Кристен Хигинс
Моят пръв и единствен (1)

Първа глава

— Спри да се усмихваш. Всеки път, когато го правиш, умира по един ангел.

— Еха — отвърнах аз, — това беше добро попадение.

Негативно настроеният мъж седеше на бара и изглеждаше като излязъл от кофти кънтри парче — без жена, със счупен пикап и умряло куче. Горкият несретник.

— Слушай — казах му, — знам, че е тъжно, но често разводът е като евтаназия за умиращата връзка. — Потупах го по рамото и след това оправих поизкривената му яка. — Понякога сърцата ни имат нужда от време да приемат това, което главите ни вече знаят.

Свещеникът въздъхна.

— Чуйте я само какви нелепости приказва — каза той на бармана.

— Не е нелепо! Това е чудесен съвет — промълвих аз.

— Лоша си.

— О, Боже, приемаш го много по-тежко, отколкото очаквах.

— Така е. Положих толкова усилия, а ти връхлетя и съсипа всичко.

— Отче Брус! — Въздъхнах, преструвайки се на обидена. — Няма такова нещо. Поразена съм!

С добрия отец бяхме отседнали в Офшор Ейл, най-отбрания бар в Мартас Винярд^[1], закътано и очарователно местенце в Оук Блъфс, любимо както на местните, така и на туристите. Отец Брус, отколешен мой приятел и най-известен свещеник на католическата църква на Острова, можеше често да бъде открит тук.

— Стига отче — продължих аз, докато се настанявах на стола до него и си придърпвах полата, за да не го „озаря“ с бельото ми. — Всъщност ние с теб си приличаме доста. — Той изпъшка в отговор, което напълно пренебрегнах. — Превеждаме хората през трудните моменти в живота, напътстваме ги през минираното поле на чувствата. Ние сме гласа на разума, когато разумът е изгубен.

— Тъжното в ситуацията е, че тя си вярва, Мик. — Отецът се обърна отново към бармана.

Завъртях очи.

— Престани да се цупиш и ме почерпи едно.

— Бракът не е това, което беше — измърмори свещеникът. — Един бърбън за акулата до мен, Мик.

— Всъщност, само чаша Пелегрино. И, отче, ще се направя на ударена за прякора. — Усмихнах се широко. Разбира се, че бях акула. Всички добри бракоразводни адвокати са такива.

— Май загуби отново, отче? — каза барманът и добави резен лимон към газираната ми вода.

— Да не го обсъждаме, Мик. И без друго злорадства достатъчно.

— Няма такова нещо — възпротивих се аз и се пресегнах да преместя бирата на един от посетителите, която заплашваше да се катурне в скута на отец Б. — Не съм против брака, както скоро ще се увериш. Но в делото Старлинг срещу Старлинг и двамата са били обречени от деня, в който той е паднал на едно коляно. Както и всяка трета двойка.

Отец Брус затвори очи.

Въпреки разногласията ни по отношение на брака, с отец Б. бяхме стари дружки. Но днес Джо Старлинг, отдавнашен член на енорията на отец Брус, дойде в офиса ми, за да заведе дело за развод. Всъщност, до вратата ми се надпреварвали и двамата, но явно Джо бе победил. Той беше… я да видим… деветия енориаш за последните две години, който го правеше, въпреки усилията на свещеника да закърпва оръфаните им бракове.

— Може да променят решението си — предположи отец Брус. Изглеждаше толкова обнадежден, че се отказах да му напомня жестокия факт — нито един от клиентите ми не се бе върнал, за да оттегли иска си.

— Как върви всичко останало, отче? — попитах го. — Чух, че проповедта ти миналата седмица е била убиец. Онзи ден те видях да упражняваш спортно ходене. Значи новата ти сърдечна клапа работи чудесно.

— Така изглежда, Харпър. Така изглежда. — Той се усмихна. В края на краищата беше свещеник и нямаше начин да не ми прости. — Днес извърши ли доброто си дело?

Намръщих се.

— Не. Постъпих неразумно и само дарявах с красота. — Отец Брус, гледащ на душата ми като на лична мисия, ме бе предизвикал, по негови думи, да „компенсирам злото на професията си“, като извършвам поне едно случайно добро дело всеки ден. — Да, да — признах си. — Позволих на шестчленно семейство да мине пред мен в кафенето. Бебето им плачеше. Това брои ли се?

