Карън Робърдс
Обсебена (3)

Глава 2

Приятелят й, Едуард Барнс, добре сложен, отлично изглеждащ, с предстоящ развод четиридесет и седемгодишен мъж, се намираше в Амстердам до вторник. Срещаха се от тринайсет месеца. От четири години й беше началник. И — о, да — беше ЗДО — заместник-директор по операциите в ЦРУ през две от тези години и я беше издигал, нея, своята асистентка, по йерархичната стълба заедно със себе си до ден-днешен, когато тя, Катрин Мари Лоурънс, известна в миналото купонджийка, беше едва ли не една от най-силните личности в ЦРУ.

Защото Ед проявяваше благосклонност към нея. Освен това съпругата му Шарън, с която бяха женени от двайсет години, се беше изнесла наскоро (след появата на оная проклета снимка във „Вашингтон поуст“) от луксозната им къща в района на посолството и Катрин вече притежаваше този мъж почти изцяло.

Като взе предвид, че Ед бе собственик на градската къща, в която тя живееше — без наем, доказателство за дълбоката им връзка — внезапно й се стори, че един скрит сейф не е чак толкова абсурдна идея.

При тази мисъл кръвта замръзна във вените й.

— Не знам нищо за това. Аз просто живея тук.

— Да! — сричката съдържаше сарказъм.

Той притисна острието до бузата й почти нежно. Когато почувства студения метал върху лицето си, Катрин спря да диша. Сърцето й заби лудо. За секунда ужасът я парализира. После осъзна, че това, което усещаше, беше слаб натиск, без жилване, без никаква болка. Той докосваше кожата й само с тъпата страна на острието. Все още нямаше намерение да я наранява.

— Моля те! — нещо стягаше гърлото й и тя не можеше да изтръгне други думи от него. Сърцето й туптеше. Стомахът й се беше свил на топка. Тя усещаше, че Лиза я наблюдава, забеляза пламъчето на уплаха в широко отворените й очи. Ужасът, обхванал приятелката й, беше почти осезаем. След това отчаяно, понеже знаеше, че е безполезно, Катрин добави:

— Моля те, не прави това. Моля те!

— Къде е сейфът?

Защо не й вярваше? Какво повече можеше да му каже? Ако се придържа към истината — че не знае нищо, че доколкото й беше известно, тук нямаше сейф — ще бъде наранена. Паниката се навиваше из вътрешностите й като змия. Да излъже ли, питаше се тя отчаяно. Но ако излъжеше — ако се престореше, че знае местонахождението на предполагаемия сейф, вдигнеше глава и посочеше, че той е някъде там — мъжът щеше да отиде да провери и беше въпрос на минути да открие, че тя лъже. Само при мисълта какво би могъл да й стори след това, й се зави свят.

Но пък дали щеше да е по-лошо от онова, което се канеше да прави с нея сега?

— Катрин? — гласът му беше толкова тих. Той почти шепнеше. Копринено, почти галещо, шептене. Обърна ножа и опря острието под скулите й. Тя задиша бързо. Желание да изпищи забълбука в гърлото й.

Тя не си позволи да го направи; тогава той със сигурност би я заклал.

Усещаше страха в устата си — кисел като оцет, но се насили да каже още нещо.

— Ако имаше сейф и аз знаех за него, не мислиш ли, че щях да ти кажа?

— Зависи колко ум имаш в главата си. Според мен не си много умна. В края на краищата, ти спиш с Ед Барнс.

Тя разбра, че ужасът затруднява трезвото й мислене. Каквото и да кажеше, каквото и да направеше, резултатът щеше да е същият. Той — те — нямаха намерение просто да си тръгнат. Смятаха да тормозят нея и Лиза, докато открият това, което търсят, или докато се убедят, че такова нещо не съществува, но дотогава и двете жени сигурно щяха да са мъртви. Тъй като беше събота, малко вероятно беше някой да ги потърси до понеделник, когато Катрин трябваше да купува неща за службата. Ако тя не вдигне телефона след неизбежните позвънявания от Агенцията, със сигурност ще изпратят някого, за да я потърси. Този някой ще позвъни на вратата, няма да може да влезе вътре и рано или късно ще се обади в полицията и накрая нейното и на Лиза тела ще бъдат намерени на мръсния под в кухнята. „Не, няма да позволя това да се случи“. Твърдата решимост скова тялото й и я накара да изскърца със зъби. Тя отказваше просто да лежи там и да чака смъртта.

