Карън Робърдс
Обсебена (5)

Глава 4

„Ед“, мърмореше тя, в опит да свърже в ума си името с гърления глас. Изведнъж образът му изплува пред очите й: нисък, с добре поддържана черна коса, започваща да посивява леко, кафяви очи с огромни клепачи; месест триъгълен нос; пълни устни; мургаво лице с изпъкнали скули и квадратна челюст. Той беше малко над 5.10 фута^[1], привлекателен мускулест мъж, който обичаше да тренира. Имаше дрешник, пълен със скъпи дизайнерски костюми. И, о, боже, той звучеше така, сякаш е свикнал хората да го питат: „Колко високо?“ само като им кажеше „Скачай!“. Е, може би е просто разтревожен. Тя се опита да се концентрира и да си спомни какво я беше попитал. А, да!

— Не знам какво всъщност са взели — каза послушно. — Търсеха бижута.

— Бижута! — той се втрещи.

— Така казаха. Мисля, че са видели снимката в „Поуст“. Нали знаеш, оная, на която аз нося онова, което ти…

— Да, знам! — прекъсна я той. Снимката беше донесла и на него куп неприятности. На нея той я придружаваше. Беше сложил ръка на кръста й, докато изкачваха стъпалата към къщата. Прекрасната огърлица, гривната и обеците, които тя носеше, принадлежаха на съпругата му (тя все още не беше бивша) и тя надигна вой до небесата, когато видя снимката във вестника. Не е за чудене, че после се изнесе от къщата, която те споделяха на полуприятелски начала, и предяви финансовите си претенции. — Какво те кара да мислиш, че са търсили бижута?

— Аз… аз… те така казаха — тя си пое дълбоко въздух, опитвайки да си припомни всичко в детайли. — Те застреляха Лиза. Тя е мъртва.

Последва най-кратката пауза.

— Чух. Това е ужасно — още една пауза, а тя почти усещаше как той се бори със собственото си нетърпение. Очевидно убийството на Лиза не беше най-същественото нещо за него. Не че познаваше Лиза. Освен ако не я лъжеше паметта, той никога не беше виждал Лиза. — Радвам се, че поне ти си добре.

— Ами… — започна тя, като се опитваше да му каже, че не е толкова добре, колкото му се струва, но той я прекъсна, преди тя да може да продължи.

— Катрин, кои бяха тези мъже? — имаше такава трескавост в гласа му, че тя стисна здраво слушалката.

— Аз… аз не знам. Крадци. Натрапници. Те…

Той не я остави да довърши:

— Може ли да са работили за някого?

Тя не разбра:

— Какво?

Той попита нетърпеливо:

— Мислиш ли, че са духове?

Катрин премига, все още недоумяваща. След това разбра какво имаше предвид той: духове като част от Азбучния абревиатурен свят, в който и те се подвизаваха: ЦРУ, ФБР, НАСА, ДОД, НОРАД и поне още дузина такива. Духове, произнесено от Ед, означаваше тайни агенти. Тази мисъл накара сърцето й да забие лудо. Умът й започна да работи трескаво. Двама мъже в черно, високи и мускулести, дори когато я тормозеха…

Мравки полазиха по гърба й. Тя недоумяваше защо не се беше сетила сама за това.

— Не знам, може би…

— Проклятие! — тя можеше да чуе как той скърца със зъби. — Какво казаха? Какво направиха?

Стомахът й се сви на топка. Пулсът й се учести. Споменът за преживяния страх се върна с киселия привкус в устата й. Тя облиза устни.

— Казаха, че искат бижутата ми. След като не можах да им ги дам, те започнаха да ме бият, а после опитаха да ме убият. Зас-с-треляха Лиза.

— Кажи ми какво се случи. Започни отначало.

Тя пое дълбоко въздух и му разказа една съкратена версия. Откри, че не й се говори за това. Някои моменти, като например подробности от смъртта на Лиза, бяха прекалено болезнени, а споменът — пресен. Трябваше й време да осъзнае какво точно се беше случило, преди да го сподели с когото и да било.

— Взеха ли нещо? Какво взеха?

Напрежението, вибриращо в гласа му, подсили нейното нарастващо вълнение.

— Не знам. Не видях. Те бяха в килера… намериха сейфа. Ти никога… — „не си ми казвал, че има скрит сейф“, мислеше да каже тя, но той я прекъсна със залп от проклятия.

