Луис Ламур
Укротяване на степта (7)

Шеста глава

Връщахме се около два дни. Кип беше много развълнуван.

— Оли ще позеленее като разбере кого си пречукал.

Хетрик се ядоса.

— Ти няма да му казваш, да не си обелил и дума за това.

— Защо не?

— Защото ще се „захване“ с момчето.

Кип се съгласи с неохота, но едва след като казах, че нямам желание да градя репутация на стрелец.

По време на пътя мислих. Бях убил още един човек… Преди време Логан ми беше спасил живота, иначе сега и аз щях…

Лиза излезе да ни посрещне. Беше много развълнувана.

Явно е разбрала какво се беше случило, защото започна да се навърта около мен. Но не казваше нищо.

Една вечер показах на семейство Хетрик снимката на мама.

Била е хубава жена. Снимала се е двадесетгодишна. Майката на Лиза гледаше снимката, замислена.

— Знаеш ли нещо за семейството й?

— Не, знам само, че родителите й са щели да я застрелят за това, че се е омъжила за татко. Татко не е имал достатъчно пари. Но са били щастливи…

— Тази рокля… била е скъпа.

Не разбирах от тоалети. Роклята ми изглеждаше като най-обикновена дреха. Жените разбираха от тия неща.

Често си говорехме с Лиза. Хубаво ми беше да се разхождам с нея. Споделяхме мечтите си. Казвахме си къде искаме да отидем. И двамата имахме желание да сме богати, въпреки че аз не отделях толкова голямо значение на тези неща.

Два пъти ходих до града. Веднъж срещнах Оли Бардит.

— Обяздваш конете на Хетрик?

— Да.

— Разбрах, че си изгубил няколко.

— Намерих ги.

— Някакви неприятности?

— Нищо особено.

— Късметлия си бил. Райс Уилър се навърта наоколо сега.

Лиза, която беше с мен, го апострофира.

— Повече не се навърта.

По пътя й казах, че не е трябвало да казва това.

— Не ме интересува. Той не ми е симпатичен.

Интересно ми беше да научавам нови неща за живота. Осъзнах, че не само с търсене на злато и отваряне на кръчми може да се живее. Хетрик развиваше своето ранчо — малко по малко. Имаше прекрасни животни. Бизнесът, с който се бе захванал, беше перспективен, надежден, сигурен.

Но Хетрик нямаше повече нужда от мен. Бях обяздил конете му. Време беше да се замисля за моето място под слънцето. Мечтаех да си имам ранчо… Та, когато отидох при Хетрик, му казах.

— Свърших си работата.

Той отвори едно чекмедже и извади пачка пари. Плати ми договорената сума. Не отчиташе разноските, които бях правил от собствените си пари до този момент. Получих чисто седемдесет долара. Все още не бях пипал четиридесетте долара от татко — те стояха зашити в колана на карабината ми.

— Бих желал да останеш при нас, синко, но сам виждаш, няма работа.

— Да, знам.

— Идвай от време на време да ни виждаш, Рей. Имаш ли планове?

— Ами… мисля да отида малко за злато… не смятам цял живот да яздя безцелно… Имам идея един ден да се захвана с мое собствено ранчо.

— Да, това е умно… Синко, бъди внимателен. Кип се беше натряскал по-миналата нощ и Оли Бардит изкопчи цялата история от него. Той вече знае, че си убил Райс Уилър.

— Съжалявам.

— И аз. Лиза каза, че се е изтървала пред него…

— А, нищо не беше. Не я обвинявам.

— Но това е било първата информация за него. Трябва да внимаваш. Рей, трябва да го наблюдаваш, той е изкусен стрелец…

— Добре, сър. Но аз не възнамерявам повече да оставам тук.

На следващата сутрин, след закуска, си тръгнах. Лиза не дойде да се сбогува с мен, но я дочух от съседната стая. Сякаш плачеше. Усетих, че и на мен ми се плаче.