— Брои се — каза свещеникът. — Между другото, днес изглеждаш добре. Да не би да имаш среща с младия Денис?

Огледах се наоколо.

— Повече от среща, отче. — Потрепнах, когато Джон Карузо „без да иска, нарочно“ се блъсна в гърба ми и се престорих, че не съм чула епитета, който измърмори. Човек свиква с подобни брътвежи, когато е успял като мен. (Госпожа Карузо получи апартамента в Бек Бей и къщата, да не споменаваме изключително щедрата месечна издръжка.). — Днес е денят. Планувам да представя фактите, да изложа убедителен казус и да чакам решението, което не се съмнявам, че ще бъде в моя полза.

Отец Брус повдигна бялата си, рошава вежда.

— Колко романтично.

— Смятам, че отношението ми към романтиката е добре документирано, отче Б.

— Човек почти би съжалил младия Денис.

— Да, само че момчето само се докара до тук и ти много добре го знаеш.

— Нима?

— Моля те. — Чукнах чашата на отец Брус с моята и отпих. — За брака. За вълка говорим… ето го и него, подранил с цели четири минути. Чудесата никога няма да секнат.

Денис Патрик Костело, гаджето ми за последните две години беше… Представете си всяка фантазия, която някога сте имали за секси пожарникар. Мда, точно така. „Пир за окото“ едва ли би било достатъчно описание. Гъста черна коса, сини очи, типичните за ирландците румени страни. Метър осемдесет и осем. Плещи, които биха могли да понесат четиричленно семейство. Единственият недостатък в картинката бе мишата опашка… дълга, рахитична плитчица, към която Денис бе привързан до безобразие и която се опитвах упорито да пренебрегвам. Въпреки това, физическата красота и постоянната му непринуденост винаги ме караха да потрепвам от гордост. Нямаше човек на Острова, който да не харесва Денис, нямаше жена, която да не си забрави мисълта при усмивката му. И той бе мой.

Ден беше с Чък, неговия боен другар от пожарната станция в Мартас Винярд, който ме изгледа кисело по пътя си към най-отдалечения ъгъл на бара. Чък беше изневерил на милата си жена Констанс. И то неведнъж. Направи се на Тайгър Уудс^[2], като разкри четирите си връзки за шест години брачен живот. В резултат сега Чък живееше под наем в стаичка в разкривена къщурка от 60 кв.м. чак в Чапакуидик и трябваше всеки ден да се качва на ферибота, за да отиде на работа. Такава беше цената на греха.

— Здрасти, Чък! Как си? — попитах го. Той ме подмина, както обикновено. Не че имаше значение. Обърнах се към Денис. — Здрасти, скъпи! Виж се само, подранил си с четири минути.

Той се наведе и ме целуна по бузата.

— Здравей, прекрасна! — отвърна Денис. — Здравей и на теб, отче Б.

— Денис, успех синко. Ще прочета една молитва за теб.

— Благодаря, падре. — Очевидно без грам любопитство, защо свещеника би изявил желание да се моли за него, Денис ми се усмихна. — Умирам от глад. Ти гладна ли си?

— И още как. До скоро, отче Брус — казах аз и се спуснах от бар стола. Денис ме огледа похотливо, каквато беше и целта на роклята и болезнено високите ми токчета, които почти ми придаваха вид на уличница. Исках пълното му внимание и тъй като беше мъж, ако покажех малко повече от гърдите си, едва ли щеше да попречи на каузата ми.

Тази вечер щях да му предложа брак. Две години и половина с Денис ми бяха показали, че в него има солиден материал за съпруг. Добро сърце, постоянна работа, скромен, поддържаше силна връзка със семейството си, доста привлекателен. Сега или никога… бях почти на тридесет и четири, не можех да се мотая така и постоянно да съм нечие гадже. Бях човек, който съставя списъци и действа, а Денис, да е жив и здрав, се нуждаеше от напътствия.

Първа стъпка от плана… нахрани Денис, който се нуждаеше от ядене по-често и от пеленаче. Две бири също нямаше да навредят, тъй като, независимо че изглеждаше доста щастлив от връзката ни, още не бе споменал нищо за брак. Малко добро настроение би било от полза.

