Кристен Хигинс
Моят пръв и единствен (3)

Трета глава

Единадесет дни по-късно бях на път да подложа теорията си за изпепеляването на тест. Няма нужда да пояснявам, че не бях в добро настроение.

— Виж Томи, понякога сърцата ни се нуждаят от време, за да приемат онова, което главите ни вече знаят. — Потиснах въздишката си. Томи беше в офиса ми — единадесетата му визита за тази седмица, — и за пореден път обсъждаше дали постъпката на жена му бе наистина толкова лоша.

— Разбираемо е, нали? Млада е… и двамата сме млади…, а аз работя много, нали? Може би просто се е почувствала самотна. — Томи ме погледна от другата страна на бюрото. Подобното му на птиче лице бе озарено от надежда. Асистентът ми беше метър и деветдесет и кльощав като Икабод Крейн^[1]. Всъщност той си изглеждаше като жерав^[2]… дълги крака, гърбав нос, малка уста. Но въпреки това, някак си беше много сладък. Всички тези криви черти се съчетаваха добре заедно. Беше женен за Меги от седем месеца. Присъствах на сватбата им и уви, още от тогава си знаех, че дните им като семейство са преброени. Шесто чувство.

— Том — започнах аз, — приятелю, нека погледнем фактите. Не това, на което се надяваш, само фактите. — Изражението му беше безизразно и леко объркано. — Томи, изчукала е куриер на ФедЕкс. — Лично аз смятах Кевин от конкурентната компания за много по-сладък, но това вероятно нямаше значение в случая.

— Знам — отвърна той. — Но сигурно е имало причина. Може би просто трябва да й простя?

— Би могъл — потвърдих и погледнах тайничко часовника си. — Така е, всичко е възможно. — Но можеше ли човек наистина да прости и забрави, че половинката му се е боднала с друг? Сериозно? Как не. По дяволите, аз не бях кръшвала с никой и въпреки това Ник пак реши, че…

Прекъснах мисълта си на секундата. Не исках да си спомням за бившия ми съпруг повече, отколкото се налагаше. Ще го видя след… мамка му… около двадесет и четири часа.

Довечера с Денис щяхме да вземем ферибота до Бостън, за да хванем полета рано на следващата сутрин. Щяхме да кацнем в Денвър, да се прехвърлим на по-малък самолет и да се отправим към Калиспел, Монтана, което звучеше подозрително малко като площ. След което щяхме да наемем кола, за да отидем до Лейк Макдоналд Лодж, хотел в самия парк. Бъдещият ми зет Кристофър, с когото щяхме очевидно отново да се сродим, бе работил в Глейшър преди време, дори си спомням бегло, че Ник искаше да го посетим там.

— Та какво мислиш, че трябва да направя, Харпър? Искам да кажа, не мога да го превъзмогна и още я обичам. Чудя се дали аз не я подтикнах към това…

— Том, престани. Не бива да се обвиняваш. Тя преспа с куриера. Това не предвещава дълъг и щастлив брак. Съжалявам, че си наранен, наистина. Можеш да останеш с Маги, а можеш и всеки ден да затискаш топките си с вратата на колата. — Той стисна очи. — И в двата случая — продължих с по-нежен глас — само ще се нараниш повече. Искаше ми се да ти кажа нещо по-обнадеждаващо, но съм ти приятел и бракоразводен адвокат, така че няма да ти замазвам очите.

Той въздъхна отчаяно.

— Правилно. Благодаря ти, Харпър.

Напусна офиса ми приведен, като измърмори едно апатично здравей на Тио Бейнбрук, старши партньор в „Бейнбрук и Хауи“.

— Ето я и нея. Моята звезда. — Тио се облегна на вратата на офиса ми. Беше с розови панталони с апликации на сини китове и поло-блуза на бели и розови райета. — Харпър, само да имах десет адвокати като теб.

— За какво ще ме хвалиш този път, Тео? — усмихнах се насреща му.

— Беше права за сметката на Бетси Ерол на Кайманите. — Тио се разтанцува, като си тананикаше весело „We’re in the Money“^[3].