Трябва да има изход. Трябва да го намери.

„Моля те, Господи, моля те…“

Облиза устни и погледна бързо към мъжа.

— Виж какво, имам пари в банката. Много пари.

Погледът му потъмня. Той се намръщи. „О, не!“ Тя вече знаеше, че той се кани да откаже, и побърза да допълни:

— Над сто хиляди долара. Ще ти ги дам. Всичките. Кредитната ми карта е в портмонето ми. Можем…

— Охооо, намерих го!

Екзалтираният вик я прекъсна по средата на изречението. Той идваше, доколкото тя можеше да прецени, от малкия кабинет, който заедно с хола, всекидневната, кухнята, входното антре и банята, съставляваха първия етаж на градската къща. „Го“, произнесено с такъв ликуващ тон от втория мъж, можеше да означава само едно: скрития сейф.

Очевидно той съществуваше, щом мъжът го беше намерил.

„Кой можеше да знае?“ — беше първата й светкавична реакция, последвана почти веднага от горещото: „Благодаря ти, Господи!“

Докато тя разсъждаваше върху обрата на нещата, ножът се отдръпна от лицето й. Преди секунда беше там, в следващата го нямаше.

Тя си отдъхна дълбоко и с облекчение.

„Ти си късметлийка, Катрин.“

Катрин знаеше, че това все още не беше спасение. В най-добрия случай беше просто отлагане на присъдата.

Сърцето й пропусна удар, когато погледът й срещна неговия за един мъчителен миг. Той беше леденостуден; нямаше жалост към нея сред мръсните му лескови дълбини. Ръката, която все още извиваше косата й, се отпусна.

Той се усмихна.

После внезапно удари главата й в пода. Носът и челото й се размазаха на плочките под тежестта на ръката му. Ударът беше толкова силен, че тя видя звезди.

— Ох! — изпъшкването се откъсна от собственото й гърло, осъзна тя, макар и неясно. От носа й шуртеше кръв: тя усещаше топлата струйка дори и в това състояние на замаяност.

Той пусна ръката й и се изправи на крака.

— Сега се връщам! — напусна кухнята с бързи стъпки, отекващи леко, докато пресичаше твърдия под. Когато стигна до всекидневната, звуците изчезнаха, приглушени от дебелия вълнен килим. Ако не бяха тези звуци, Катрин едва ли щеше да усети, че той излиза от стаята, поради замаяността от шока и болката. Със затворени очи, дишаща тежко и накъсано, лежеше, както я беше оставил — неподвижна, а от носа й още се стичаше кръв. Може би беше загубила съзнание, може би не, но за известно време почти нищо не виждаше, освен сивия облак, надвиснал над всичките й сетива. Нищо не чувстваше, освен собствената си борба да диша през съсирващата се кръв.

Катрин! — Беше като изпъшкване. Нещо я докосна, нещо топло, което бутна лявото й рамо и крака. Когато тя не отговори, допирът се повтори, този път по-осезаем. В него имаше нещо настойчиво.

Катрин отвори очи, макар и трудно. Устата й беше пълна с кръв, солена и гъста, а вкусът и лепкавостта я накараха да потръпне. Тя повдигна глава и се изплю. Кухнята плуваше пред погледа й, а тя веднага разбра от какво е кървавочервената локва на пода до главата й. Носът й… беше счупен? Все още кървеше, но вече не толкова силно.

Боли. О, Господи, как боли!

— Катрин!

Погледът й отново беше започнал да губи фокус.