— Отвориха ли го? Взеха ли нещо? Какво взеха? — Ед изкрещя последните думи и това я накара да подскочи.

„Грубиян!“ Мисълта изскочи от съзнанието й неканена, изненадвайки я с безпристрастността си. Дали винаги крещи така? Най-лошото е, че тя не помнеше. Това, което знаеше със сигурност беше, че не иска да й крещят.

— Не знам — внезапната студенина, която усети, се предаде и на гласа й.

Колко пъти трябваше да го казва? Пръстите я боляха от стискането на слушалката и тя я премести в другата ръка, разпускайки схванатите си пръсти, докато продължаваше да говори.

— Какво имаше в крайна сметка в този сейф? Имаше ли бижута?

Тя го чу как вдиша дълбоко. В настъпилата тишина звукът отекна като изстрел.

— Да. Както и някои други неща. Ценности. Пари в брой. Нали знаеш…

Да, тя знаеше, знаеше, че той лъже. Усещаше го по гласа му. Равен и безизразен.

„Не му казвай.“ Предупреждението изскочи толкова ясно в главата й, сякаш някой го беше изрекъл на глас. Тя инстинктивно усети, че собствените й интереси ще бъдат най-добре защитени, ако се преструва, че вярва на всичко, което той каже.

— Отивам си вкъщи — каза той рязко, преди тя да успее да отговори. — И то колкото се може по-бързо. Междувременно ще изпратя няколко души при теб в болницата да те наглеждат. Когато те изпишат, те ще те заведат на безопасно място.

На безопасно място… Когато думите му потънаха в съзнанието й, сърцето й се сви. Това означаваше, освен ако не греши жестоко, че там, където е сега, не е безопасно.

— О! — отговори тя вяло и разбра, че само мисълта да се срещне с него на живо кара стомаха й да се изпълни с пеперуди. И то не мили пеперудки. Тревожни пеперуди. Уплашени пеперуди.

— Обичам те, бебчо! — каза той и затвори, преди тя да успее да каже нещо.

Катрин бавно отдалечи слушалката от ухото си. Пулсът й препускаше отново, а когато погледна ръката, с която държеше телефона, видя, че кокалчетата й бяха побелели от здравото стискане.

— Всичко наред ли е?

Тя беше забравила, че Дан присъстваше на разговора. Хвърли бърз поглед към него и видя, че той все още стоеше на няколко метра от нея до медицинската апаратура, но вече я гледаше открито, а тя се чудеше дали и изражението й е толкова объркано, колкото и мислите.

Той беше лекар. Тя се улови за тази мисъл като удавник за сламка. Би могла да му разкаже за белите петна в паметта си, за странното чувство на раздвоение, за това, колко особено се чувства; за Ед и за това, че не позна гласа му, за твърдата й убеденост, че трябва да направи каквото той казва, в противен случай последствията ще бъдат неприятни. Дан би могъл да й помогне, да й обясни някак си, да накара нещата да придобият смисъл за нея…

Преди да реши да му каже или не, забързано чукане на вратата я накара да подскочи и отложи временно решението й.

„О, Господи, това да не са вече хората на Ед?“ Мисълта накара кожата на врата й да настръхне. Дан също се намръщи и бързо погледна към вратата. Преди някой от двамата да отговори, бравата се завъртя и вратата се отвори рязко.

— Добро утро, мис Лоурънс — нелепо усмихната, млада чернокожа жена със зелена престилка вкара шумно в стаята метална количка. — Трябва само бързо да погледна… — погледът й падна на Дан, който се беше извърнал пак към Катрин и й правеше съзаклятнически физиономии. — Добрутро, докторе — тя подкара количката покрай леглото. Прехвърли вниманието си отново към Катрин и продължи мисълта си, сякаш никога не я беше прекъсвала — кръвното Ви. Може ли да ми дадете ръката си?

Дан поздрави бегло и промълви:

— До скоро — докато Катрин измъкваше ръката си изпод одеялото и я протягаше, а сестрата постави познатия черен пластмасов маншон над лакътя й, той вече беше излязъл.

— Спокойно, ще отнеме само една секунда — говореше сестрата, а Катрин безизразно следеше как лентата се пълни с въздух. „Спокойствие, каза си тя, няма такова.“ Да си отдъхне, дори и за момент, не беше на дневен ред. Мислите й бяха напълно объркани. Усещаше, че сърцето й бие по-силно от обикновено. Чувстваше се некомфортно, нервна, напрегната. Изплашена.