Усмихнах се… не защото в действителност щяха да ни платят повече, — което със сигурност щеше да се случи, — а защото Кевин Ерол беше един от онези типове, мърморещи Искам просто всичко да приключи, не ме е грижа за парите. Като негов адвокат, бе мое задължение да се уверя, че нямаше да го изръсят повече от необходимото. Той заслужаваше половината, особено след като бе изтърпял брак с опърничава жена като Бетси. Бетси имаше скрити фондове… а аз ги намерих. Е, открих ги с помощта на Дик Килпатрик, частния детектив на фирмата ни, Бог да го поживи.

— Това е чудесно, Тио. Трябва да тръгвам, обаче. Сватбата на сестра ми, ферибота до Бостън, забрави ли?

— А да, сватбата. Ако отиваш до там, посети и местния ни офис, да свършиш малко работа, преди да…

— Няма да стане, Тио. — Бейнбрук наистина имаха офиси в Бостън и за съжаление, Тио беше напълно сериозен. На него самия не му се бе налагало да практикува право от доста време, след като бе открил, че пионките могат да вършат работата, а той да има повече свободно време за голф.

— Да ти кажа ли с кого играя голф, Харпър? — попита той с искрящ поглед.

— Тайгър Уудс?

— Не, за съжаление, не.

— Хм… някой политик?

— Да. Мисли на едро, Харпър. Тайни афери, война, задръстени артерии.

— Този човек да не е бивш вицепрезидент, със склонност да стреля по приятелите си? — попитах аз.

Тио засия и ми намигна.

— Бинго!

— О! — отвърнах му. — Много впечатляващо.

Харесвах Тио, въпреки факта, че беше мързелив, имаше четири бивши съпруги и цвъкаше разни прякори по-често от чайка с разстройство. Беше мил шеф, особено с мен, след като работех повече от тримата адвокати в офиса ни в Мартас Винярд, взети заедно. Разводът ми бе едно от последните дела, което Тио бе поел лично. Докато чаках в офиса, трепереща като лист и гризяща нокти, нежният глас на Тио изрече спасителната фраза: Понякога сърцата ни се нуждаят от време да осъзнаят онова, което главите ни вече знаят. Той беше този, който ми показа, че бракоразводните адвокати бяха като пастири, които превеждаха замаяните и съкрушените през неравния терен на разбитите им надежди. Нае ме в секундата, в която завърших право — не съм работила на друго място, освен тук.

— Е, приятно прекарване в Монтана, Харпър — въздъхна Тео. — Риболовът с мухи там е страхотен. Искаш ли да ти заема такъмите си?

— Не, благодаря. Връщам се в понеделник. Няма да се застоявам.

— Пази се от мечките гризли. — Намигна ми и отиде да клюкари с Карол, злата и всевластна секретарка на фирмата.

Отговорих на няколко имейла, проверих календара за следващата седмица, подредих бюрото си. Загледах се в градината, която се виждаше от прозореца на офиса ми. Едгартаун беше най-шикозния град на острова. С големи и изискани къщи, павирани улички и гордо извисяващ се фар, районът бе внушителен и в същото време очарователен, точно какъвто бе и Тио на моменти. През зимата опустяваше, тъй като повечето от собствениците на къщи живееха другаде. През лятото беше толкова претъпкан, че отнемаше половин час, за да изминеш една миля с кола. Често, ако температурата беше над петнадесет градуса, ходех с колело на работа. Четиридесет и пет минути въртене на педалите беше чудесна възможност да потренирам малко.

Въздъхнах, тъй като вече нямаше с какво да се разсейвам. Така. Скоро щях да навърша тридесет и четири, възраст, която беше доста значима за мен. Нямах деца, нито съпруг или годеник. Утре щях да срещна бившия си съпруг и без съмнение щях да оголя раните от стари спомени, които бях погребала отдавна. Наред с което, щях да гледам как сестра ми се омъжва за човек, който едва познава. Супер забавно.

Като споменах за рани и спомени…

Много бавно отворих най-горното чекмедже на бюрото си, измъкнах малкото ключе, което беше залепено с тиксо за дъното и отключих най-долното чекмедже на шкафа от лявата ми страна.

Миналата година, на тридесет и третия ми рожден ден, наех частния детектив на фирмата по лични причини. След няма и половин ден, Дърк ми бе дал този плик.

Само като го гледах и ми прилошаваше. Но понеже не бях лигла го отворих лекичко и надникнах вътре. Град, щат, месторабота, местожителство. Нямаше никаква нужда да поглеждам думите отново. Бяха се отпечатали на мозъка ми.