Тя инстинктивно обърна глава по посока на хрипливия шепот и улови ярка жълта светлина с периферното си зрение. Нова вълна замаяност я обля и кухнята потъна в мъгла. Затрудняваше се да направи дори четвърт завъртане с глава. Очите й се разшириха от учудване. Невъзможно е това да е Лиза. Приятелката й сега лежеше до нея, обърната настрана, а облеченият й в жълта силонова дреха гръб беше на няколко инча от нараненото лице на Катрин. Отне й няколко секунди да разбере, че Лиза се беше претърколила, измъкнала, извила или беше направила нещо подобно, за да се придвижи по кухненския под и да се приближи до нея.

Погледите им се срещаха над Лизиното рамо.

— Освободи ръцете ми!

Слабите мургави ръце на Лиза с необичайно бледи пръсти сега, след като са били толкова дълго време здраво стегнати, се извиваха енергично под широката лента сиво тиксо, която свързваше здраво двете й китки. Катрин се намръщи леко, мигайки неразбиращо. Тогава Лиза се изви още един инч назад и вдигна вързаните си ръце пред лицето на Катрин.

— Моите ръце — изсъска Лиза.

Внезапно Катрин разбра: Лиза беше тази, която й е говорила преди. Трудно, не много ясно, но говореше. Тиксото на устата й се беше разхлабило. „Как?“ Катрин се зачуди, после реши, че няма значение. Правоъгълното парче сива лента беше още там, залепено за горната й устна и бузи, но тя можеше да движи долната си устна достатъчно, за да произнася свързани думи.

— Използвай зъбите си! — това беше един забързан шепот.

Катрин премига отново.

— Да използвам зъбите си? — повтори тя объркана.

— Шшшт. Да.

Катрин беше забравила, че трябва да шепне. Разбра грешката си веднага след като думите се изплъзнаха от устата й, дори преди лицето на Лиза да се изкриви страшно и петите й да се забият предупреждаващо в хълбока й. Лиза я наблюдаваше как потръпва и инстинктивно си отдръпва крака.

— За да махнеш тиксото. Използвай зъбите си.

Този път Катрин прошепна:

— Добре.

Но тя все още не можеше съвсем да осъзнае какво точно трябва да направи. А и носът я болеше, сякаш вилица се въртеше вътре и сякаш се целеше в центровете на болка в мозъка й. Главата й пулсираше, ушите й бучаха и всеки път, щом извърнеше дори и съвсем леко глава, нова вълна замаяност я заливаше. Лиза искаше от нея да махне тиксото й със зъби? Това не беше много добре премислено, но Катрин послушно наведе глава към ръцете на Лиза. Голяма грешка! Страшна болка премина зад очите й. Реалността се върна. Кухнята внезапно заблещука около нея като мираж в пустинята. Нищо наоколо не беше стабилно…

— Катрин!

Освен Лиза, чиито вързани ръце се движеха енергично надолу-нагоре зад гърба й. Лиза, чиито вързани пети я ритаха силно в хълбоците. Лиза, която я гледаше убийствено.

Лиза, която правеше всичко възможно да се измъкне от плашещата мъгла на безсъзнанието. Дори когато Катрин мислеше да се предаде.

— Катрин. Ти трябва да го направиш, разбираш ли? Разкъсай тиксото около китките ми със зъбите си.

Яростта на шепота пресече мъглата, надвиснала над съзнанието на Катрин, върна силата на мускулите й, а ръцете и краката й отново й се подчиняваха. Думите на Лиза най-после стигнаха до нея и Катрин отвори широко очи, пое дълбоко въздух и се опита да проясни съзнанието си. После, преди да успее да се помръдне, да отговори или да направи каквото и да било друго, силно изтрополяване откъм кабинета, последвано от грозни мъжки псувни, я накара да изтръпне.

— Ти го изтърва! — надигна се обвиняващ рев насред псувните. — Е, мамка му, той беше тежък.

Лиза, която тъкмо се канеше пак да ритне Катрин, замръзна с пети на няколко инча от хълбоците й.

Катрин също замря.

Страхът избута мъглата, защото едно прозрение избухна като бомба: те нямаха много време. Лошите бяха все още тук, само през една стая от тях. Можеха да се върнат за Лиза и нея всеки момент. Тя наистина не би искала да е тук, ако това стане.