— Кръвното ви е малко височко — каза неодобрително сестрата, разви маншона и го пъхна обратно в калъфа. — Вие само си почивайте, ние пак ще го премерим. Скоро ще има закуска.

— Благодаря — каза Катрин и загледа как сестрата и количката се изнасят от стаята. Дори и през затворената врата тя чуваше приглушеното дрънчене на количката, която продължаваше обиколките си. Явно болницата се пробуждаше. Хора вървяха по коридорите. Чуваха се стъпки, гласове, смях. Викаха някого в спешното. Светлината около рамката на вратата на стаята й изглеждаше вече по-ярка, сякаш бяха светнали по-мощни крушки. И светлината зад спуснатите завеси беше по-силна. Вероятно зад защитните им гънки утрото настъпваше и слънцето си проправяше път по небето сантиметър по сантиметър. Дори бръмченето на климатика изглеждаше по-силно, сякаш той се напъваше да пребори настъпващата горещина на деня. „Денят, който аз съм щастлива да видя.“

Тази мисъл отново я изплаши. И я изпълни с неописуема тъга: за нея самата и за Лиза. Едната жива, другата мъртва. Защо, защо, защо?

Тя се опита да поразсъждава, да си събере мислите, да въведе някакъв ред в главата си. Но мислите й бягаха и образите, които тя опитваше да подреди в свързана картина, се топяха като захар в чаша кафе.

Отказала се за малко, тя напипа дистанционното и включи телевизора — той беше на канал Фокс новини — като се опита да последва съвета на сестрата и да се отпусне. Това обаче се оказа невъзможно. Мозъкът й беше в такова объркано състояние, че нищо от това, което водещите по телевизията казваха, не стигаше до нея. Леглото беше неудобно, одеялото — грубо, климатикът — прекалено усилен. Устата й пресъхваше, главата я болеше и не можеше да диша през носа си. А тя все още се чувстваше странно. Само така можеше да опише състоянието си.

Нещо не беше наред, тя не можеше да се отърве от това силно усещане. Нещо извън и независимо от факта, че Лиза е мъртва. Нещо… Господи, тя не знаеше точно какво, но нещо, което я разтърсваше отвътре, когато се опитваше да разбере какво е то.

Ед идва насам. Тази мисъл трябваше да я успокои, но тялото й говореше, независимо от съзнанието й: дишането й се учести, сърцето й заби по-бързо, мускулите й се свиха. „Не искам да го виждам.“ Тази увереност я учуди. Бяха ли се карали някога? Не че си спомняше, но… като се връщаше назад към взаимоотношенията си с Ед, тя откри, че те са невъзможни, както и всичко останало. Твърде много неща липсваха. Имаше някакъв скелет само с празни места между съществените факти, изпълнени с мъгляви образи, които тя въобще не можеше да свърже в едно цяло, колкото и да се опитваше.

Страх ме е! Тази мисъл обаче беше добре оформена в съзнанието й. А фактът, че тя си го помисли, още повече я изплаши. „Добре, каза си тя. Задръж така. Това е шок. Временно е. Просто дишай.“ Разбира се, беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи, при положение че носът й не функционираше, но все пак тя опита. „Вдишай, издишай, вдишай из…“

Бързи мъжки стъпки в коридора нарушиха концентрацията й. Дишането й премина в пръхтене. Като не обръщаше внимание на електрическата искра, която премина по нервите в носа й, тя замръзна, слушайки с нарастващо напрежение как те приближаваха. Но те отминаха и тя се отпусна облекчена. После започна отново упражненията с „Дишай…“.

След няколко минути трябваше да признае, че това си е жива загуба на въздух. Напрежението въобще не спадна. Вместо да се успокои от факта, че хората си вършат работата в болницата, тя откри, че се чувства значително притеснена от това. Кои бяха тези хора? Дали някои от тях не й мислеха злото. Това си беше чиста проба параноя и тя го знаеше, но не можеше да игнорира и тази възможност.

