Луис Ламур
Укротяване на степта (4)

Трета глава

Вторият ден беше различен. Сутринта дойде и тръгнахме. Яздихме бързо и през това време Логан ми обясняваше важни неща — никога не говореше празни приказки.

— Когато дебнеш лос, помни, че можеш да го доближаваш, докато пасе и е с наведена глава. Точно преди да повдигне глава, трябва да спреш да се движиш — или остани неподвижен, или леко се наведи, докато отново започне да пасе.

— Индианците се опушват с пелин, за да изчезне мириса на човешко тяло, когато ходят на лов. Може и с мента или други ароматни растения.

Бяхме няколко мили пред кервана. Озовахме се в горичка с трепетлики. Кога бях виждал някъде да расте трепетлика? Виждал съм само единични растения, но те сякаш бяха не разлистили се и ми приличаха на стъбла и нищо друго.

Логан слезе от коня си. Аз го последвах. Той се отдалечи на около петдесет фута от трепетликата.

— Вземи си оръжието и го дръж ниско.

Той се обърна към стройната млада трепетлика и извади собственото си оръжие.

— Сега вдигни оръжието до нивото на стъблото на трепетликата. Продължи да го повдигаш, докато стигне рамото ти.

След като направих това няколко пъти, Логан ме накара да зареждам и изпразвам карабината. Работехме повече от час. Вдигах и вдигах това тежко оръжие и се взирах в цевта… След това вдигах карабината почти от земята до нивото на очите ми, и винаги, взирайки се в цевта и близо до стъблото на трепетликата. Не бях правил това и няколко минути, когато Логан ме накара да щраквам при достигане на положение за стрелба.

— Всеки ден ще се упражняваш така. Всеки ден ще идваме тук.

— Ще ме научиш ли да стрелям светкавично?

Това беше нещо, което много исках да науча. Бях чувал за Джак Слейд и други мъже, много добри в тази област.

— Не все още. Първо се научи да използваш оръжието. Останалото не е нищо друго, а поразяване на целта, която си избрал. Научи се да правиш първо точно прицелване и при следващите изстрели няма да се прицелваш отново.

Логан ме учеше, докато стрелям, да гледам не оръжието, а това, в което се целех, да окачвам кобура така, че ръката естествено да достига спусъка.

— Човек не използва своето оръжие, ако не му се налага. Не си търси белята. Някой път, ако изчакаш, ще получиш по-добра позиция в следващ момент. Оръжието е инструмент, който трябва да е до теб, когато имаш нужда от него — само тогава.

Отвъд планината имаше пустиня, в чието начало напуснахме кервана. Мери Тейтъм ме погледна.

— Отиваме към Калифорния, Рей. Ако искаш да продължиш с нас, си добре дошъл.

— Друг път, мадам. Ще яздя на юг с Полард.

Тя погледна към Логан, възседнал черния си жребец.

— Грижи се за него, Логан. Той можеше да бъде и мой син.

— Самата ти си още дете, Мери. Твърде млада, за да имаш дете. Може би, когато той се върне, аз ще бъда с него.

— Ела, Логан. Вие двамата сте желани мои гости.

Те вече се стягаха за Солт Лейк.

— Тя не можа да се омъжи за татко. Бих желал да можеше да се омъжи за теб, Логан.

Полард ме погледна, но дори сега не се усмихна. Само очите му гледаха топло.

— Рей, много е хубаво това, което каза.

Поехме на юг. Той ми показа известната на всички трапери Браунова Дупка. Достигнахме Санта Фе. Но това не беше само яздене — въобще не беше лесно. Всеки ден Логан продължаваше и продължаваше да ме обучава да правя какво ли не с оръжието си. Аз някак си започнах да го чувствам. Вече правех всичко така, както трябваше.

Живеехме под открито небе. Логан Полард ме научи да залагам капани за дребен дивеч, показа ми някой тънкости на риболова. Показа ми как да правя съдове от брезова кора, в които бих могъл да получа вряща вода, ако пламъкът се поддържа под нивото на водата в съда. Научи ме как се палят огньове, как се използва пепелта при правенето на бисквити.

Някой път се разделяхме и яздихме сами цял ден и тогава аз трябваше да си осигурявам сам храна. Често ми беше трудно да се ориентирам, когато загубвах следите.

Когато той трябваше да избърза пред мен, аз оставах да тренирам с оръжието. Справях се отлично. Полард често ми напомняше, че трябва да „уважавам“ своето оръжие.

— Оръжията са направени, за да убиват и ти можеш да убиеш себе си или някой, когото обичаш, толкова лесно, колкото и враг. Всяко оръжие, което не си изпразнил лично, може да бъде използвано като заредено оръжие.

Санта Фе ми се стори голям град, най-големият, откакто керванът напусна Мисури. С изключение на Сейнт Луис, Санта Фе беше най-големият град, който някога бях виждал.

Хванах се да работя като пъдарин — пазех кравите да не ходят към каньона. Това беше мързелива и лесна работа. Плащаха ми по десет долара на месец. След два месеца Логан Полард дойде да ме види.

— Имаш нужда от ботуши, от нова риза.