— Направи го! — Лиза я ритна все пак.

Катрин се чувстваше все още зле, сякаш половината й мозък беше захарен памук, но вече ясно си спомняше какво беше станало, и съзнаваше, че животът и на двете е заложен на карта, така че другата половина от него, както и тя самата, бяха вече съвсем трезви.

Ако тя и Лиза не се измъкнат от тук скоро, ще умрат. Тази мисъл беше колкото проста, толкова и отрезвяваща.

— Да, добре — прошепна Катрин. Съсредоточаването й костваше болезнени усилия, но тя се справи. Задърпа тиксото около ръцете на Лиза със зъби, без да обръща внимание на парещата болка в носа си, когато съвсем случайно го допря до ръката на Лиза. Болката беше силна, толкова силна, че й се прииска да се отпусне неподвижно, да лежи дълго, дълго, докато тя утихне. Но смъртта е по-страшна. С тази мисъл Катрин забрави болката и се захвана отново с тиксото. Отчаянието беше родило ярост. Лиза се опитваше да държи ръцете си колкото може по-неподвижни, опънала ги силно назад, извивайки ги с цялата си мощ, за да помогне при най-лекото разкъсване.

Но такова все още нямаше. Независимо от упоритите усилия на Катрин тиксото оставаше непокътнато. То беше разтегливо, кисело, противно на вкус. Беше много трудно да направи каквото и да било с него. Тя продължи да удря носа си в ръката на Лиза. Болката, която следваше, би я обезкуражила при други обстоятелства. Носът й беше чувствителен като открит нерв. Той беше толкова наранен, че тя не можеше да диша през него; отваряше широко уста, за да поеме въздух. Почти беше сигурна, че е счупен.

Не че състоянието на носа й имаше кой знае какво значение при дадените обстоятелства. Те имаха съвсем малко време, като малко прозорче…

— Побързай! — дишаше тежко Лиза.

Стори й се, че са изминали часове. Дни. Седмици. Месеци. Но когато погледна часовника на микровълновата фурна, видя, че греши. Беше само един и петнайсет. Не й се вярваше, че са изминали само седем минути, откакто за последен път погледна тези светещи цифри.

Няма значение как се чувстваше, трябваше да продължи да дъвче тиксото.

— Не го прави! — изскърца със зъби един от лошите, но достатъчно високо, че Катрин да подскочи, сякаш е докоснала оголена жица.

— Имаш ли по-добра идея? — изръмжаха в отговор.

С туптящо сърце Катрин се отдръпна от тиксото, за да погледне нервно през рамо към вратата. Гласовете им звучаха толкова близо — ужасяващо близо. Тя все още виждаше само малка част от всекидневната: ъгълче от голямата маса със стъклен плот, част от преобърнатия стол със сива тапицерия и хромирани крака, картината, изобразяваща лилия във ваза, която лежеше захвърлена на килима. Слава богу, мъжете не се виждаха наоколо. По всяка вероятност те все още бяха в кабинета и очевидно нямаха представа какво се случва в кухнята. „О, господи, кога ли някой от тях ще реши да дойде да ни провери?“

По вените й премина ужас, сякаш течеше ледена вода, когато тя си даде неизбежния отговор: сигурно съвсем скоро.

— Бързай! — прошепна Лиза.

„А, да.“ Катрин си спомни какво трябва да прави и атакува тиксото с нова отчаяна настървеност. Сърцето й туптеше. Пулсът й препускаше. Стомахът й се сви на топка. Всеки момент някой от мъжете можеше да влезе в кухнята.

Тя вече не се съмняваше, че двете с Лиза ще умрат. В края на краищата, лошите бяха намерили сейфа и не се нуждаеха от която и да е от тях.

„Бързай. Бързай. Бързай.“ Сякаш цял хор пееше в мозъка й.

— Къде отиваш? — високият глас принадлежеше на лошия, който беше ударил главата й в пода. Въпреки че беше в прединфарктно състояние, Катрин го разпозна без колебание. Беше груб и наподобяваше уличния акцент на Ню Йорк или Ню Джърси. Той явно говореше на партньора си, който вече беше се отдалечил.