Поколебах се, после пуснах плика обратно на мястото му.

Заета съм с други неща — казах си. — Ти не си едно от тях, съжалявам. — Затворих чекмеджето, заключих го и поставих ключа, обратно на мястото му.

Събрах си нещата, минах през приемната на офиса, махнах на Томи и му казах да не увесва нос, че ще преодолее всичко. Всички го правеха. Напомних на Карол, че няма да имам добър обхват там, където отивах и да не изпада в паника, ако не може да се свърже с мен.

— Да не би досега да съм се притеснявала някога, ако не съм могла да те чуя? Всъщност събират ли се цели двадесет минути, през които не си ми се обаждала? — отвърна тя намръщена. — Вземи си ваканция, Харпър. Остави ни на мира за малко.

— Ау. Това да не беше молба, да ти донеса рога от лос за сувенир?

— Би било мило.

Разклатих главата на миниатюрата на Дъстин Педориа^[4] на бюрото й.

— Надявам се Сокс да победят довечера — казах й.

— Гледа ли го снощи? Невероятно — отвърна тя и отрони оргазмена въздишка.

— Нали. — Бях изгледала повторението, някъде около два часа сутринта, докато се борех с безсънието. — Сега е толкова добър, но почакай само да го друсне пубертета.

Размечтаното изражение на Карол стана смъртоносно.

— Изчезвай.

— Чао тогава — усмихнах се аз.

Но точно преди да изляза се върнах, взех онзи плик от долното чекмедже, пъхнах го в чантата и се опитах да не мисля за него.

Отвън си поех дълбоко дъх. Училището бе започнало и повечето от туристите си бяха заминали, иначе щяха да се изсипват на талази покрай мен. Поглеждайки катедралата в долния край на улицата, реших да се отбия при отец Брус, преди да пришпоря Денис да се приготвя за пътуването.

В черквата беше тихо. Имаше и табела: Причастието за покаяние всеки четвъртък следобед от пет до седем часа. Вратичката на изповедалнята беше отворена. Влязох. Отец Брус седеше от другата страна и очевидно си подремваше.

— Благослови ме отче, защото съгреших — започнах аз. Винаги бях завиждала на приятелите ми католици, за този малък ритуал.

Отец Брус се стресна.

— Колко време мина от… о, Харпър, ти ли си. Много смешно, няма що.

— Как си?

— Добре съм, мила. Но времето е предназначено за онези, които търсят тайнството на покаянието.

— Не че са се наредили на опашка, отче.

Той въздъхна.

— Права си. Мога ли да направя нещо за теб, скъпа?

— Не, не съвсем. Просто винаги съм се чудила какво правиш тук.

— Плета.

— Така и предполагах.

Поседяхме мълчаливо. Черквите създаваха особено усещане с всички тези свещи, с цялото това опрощение, а и ухаеха приятно.

— Нещо тревожи ли те, мила? — попита отец Брус.

Не му отговорих.

— Като твой изповедник, съм обвързан със същата поверителност, каквато ти споделяш с клиентите си — добави той.

Погледнах към ръцете си.

— Е, тогава да, нещо ме мъчи. Ще се срещна с бившия си съпруг, когото не съм виждала от дванадесет години.

Също както Ким беше реагирала на тази новина, отец Брус изломоти:

— Била си омъжена?!?

— За кратко.

— Продължавай.

Свих рамене.

— Просто не се получи. Бяхме твърде млади и зелени, познатата история, скука. Сега сестра ми се омъжва за брат му. Доведената ми сестра — за неговия полубрат. Както и да е. — Изведнъж се почувствах неудобно и се изправих. — Е, аз тръгвам, трябва да взема Денис.

— Денис знае ли?

— За кое? Че съм била омъжена? Разбира се. Казах му миналата седмица.

— И това бе първия ви разговор по тази тема?

— Не е точно тема. По-скоро е факт. Нещо като: „Извадиха ми сливиците, когато бях на девет, омъжих се месец, след като завърших колежа и се разведохме още преди първата ни годишнина“.

— И виждала ли си съпруга си от тогава?

— Бивш съпруг. Не.

— Колко впечатляващо.

— Вие свещениците се имате за големи психолози.

— Ти си тази, която седи в изповедалнята, търсейки мъдростта ми под маската на любопитството.

Усмихнах се.