Докато се отдалечавах, тя изскочи навън и започна да ми маха. Точно когато щях вече да „изчезна“ в далечината.

Имах тридесет мили до Уилоу Крийк. Стигнах бързо. Намерих си местенце и започнах да търся злато. Никога не го бях правил, но знаех някои неща от Логан.

Работата беше тежка и аз се чувствах ужасно самотен. Първо трябваше добре да почистя цялото място. След двуседмичен къртовски труд, бях „извадил“ около деветдесет долара.

Не беше много, но в сравнение с пасенето на крави, бе добре. Но ми бе много тежко, по-тежко дори, отколкото в планините преди. Пък и не можех да забравя Лиза. Непрекъснато мислех за нея. Не можех да не си представям прекрасните й очи, смехът й, усмивката й…

През следващата седмица направих „удар“ — двеста долара за двадесет минути!

Много трудоемко беше отделянето на златото от черния пясък. Затова на два пъти през следващата седмица се придвижвах нагоре по реката.

Храната ми привърши бързо, но убих един елен. Няколко пъти хващах риба. Дивият живот беше вече част от мен.

Никой не се мяркаше насам. Само веднъж дойдоха двама юти. Дадох им кафе. На тръгване те ми показаха едно място, където намерих много злато. Местенцето беше скътано и там имаше няколко глави от стрели. Може би отпреди двадесетина години, когато това е било индианска земя. Бях „направил“ двадесет долара за няколко минути…

Все още не бях богат, но имах повече пари от когато и да е. Накрая на тази седмица реших да отида до града.

Старата черна шапка беше още на главата ми и носех кожи. Не бях забравил предупреждението на Хетрик. Затова, като наближих града, заредих своята стара Шоук & Макланахан.

И ето, че срещата с Оли Бардит не закъсня. Докато продавах златото, той се появи. Тъкмо ми плащаха — четиристотин шестдесет и два долара. Имах останали още петдесет от заплатата на Хетрик. Оли Бардит се обърна към мен.

— Добра работа.

— Не е лошо.

— И така, ти си убил Райс Уилър?

— Ммм…

— Значи това си ми намеквал тогава! Че е трябвало да съм чувал за теб!

Аз повдигнах рамене.

Той ме гледаше, докато се качвах на коня си. Не спря да ме гледа и след това, докато яздих към Хетрик. Усещах погледа му. Бях купил панделка за Лиза от сергиите. Носех й и късче злато.

Тя излезе на портата да ме посрещне. Беше забелязала Олд Блу отдалеч. Родителите й също излязоха. Сякаш за първи път някой се радваше да ме види. През по-голямата част от живота си бях сред непознати…

Радвах се, че бях тук отново, че виждах конете. Един жребец — Апалоса, ме последва с нескрита радост, карайки Олд Блу да ревнува.

С Хетрик говорихме за мен, за конете. По едно време той внезапно ме попита:

— Срещна ли Оли Бардит?

— Да.

— Закачи ли те?

— Не.

— Той искаше да купи кон от мен, но аз не му продадох, защото видях как се отнася към собствените си коне.

Хареса ми да чуя това, но се почувствах обезпокоен. Не бих искал някое от „моите“ кончета да отиде в ръцете на Оли Бардит. Безпокоях се обаче, за Хетрик — сигурен бях, че не се беше поколебал да каже на Бардит какво мисли.

Беше прекрасно в къщата. Госпожа Хетрик наистина поддържаше дома с вкус. След като се оправих, аз седнах на масата за вечеря. Това беше, може би, най-прекрасната вечеря през живота ми.

Кип дойде да ме види. Беше много впечатлен от това, че бях донесъл доста злато. Аз знаех, обаче, че човек като него би бил впечатлен от златото, а не от работата. Но, както и да е, поговорихме си хубаво. Имах усещането, че Хетрикови не биха се отнасяли толкова добре и към свой собствен син. Кип каза убедено:

— Този Оли Бардит, аз не мисля, че е от твоята класа. Е да, бърз е, но ти си по-бърз.