Той ми купи всичко необходимо и ме заведе на прекрасен мексикански обяд — пиле с ориз. Посъветва ме да нося оръжие, запасано в панталоните ми.

Един ден, докато пасях добитъка, Логан ми донесе книга.

— Прочети я. Прочети я пет пъти. Всеки път ще ти харесва повече. Тук има истории за велики мъже и повечето уестмани са я чели.

— Кой е авторът?

— Плътарк. Можеш да я четеш, както си на коня.

Дните бяха слънчеви и приятни. Четях, седнал на коня и от време на време се разхождах да оглеждам добитъка. Един ден се появиха двама мексиканци с подли лица. Не ми хареса начина, по който гледаха добитъка.

Единият мексиканец се отправи към животните. Не знам как Олд Блу не беше усетил опасността. Препуснах натам. Те все още не ни виждаха. Когато вече бяхме съвсем близо до тях, те сякаш малко се сепнаха, но в следващия миг бяха отново хладнокръвни, дори се засмяха… Избутваха животните към поточето, надалеч от мен.

— Оставете тези крави, махайте се!

Те не ми обръщаха внимание. Усещах страх. Моята работа беше да пазя тези крави и, ако им се случеше нещо, аз щях да бъда отговорен. Втурнах се към тях.

Единият мексиканец — едър и с белег на лицето си, ме изпсува на испански и с вдигнат камшик, препусна към мен. Аз изтървах юздите на Олд Блу. Миг след това камшикът изплющя по лицето ми. Изгубих контрол и върху моята Шоук & Макланахан.

Той ме гледаше втренчено, докато се гърчех от болка. Но аз все още имах оръжие.

Той започна да ми говори на испански и малко се приближи. В този момент дойде и спътникът му, да види какво става. Когато видя, че съм въоръжен, той спря и доби много сериозен вид. После се обърна, сякаш си тръгваше. Но внезапно се завъртя, с въже в ръка и оръжието ми беше избито. Тогава той дойде при мен и ме удари силно с въжето през лицето, после по гърба. Бях съборен от коня.

Той плю в лицето ми, изхили се и те тръгнаха с кравите и Олд Блу. Аз лежах, проснат на земята, и нямах сили дори да се помръдна.

Когато успях да стана, бях ужасно скован. Кървях. Отидох до моята Шоук & Макланахан…

Десет мили ме деляха от града. Извървях ги. Попитах за Полард. Когато го намерих, той играеше карти.

— По-късно, Рей, зает съм сега.

Помещението беше претъпкано с хора и някои от тях се взираха в кървавото ми лице. Почувствах се засрамен. Щяха да ми се подиграват, ако разберяха какво се беше случило. Реших да взема кон на заем и да се опитам да настигна тези мексиканци.

Те не бяха взели само кравите. В тях беше снимката на мама, книгата. Също и моята карабина Джослин и Олд Блу.

Настигнах ги чак на третата нощ.

Те бяха спрели около голям вир. Никъде наоколо нямаше вода и аз бях много жаден. Видях Олд Блу. Усещах глад.

Беше тъмно и те бяха наклали огън, за да приготвят нещо за ядене. Извадих старата Шоук & Макланахан.

— Останете спокойни. Дошъл съм да си взема обратно кравите и коня.

— Ел ниньо.

Мексиканецът беше доста уплашен.

— Убий го, убий го и ще излезе, че той ни е бил нападнал. Ще го погребем тук.

Другият мексиканец вече посягаше към оръжието си.

— Не мърдай!

Гласът ми прозвуча пискливо. Стрелях и мексиканецът се просна на земята. Тогава другарят му светкавично се хвърли към мен. Опитах се да се обърна, но преди да съм успял да стрелям, чух два изстрела, които повалиха моя нападател — видях синя дупка между очите му. Мексиканецът, по когото аз бях стрелял, също беше с разбит череп.

Логан Полард стоеше до мен с оръжие в ръка — тих и спокоен, както винаги.

— Трябваше да ми кажеш, Рей. Не предполагах, че си имал неприятности. Аз дори не погледнах към теб тогава. Единият от приятелите ми каза, че си облян в кръв. Тогава погледнах след теб…

Тръгнахме към града.

Полард ми каза да напусна работата. Имах общо тридесет и два долара. С тези пари и с парите от татко аз се чувствах богат. Тръгнахме на северозапад, покрай Сан Хуан.

— Ще отидем в Калифорния да видим Мери Тейтъм. Може би ти ще можеш да тръгнеш на училище. Прекалено силно е желанието ти да използваш оръжие.

— Но те ми откраднаха кравите.

— Знам.

— И снимката на мама.

— Да, да, разбирам…

Земята беше дива и самотна. Имаше дълбоко врязани каньони. Видяхме кактуси с червени цветове. Индианците по тези земи бяха дружелюбни и миролюбиви.

Слънцето започваше да пече жестоко още от сутринта. Някой път ни трябваше цяла сутрин, за да достигнем дъното на някой каньон, после пък — цял следобед, за да се изкачим от другата страна. Прекосявахме обширни червени пустини и лагерувахме в самотни, сякаш изоставени от бога, места… Една сутрин се събудих и погледнах към Логан Полард.