„О, Господи, къде е тоя?“ Сърцето й тракаше като автомобилно бутало. Напрегна всичките си сетива, за да го открие, но не можеше да определи местонахождението му; нищо не се чуваше, нямаше шум от стъпки, нямаше и други звуци.

„Моля те, моля те, само да не идва насам.“

Паниката й даде нови сили. Тя захапа тиксото с кучешките си зъби, дръпна рязко надолу. О, чудо на чудесата, лентата се разкъса. Да, моментът беше изключителен. Лиза също го усети. Катрин разбра това по триумфиращото стискане на пръстите й. Лентата се разкъса съвсем малко, но това им даде надежда и ги накара да повярват, че успехът не е чак толкова невъзможен. Тя се залепи за лентата като териер и не я пускаше въпреки металния вкус в устата й. А може би това беше вкусът на кръвта. Тя не знаеше, но и не я интересуваше.

„Мъжът може да влезе в кухнята само след секунда.“

Тя напъна мускули и с резки, кратки дръпвания караше лентата да изпуква всеки път. Лиза се опитваше да раздалечи ръцете си, докато Катрин продължаваше да разкъсва слой след слой от тиксото. Бавно, бавно, даже прекалено бавно, то поддаваше…

Лиза напъна ръце и внезапно китките й се освободиха. Докато Катрин пъшкаше с глава, облегната на плочките, очите им се срещнаха и в тях, за част от секундата, проблесна триумф. После Лиза разхлаби лентата, висяща на едната й китка, изви се, седна, махна лентата от устата си и се наведе, за да разкъса тиксото около глезените й.

Шумът от тоалетното казанче даде отговор на най-важния за момента въпрос — местонахождението на втория престъпник. Той беше в тоалетната в коридора. За половин сърдечен удар време Катрин се почувства по-добре, защото знаеше къде е той.

После се сети, че в следващия момент може да е в кухнята. Трябваше само да завие наляво и да измине около дванайсет крачки по коридора, откъдето се влизаше в кухнята само през един свод, нямаше дори врата, и той можеше да ги види още преди да стигне до тях.

Лиза се раздвижи и Катрин я наблюдаваше със сърце, стигнало чак до гърлото й, как се влачи по кухненския под. Катрин разбра накъде се е запътила едва когато Лиза се хвана за дръжката на чекмеджето с приборите и го дръпна. Лекото плъзване на ролковия механизъм отекна в ушите на Катрин и сърцето й затупка в отговор, докато тя поглеждаше към вратата. Дрънченето на приборите, докато Лиза ровеше вътре, я накара да подскочи и тя отново погледна към нея. След секунда Лиза вдигна ръка, в която триумфално държеше нащърбен нож за пържоли. Замахна с него и яростно разряза тиксото, стягащо глезените на краката й.

— Няма ли да ми помогнеш? — извика първият мъж. Катрин едва не си глътна езика, докато се оглеждаше наляво и надясно.

— Помислих, че трябва да ида да се погрижа за дамите — отговори партньорът му. Катрин спря да диша. Хвърли див поглед към Лиза тъкмо когато тя сваляше тиксото от глезените си. — Махни ми го от пътя.

„О, Господи, той идва да ни убие!“

По гласа му се познаваше, че е наблизо. Много близо. На няколко стъпки.

Паника скова тялото на Катрин. Тя цялата се обля в студена пот. Сърцето й биеше три пъти по-бързо. Тя срещна погледа на Лиза и отвори широко очи, защото приятелката й се изправи. Катрин осъзна, че Лиза вече е свободна, а тя не е.

Чуваше стъпките му, чуваше как приближава…

С нож в ръка, Лиза се втурна към нея, наведе се, сряза светкавично лентата около глезените й.

— Имаме достатъчно време за това — каза нетърпеливо първият мъж. — Ела тук и ми помогни.

Стъпките спряха за миг, един безкраен миг, после се отправиха в обратната посока.