И така, половин час по-късно, с пинта бира „Офшор Нътбраун“ във вените му и огромен хамбургер със синьо сирене и бекон пред него, Денис ми разказваше за някакъв инцидент.

— Значи, опитвам се аз да изкъртя вратата на колата и изведнъж тя изхвърча, удря Чък в ташаците, а той: „Костело, задник такъв!“ и ние прихваме да се смеем. А бабата още си е в колата. О, човече, беше безценно.

Усмихнах се търпеливо. Пожарникарският хумор, поради липса на по-подходяща дума, в най-добрия случай беше груб. Въпреки това се изкисках и измърморих „Горкото създание“, имайки предвид заклещената в колата си възрастна жена, разбира се, докато яките мъже от пожарната в Мартас Винярд се потупваха и си разменяха шеги за тестиси. Колкото до Чък, знаех само, че така му се падаше.

— Шофьорът беше ли ранен лошо?

— Не. Нямаше и драскотина по нея. Не бихме се смели, ако беше обезглавена или нещо от сорта. — Той се ухили нагло, а аз отвърнах с усмивка.

— Радвам се да го чуя. Слушай, Ден. Трябва да поговорим.

При тези ужасяващи думи усмивката на Денис угасна. Премигвайки бързо, сякаш щях да го ударя в лицето, той сграбчи половинкилограмовия си хамбургер все едно да се предпази. Чиста защитна реакция на тялото, нещо, което наблюдавах често при половинките на клиентите ми. Най-добре да нападам. Скръстих прилежно ръце, наклоних глава и се усмихнах.

— Денис, мисля, че ни е време да преминем към следващото ниво. Заедно сме от доста време, имаме здрава връзка. След няколко седмици ще стана на тридесет и четири, следващата година ще попадна в групата на рисковата бременност, ако трябва да се изразя медицински, така че хайде да се оженим.

Денис се отдръпна назад изплашен. Да му се не види. Не прозвучах ужасно романтично, нали? Май трябваше да го представя по-сантиментално, вместо да изброявам факти. Така ми се пада, задето репетирах пред куче, вместо пред човек. Но пък от друга страна, нямаше нищо нередно в това да си прям… да изложиш аргументите си, така да се каже.

Гаджето ми отговори, като набута четвърт от гигантския хамбургер в устата си.

— Ммм-хъъм — каза той, сочейки към издутите си бузи.

Е, очаквах съпротива, разбира се. Денис беше мъж, а повечето мъже, с няколко изключения, не предлагаха брак, без да бъдат побутнати. А аз го бях правила неведнъж… преди три месеца се възхитих на годежния пръстен на една от братовчедките на Денис, казах му, че той би бил добър баща, споменах за желанието си да създам потомство… но до сега нищо. Предположих, че Ден има нужда от нещо по… очевидно. Ритник например. Нима повечето мъже не се нуждаеха от шут с добра засилка?

— Не се паникьосвай, скъпи — казах аз, докато той дъвчеше отчаяно. — Разбираме се чудесно. Прекарваме повечето нощи заедно, връзката ни е от две години, вече си на тридесет, знаеш, че искаш да имаш деца… време е. Не мислиш ли така? Знам, че аз го мисля. — Усмихнах се, за да му покажа, че сме от един отбор.

Денис преглътна. Прекрасното му, изсечено лице, сега беше бледо.

— Ъъ, слушай, пич — започна той. Аз се намръщих. Пич?!? Сериозно? Той забеляза. — Извинявай, пич — каза ми. — Имам предвид, Харпър. Извинявай. — Денис затвори уста, отвори я отново, поколеба се и отхапа още една гигантска хапка от хамбургера си.

Хубаво. Аз щях да говоря. Така беше по-добре.

