълчаливо поддържа още малко слушалката и отсече: — Така ще е по-добре! Дочуване, господине.

Върна се при Бренди и усмихнато подхвърли:

— Стори ми се, че би предпочела да се съвземеш още малко и да ти се поизбистри главата, преди да са нахълтали полицаите с хилядите си въпроси!

— Благодаря, госпожо…? — въпросително се усмихна тя.

— Денели, Емили Денели. Сигурно доста си се намъчила и уплашила днес. За правоохранителите няма да е фатално, ако почакат малко, докато отпочинеш и посъбереш мислите си! — шеговито я посъветва сестрата.

— Благодаря за вниманието и грижите, госпожо Денели.

Бренди неспокойно очакваше да дойде лекарят, който очевидно не бе по вкуса на сестрата. Не й се наложи да чака дълго. Той се появи в ярко осветената стая като делтаплан, кацащ сред възхитени зяпачи. Още от вратата й отправи усмивка, която не би могла да мине нито за ободряваща, нито за професионална. Бренди се бе възстановила достатъчно, за да му се усмихне, макар и вяло. Внимателният й поглед веднага откри името и длъжността му на синята служебната карта, прикрепена към горното джобче на лекарската престилка.

Адам Рос поиска новите данни за болната. Безцеремонността му веднага се набиваше в очи. Все пак опита нещо като закачливо ухилване, докато нареждаше на сдържаната госпожа Денели да я приготви за преглед.

— Като че кръвното налягане, пулсът и температурата ви се нормализират, госпожице Александър. Отлично! Доколкото разбирам от картона, нямате алергии или непоносимост към определени лекарства. ЕКГ-то и ЕЕГ-то също са в границите на нормалното. Да имате затруднения при дишането? Някъде да ви боли или да чувствате изтръпване? — разпитваше я той, докато преслушваше сърцето, местейки стетоскопа по гърба й. — Сега вдишайте дълбоко. Бавно издишайте… Още веднъж, моля…

Бренди отвръщаше на въпросите му с кимане. Когато той застана срещу нея, бързо извърна очи от втренчения му поглед.

— Госпожо Денели, бихте ли отстранили лепенката от дрехата й? Необходимо е да преслушам сърцето — изрече той любезно, но погледът издаваше недоволството му от медицинската сестра.

Госпожа Денели внимателно разгърна нощницата на Бренди и сложи да легне по гръб. Смъкна дрехата до кръста и покри голите й гърди с хавлия. Когато лекарят я отмести, за да сложи слушалката между тях, страните на Бренди пламнаха. Цветът на лицето издаваше силата на смущението й — не я напускаше съзнанието, че под тънката материя надолу също е съвсем гола. Впери очи в декоративните панели на тавана и опита да се съсредоточи върху разнообразните отвори по грубата им повърхност.

Времето течеше, а прегледът не свършваше. Убедена, че е продължил прекалено дълго, Бренди се реши да погледне лицето на лекаря. И наистина, изразът му показваше, че го занимава всичко останало, само не и нейното сърцебиене. Като че повече го привличаха поруменялата й шия и гърди. Задълбочено оглеждаше всяко кътче от стройното тяло, което бе достъпно за похотливите му очи. Раздвоена между чувството на притеснение и обземащия я гняв, Бренди шумно и многозначително се окашля: „Кхъ-хъм!“

Лекарят стреснато погледна пламналото лице и срещна предизвикателния поглед. Не беше трудно да разбере причината за откритата досада на пациентката. Сините му очи премитаха срещу безмълвното, но съвсем ясно изразено обвинение. Небрежно покри гърдите й и се извърна да запише нещо в картона. След това се впусна надълго да я разпитва за здравето й, за самотното пътуване до Огнената долина и как се е чувствала в различните фази на премеждието си.

Бренди не се замисли защо веднага изпита неприязън към този човек. Нещо в него дразнеше чувствителната й натура. Отговаряше на въпросите му пълно или частично, като преценяваше колко информация действително е необходима на прекалено любопитния лекар. Вече бе решила, че ако се наложи да остане тук, този мъж нямаше да бъде неин лекуващ лекар. Разбира се, доколкото зависеше от нея. Ако беше видяла добре, той бе завеждащ отделението. А как й се искаше да е вкъщи, под внимателните нежни грижи на доктор Краули и чудесната медицинска сестра Гимбъл!

Бренди бе сигурна каква ще е реакцията на човек като този, когато узнае коя е тя. Затова не му каза за професията си и защо се е озовала сама в пустинята. Неведнъж се беше натъквала на подобни типове — арогантни, егоистични, агресивни плейбои. Винаги беше нащрек с мъже, които знаеха истинската й самоличност. И имаше защо! Обикновено виждаха в нея героиня от неин роман или охотно се вживяваха в някой от героичните й мъжки персонажи. И всеки си въобразяваше, че е мъжът на нейните мечти, способен да й замае главата до степен на безропотно подчинение!

Отдалеч биеше на очи прекалено високото самомнение на доктор Рос — и за собствената му личност, и за професионалните му качества. Веднага правеше впечатление неговият категоричен тон, двусмислени изрази и нагло държане. Нима бе забравил, че е на работното си място, а тя е пациентка, приета за лечение? Този тип определено беше от онези, за които авторките на любовни романи са невъздържани нимфоманки, описващи пред всички еротичните си фантазии!