— Добре, печелиш този рунд. Съжалявам, че нямам време да постоя още малко, за да позлорадстваш, но трябва да тръгвам. Фериботът потегля след час. — Но не се помръднах.

Откакто сестра ми се обади, през мен сякаш преминаваше електричество и усещането изобщо не беше приятно. Чувствах се болна. Сякаш живеех близо до централното захранване и очаквах всеки момент да ми поставят ужасна диагноза. Сякаш адвокатът на ответника току-що ми бе съобщил за тайна банкова сметка и любовница във Вегас. Цели дванадесет години спомените за брака ми бяха заключени в сейф на дъното на мрачно кътче в душата ми. И сега на съдбата й бе хрумнало да ме срещне с Ник Лоури още веднъж, без мое съгласие.

— Ето. — Отец Брус извади нещо от джоба си и отвори вратата откъм неговата страна. Аз отворих моята и застанах до него. — Това е визитката ми. Номерът на телефона ми е на нея. Звънни ми, да разкажеш как са се развили нещата.

— Връщам се в понеделник — отвърнах аз. — Ще те черпя едно вместо това.

Той ми намигна.

— Обади се и се забавлявай. Поздрави сестра си от мен.

— Разбира се. — Ударих го нежно по рамото и си тръгнах. Чаткането на токчетата ми отекваше по плочките на пода.

 

 

Двадесет и два часа по-късно бях на ръба да удуша Денис с каишката на Коко и да оставя тялото му на лешоядите, хиените или каквото там се навърташе наоколо.

Да, да, по принцип пожелах сама да ме придружи. Никой няма да отиде на среща с бившия си сам, особено ако има за гадже мускулест пожарникар, който е събрал чертите на Джералд Бътлър и Джейк Джилиенхал. Но идеята доведете и гост беше по-добра във въображението ми, отколкото се оказа в реалността. Освен товаq мисълта че усещането щеше да е по-добро, ако Денис ме придружаваше като мой годеник, а не като гадже, продължаваше да изскача в ума ми. Но темата не бе повдигана след онази вечер, в която получих съдбовното обаждане от сестра ми. А и бях на път да го убия.

Да поясня. Препирахме се от момента, в който го заварих да се налива с бира и да зяпа повторение на първенството по бейзбол от 2004-та, вместо да стои до вратата с опакован багаж, както го бях помолила. Признавам, нещата бяха малко извън контрол след предложението ми за брак, и като казвам извън контрол визирам, че не сме го правили оттогава, което причиняваше проблеми от всякакъв род. Но само защото бях неспокойна, заради това че Уила се омъжваше, не означаваше, че бях забравила как Денис не бе особено въодушевен от мисълта да се ожени за мен. Което означаваше, разбира се, че няма да го огрее. Но ние все още бяхме заедно и когато го попитах дали ще дойде с мен в Монтана, той най-накрая се съгласи.

За нещастие, Денис, който имаше проблеми с гърба, получи спазъм, точно преди да напуснем мърлявия му апартамент. Съответно се наложи аз да натоваря багажа ни в колата, на ферибота, в таксито, оттам в хотела, после отново в таксито до летището, после от изход четири до изход тридесет и седем в Денвър, после от летището в Монтана до колата под наем. И не само багажа, но и Коко, която се беше свила в кафеза до плюшеното си зайче, лаптопа ми, чантата ми и самия Денис, който имаше склонност да се шляе. Към това добавете, че той успя да омае две стюардеси — хетеросексуална жена и хомосексуален мъж, — които му уредиха последното място в първа класа, заради болния му гръб, като ме заряза да седя притисната между жена от Флорида с наднормено тегло и намахано колежанче, което олигави рамото ми, докато спеше, без да се трогне от ударите ми с лакът, които му нанасях. О, и да, а сестра ми се омъжваше за непознат, баща ми, както изглежда, имаше проблеми в брака и в края на това пътуване към ада, ме очакваше бившият ми съпруг.

Леко бях напрегната, да.

Което ни доведе до сегашната ситуация. Стояхме на паркинга пред летището на Калиспел сити и се дърлехме като третокласници.

— Пич, аз ще карам — каза Денис. — Дай ми ключовете. — Той се протегна и засука тялото си, за да изпука гръбнак, което ме накара да потръпна.

— Аз ще карам, Денис. — Честно, шофирането щеше да ме разсее от това, което — и който — ме очакваше.