Раздвижи се неспокойно, смени позата си в опит да се почувства по-удобно и тогава пръстенът на ръката й привлече вниманието й. Сапфирът беше с големината на нокът. Яркият син камък заблестя, когато тя наклони ръка с любопитство към лампата: диамантите от двете страни заискриха. Той изглеждаше почти нереално величествен на ръката й — като нещо, което тя дори не можеше да си представи, че притежава — въпреки че и ръката й блестеше ярко. Гледайки надолу към дългите си слаби пръсти, към красивия маникюр на овалните нокти с перления розов лак, тя си помисли, че гледа нечия чужда ръка. Струваше й се невъзможно нейните ръце да са толкова меки и добре поддържани.

Докосна пръстена почти гальовно. Камъкът беше твърд и студен — а също голям и ценен. Очевидно много ценен. Беше го купила с пари от наследство. Споменът за това изскочи в съзнанието й с твърда увереност — твърда като парче самородно злато. Това я обнадежди, че мъглата в мозъка й е започнала да се разсейва, но тя не си спомни нищо повече. Нито името на магазина, от който го беше купила, нито самото купуване или каквото и да е друго, освен тези две незначителни подробности. Докато се ровеше безрезултатно в паметта си за нещо повече, тя тревожно въртеше пръстена около пръста си и спря едва когато осъзна нещо: пръстенът й беше голям, поне с един-два размера.

Гледайки с широко отворени очи пръстена си, Катрин усети, че диша бързо и накъсано. От това устата и гърлото й пресъхваха.

„Да не би да съм отслабнала напоследък?“ Тревогата й нарасна, когато разбра, че няма представа за това. Не беше ли ходила да дава пръстена си за стесняване? Или просто обича да носи бижутата по-хлабави? Всичко беше възможно. Плашеше я, че не знае отговора. Бързо вдигна ръце към диамантените обеци на ушите си: те бяха още там — големи и хладни, и скъпи. И те също не приличаха на нещо, което да й принадлежи.

Както си седеше и опипваше тежките камъни с размер и температура на замразен грах на фона на меката топлина на ушите й, в главата й се завъртяха образи от оная нощ като кадри от филм. Една кошмарна сянка, пълзяща в тъмната й спалня. Твърдо коляно в гърба й, а ръцете й вързани на кръста. Един глас, който все питаше: „Къде е?“ Двама мъже — високи, мускулести, облечени изцяло в черно, а лицата им скрити зад плетени маски…

Духове. Когато ги „видя“ отново в съзнанието си, тя се зачуди защо не беше разбрала веднага що за хора са. Мъжете, които бяха влезли в апартамента й, които бяха убили Лиза и опитали да убият нея, бяха в твърде добра форма, добре тренирани, твърде дисциплинирани. Приличаха на тайни агенти. Страхът е бил твърде голям и тя не е могла да събере две и две преди, но сега нещата си идваха на мястото.

Знаеше, че търсят бижута, безбожно скъпи бижута като ония, които носеше на снимката в „Поуст“, но не помнеше те да са го казвали.

Тогава откъде го знаеше? Добър въпрос. Лошото е, че единственият отговор, който й идваше в момента, беше: „Просто го знам!“

Мисълта, че знаеше неща, без да си спомня откъде, я хвърли в студена пот. „Това не е добре.“

Тя пусна ушите си и светлина обля отново пръстена. Съблазнителен син блясък привлече погледа й. Трябваше да признае, че въпреки това, което някак си „знаеше“, едно простичко чувство й подсказваше, че натрапниците не търсеха бижута. Ако търсеха бижута, този пръстен и тези обеци нямаше да им се изплъзнат от погледа. Следователно те са търсили нещо друго, нещо, за което са мислели, че е в оня скрит сейф, за който Ед не беше сметнал за необходимо да й спомене. За който той умишлено не й бе споменал. Сърцето й подскочи. Ед знаеше, че те не са търсили бижута. Той знаеше какво са търсили. Беше го усетила в гласа му.

Нов шум от стъпки в коридора я накара да поеме дълбоко въздух и да обърне бързо глава към вратата. Тя чакаше напрегната, беше като на тръни, но и тия стъпки отминаха.

Катрин се отпусна, после просто се излегна за момент и се замисли. Ясно усещаше препускането на пулса си, напрегнатостта в гръдния кош, топката в стомаха.

И двата пъти, когато й се счуха мъжки стъпки да приближават вратата й, тя беше заключила, че това са хората на Ед. Хората, които идваха да я наглеждат и накрая да я отведат със себе си.

Мозъкът й приемаше това, но тялото й не искаше.