Много по-лесно и сигурно беше да се представя за Катрин Александър, собственичка на конеферма за чистокръвни породи в Кентъки, докато не опознае човека срещу себе си. От една страна, това напълно отговаряше на истината, а от друга — спестяваше й много недоразумения, време и усилия. Освен към мъжете, подхождаше така и към непознати жени. Отдавна се беше убедила, че Катрин Александър много по-лесно и непринудено установява контакти, отколкото известната писателка Бренди Александър.

Постепенно започна да вмъква свои въпроси между неговите. Това раздразни лекаря. Не й стана ясно защо. Изглежда той предпочиташе да се чувства господар на положението.

— Още няколко въпроса, госпожице Александър, и ще можете да си отдъхнете. Надявах се да получа достатъчно информация, която да дам на полицаите, за да ви оставят на мира през следващите няколко дни — обясни той. — Мисля, че ще е необходимо да останете на легло поне една седмица. Ще възстановяваме загубените течности и соли постепенно. След топлинен удар се нарушават функциите на онази част от централната нервна система, регулираща топлинния режим на организма. Обикновено е нужна седмица, за да се нормализира процесът на потенето и топлоотделянето — задълбочи се лекарят с надеждата да впечатли красивата жена със знанията си.

— Разбирам — отвърна Бренди спокойно. — Ще мога ли да се обадя по телефона, преди да ме сложат да спя? Трябва да уведомя в хотела за произшествието, за да запазят стаята и вещите ми. — Изведнъж се сети за още нещо. — Нали казахте, че полицаите ще докарат колата ми?

— Точно така.

— Бихте ли ги помолили да донесат и нещата, които са в нея? Освен това ще трябва да съобщя на агенцията за повредената кола.

Странно защо, ала нейната практичност го ядоса. Бренди се наежи — значи за него те бяха обезкуражаващи сигнали и той реагираше, както можеше и да се очаква!

— Ще имате възможност да се погрижите за деловите въпроси утре сутринта. А сега по-важно е вашето здраве и необходимостта от почивка Госпожо Денели, бихте ли отвели госпожица Александър в стаята? До утре, госпожице — лекарят тръгна към вратата, но спря на прага — Да… Имате ли семейство или някой, на когото да се обадим за вас още сега?

Прекалено отпаднала да обсъжда в този късен час деликатни теми, Бренди само поклати глава и промълви:

— Благодаря, не е необходимо, доктор Рос. До утре.

Неочаквано лицето му се отпусна. В сините очи за момент просветна задоволство. Преди той да затвори вратата, Бренди високо попита:

— Докторе, още ли е тук човекът, който ме е намерил?

Засегнат, доктор Рос отвърна подигравателно:

— Тръгна си веднага, щом ви стовари тук. Сигурно в полицията имат името и адреса му, ако утре още ви интересува.

— Бих желала да му благодаря за оказаната помощ. Все пак е спасил живота ми, нали вие казахте това? Още веднъж благодаря, доктор Рос. Лека нощ.

Сестрата повика носилка за Бренди. След като я настани в безличната стерилна стая, прегледа системата и й пожела лека нощ.

След оттеглянето на сестрата Бренди се колеба само минута. Свърза се по телефона с хотела. Помоли да запазят стаята и й сутринта да изпратят в болницата някои нейни вещи. Управителят на хотела бързо склони — знаеше коя е Бренди Александър. За разговори с Кейси в Ню Йорк или с агенцията за коли под наем бе твърде късно. Отложи ги за сутринта. Мислено си напомни да се обади и в полицията за данните на галантния си спасител и за вещите, останали в кадилака. Изтощена, но доволна от успеха и оцеляването си, затвори горящите си клепачи и се унесе в сън.

На сутринта я събуди приглушен шум и гласове. Стресната, направи опит да седне в леглото, но безсилно се отпусна обратно. Скоро чу нечие жизнерадостно:

— Добро утро, госпожице Александър!

Обърна глава към влязлата сестра и учтиво й отвърна, като я оглеждаше. Тя имаше открита лъчезарна външност. Лицето й бе младежко, с честни черти и сияеща усмивка. Бренди веднага хареса тази жена и нейната способност да създава около себе си спокойна и ведра атмосфера — качество, което Бренди ценеше.

Сестрата мълчаливо се зае с познатите неща и измери температурата й, като старателно записа резултатите. Грижливо провери дали прикрепената към ръката на Бренди система не се е разместила и сложи нова банка с физиологичен разтвор. Отново се усмихна. Погледът й беше ласкав и ведър.

— Доктор Рос ще дойде след около час. Искате ли да закусите? — попита тя. Говореше с подчертан акцент на човек, израсъл в западните щати.

— Сок и кафе ще са достатъчни. Обикновено не закусвам.

— Чудесно. Нужни са ви именно течности. Добре ще е тези няколко дни да приемате колкото можете повече — посъветва сестрата.