— Нека да продължа, става ли, Ден? После и ти ще можеш да кажеш нещо. Ако все още искаш. — Усмихнах се и продължих да го гледам в очите, което беше трудно предвид факта, че погледът му блуждаеше обезумяло. Освен това по телевизията излъчваха играта на Ред Сокс, а Денис бе върл фен. — Ден, както знаеш целия ми ден минава в разправии с прецакани връзки. Виждам грешките, които правят хората и знам какво да избягвам. Нашата е страхотна. Наистина. Не можем да продължаваме така завинаги. И без друго повечето от нощите прекарваш у дома…

— Леглото ти е дяволски удобно — отвърна той откровено, тъпчейки пържени картофки в устата си. Предложи ми няколко, но аз поклатих глава в отказ. Салатата ми стигаше за тази вечер.

— Не, благодаря. Да се върнем на темата… — Наклоних се по-близо към него, като разкрих още от деколтето си. Очите му се изместиха в правилната посока, точно както кучето на Павлов би заточило лиги и аз се усмихнах. — Сексуалният ни живот определено е добър — продължих, припомняйки му за най-хубавите ни моменти. Жената от съседната маса, която се опитваше да убеди детето си да хапне от пържените миди, ме изгледа остро. Туристи. — Очевидно се привличаме, не мислиш ли?

— Гаранция. — Разтегна устата си в широка, доволна усмивка, която оставяше толкова жени безмълвни. Идеално. Вече мислеше с долната си глава, което определено щеше да помогне на каузата ми.

— Точно така, скъпи. Аз печеля изключително добре, ти имаш… ами, стабилна заплата. Ще си осигурим много удобен начин на живот, ще си направим красиви бебета и така нататък. Нека да го узаконим, а? — пресегнах се за чантата си и извадих черната кадифена кутийка. — Дори си избрах и пръстена, така че ще сме сигурни, че ще ми хареса.

Денис потрепна при вида на двукаратовия диамант.

Затворих очи за секунда.

— Аз платих за него, така че не се притеснявай. Виждаш ли? Не е чак толкова трудно, нали? — Пуснах му една от най-убедителните си, запазени за пред съда, усмивки, които казваха: Моля ви, Ваша чест, нека да прекратим със заобикалките и да приключваме.

Отец Брус и Боб Уикъм, управителят на църковния съвет, си проправиха път към съседното сепаре. Свещеникът ме погледна заговорнически, но аз не му обърнах внимание.

В този момент, Джоуди Пикеринг, гаджето на Денис от гимназията и сервитьорка тук, навря пищните си гърди в лицето му.

— Всичко наред ли е, Дени? — попита тя, като ме игнорира напълно и дари бъдещия ми годеник с хрисим, кравешки поглед.

— Хей Джоуди, к’во става? — каза Денис и се ухили, плъзвайки поглед по обширната гръдна обиколка и нагоре към лицето й. — Как е малчуганът?

— О, той е добре, Дени. Толкова мило, че се отби за играта онази вечер. Обожава те! А и знаеш, без баща наоколо, мисля, че Джей Ти наистина има нужда от…

— Ясно, Джоуди с „у“ — прекъснах я с любезна усмивка. — Имаш очарователен син и все още си на пазара. Денис обаче е с мен. А сега, ако си разкараш циците от лицето на гаджето ми, ще съм ти много благодарна.

Тя присви очи и се отдалечи наперено. Денис проследи с жален поглед оттеглянето й като удавник от Титаник, който гледа към отплаващата спасителна лодка. Преглътна и ме погледна.

— Слушай, Харп. Ти си… знаеш… страхотна и така нататък, но, ъм… е, ако нещо не е развалено, няма нужда да се поправя, нали? Искам да кажа, защо да променяме нещо хубаво? Не може ли само да продължаваме да се срещаме?

Отново напълно очаквана реакция. Изпънах се и наклоних главата си още малко.

— Денис — казах сериозно, като бях напълно наясно, че подобен род разговор, можеше никога да не свърши. — Вече не сме в гимназията. Не сме деца. Заедно сме от две години и половина. Следващия месец ставам на тридесет и четири. Не искам да се шляя безразборно. Ако няма да се женим, трябва да скъсаме. Така че… ако няма да акаш, ставай от гърнето, скъпи.

— Това беше прекрасно — измърмори отец Брус и отвори менюто си.

Отвърнах му с укорителен поглед и отново се обърнах към пожарникар Костело.

— Денис? Хайде да го направим.