— Пич, хайде де!

— Спри да ме нарича така! — изкрещях. — Моля те, Денис! Не ми викай пич, става ли? Аз ще карам. Ти се губиш по пътя от вас до нас, Денис. На острова, на който си отраснал…

— Може би не се губя наистина — прекъсна ме той, необичайно раздразнен.

— … а ни чакат четиридесет мили, през осеяна с мечки гризли, пустош — продължих аз, като повишавах глас. — Така че, моля те, Денис. Може ли да тръгваме вече?

За разлика от него, Коко се подчини и скочи на седалката на шофьора. Наложи се да взема и нея, след като симулира, че я боли лапата, когато чу думата кучешка колиба и започна да куцука наоколо, докато не ме видя, че измъквам кафеза й за път. Това куче беше зъл гений. Седеше си доволна, душеше свежия монтански въздух, който беше необичайно чист. Нямаше нищо общо със соления вятър на Мартас Винярд, сутрин винаги напоен с миризмата на понички, или чесън и риба през останалите часове.

Осъзнавайки, че караниците няма да доведат до никъде си поех дълбоко дъх и се опитах да отпусна челюстта си.

— Скъпи, не искаме да закъснеем за вечеря, нали?

— Ужасно ме боли гърба — измрънка Денис. — Харп, може ли да ме масажираш малко?

Зачудих се за секунда дали отец Брус има светец покровител на търпението и казах:

— Денис, насред паркинга сме. Съжалявам, че те боли гърба, скъпи. Ще го разтрия после, но сега не мога да ти помогна. Може би по-късно в хотела, става ли? Моля те, Денис, ще се качиш ли в проклетата кола най-сетне?

С още един намръщен — и да, доста секси — поглед, той се качи в колата, мърморейки. Аз го последвах, а Коко скочи в скута ми. Тя обожаваше да върти волана.

Погледнах към Денис, въздъхнах и запалих колата.

— Съжалявам. Малко съм… напрегната, Ден — казах аз и си нагласих огледалото за обратно виждане.

— Предполагам, че и аз щях да бъда, ако ми предстоеше да срещна бившата си — отвърна той с разбираща усмивка. След което си спусна седалката и затвори очи.

Ако трябва да си призная, наоколо бе зашеметяващо. Планините се издигаха пред нас, на места бяха като със снежни кръпки или може би ледници. Наоколо се простираха сиви скали, които преминаваха в обширни борови гори. Дърветата вече се пременяха в есенни цветове. Облаци се разпростираха по синьото небе, което тук, изглежда, беше по-високо и много по-просторно по необяснима за мен причина. Неслучайно наричаха щата страната на Голямото небе. Никога не бях пътувала на запад… никога не си бях взимала истинска отпуска, ако трябва да съм честна. Само по няколко дни, от време на време, обикновено между конференции в големите градове. Това… това бе различно.

Тържественото чувство обзе и мен, и Коко. Дивите цветя покрай пътя цъфтяха, а ние се отдалечавахме бързо от град Калиспел. Изглежда Денис също бе поразен от природната красота, толкова различна от тази на острова ни… О не, той спеше. Типично.

Когато видях табелката Глейшър нешънъл парк, нещо сякаш ме стисна за гърлото. Гледала съм документални филми по телевизията, но изобщо не бях подготвена за красотата около мен… острите, скалисти планини, полята с разноцветни диви цветя и този въздух, толкова ароматен и чист. Бог да благослови Теди Рузвелт^[5]. Спрях пред входа и една жена от охраната на резервата отвори прозореца на кабинката си.

— Добре дошли в Глейшър нешънъл парк, госпожо — каза тя и щом видя Коко, добави: — Здрасти сладурче.

Платих и й благодарих, кимнах послушно при предупреждението й да се оглеждам за свлачища, тъй като последната буря вилняла доста свирепо и отпраших навътре в парка.

Пътят се изви през гората и излезе на по-открит терен. Дъхът ми спря. Отляво, земята се спускаше надолу, преминавайки в поле, покрито с висока, жълта трева, нашарена от сини, червени и розови диви цветя. Беше поразително красиво. След малко завих по Отправящият се към слънцето път… какво прекрасно име! Огромен, продълговат глетчер покриваше нащърбеното било отсреща.