— Защо съм изтръпнала цялата? — оплака се Бренди. Сякаш я бяха изцеждали през валяци на преса за дрехи.

— Това е нормалната реакция при обезводняване. Ще изпитвате слабост и скованост около седмица. Организмът е преживял истински шок. Да речем, че сега ви отмъщава за несгодите си. Боли ли ви някъде? Ръцете? Краката? Гръдният кош?

— Не. Дали са донесли куфара ми от хотела?

— Ще проверя веднага, щом се върна в сестринската стая. Ако още го няма, ще ви го изпратя, когато пристигне.

— Много сте мила. Да си призная, яд ме е, че така глупаво се изложих на опасност. Пустинята се оказа съвсем неподходящо място за една наивница от Кентъки — звънливо се разсмя Бренди.

Харесала нежната, но явно с твърд характер, пациентка, сестрата отново се усмихна.

— Отивам да донеса кафето и сока. Ако ви потрябва нещо, преди да се върна, само позвънете.

По-късно Бренди за втори път отпиваше от пресния портокалов сок и горещото ароматично кафе. Наслаждаваше се на облекчението в пресъхналото си гърло. Вече беше успяла да се свърже с Кейси, за да я успокои, и да й обещае редовно да я информира за възстановяването си. Нямаше нужда да звъни в полицията. Сигурно скоро щяха да дойдат. Тогава сигурно щеше да разбере и кой е Ланс Рейнолдс.

Въздъхна. Ланс Рейнолдс… Романтично, впечатляващо име. В съзнанието й се залюшкаха розови видения. Бе спасена като една от нейните героини. Така необикновено и вълнуващо! Въздъхна отново и се намръщи. Можеше горчиво да се разочарова, ако се окажеше някой седемнадесетгодишен хлапак или пък петдесетгодишен дърдорко с плешиво теме и бирено коремче. Веднага се упрекна: не е нужно човек да е прекрасен и загадъчен герой, за да окаже помощ в най-необходимия момент!

Както бяха обещали от хотела, скоро пристигна куфарът й. Вече разполагаше с вещите, необходими за по-приятен престой в болницата.

Когато влезе доктор Рос, Бренди точно излизаше от банята. Веднага щом сестрата откачи системата и, тя бе превъзмогнала отпадналостта си, колкото да се измие и да облече своя нощница — копринена, сива със зеленикави отблясъци, ушита в античен стил. Съчетанието от златистия й тен, млечнобелите зъби, сиво-зелената нощница, наситенозелените очи и светлокестенявите талази на косата, свободно падаща по откритите рамене и около лицето, я правеше поразително да прилича на древногръцка богиня. Тази нощница не само подчертаваше фигурата, но и допълваше прекрасната й външност.

На излизане от банята едва не се блъсна в Рос. Преди да успее да се овладее, острите черти на лицето му изразиха изненада и неподправен интерес. Привлекателната външност, оскъдното облекло, уплашените зелени очи и светлокестенявата буйна коса приковаха погледа на лекаря… И на високия мъж, който вървеше след него.

С изненадано ахване изумруденозеленият й поглед се отклони от Рос, за да срещне хипнотизиращите морскосини очи на мъжа с най-вълнуващата външност, когото бе виждала. Загубила способност да разсъждава ясно, сякаш вкопана в пода, тя просто го гледаше. Доктор Адам Рос беше престанал да съществува. Потъваше в дълбоките сини езера пред себе си, забравила всичко останало. Времето сякаш спря своя ход. Забеляза как около омайните очи потрепнаха ситни бръчици и устните се разтегнаха, изразявайки отначало изумление, а след това — удоволствие и интерес.

— Би трябвало първо да почукам, госпожице Александър. Не предположих, че не сте облечена — грубо я върна към реалността официалният тон на Адам Рос. — Но вие сте си позволили да станете от леглото без мое разрешение! — той започна демонстративно да я хока, засегнат от въздействието на другия мъж върху прекрасната пациентка. Край на розовите му планове за нея след изписването… Проклети жени, нападна я мислено Рос, интересуват се само от външността и парите! Веднага обаче се сети, че трябва да се държи внимателно. Не можеше да си позволи още една черна точка.

Красивото лице на Бренди се покри с руменина от безцеремонното назидание в присъствието на непознатия мъж. И то какъв мъж!

— Точно така, доктор Рос — трябва да почукате, преди да влезете в стаята на дама! Не очаквам посетители, след като нямам близки в Лас Вегас — сухо отбеляза тя.

Вдигна зеления халат от леглото и се опита да напъха ръце в ръкавите. Преди да установи колко усилия са необходими за това, високият мъж галантно й се притече на помощ. Смутена от усещането, че непознатият я привлича, тя отново се изчерви, преди да му благодари. Изтощена, седна на леглото и плътно загърна халата. Не можеше да разбере дали тази магнетична личност е лекар, или е полицай, дошъл да я разпитва за произшествието. Облеклото му не й подсказваше нищо. Не можеше да откъсне очи от него, въпреки натякванията на навъсения Рос.