Викът, който се понесе от бара, му даде време за кратка пауза, в която да си отдъхне. И двамата погледнахме натам. По телевизията няколко от играчите на Ред Сокс плюеха и се чешеха по чаталите. Нямаха ли Пи Ар отдел, по дяволите? Най-малкото, от което се нуждаеше Денис, беше още отвличане на вниманието.

Очевидно изборът на публично място за тази дискусия бе тактическа грешка. Първоначално си мислех, че ще ми е от полза… дори си представях как Денис крещи „Хей, ще се женим!“ и хората (дори и тези, които ме мразеха) ръкопляскат и се провикват одобрително.

Нямаше изгледи да се получи.

— Денис? — казах аз и стомахът леко ме присви. — Ще ми отговориш ли?

Той хвана салфетката и започна да я къса на парченца.

Тънкото острие на неувереността се заби в съзнанието ми. Денис обикновено се съгласяваше с моите планове. Да, аз бях тази, която бе поела контрола във връзката ни, но не беше ли това обичайно? Мъжете не плануваха сами нещата. Не организираха пикници, не предлагаха кратки пътувания до града или каквото и да е там. И макар думите му тази вечер да изразяваха неохота, действията му свидетелстваха за неизменност към споменатия принцип. Две години и половина прекарани в изключителна и взаимно задоволяваща връзка без нито един значителен скандал. Две години! Разбира се, че се бяхме запътили към брак. Той притежаваше всички необходими качества за съпруг… само се нуждаеше от леко поощряване, за да съзрее напълно.

Всъщност, точно тук до чинията си, вече имах списък, с който щях да му помогна по този въпрос. Трябваше да си намери втора работа, тъй като пожарникарите разполагаха с много свободно време и наистина нямаше нужда да играе Ексбокс чак толкова много (или да си сваля порно, което подозирах, че прави). Трябваше да се отърве от старото си Ел Камино модел 1988, което караше — с една зелена врата и всичко останало ръждясало — и да се качи на нещо, което да не го прави да изглежда като обеднял сводник. Да отреже мишата опашка, защото… моля ви се, това беше миша опашка?! И последно… да се премести при мен. Въпреки че прекарваше у нас по четири-пет нощи от седмицата, Денис все още живееше в апартамент над гаража на брат си, за който плащаше наем. А аз имах къща до брега с две спални.

Планувах да изчакам, докато се съгласи с предложението ми, след това да му покажа списъка и да го обсъдим.

Но той не приемаше.

Признавам, че бях малко объркана. Не изисквах много от Денис и го приемах такъв какъвто е — добро момче. Вярно, той все още беше като дете, но това не бе болка за умиране. Въпреки че не спадах към хората, които си падат по излиянията, обичах Денис. Кой не би? Родом от Острова също като мен, той беше обграден с приятели навсякъде — като се започнеше от момчетата, които работеха на ферибота, патрулите по пътя и се стигнеше до хората, които през лятото се мяркаха в пожарната от време на време.

Вярно, може би не беше най-големия интелектуалец на земята, но Денис бе с добро сърце и доста смел. Всъщност, преди няколко години, през втората си седмица като пожарникар, спаси три деца от горяща къща и се превърна в нещо като местната легенда. Като стана дума за деца, Денис беше много добър с тях. Идваше му отвътре, което аз изобщо не умеех, въпреки надеждата ми да имам собствени един ден. Денис обаче, се мяташе на пода и се търкаляше със седемте си племенници, които го обожаваха.

И — никой не можеше да отрече това — Денис ме харесваше. Честно, не мога да ви опиша, колко много от мъжете ме поглеждаха с изражение „а ла тестисите ми се спаружват“, когато научеха с какво се препитавам. Жените и те, сякаш бях позор за пола ни, само защото улеснявах края на скапаните бракове. Имаше доста хора, които с удоволствие пукаха гумите на колата ми, след като приемех да представлявам половинките им в съда. Наричали са ме кучка (че и по-лоши неща), лисвали са кафе в лицето ми, заплювали са ме, псували са ме, заплашвали и укорявали неведнъж.