Изведнъж гумите се хлъзнаха по ръба на пътя и завъртях рязко волана. Адреналинът ми се вдигна. Хондата под наем се върна в пътя. Малките крачета на Коко дращеха скута ми.

— Съжалявам, миличка — прошепнах веднага, щом изправих волана. — Загледах се в пейзажа.

Денис спеше необезпокояван. Погледнах часовника на таблото… да му се не види. Кога стана четири часа?! Мислех си, че до сега трябваше да сме пристигнали. Настъпих газта и почти веднага настигнах някаква кола пред нас.

Движеше се много бавно, въпреки че беше класически червен Форд Мустанг, създаден за високи скорости и кризата на средната възраст. Или за осемдесетгодишни жени, съдейки по това, как колата стоеше прикована от едната страна на пътя, като се движеше точно с тридесет мили в час. Нито повече, нито по-малко. Велико. Защо изобщо ще си купуваш Мустанг, ако смяташ да спазваш ограничението на скоростта? Това не проваляше ли целта на безсмисленото усилие да си млад отново и да се присмиваш на смъртта?

Не можех да видя шофьора, тъй като слънцето се отразяваше в задното стъкло на колата пред мен, но съдейки по начина, по който се влачехме, Йори сигурно беше на сто и три години, сляпа и вече беше измамила смъртта. Неведнъж.

Погледнах отново към часовника и въздъхнах. Всички сигурно вече бяха пристигнали в хотела… вилата, поправих се сама. Лейк Макдоналд Лодж, така се казваше мястото, където Кристофър бе работил като млад. Въпреки набързо скалъпената сватба, щастливата двойка очакваше сериозна бройка приятели. Според Бевърли, Крис все още бе близък с част от персонала на вилата и бе задействал връзките си, за да договори по-ниска цена, тъй като туристическия сезон бе приключил. Уила, която привличаше хора, както черен пуловер събира мъхчета, очакваше около тридесет госта.

След три телефонни обаждания, на сестра ми й просветна, че може би ме завладяваха някакви чувства от факта, че отново щях да се срещна с бившия си съпруг.

— Нямаш проблем с присъствието на Ник, нали? — попита тя. — Искам да кажа… знам, че между вас беше… напрегнато.

— О, добре съм — отвърнах й небрежно. — Това беше преди цяла вечност. Уила, скъпа… аз само се чудех, защо бързаш толкова. Знаеш, че виждам много нещастни…

Но сестра ми беше подготвена. Познавах я добре, разбира се… но и тя ме познаваше.

— Харпър, знам, че само ми мислиш доброто. Но не ти ли мина през главата, че този път може да съм права? Имай ми малко вяра. Не съм идиот.

Точно този аргумент ме накара да стисна зъби в отчаяние. Уила не беше идиот. Само дето някак си… беше глуповата. Наивно глупава, но глупава. Ако се опитах да й напомня за предишните бракове, или ако започнех със статистиката, щеше да ме парира с това, че е пораснала от тогава. Какво можех да й кажа в отговор на това? Не, не си пораснала, още си наивна като дете.

— Значи нямаш проблем с присъствието на Ник? Защото той ще бъде шафер на Крис, разбира се.

Естествено.

— Всичко е наред. — Значи си го виждала? Как изглежда? Попита ли за мен? Още ли ми е бесен? Женен ли е? Има ли деца? Още ли живее в града? Още ли е архитект? Дебел ли е? Оплешивял? Моля те…

Как, по дяволите, Уила се беше запознала с Кристофър, в крайна сметка? Ник замесен ли беше? Уила каза, че е срещнала случайно Кристофър в осеммилионен град и го е разпознала след дванадесет години.

Хайде бе, да не съм вчерашна.

Денис изсумтя в съня си и Коко го счете за покана. Скочи в скута и облиза ръката му, а той се усмихна, без да отвори очи и я погали. И аз се усмихнах, почти неохотно. Веществено доказателство номер едно, Ваша Светлост. Денис не само е физически привлекателен, а също така е и мил с животните. Насочих вниманието си отново към пътя. Ужас!

Настъпих спирачката, за да не се забия в червената кола пред мен.

— Исусе! — изкрещях и натиснах клаксона. Мустангът беше спрял точно по средата на пътя.

— Всичко наред ли е? — попита Денис сънено.