— Кой ви свали системата? Много ясно наредих да ви влеят пет банки. На картона е отбелязано, че досега са само три — ненужно продължаваше да парадира с пълномощията си той. Заел бе позата на началник, обиден от неизпълнителността на подчинените си и от пренебрежението им. Сигурно половината персонал би се зарадвал, ако го лишат от правото да практикува професията си. По-добре би било да открие частен кабинет — омръзнали му бяха условностите и интригите в тази болница!

Очите на Бренди продължаваха внимателно да оглеждат едрия мъж, сякаш изпълващ стаята с присъствието си. Накрая показа избодената вена на ръката си:

— Лейкопластът се залепи за чаршафа и тръбичката се откачи. Сестрата отиде за друга. Възползвах се от това, за да се измия и облека своя нощница, ако не възразявате, докторе! Съгласете се, че вашите болнични одежди само притесняват с вида си — хвърли накрая поглед към лекаря Бренди, раздразнена от наглостта му. Не разбираше ли, че тя може да се оплаче от неприличното му държане? Дали той изобщо се страхуваше от това? И защо се отнасяше с такава неприязън към нея? Като че ли всичко, което тя кажеше или направеше, го обиждаше!

Насмешливата въздишка на другия мъж отново привлече вниманието й. Сините му очи издаваха, че той искрено се забавлява. На фона на бронзовия му тен блестяха равни бели зъби. Чертите на лицето му въздействаха неотразимо. Имаше гарвановочерна коса, гъста и чуплива. Един непослушен кичур се спускаше над лявото слепоочие, сякаш разрошен от вятъра, и приканваше да го приглади женска ръка. Вталената червена копринена риза не скриваше мъжествената му фигура. Напротив, меката материя ясно очертаваше мощните, добре развити мускули и стаената в тях физическа сила. Къдрави черни косъмчета се подаваха от незакопчаната догоре дреха. Тя откриваше част от могъщ гръден кош, чиято гледка предизвикваше у Бренди тръпки на възбуда и възхищение. Под свободно падащите морскосини панталони личаха стегнати бедра и дълги стройни крака. Спортно сако с цвета на камилска вълна завършваше впечатляващата външност на непознатия. Страхотна външност за мъж! Бренди неспокойно се раздвижи. В съзнанието й за миг бе проблеснала мисълта: „А как ли би изглеждал гол?“. Поразена, побърза да обуздае въображението си.

Погледът й неволно се плъзна от могъщите рамене към бицепсите на ръцете му. Те бяха доказателство, че мъжът или се занимава с физически труд, или спортува активно. Изглеждаше като атлет в най-добра форма! Беше висок най-малко един и деветдесет. Излъчваше самоувереност и обаяние, беше блестящ и предизвикателен. Тя откри в тъмносините му очи смесица от загадъчност, магнетизъм и властност. Явно беше човек, който здраво държи в ръцете си и собствената си съдба, и участта на много други хора. Бренди с усилие потисна обзелата я необяснима ревност. Беше страхотен и спираше дъха й!

Разумът й настояваше, че това е най-привлекателният и неотразим мъж, когото е срещала. Не успя да сдържи усмивката си, докато мислено добавяше последните щрихи към образа му. Непознатият бе олицетворение на всеки от главните герои в многобройните й романи. Въплъщаваше бляновете на всички жени, включително и нейните. Бе самият символ на мъжествеността! Може би даже прекалено съвършен… Решително се отказа да търси недостатъците, които този великолепен посетител сигурно имаше като всеки мъж…

— Госпожица Александър е напълно права, доктор Рос. Болничните ви дрехи са съвсем нескопосани. Как се чувствате тази сутрин? — обърна се към нея непознатият.

Кадифеният му глас се лееше без усилие. Тембърът му сякаш я омагьоса с дълбочината си. Невероятно, но неговият акцент съчетаваше особеностите в говора на американец от Средния Запад и на уелсец! Най-невероятната комбинация, ако въобще съществуваше такава! Топлата му усмивка за момент я лиши от дар слово.

— По-добре, благодаря — изрече тя накрая. И безсилна пред изкушението да узнае повече за него и за целта на посещението му, запита: — Кой сте вие?

Преди той да успее да й отговори, Рос припряно се намеси:

— Това е Ланс Рейнолдс, мъжът, който ви е намерил вчера. Желае да се осведоми как сте, преди да ви прегледам тази сутрин — подчерта той, като че се опитваше да намекне нещо за привлекателния й спасител. — Както можете да се убедите, господин Рейнолдс, тя е в добри ръце. А сега ме извинете, събрала ми се е доста работа.

Пренебрегвайки лекаря, Бренди впери очи в игривата усмивка върху меките чувствени устни на Ланс. Нейните устни също се бяха разтегнали в открита приветлива усмивка. Зеленият й поглед сияеше. Представата, че е била в неговата изкушаваща прегръдка, предизвика тръпки на възбуда по цялото й тяло.

— Надявах се да намеря възможност, за да ви благодаря за помощта, която сте ми оказали вчера. Ако съм разбрала правилно, вие сте спасили живота ми. Да си призная, изживях нещо ужасно — изрече тя с глас, нежен като пролетен повей.