Всеки път, когато неизбежната перспектива да бъде поставена под крилото на „хората“ на Ед се появяваше, тя стигаше почти до инфаркт.

Хммм. Може би тялото й искаше да й каже нещо.

Внезапното иззвъняване на телефона я накара почти да подскочи. Тя изпъна гръб, а рязкото движение разклати системата. Рязка, остра болка проряза гърдите й, главата й се завъртя и стаята неочаквано промени формата си. С тежко биещо сърце, трудно дишаща, тя гледаше втренчено разфокусирания телефон, сякаш той беше гърмяща змия, която дърпаше плячката си там до леглото й.

Едва след петото позвъняване тя дойде на себе си и вдигна телефона.

— Катрин? — този път позна гласа му: Ед. — Току-що разговарях със Старки. Той и Бенет са във фоайето на болницата и разговарят с две ченгета, които са питали на рецепцията за номера на твоята стая. Те са детективи и искат да те разпитат за всичко, станало оная нощ — настъпи много кратка пауза. Гласът му спадна с една октава. — Сама ли си?

— Да — това беше единственото, което можеше да изрече, без да промени издайнически гласа си. По някаква причина фактът, че неговите „хора“ са в сградата, опъна нервите й до безкрайност. И нямаше значение, че тя знаеше това. Катрин се смяташе за една от неговите хора. В края на краищата, той й беше началник, ментор, любовник.

Защо й стана толкова студено от тази мисъл?

— Добре, слушай: когато разговаряш с ченгетата, не искам да им казваш за онази, може би малко вътрешна работа. Няма нужда да довеждаме до знанието на Агенцията неща, с които можем и сами да се справим. Що се отнася до масовата публика, в това число и за ченгетата, случилото се е било влизане с взлом, което е завършило зле — просто и ясно. Търсили са бижута, за които са считали, че са в къщата. Нещата са излезли от контрол и приятелката ти е била убита. Разбра ли?

„О, да, схванах: искаш да излъжа полицията.“ Но тя не каза нищо на глас. И още веднъж онази силна жълта предупредителна светлина, която изглежда беше първичната й реакция на думите на Ед, светна отново, този път по-ярка от слънцето.

— Както кажеш — съгласи се тя. И не знаеше дали да се мрази, или да се поздрави за това, че успяваше да звучи толкова раболепно.

— Ето, това е моето момиче — той звучеше явно много доволен. — Впрочем сега, като си помисля, много е възможно онова влизане с взлом да е било и заради бижутата. Имаше няколко скъпоценни камъка в колекцията. Както и да е, ще кажа на Старки да ги отпрати, ако може. Но ако не може, ти се придържай към сценария с бижутата.

— Дадено.

— Аз заминавам — ще летя след час и ще се върна във Вашингтон късно тази вечер. Тогава ще дойда да те видя или утре сутринта най-късно.

— Добре.

— Обичам те, бебчо! — каза той и затвори, преди тя да успее да отговори.

Катрин нямаше какво друго да направи, освен да затвори бавно телефона. Тя се тресеше като желе при земетресение. Сърцето й биеше толкова силно, като че ли се удряше спираловидно о гръдния й кош. Кръвта бучеше в ушите й. Мускулите й се свиха, дишането й се учести и — тя разбра едва след като остави слушалката — ръката й затрепери.

Трябваше да измисли нещо. Бързо. Но това не беше толкова лесно, колкото изглеждаше. Мозъкът й не работеше на пълни обороти. Тя разбираше, че не може да разчита само на своята съобразителност. „Двама мъже се опитаха да ме убият снощи.“ Ето едно нещо, което знаеше със сигурност. Но кои бяха те — това не знаеше. Освен ако не са били духове. Професионалисти. Типове, които работят под прикритие. Като мъжете, които работят за Ед. Ед, който я караше да излъже полицията. Ед, който знаеше чудесно, че каквото и да са търсили крадците, то по дяволите, не е било бижута. Няма значение, че той сега се опитваше усилено да я убеди в противното.

Мисълта за Ед я накара да потрепери. Мисълта за неговите хора пък я накара да поиска да се пъхне под леглото и да се скрие там. Той говореше за Старки и Бенет, сякаш тя знаеше кои са те. Но тя не знаеше. Дори и понятие си нямаше.

Но този проблем можеше и да почака. Проблемът в момента беше, че те се качваха към нея сега. А инстинктите й казваха „Бягай!“