Хетрик се ядоса — беше яростен. Той не обичаше да се обсъждат схватки между стрелци, кой кого застрелял и други неща от този сорт. Но Кип, сякаш само натам клонеше и искаше, като че ли да се „наслади“ на още някоя схватка, като тези между известни стрелци, като Клей Елисън, Бил Лонгли, Джон Бул. Кип продължаваше:

— Ти би се справил с всеки от тях. Бих желал да те видя срещу Хардин…

Госпожа Хетрик скочи.

— Защо, Кип?! Човек би си помислил, че ти искаш да видиш убийство!

— Не, не… не е това. Просто… е, да… не знам. Просто искам да видя кой е най-добрият.

Тези приказки ме тревожиха. Имаше не един случай, когато такива дрънкания бяха предизвикали схватка…

Не беше само Кип. Чувал съм и други приказки. Хората се чудеха кой ще спечели — Оли Бардит или аз. Тази мисъл ги вълнуваше.

Може би някой си мислеха, че колкото по-скоро дойде тази „така очаквана престрелка“, толкова по-добре.

Беше ли той по-добър от мен?! Не ми пукаше от това, просто исках да живея…

Някой път дори и благи хора се случваше да ме предупреждават. Те не си даваха сметка, че дори и тези дребни неща хвърляха дърва в огъня. Реших, че колкото по-бързо се махна от града, толкова по-добре.

— Отивам си. Ще яздя на изток, към Сент Луис, Канзас…

Госпожа Хетрик ме попита:

— Смяташ ли да потърсиш роднините си?

— Може би не. Те никога не са се интересували от мен.

— Не можеш да бъдеш сигурен, Рей. Може да мислят, че си умрял…

— Но те така са се отнесли с мама!

— Може би сега съжаляват. Понякога хората грешат, Рей.

Твърдо бях решил да се махам. Не ми се слушаше повече за Оли Бардит.

Олд Блу имаше нужда от по-спокоен живот, защото вече беше възрастен. Щях да го оставя на Хетрик. Исках Лиза да се разхожда с него… Не бих го оставил на никой друг. Само на Лиза. Щях да взема един от жребците на Хетрик.

Развидели се. Започнах да се приготвям. Когато излязохме с Хетрик, видяхме, че Оли Бардит стои на улицата.

— Напускаш?

— Отивам на изток. Искам да видя как е и там.

— По-добре се пази в гората, защото там ядат малки момченца.

Обзе ме бяс. Тоя гад…

— Ти гладен ли си?

Тази реплика го изненада. Не я хареса. Бяхме много близо един до друг. Аз се опнах като струна. Може би не трябваше да го правя. Повторих:

— Ти гладен ли си? Ти искаш да изядеш това малко момченце?

Лицето му посивя. Не го беше страх. Знаех, че въобще не го беше страх. В тази ситуация никой не би спечелил, ако започнеше престрелка. Бяхме толкова близко… Корем до корем. Оли Бардит не се страхуваше — той просто искаше да спечели. Разбира се, беше предпазлив — не искаше да се окаже застрелян. Ако бях помислил спокойно, сигурно не бих действал така. Но в този момент бях яростен.

— Хайде, нека видим.

Сивите му очи бяха ужасни. Той така ме мразеше… Искаше да ме убие. Но той се засмя, сякаш да прикрие всичко това.

— Не си ме разбрал, момче. Само се шегувах.

Той не се шегуваше, просто изчакваше удобен момент.

— Добре. Няма проблеми.

И така аз тръгнах.

Може би, все пак, щях да потърся роднините си.

Обърнах се назад. Все още виждах Оли Бардит. Но Хетрик не се виждаше.

Но някакво подозрение или просто мисъл, се въртеше непрекъснато в главата ми. Казах си: „Ще се срещнем отново, Оли Бардит. Басирам се“.

Това би бил последният миг… за един от двама ни.