— Трябвало е да ви предупредят да не тръгвате за пустинята без придружител и в никакъв случай, без да се запасите с вода — меко я упрекна Стивън, припомнил си твърдото намерение да й изнесе назидателна лекция. Даже я беше премислял и репетирал няколко пъти. Но когато го погледнаха очарователните очи и видя прелестната й фигура, съблазнително очертаваща се под зеленикавата тъкан, решителността му се стопи. Чувственото й излъчване породи у него неизпитвани досега чувства. Обезкуражаващо добрите й обноски, чарът и сексапилната външност бяха опасно съчетание у една жена. Но все пак се оказа неподготвен. Без да съзнава, остана омагьосан, изкушен от нея, както стръвта привлича гладната риба. Имаше нещо необикновено в тази жена, което той не бе в състояние да разгадае. Любопитно беше и поведението на Адам Рос. Без съмнение, лекарят бе не по-малко запленен от нея, омаян и отблъснат. Усмихна се. Добре знаеше, че Рос няма никакви шансове пред него.

— Не липсата на придружител, а неизправната кола и празната туба за вода бяха моят малшанс — промълви тя. Не искаше този мъж да остане с впечатлението, че е наивна или припряна. Беше виждала и познаваше много мъже, ала не можеше да сравни нито един от тях с жизнената силна личност пред себе си. — Друг път няма да поверя живота и сигурността си в ръцете на някакъв небрежен механик!

Ланс Ренолдс се приготви да отвърне на последните й думи, но се отказа.

— Да се представя, казвам се Катрин Александър. Много съм ви задължена, господине! — тя любезно му каза името си, макар да подозираше, че вече му е известно. Не би трябвало да скрива удоволствието от незабавното му посещение и проявената загриженост.

— Южняшкият ви акцент показва, че сте пристигнали отдалеч — каза той с приветливи нотки в гласа си.

— Кентъки не е чак толкова далеч. Били ли сте там? — зададе от учтивост въпроса тя, само за да удължи срещата им, въпреки нервното суетене на доктор Рос наоколо.

— Няколко пъти. Без съмнение обаче, не съм попадал, където трябва — шеговито изрази той съжалението си, че не я е срещал по-рано. Очите му се спряха на устните й, след това срещнаха нейните.

Усмивката й изрази едновременно разбиране и притеснение. Несвикнала да флиртува открито, Бренди губеше присъствие на духа пред този вълнуващ мъж.

— Може би ще мога да изразя благодарността си, като ви поканя на тържествена вечеря по случай изписването ми — заяви тя, преди да помисли какво казва.

Предположението, че повече няма да го види, беше твърде болезнено и неприемливо за нея. Със закъснение осъзна колко далеч е отишла с поканата си. Дори не знаеше дали Ланс е женен. А и да не е, двамата се виждаха за първи път, помисли тя. Въпреки че живееше в края на осемдесетте години, разбиранията й бяха консервативни. Дали нейната покана не прозвуча като определяне на среща?

Преди обаче да опита деликатно да се измъкне от положението, той пресече пътя й за отстъпление. Сините му очи изразиха нещо, което тя не успя да разбере.

— Това ще бъде удоволствие за мен, Катрин. Или може би ви наричат Кати? — избърза той, доловил внезапното й колебание.

— Кати — въздъхна тя, неспособна да се съпротивлява на очарователната му усмивка. Как й се искаше да е остроумна, изискана и прекрасна като нейните героини!

— Бихте ли продължили този разговор по-късно, трябва да продължа визитацията — прекъсна познатият режещ глас захласа на Бренди.

— Разбира се, доктор Рос — меко отвърна Ланс, без да откъсва поглед от нея. — Кати, чудесно е, че вече изглеждаш толкова добре. Вчера доста се уплаших за теб. Скоро ще дойда да те видя пак, може ли?

— Винаги сте добре дошъл, господин Ренолдс — тихо се съгласи тя, напълно покорена от този Аполон в човешки облик. Молеше се поне да не проличи напълно какво впечатление й е направил.

— По-добре ме наричай Ланс — възрази той с очарователната си усмивка, която замъгли разсъдъка й.

— Благодаря ти за спасението си, Ланс — промълвиха устните й, а очите безмълвно изрекоха много повече от тях. Дълго гледа вратата след него, като се вслушваше в затихващите му решителни стъпки. Без да се сети за досадния лекар в стаята, въздъхна леко и замечтано се усмихна. Възможно ли беше такъв мъж да съществува в действителност, или само сънуваше?

— Не всеки ден се случва да ви спасява Ромео като този, нали? — шеговито я подразни Адам. Искаше му се усмивката й да е предназначена за него. Изкушаваше се да попита дали се чувства като някоя от своите героини, но предвидливо не се издаде, че знае коя е. Забелязал бе старанието й да не се разкрие. — Мога ли да направя нещо за вас? Да ви донеса ли книга, вестник или нещо друго?

— Много сте любезен, доктор Рос — вдигна очи към него тя. — Благодаря, не е нужно.

— Наричайте ме Адам — припряно предложи той.