— Ооох — Катрин чувстваше, че ще колабира от облекчение.

Ножът премина през тиксото около глезените й, сякаш то беше салфетка.

Когато хватката на тиксото се разхлаби, Катрин яростно раздалечи глезените си. Беше вече свободна.

— Хайде да изчезваме! — прошепна Лиза. Тя грабна ръката на Катрин точно над лакътя, изправи приятелката си на крака, като махаше тиксото от китките на ръцете й. То се разцепи и Катрин освободи ръцете си от лепкавия им затвор. Изправи се бързо на крака, но се почувства така, сякаш главата й ще експлодира. Болка като от нож я проряза там, където я бяха ударили, и тя се уплаши, че има счупено ребро. Иглички забоцкаха безкръвните й ръце, когато ги раздвижи. Вдишвайки жадно въздух, тя се опита да бяга и откри нещо страшно: краката й не искаха да я слушат. Замаяна и останала без сили, борейки се с внезапното прилошаване, се опита да помръдне — краката й тежаха, стъпалата й се кривяха, докато се влачеше след Лиза, която вече беше се отправила към другата страна на кухнята. Там се намираше тясно перално помещение и задната врата.

Лунната светлина се прокрадваше през не съвсем спуснатите щори на двата двойни прозореца зад пералнята и сушилнята. Жълтата светлина на уличната лампа на алеята отвъд малкия двор и редицата двойни гаражи блестеше в горната стъклена част на вратата и така те виждаха къде вървят, въпреки че в пералното помещение беше тъмно. Само на няколко стъпки от задната врата на стената беше поставен панел с размерите на калкулатор — охранителната система. Като стигна до вратата на тъмната стая секунди след Лиза, Катрин забеляза, че малката зелена лампичка блещукаше. Мисълта й не беше много ясна, тя съзнаваше това, но подозираше, че тази светлина показва, че системата още работи. Тогава защо алармата не се беше включила, когато натрапниците са влезли? Да не би да е забравила да я включи? Или ония са знаели кода? После реши, че това няма значение. Това, което имаше значение, беше, че паникбутонът отдолу на панела може би все още функционираше. Той беше свързан директно с полицейския участък. Тя трябваше само да го натисне и полицията щеше да е тук след минути. Но само ако работеше този бутон. Профучавайки през стаята след Лиза, тя зави леко и натисна силно бутона тъкмо когато Лиза стигна до вратата.

Това, което чу после, я накара да забрави за всичко друго на света, освен едно — да избяга незабавно. Бързи стъпки, минаващи през кухнята.

Те отекнаха като аларма в ушите й. В следващата секунда сърцето й заби лудо, стомахът й се сви, кръвта й стана на лед, очите й инстинктивно се извърнаха към светлия правоъгълник на вратата към кухнята.

За един ужасен миг нищо не се случи. Но после…

— Ей, къде са те? — в началото мъжът звучеше объркано, сякаш си мислеше, че просто не вижда пленничките си. След секунда разбра и изкрещя: — Те са избягали!

Бягството им беше разкрито.

— Шшшт! — този налудничав шепот дойде откъм Лиза, която се мъчеше да отвори вратата, като въртеше копчето, дърпаше го, но без резултат. Катрин я чу, защото се беше приближила до приятелката си. Лиза й хвърли недоумяващ поглед.

Не се отваря.

Полудяла от ужас, неразбираща нищо, освен необходимостта да се измъкне СЕГА, Катрин дръпна ръката на Лиза, грабна студеното метално копче, завъртя го, натисна го.

Напразно! Копчето се завъртя, но вратата не помръдна.

Тогава на Катрин й просветна: вратата имаше ключалка, която се отваряше само с ключ. Тя беше поставена, за да предотврати риска от влизане през прозорчето в горната част на вратата. Ключът за вратата в момента висеше на синя сатенена панделка на дъската за щипки до сушилнята.

Само на няколко фута от тук.

Тя го погледна и после подскочи да го вземе, точно в мига, когато силуетът на висок мъж се появи на вратата на пералното помещение.