Приемах го като комплимент. Да, наистина бях много добър бракоразводен адвокат. Дори и това да означаваше, че подтиквам по-голям от нормалния процент от населението да се сдобие с вуду кукла, с червена коса и прилепнал сив костюм, така да бъде. Всъщност, с Денис се запознах, когато разярена съпруга се натресе в колата ми и пожарникарите трябваше да разрежат ламарината, за да ме извадят (нямах наранявания, само бях възнаградена щедро за щетата, благодарение на съдия Бърджис, който си падаше по мен).

— Искаш ли да пием по бира? Свършвам след час — бе казал Денис тогава и по-разтърсена отколкото си позволих да ми проличи, се съгласих.

Той не изглеждаше уплашен от репутацията ми на мелачка на мъжко самочувствие. Не беше притеснен от солидната ми заплата, финансирана от анулирането на приказни мечти. Тъй че, да, Денис ме харесваше. Въпреки че не ахвах в захлас, когато се погледнех в огледалото, знаех, че съм привлекателна (доста и то, според някои), добре облечена, трудолюбива, успяла, умна, лоялна. Също така и забавна. Е, поне понякога. Добре де, имаше и такива, които не биха се съгласили с последното, но бях достатъчно забавна.

В крайна сметка си мислех, че можеше да сме много доволни един от друг. А удовлетворението беше извънредно подценявано.

Доколкото знам, бракът бе крехко птиче, изпълнено с надежда и на всеки три от едно оставаше само куп пера. Опитът ми сочеше, че това бяха предимно мила-караш-сърцето-ми-да-препуска-лудо типове, които често изгаряха на кладата на омразата и горчилката. Утеха, съжителство и реалистични очаквания… изобщо не звучаха толкова очарователно, колкото неугасваща страст, но бяха много по-ценни, отколкото повечето хора предполагаха.

Имаше още една причина, поради която исках да се обвържа с Денис. Скоро щях да навърша тридесет и четири и когато се случи, щях да съм на същата възраст, на която беше и майка ми, когато я видях за последно. Каквато и да бе причината, мисълта да съм (сама, рееща се) неомъжена на тази възраст… беше огромен провал. През последните няколко месеца, тази мисъл не ме оставяше на мира. На същата възраст. На същата възраст…

Денис мълчеше. Салфетката беше на конфети.

— Слушай, пич — каза той най-сетне. — Харп… ъъ, Харпър исках да кажа. Ъъъ, скъпа… значи, въпросът е, че…

В този момент от чантата ми се понесе приятния глас на Одри Хепбърн — „Муун ривър“, мелодията, която оповестяваше обаждане от сестра ми. Която, също като Одри беше красива, сладка и винаги се нуждаеше от закрила. Премести се в Ню Йорк наскоро и не се бяхме чували достатъчно често през последните няколко седмици.

— Няма ли да отговориш? — попита Денис припряно.

— Нямаш нищо против, нали? — отвърнах му. — Сестра ми е.

— Давай — каза той, на практика разтапяйки се от облекчение. — Не бързай. — Допи бирата си и отново се обърна към телевизора, за да погледа Ред Сокс.

Ах, ти сърцеразбивачо…

— Здрасти Уила!

— Харпър? Аз съм, Уила! — Въпреки че доведената ми сестра беше на двадесет и седем, гласът й бе запазил детската си напевност и звученето му винаги предизвикваше усмивка на лицето ми.

— Здрасти скъпа! Как е Голямата ябълка? Харесва ли ти?

— Страхотна е, но Харпър имам новина! Важна новина!

— Наистина ли? Намерила си си работа?

— Да, офис асистент съм, но това не е голямата новина. Готова ли си? Седнала ли си?

Хладно усещане за страх прониза коленете ми. Погледнах към Денис, който се бе съсредоточил върху бейзболната игра.

— Да… казвай.

— Ще се омъжвам!

Закрих устата си с ръка.

— Уила!

— Знам, знам, че те уплаших, и да, двамата се срещнахме само преди няколко седмици. Но това е карма, нали това беше думата? Напълно истинско. Харпър, никога преди това не съм се чувствала така. Никога!

Мамка му. Поех си дъх, задържах го за няколко секунди и издишах бавно.

— Мразя се, когато ми се налага да възпирам поривите ти Уила, но точно това бяха думите ти, когато се омъжи първия път, скъпа. И втория.