Бренди леко повдигна вежди и го изгледа. Рязката промяна я учуди. Очевидно, след като Ланс Ренолдс си бе тръгнал, Рос беше забравил заетостта си. Дотогава я бе притеснявал, като че ли беше неуместно да отдели няколко минути за човека, спасил живота й. Тя нямаше за какво да го упреква. Реши да не му напомня за грубиянските постъпки, ако не я предизвиква отново. За да възстанови официалния тон между двамата, сухо запита:

— Как намирате състоянието ми тази сутрин?

— Изглеждате много по-добре от вчера — каза той. — Вчера вечерта бях доста рязък с вас, госпожице Александър. Моля да ме извините.

Признанието му и поисканото извинение я озадачиха за момент.

— Може би вчера и двамата бяхме прекалено изнервени — спокойно отвърна Бренди. Чувстваше, че доктор Рос не е искрен.

— Бихте ли предпочели друг лекар да се заеме с вашето лечение? — с напрегнат глас зададе въпроса той. Личеше, че или е съжалил за прибързаното си разкаяние, или отчаяно изпитва чувствата й.

— Както решите вие — равнодушно отвърна тя. Налице бе явен конфликт на характерите им. Трябваше ли обаче да си създава допълнителни усложнения, след като скоро щяха да я изпишат? Предстояха й по-важни неща…

— В такъв случай сключваме примирие — кимна с усмивка Рос, видимо облекчен. — Напоследък дежурствата ми са претоварени. Вчера вечерта бях доста зает, а ето, че и днес е напрегнато. Вероятно съм преуморен.

Търсеше оправдания, за да не се наложи да му отнемат пациентката. Това щеше да привлече вниманието на главния лекар. Би трябвало да избегне подобна неприятност. Освен това се беше държал глупаво, като недодялан еротоман. А ако контрата останеше у него? Припомни си едно телевизионно интервю на Бренди за последния й любовен роман като мислено отбеляза обстоятелството, че тя ще му е под ръка още няколко дни.

Прегледа я, като внимаваше да не й дава повод за подозрение, че флиртува или се държи непристойно. Ако тя продължи да го отблъсква, ще намери друг начин да я вразуми. Той беше лекар, а не чистачка! Никой не се бе отнасял към него пренебрежително като нея, без да е бил наказан!

— Предписвам ви да останете на легло най-малко една седмица, както и да поемате много течности. И пълна почивка. Имате ли някакви въпроси?

— Идвали ли са от полицията? Да не са се отказали да говорят с мен?

— Сестрата ми каза, че някой трябва да дойде днес следобед. Ако ви потрябва нещо, само позвънете на мен или на дежурната сестра.

— Добре. Благодаря ви.

Доктор Рос се запъти към вратата, без да престава да крои планове за прелъстяването й. Бъдещата госпожа Рос трябваше да притежава нейната красота, очарование, богатство и слава. Дано бляскавият и кавалер да не идва повече! А ако Ренолдс се появеше, щеше да намери начин да обезкуражи този хубавец. Ще трябва да прегледа някои нейни книги, колкото да открие какви любовни клопки са по вкуса й. И след някой и друг ден…

 

 

Бренди се отпусна на възглавницата. Влезе сестрата, за да й сложи отново системата. В мислите си обаче летеше по обсипана с цветя пътека след своя Аполон от плът и кръв. С топлотата и сиянието си усмивката му съперничеше на слънцето. Цветът на очите му бе като на спокойно море. Излъчваше такава сила и увереност! Беше съвсем различен от мъжете, които познаваше, но образът му напълно съвпадаше с героите в собствените й книги или в нейните романтични мечти.

Опита се да анализира причината за привлекателността на Ланс Ренолдс. Той притежаваше всичките желани качества — звучен и дълбок глас, ласкава усмивка, уверена осанка и движения, подбрано облекло, хипнотична сила на погледа, красиво лице, мъжественост, чар и умение да накара една жена да се чувства приятно в компанията му. Веднага се долавяше чувствителността и интелигентността му. Личеше, че е добре дошъл навсякъде и че винаги държи нещата в ръцете си. Дрехите и обноските му бяха на човек, разполагащ с много пари, власт и влияние. Доста опасно и интригуващо съчетание!

Следобедът й донесе следващата зашеметяваща изненада. Отпусната на леглото, разсеяно сгъваше пръстите на лявата си ръка, изтръпнала от неподвижната поза. С въздишка извърна глава. Вече изпитваше досадна скука от уединението си. Очите й отново се спряха на гледката през прозореца. Сякаш някой бе спуснал насред пустинята множество модерни сгради и ги бе обградил с разноцветни планини. Картината контрастираше с боровите гори в североизточните или южните щати. Планините в този край бяха напълно лишени от растителност, склоновете им се издигаха голи и беззащитни пред природните стихии.

— Враждебни и сурови, но прекрасни, нали? Винаги се питам колко тайни са съхранили тези хълмове през хилядолетията — меко прекъсна унеса й незабравимият глас и хвърли чувствата й в хаос.

Извърна се и видя Ланс Ренолдс, безгрижно опрян на стената, с лазурен поглед, зареян към живописните възвишения на хоризонта. Не бе чула как е влязъл и нямаше представа колко дълго е стоял при нея. Сините очи се отместиха към нейното поруменяло лице и за момент й отнеха способността да говори.