— Да. Съжалявам, скъпи. Някакъв идиот, който не бива да шофира. — Колата спря внезапно. Да, жената на входа ни бе предупредила за диви животни, но насреща не се виждаше нито елен, нито лос, нищо, което да обясни забавянето.

Денис се изправи, търкайки очи. Коко го ближеше по брадата, после показа муцунката си през прозореца, като душеше наоколо. Скимтеше и махаше с опашка.

— Харесва ли ти тук, миличко? — попитах домашния си любимец.

— Красиво е — отвърна Денис.

Червеният Мустанг не беше помръднал и на инч. Бяхме на остър завой и задминаването не беше желателно, не че виждах коли. Дали да не опитам? Отново натиснах клаксона. Нищо. Никакво гризли, никаква дива коза. Никакъв отговор.

— Хайде — простенах. Колкото по-скоро започнеше уикенда, толкова по-скоро щях да се върна към нормалния живот. Шофьорът не помръдваше. Инсулт? Сърдечен удар? Внезапен спомен от Гражданската война? Пак се облегнах на клаксона, уви, явно тези на хондите звучаха приятелски настроени. Как ми се искаше в момента, да карам стара трошка, детройтско производство.

— Хайде де, Флорънс! — изкрещях през прозореца. — Няма ли да потегляш?

Шофьорът пред мен протегна ръката си през прозореца и ми показа среден пръст.

Беше мъжка ръка… и пръст.

После вратата на колата се отвори и шофьорът излезе. Не беше нито жена, нито ветеран от Гражданската война. Ръцете ми се плъзнаха от волана.

Беше Ник.

Той свали слънчевите си очила и ме погледна. Въпреки че бях сигурна, че изражението ми не се беше променило, по-скоро бях като препарирана в момента, сърцето ми спря, устата ми пресъхна и краката ми омекнаха.

Ник. Той скръсти ръце, наклони глава и присви очи. Сърцето ми подскочи, сякаш бе ударено. Силен рев изпълни ушите ми.

Коко излая.

— Проблем ли има? — попита Денис.

— Ами… не. — Без други обяснения, изключих колата и излязох.

— Харпър! — извика Денис. — Не прави проблеми, пич.

Странно, как външно бях напълно спокойна, докато приближавах бившия си съпруг. Ти вече не си глупава хлапачка, напомних си хладно, но думите не значеха много. Не и когато горях отвътре.

— О, Ник, това си ти — казах аз и установих доволна, че гласът ми прозвуча почти нормално. — Очаквах стара жена, с перде на очите.

— А аз предположих, че си шофьор от Масачузетс, с проблеми с гнева. — Тонът му беше любезен, колкото моя. — Виждам, че един от нас е бил прав.

Беше остарял. Внезапно, в гърлото ми се появи буца. Разбира се, че е остарял, казах си. Ти също си. Мина доста време. Черната му коса беше посребрена на места и покрай очите му имаше леки бръчици. Тези трагични, тъмнокафяви цигански очи. Хладнокръвни и леко подозрителни. Беше по-слаб, лицето му изглеждаше уморено от грижи. По дрехите му веднага можеше да се каже, че е намахан нюйоркчанин… тъмни дънки, бяла риза, чиято кройка му придаваше изискан и лъскав вид…, всичко това, което някога искаше да бъде.

Дванадесет години. Ужасно дълго време и в същото време съвсем не достатъчно дълго.

После се усмихна с ослепителната си като светкавица усмивка, която помнех и която имаше все същия ефект. Топлина, електричество, светлина и вероятно нараняване или смърт. Останах доволна, че не бях свалила слънчевите си очила. Последното нещо, което исках, беше Ник да разбере, че все още може да ми въздейства. Само една пукнатина в бронята ми и Ник щеше да грабне чука или длетото и нямаше да се спре докато не я направи на пух и прах. Така беше едно време и съдейки по лудо препускащото ми сърце, нищо не се бе променило.

— Изглеждаш добре — каза той, като прозвуча почти изненадан.

— Ти също. — След това, като се надявах да отмести погледа си от мен, посочих с глава към Мустанга. — Виждам, че преминаваш през кризата на средната възраст.

— И ти така. — Той също вирна брадичка. О, Денис се приближаваше. Слава Богу. Прекалената мъжественост на гаджето ми някак си се смаляваше от факта, че държеше сравнително дребното ми куче с розова каишка и го галеше по главата, но все пак.