— Днес ставам на четиринадесет.

— Четиринадесет. Млад си за такъв живот. Мъжът има нужда от нежните грижи на жена.

Логан беше внимателен човек — внимаваше във вървенето, в обличането, в подаването на оръжие, в грижите за коня си. Всяка сутрин той изтупваше дрехите си от прах и се решеше.

Докато яздихме, често ми е говорил за Шекспир и Библията, за Плътарк и Плейто. Повечето от тези неща успяваха да ме заинтригуват.

— Логан е дошъл от Вирджиния. Там се е образовал и е отишъл на запад.

— Защо?

— Беше убит един мъж. Мислеха, че аз го бях пречукал.

— Ти ли беше?

— Да. Но го застрелях честно — на дуел.

Яздихме бързо няколко мили. Наслаждавах се на сенките, които хвърляха облаците по пясъка на пустинята.

— Щях да се оженя за сестра му. Той не искаше.

В Калифорния тръгнах на училище. Логан Полард постоя малко и си тръгна. Не можех да повярвам, че Мери Тейтъм искаше той да си тръгне.

Не беше изминала и седмица, когато Логан се върна — аз се връщах, яздейки Олд Блу и ги видях да говорят сериозно на верандата. Той каза:

— Това се е случило преди и може да се случи отново.

— Не тук в това тихо местенце.

— Добре. Аз ще остана.

Изтърколи се зимата. През лятото аз работих като секач към една дъскорезница, а в оставащото време обслужвах като ездач близкото ранчо. През есента и зимата отново ходех на училище. Започнах да се уча да решавам задачи. Учехме малко и история. Но аз най-много обичах да чета от книгата на Плътарк.

Един ден Полард дойде да ме види. Аз четях.

— Трети път. Чета бавно.

— Тази книга трябва да се чете така. Почувствай я със собствените си сетива.

Училище и четене… Така си минаваха дните. Но не беше само това. Аз пораствах. Всеки ден отделях време за стрелба. Имах дарба в тази област и напреднах много бързо. Полард не споменаваше за оръжия пред мен и повече не носеше своето със себе си, поне на публични места.

Това бяха хубавите месеци. Работата не ме плашеше. Обичах да използвам силата си. Отделях време за езда в планината, където обикновено проследявах някое заблудено животно или хващах пакостници, които закачаха добитъка.

Отново беше пролет. Олд Блу нямаше търпение да го възседна и да полетим нанякъде. Вече бях на петнадесет години. Бях почти шест фута висок, но слаб. Само раменете и ръцете ми бяха силни. Логан ме попита веднъж дали стрелям още.

— Да.

— Ти си добър стрелец. Аз се надявам да не се налага да използваш това твое умение.

Следващата неделя той се ожени за Мери Тейтъм. Чувствах се неудобно на сватбата, облечен в широки дрехи, купени от магазин, напъхан в костюм с яка… Никога досега не бях имал костюм. Ядохме торта. Мери се обърна към мен:

— Ние искаме ти да бъдеш с нас, Рей. Ако не можеш да си ми син, бъди ми брат.

Останах с тях. Един ден, около два месеца след женитбата, препусках с Олд Блу през планината. Сутринта беше прекрасна и под лъчите на слънцето листата бляскаха като малки огледалца. Водата в поточетата се плискаше в камъните и продължаваше да ромоли надолу. Сякаш никога светът не ми бе изглеждал толкова красив.

Бях облякъл новия си костюм, защото на път за къщи щях да отида на гости.

Купих сирене и бисквити от магазина. Като излязох, видях едър ездач на бял кон. Беше набит и ризата му беше изцапана с храна. Когато видя Олд Блу, той се спря.

Скочи от седлото и тръгна към коня ми. Огледа ме, но не можа да ми види добре лицето, защото ядях.

— На кого е този кон?

Край мен имаше още двама мъже, но тъй като никой от тях не продума, той ме погледна.

— На кого е този кон?

Преглъщайки последната бисквита със сирене, аз станах.

— На мен, Макгери. Да не искаш нещо?

Носът му беше сякаш по-голям, отколкото го помнех, а очите му — по-малки и по-свински. Той беше грамаден човек. Ръкавите на мръсната му бяла риза бяха запретнати, а големите му ботуши — износени. Шапката му изглеждаше малка за голямата му глава. Беше небръснат и мръсен.

— Ти? Т’ва си ти?

— Да, аз съм.

Омразата ми към тоя негодник бликна веднага. Не знам дали той знаеше, че Мери Тейтъм беше в града и, че се беше омъжила за Логан Полард.

— Ти ми причини всичките тези неприятности. Всичко ми е кофти от тогава. Ти и тая кучка, с която баща ти…

Точно тогава го застрелях. Улучих го в устата, той се заклатушка назад, започна да кърви, но намери сили да сграбчи оръжието си.

Стрелях пак… и пак. Той се строполи по лице на земята и издъхна. В последния си миг той ме погледна с опулено от изненада лице. Аз стоях, хванал моята стара Шоук & Макланахан. Големият Джак Макгери лежеше мъртъв в краката ми.