Янис Марис
Черният ангел (22)

22

Когато се завърнах, намерих Бекас неподвижен, със затворени очи. Свалих сакото си, колкото се може по-безшумно, и стъпвайки на пръсти, отидох до прозореца. Прожекторите на пристанището гаснеха. Нощните снимки свършваха.

Трябваше да легна и аз, но ми беше невъзможно. Неочакваната среща ме беше възбудила. Извадих цигара и се постарах да я запаля безшумно. Зад себе си чух спокойния глас на криминалния инспектор:

— Има ли нещо?

Обърнах се.

— Събудих ли ви?

— Не спях. Какво ви развълнува?

Разказах му за срещата ми с Мелахринос. Той се изправи и седна на кревата.

— Пристигнал днес с жена си и дъщеря на летуване.

— Съвсем естествено.

— Вие вярвате?

— За жена му и за дъщеря му ли? Вярвам.

— А за летуването?

— Ами… какво пречи на този богат атински адвокат да доведе дъщеря си на Миконос, да се позабавлява.

Той стана от леглото и дойде при мен, до прозореца. Движението на пристанището бе стихнало.

— Снимките са свършили — рече.

Посочи ми с пръст на изток, където тъмнината на небето бе започнала да се разсейва.

— След малко ще се разсъмне. Бих ви препоръчал да дремнете. Няма какво да правите по това време.

— А вие?

— Ще се разходя. Дойде и моят ред.

Разбирах, че щеше да отиде при своя човек. Бях уморен, от пътуването и неспането, но не ми се щеше да спя. Въпреки това, когато Бекас напусна стаята, затворих кепенците, съблякох се и легнах. И обратно на очакванията си, заспах. Събуди ме Бекас.

— Колко е часът? — попитах.

— Осем.

Бях спал цели четири часа. Бекас отиде до прозореца, отвори го и дневната светлина нахлу в стаята.

— Нашите приятели тръгнаха за Дилос. Без София Лорен. Тя отиде да почива. Екипът и неколцина други — каза той.

— А ние?

— Разбира се, че ще отидем и ние. Щом се облечете, заминаваме.

Облякох се за няколко минути.

 

 

Бекас беше организирал всичко, както трябва. Зад вятърните мелници ни чакаше неговият човек с моторната лодка.

Щяхме да следваме свой маршрут, да излезем скришом от другите на брега и оттам да ги наблюдаваме.

Разбира се, ще бъде по-добре да сме близо до тях, но няма начин.

С гъвкавостта, която винаги изненадваше, Бекас скочи в лодката. Неговият човек ми подаде ръка да се кача и аз. После микониецът — единственият член на екипажа на лодката, запали двигателя.

Денят беше слънчев и радостен, но пътуването с малката моторна лодка — трудно. Ветровете на Миконос и бурното море на Дилос ни накараха добре да потанцуваме върху водата. Пристигнахме на острова на Аполон доста уморени. Но в откритото море не се виждаше никой.

Бекас обясни:

— Ще ги видите на завоя.

И след някакви си триста метра ги съгледах.

Кажи-речи, цяла флотилия от малки и големи каици: корабът с камерите и екипа, друг — с техническите лица и артистите, два-три каика с представители на кинокомпанията и любопитна публика и каикът, на който трябваше да се изиграе сцената.

Отделяше ни доста голямо разстояние, но виждах добре. Бекас държеше военен бинокъл, който само бог знае откъде изникна в ръцете му.

— Добро е местенцето — рече той.

Бяхме на брега на Дилос. Инспекторът легна на земята и ми посочи да го последвам. Питах се, възможно ли е при толкова много народ, посред бял ден, хората на „Черният ангел“ да осъществят целта си. Дали моят приятел не се лъжеше? Защо познанството на Джанкарло Малатеста с мадам Аргирис и наемането на Баколас от компанията да не е чиста случайност? Бекас се бе опрял на лакти и с бинокъл в ръце, бе погълнат от гледката.

Той ми даде бинокъла:

— Погледнете.

И посочи с ръка. Различих каика, който ми показваше. Мъж в скафандър бе започнал да се спуска под водата. Няколко метра по-нататък върху друг каик бяха прожекторите и апаратурата. Човекът със скафандъра продължи да се спуска. Светлината на прожекторите падаше върху него. Чувах гласовете, но не различавах думите, разбрах обаче, че снимат. След малко мъжът в скафандъра се появи на повърхността. Този път можах да чуя нареждането:

— Стоп!

Дадох бинокъла на Бекас.

Каиците се раздвижиха. Този, на който щеше да се изиграе сцената, спря източно от мястото, на което се намираше преди. Другият, с апаратурата, зае място срещу него. Повтаряше се предишното действие. Прожекторите блеснаха пак, актьорът в скафандъра се спусна в морето, започна снимането на сцената.

— Какво става? — попитах инспектора, който държеше бинокъла пред очите си.

— Не зная, но предполагам, че дойде времето Джанкарло да изиграе ролята си. Чух, че при външните снимки операторите се затруднявали да намерят мястото, където осветлението е най-добро.