— Това опашчица ли е? — измърмори Ник.

— Той е пожарникар — вметнах без причина аз.

— Ама разбира се. Ако не това, то задължително щеше да е момчето, което поддържа басейна. — Ник се усмихна, щом Денис се приближи.

Преплетох ръката си с тази на гаджето ми.

— Денис, запознай се с Ник Лоури. Ник — Денис Костело.

— Приятно ми е, Денис.

— И на мен. — Здрависаха се. — И ти ли си тръгнал на сватба? — попита Денис.

— Да. — Ник повдигна вежда и ме погледна.

— Супер. Та, лично или служебно се познавате?

— Познаваме се библейски^[6] — отвърна Ник.

— Ник е бившия ми съпруг — намесих се малко остро аз. — Сигурна съм, че ти споменавах един-два пъти.

— А, да! — Денис ме погледна, после се обърна към Ник. — Та, ти защо спря?

— Наслаждавах се на гледката. — Ник посочи надолу.

На около триста ярда встрани от пътя, по нанадолнището на стръмната ливада, една черна мечка се тътреше бавно по брега на бистрата река. Спря, подуши вятъра, изправи се на задните си лапи, спусна се отново на четири крака и продължи. Коко изскимтя, убедена, че щеше да повали звяра.

— Пич, това куче ли е? — попита Денис. Аз затворих очи. Защо Денис не беше от яките и мълчаливи типове…

— Черна мечка — отвърна му Ник.

— Яко.

В защита на Денис искам да кажа, че мечката леко напомняше на огромен, черен нюфаундленд. След минута-две се скри във високата трева.

Двамата мъже се спогледнаха за пореден път.

— Значи ти си бившия — каза Денис.

— Да, и оживях, за да разказвам — потвърди Ник.

Денис се изсмя, но убийственият ми поглед му пресече удоволствието. Той погали Коко и леко ми напомни за Доктор Злобил^[7] и голата му котка. Ник само ме погледна с подигравателен поглед и лицето ми пламна. Откъснах поглед от него и го насочих към Денис.

— Скъпи, искаш ли да шофираш? — попитах ведро.

— Мислех, че ти не искаш да го правя — отвърна Денис.

Ник повдигна вежда многозначително.

— А искаш ли да караш сега? — попитах го аз, като не свалях усмивката от лицето си.

— Ъ… добре. Хайде Коко. — Името на кучето не подкрепяше хетеросексуалността на Денис и аз потиснах една въздишка, след като гаджето ми покорно се отправи към колата. Той се настани на шофьорското място, като позволи на Коко да седне в скута му и да постави лапи на волана.

Не помръднах.

— Чух, че си съгласен — обърнах се към Ник.

— А аз чувам, че ти не си. — Той ме погледна настойчиво. — Свали тези проклети слънчеви очила, Харпър.

Подчиних се с пресилена въздишка.

— Така по-добре ли е?

Не ми отговори, само се взираше в мен с циганските си очи. Аз отвърнах на погледа му. Деляха ни дванадесет години, кариера, прекарана в съда, гледайки двойки лъжливи идиоти… Не се бъзикай с мен, Ник. Той сякаш усети думите ми, тъй като рязко се извърна по посока на тромавата мечка.

— Да пием по нещо, по-късно? Заради младите?

Не оставай насаме с него.

Беше съвет, който често отправях към клиентите си. Ако се видехме насаме, само щеше да ми размъти мозъка. Щеше да е най-добре, ако обърканите ми чувства си останеха недокоснати. Имаше вероятност да ме накара да се съглася с неща, с които не бива.

Сложих обратно очилата си.

— Става. Във вилата ли ще отседнеш?

— Да.

Ник казваше да по един специфичен за него начин. Рязко, уверено и неимоверно секси, сякаш знаеше точно какво ще му кажеш и едва чакаше да ти потвърди. Бях забравила за това. По дяволите!

— Добре тогава — отвърнах аз. Гласът ми звучеше нормално. Добре. — Сигурна съм, че ще намерим бар или нещо подобно.

Чак след около две мили, докато седях в колата до Денис, сграбчила ръката му, бях способна да си поема нормално дъх. Онова електрическо жужене вече беше болезнено.

Това бе ужасна идея. Цялата ситуация беше сбъркана, сбъркана, сбъркана.