Беше облечен в тъмносиньо спортно сако и вталена кремава риза на широки тъмносини райета. Както и предишния път, горните три копчета бяха разкопчани и привличаха погледа към мъжествените гърди. Кремавото и тъмносиньото на дрехите подчертаваха бронзовата кожа, сините очи и черната коса. Ако съществуваше мъж с неотразимо привличане, той стоеше пред нея. За пореден път Бренди се убеди, че никога не е срещала друг като него.

Вгледа се в златната верижка на гърдите му. На нея висеше лъвска глава с развята грива — символ на зодия Лъв. Усмихна се и щеше гласно да отбележи колко на място е този знак на могъщество. Вместо това обаче промълви:

— Този лъв е необикновен. Много е хубав!

Къде бяха изобретателността, интелектът и остроумието й, когато най-много се нуждаеше от тях? Какво всъщност искаше да каже? Защо Ланс я караше да се чувства нервна, неуверена и да се държи като плаха ученичка?

Устните му се разтегнаха в ленива усмивка, а сърцето на Бренди лудо заби. Запита се как би могла една служителка да мисли за работа, ако такъв чаровник като Ланс Ренолдс седи срещу нея.

— Какво работиш, Ланс?

Той направи тайнствена гримаса. После сви рамене:

— Много неща. Най-често с още няколко души се занимаваме с нефтени сделки. Но според повечето от приятелите ми най-често се размотавам безцелно. Защо? — зададе въпроса, не толкова, за да получи отговор, колкото да предотврати нов от нейна страна.

— Чудех се дали пътуването ти в Огнената долина е било по работа, или за удоволствие — Бренди не посмя да му признае чистосърдечно, че изпитва неудържимо желание да узнае всичко за него. — Независимо обаче от целта на пътуването ти страшно ми е провървяло, че си ме открил — каза тя и в ъгълчетата на устните й се появи плаха усмивка.

— А ти защо отиде дотам сама? На екскурзия като мен ли? — отговори той на въпроса с подвеждащ въпрос.

— Разбира се, че човек не трябва да тръгва натам сам и неподготвен — ловко се измъкна Бренди. — Обичаш ли разходките? На кон, имам предвид? — завърши със смях, когато веждите му се повдигнаха в недоумение. — Аз отглеждам чистокръвни коне. Имам ранчо в Кентъки. С твоя тен и атлетична външност изглеждаш повече като човек на физическия труд — обясни тя своя интерес.

— Може да се каже, че съм прекарал достатъчно време на седлото. Имам няколко златисти раванлии. Ти имаш ли от тях?

— Не, моите са само апалузи с петнисти гърбове. Много ми харесва цвета и интелигентността им, да не говорим колко са предани. Започнал е да ги отглежда баща ми, а аз се запалих по тях, когото бях десетгодишна. А ти какво правиш във Вегас? — върна се тя към личните проучвания.

Той видимо се поколеба, преди да й отговори. Бренди изпита леко смущение от проблесналото в очите му подозрение.

— На гости съм. Съпругът ти в Кентъки ли остана? — последва неочакван въпрос, зададен с непроницаемо изражение на лицето.

— Съпругът ми? — повтори тя с недоумение. — От къде на къде ще имам съпруг? — запита с глас, несъзнателно издаващ, че нещо не й харесва. Веднага обаче се надсмя над себе си, че се държи като девойче на първата си среща.

— Съвсем естествено бе да предположа, че си омъжена — обясни спокойно той, като следеше всяка нейна реакция с втренчен поглед и безизразно лице.

Защо й въздействаше по такъв странен начин? Ако наистина мислеше, че е омъжена, тогава защо е дошъл, защо й се усмихва и я изтезава, като й внушава опасни мисли и чувства? В погледа й се появи подозрение.

— Не, не съм омъжена. И никога не съм била — бързо добави тя, с което се застрахова за случай, че той има нещо против разведените, както много друга мъже. — А ти? — храбро върна тя въпроса.

— Какво аз? — парира той любопитството й с дяволита усмивка.

— Дали си женен? — не отстъпваше тя.

— И аз не съм женен и никога не съм бил — стори й се, че едновременно се подиграва и шегува с нея по начин, неразбираем за нея.

— И от колко време отглеждаш коне? — попита той жената, чийто израз ставаше все по-недоверчив.

— От около осем или девет години. Всъщност, откакто завърших. Малко преди това родителите ми загинаха при самолетна катастрофа… Ранчото беше на баща ми и го наследих по-рано, отколкото бих искала — отбеляза тя с болка, която явно не бе стихнала въпреки изминалите години. След това притихна и се замисли. Погледът й се помрачи от спомени.

— Къде завърши? — меко я попита той с намерение да възвърне нормалния й ведър вид и непринудена усмивка. Тази жена бе загадка, която го измъчваше през целия ден. Трябваше да я разгадае, преди да продължи работата си. Разказаното от нея неочаквано показваше, че е на тридесетина години.

— Университетът в Джорджия. Защо? — тя отново вдигна поглед към него.

— Просто съм любопитен. Каква специалност? — разсмя се, когато тя изпитателно го погледна, и закачливо добави: — Интересно ми е какво може да е учила една собственичка на конеферма!