— О, престани! — каза тя през смях. — Ти си тотален убиец на ентусиазъм. Знаех си, че ще се шашнеш, но недей да се притесняваш. На двадесет и седем съм и знам какво правя. Обаждам ти се само, за да… о, Харпър, толкова съм щастлива! Наистина съм! Толкова много го обичам! Той мисли, че съм страхотна!

Затворих очи. Уила се омъжи за първия си съпруг на двадесет и две, само три седмици след като Раул излезе от затвора. Разводът последва след месец, когато той обра магазин за матраци (да, точно така, за матраци). Сдоби се със съпруг номер две, когато беше на двадесет и пет. Седем седмици след сватбата той разкри, че е гей. Уила беше единствената изненадана.

— Това е страхотно, скъпа. Звучи чудесно. Но… брак? Толкова скоро?

— Знам, знам. Но Харпър, много съм влюбена!

Толкова за поуките от живота.

— Да поизчакаш малко и размислиш, няма да ти навреди, Уилс. Това е всичко, което казвам.

— Не можеш ли да кажеш, че се радваш за мен, Харпър? Хайде! Мама тотално е изперкала!

Не се изненадах. Доведената ми майка Бевърли, с огромната, като разплетена кошница руса коса, живееше заради сватбите. Нямаше значение на кой бяха — на някой от семейството, от жълтата преса или от сапунките, които гледаше с благоговение.

— Струва ми се прибързано, само това исках да кажа, Уила.

Тя въздъхна.

— Знам. Но този път е различно. Сега е истинско.

— Ти се премести там преди два месеца, скъпа. Не искаш ли първо да се насладиш на града, да решиш какво точно искаш да работиш?

— Все още мога да го направя. Омъжвам се, няма да умирам.

Усетих напрежение в гласа на сестра ми и реших да обърна плочата.

— Точно така. Е, това е вълнуващо. Поздравления, скъпа! Ей, бих искала да ви направя огромна сватба тук във Винярд. Без съмнение всички хубави места са резервирани за тази есен, но следващото лято…

— Няма нужда, благодаря все пак, Харпър! Толкова си мила, но вече си намерихме място и никога няма да се сетиш къде.

— Къде? — попитах я.

— Глейшър нешънъл парк, ето къде! В Монтана!

— Еха. — Погледнах отново към Денис, но той още зяпаше в екрана над бара. — Хм… и кога ще бъде? — Дано поне да е не е твърде скоро.

— Няма по-хубаво време от настоящето — изчурулика тя. — Единадесети септември! Ти ще си ми шаферка, нали? Трябва да си ти!

— Единадесети септември ли, Уилс?

— О, я стига! Този ден има нужда от разведряване, не мислиш ли?

— Но това е след две седмици.

— Е и? Точният момент си е точен момент. Ще ми бъдеш ли шаферка, или не?

Отворих уста, после я затворих и прехапах език. Две седмици. Да му се не види. Само две седмици да отърва Уила от поредния катастрофален брак, или поне да я накарам да изчака и да опознае потенциалния си младоженец. Можех да го направя. Трябваше само да играя по свирката й.

— Да, разбира се, че ще ти бъда шаферка.

— Урааа! Благодаря ти, Харпър! Там ще е толкова красиво. Но слушай, още не съм ти казала най-хубавата част — допълни Уила.

Сърцето ми застина.

— Бременна ли си? — попитах спокойно. Щях да го понеса. Щях да помагам финансово за бебето, разбира се. Да платя за колежа. Да се уверя, че ще посещава училище.

— Не, не съм бременна. Чуй се само! Исках да кажа, че познаваш младоженеца.

— Нима?

— Аха! Светът наистина е много малък. Искаш ли да се опиташ да отгатнеш?

— Не. Просто ми кажи кой е.

— Името му започва с К.

Боже, на кой мъж от Манхатън името му ще започва с К?

— Аз… не знам. Предавам се.

— Кристофър. — Гласът на Уила бе самодоволен и преливаше от любов.

— Кой Кристофър?

— Кристофър Лоури!

Стоварих се назад в стола си и виното ми се разплиска застрашително.

— Лоури? — Едва не се задавих.

— Знам! Не е ли изумително? Ще се омъжвам за брата на бившия ти съпруг!