— Английски език като първа специалност — върна тя заразителната усмивка, — ораторско изкуство — като втора… Е, ораторството не ми е от полза. Направо се обърквам, щом попадна на едно място с повече от пет души. Предложиха ми да преподавам английски език и литература в университета, но отказах. Не можех да си представя как ще издържа по цял ден сред студенти.

С прехапали устни и присвити очи той я изучава внимателно известно време.

— Не ми приличаш на прашен училищен плъх. Сгодена ли си?

Въпросът му сякаш я блъсна в гърдите. Парализирана за момент от хладния тон и пренебрежителното му отношение, тя само поклати глава.

— Тогава правиш кариера, а? — подхвърли той. Очите му блеснаха закачливо.

— Засега — съгласи се тя.

Усмивката й бавно угасна. Опита се да прецени дали е прекалено открита, или изглежда твърде невъздържана. Внезапно осъзна, че разговарят предимно за нея. Събеседникът й умело отклоняваше вниманието от себе си. Замълча и остави следващия ход на Ланс.

Той смени небрежната си поза. Изправи се с разкрачени крака и отпуснати ръце. Вече излъчваше равнодушие и неподправено достойнство. Усмихна й се изкуствено и тръгна към вратата. На излизане подхвърли през рамо:

— Ще дойда пак! — и се скри от погледа й също така внезапно и загадъчно, както се бе появил.

Вратата се затвори след него. Бренди остана с впечатлението, че е дошъл като на лов — да улови пропуснатата вчера или тази сутрин плячка.

С всеки свой въпрос й бе залагал капан и всеки път бе преценявал плячката, претегляйки внимателно нейните отговори и реакции. В един момент бе решил, че е получил цялата необходима информация. Сигурно затова й обърна гръб и си тръгна. Още настигнал прага, вероятно вече я бе изхвърлил от мислите си. Като че ли намерението му бе не просто да си поприказват и да се опознаят, а да попълни някакъв анкетен лист. Много странно…

Може би трябваше да му каже за писателската си кариера? Бързо отхвърли мисълта — не го познаваше достатъчно добре. Не искаше по този начин да го накара да купи последните й книги само за да я проучва като опитна мишка на масата за дисекции. Много хора предполагаха, че могат да опознаят един писател само по книгите му. Освен това изглежда самочувствието му бе засегнато от последния предполагаем щрих в нейния образ — щрихът на преуспяваща жена, сама изграждаща кариерата си. Ако узнаеше, че пред него е преуспяваща и известна писателка, можеше да се почувства потиснат. За предпочитане беше да се опознаят по-добре, преди да научи повече за личността й. Да се опознаят, ако изобщо го срещне някога…

Късно вечерта, преди да си тръгне за вкъщи, я навести Адам Рос. Носеше букет рози и няколко списания. Беше изключително учтив и сърдечен. Остана при нея двадесет минути, след това усмихнат й пожела лека нощ. След посещението Бренди анализира причините за поведението му. Тя самата съзнателно се държа приятелски с него, но внимаваше да не даде някакъв повод за недоразумения. Адам обаче не изглеждаше засегнат от нейната сдържаност — продължи топло да се усмихва и я покани на вечеря след изписването й. Когато му отговори, че не намира за подходящо да приема подобна покана от своя лекар, той предложи да възложи лечението й на друг. Изненадана, тя обеща да помисли върху предложението му, когато се почувства по-добре. Всъщност се надяваше Рос да забрави и за поканата, и за нея самата.

Преди да заспи, дълго се мята в леглото. В мислите й непрекъснато се мяркаха прелъстителят Рос и изкусителят Ренолдс. Беше ли способна да пренебрегне всичко и да се отдаде на влечението си към Ланс Ренолдс?

Новият ден показа, че нито Адам Рос, нито Ланс Ренолдс са я забравили. До обяд Адам я посети два пъти и се държа доста прилично, показвайки се откъм най-добрата си страна. Това обаче не промени отношението на Бренди към него. Въпреки новия облик и тактиката си, Адам продължаваше да не й харесва.

Ланс се отби при нея в десет часа също с цветя — буйни червени рози. Внезапно изпълни стаята с покоряващото си присъствие, разпита я за здравето, поднесе й розите, усмихна се и изчезна! А не бяха минали и десет минути…

Бренди докосна с ръка една от розите, след това вдъхна омайния аромат. Размишляваше над казаното от Ланс Ренолдс. Той беше загадъчен и смущаващ човек. Защо толкова го интересуваше срещата й с местната полиция? Защо така настойчиво искаше да узнае дали полицаите вече са говорили с нея? Когато разбра, че те още не са идвали, видимо се успокои. Защо? Ако не се интересуваше от нея, защо бяха тези посещения и цветя? И защо думите му на тръгване прозвучаха като окончателно сбогуване? Странна болка прониза сърцето й. Ако вниманието й не беше толкова заето с други неща, щеше да пише. Трябваше да внесе изменения в последната си книга, озаглавена „Огнената долина“. Само че имаше нещо, което я възпираше да се заеме с нея — по външността си главният герой, Ландис Ривера приличаше на Ланс Ренолдс!