— Искате да кажете…

— Че вашият приятел Малатеста ще намери мястото с подходящата светлина, когато неговият водолаз, който трябва да е съучастник в операцията, намери на дъното на морето онова, което търсят.

— Според вас?…

— Ще видим.

Каиците още веднъж промениха местата си. Ако предположенията на Бекас бяха правилни, тези хора трябваше да са факири, за да извадят от дъното на морето златото пред очите на нищо неподозиращите артисти и технически лица и на толкова много зяпачи.

— Може ли за малко…

Инспекторът веднага ми подаде бинокъла. Мъж в униформа, вероятно техническо лице от компанията, спусна статуетка, копие на юношата от Андикитира. После завърза края на канапа, явно от найлон, защото не се виждаше, за палубата. Видях човекът със скафандъра как се потопи за трети път.

Не знаех сценария на филма, но се досещах. Предполагаше се, че търсят древна статуя. Актьорът водолаз щеше да изнесе на повърхността статуетката, която се погрижиха да спуснат преди малко, а камерата — да запечата сцената.

— Точно! — възкликна Бекас. — Да, да!

Човекът със скафандъра излизаше сега на повърхността. В ръка държеше прочутата статуетка.

Но само нея. Нищо друго.

 

 

Погледнах към инспектора, но той нямаше никакво време за мен. Държеше бинокъла и се стараеше да не пропусне нито едно движение. С невъоръжено око не виждах израза на лицата, а само движенията. Водолазът беше стигнал равнището на палубата. Двама актьори, играещи роли на матроси, го изтеглиха горе. После чух командата „стоп“ на режисьора. Заснемането на сцената бе приключило. Бекас остави бинокъла на земята.

— Свършиха — рече.

На каика с техническия екип събираха апаратурата. Съдовете със зяпачите се приближиха.

— Сега можем да вървим и ние — рече инспекторът и стана.

Върнахме се в лодката.

Приближихме се към мястото на снимките, но не забелязахме нищо, заслужаващо особено внимание. Режисьори, артисти и лицата от техническия екип се държаха както обикновено, когато е свършена трудна работа. Малката флотилия се върна на пристанището в Миконос. Ние — също. Започна разтоварването на апаратурата, артистите и останалите лица слязоха на брега и се пръснаха по ресторантите и кафенетата. Наближаваше обяд.

— Защо ги оставихте? — попитах Бекас.

— Какво можех да направя?

— Обиск.

— Най-напред, сам видяхте, водолазът не извади нищо. Пък и подобен акт не е лесна работа. С какво право и на какво основание да извърша обиск? Това е голяма международна компания. Една моя намеса без причина ще предизвика скандал, а не забравяйте, че сега туристическите организации в страната ни отдават голямо внимание на филмите, които снимат тук чуждестранни компании.

Той попита помощника си:

— За колко време са наели каиците?

— За една седмица.

После хвърли поглед на закотвените до брега съдове.

— Не ги изпускай нито за миг от очи — нареди инспекторът.

И се обърна към мен:

— Да вървим.

Тъкмо си бях казал, че съм гладен.

Прекарахме деня, без да вършим нищо. Обядвахме, пихме кафе в кафенето на брега, без да се пазим да ни видят. Разходихме се като туристи, които не ги занимава нищо. Екипът беше отишъл да почива, София Лорен почиваше в „Лито“, адвокатът Апостолос Мелахринос правеше следобедната си разходка по улица „Крайбрежна“ между интересната си жена и хубавата си дъщеря. Всичко беше спокойно и изнервящо. Бекас стигна дори до налудничавата идея да ми предложи да играем табла.

— Но какво чакаме? — попитах го нервно.

— Нощта — отговори спокойно.

— И какво ще стане през нощта?

— Може би нищо, може би много неща — каза с невъзмутимия си вид, който от време на време го правеше антипатичен.

 

 

През нощта трябваше да свършим много работи. След вечеря шумно се прибрахме в стаята си. Прекарахме около час в изнервящо бездействие и после видях Бекас да измъква от чекмеджето пистолет, който пъхна в джоба си.

— Да вървим! — рече.

Не го попитах къде, само погледнах часовника си. Минаваше дванадесет. Излязохме на пристанището, направихме доста голям кръг и стигнахме до края му, където беше вързан каикът. Този каик, от който актьорът в скафандъра се потапяше. Лекият съд се люлееше върху тъмната вода на известно разстояние от сушата. Зад една скала се показа безшумно човекът на Бекас. Той дойде при нас.

— Нещо ново? — попита инспекторът.

— Никой не е минавал оттук, никой не се е качвал на каика.

— Не си мърдал оттук, нали?

— Нито за секунда.

Той се оттегли също така безшумно, както се беше появил. Бекас погледна наоколо, търсейки скривалище за нас. Една стара, обърната наопаки, лодка гниеше върху пясъка. Седнахме доста удобно зад нея. Помощникът на инспектора бе изчезнал и брегът изглеждаше съвсем пуст, ако дойдеше някой.

— Но какво чакате? — прошепнах на инспектора.

— Имам една надежда.

— Каква?

Бяхме сами, но говорехме шепнешком, сякаш до нас имаше някой.

— От морето не изнесоха нищо на повърхността — каза той.

— Може би не са намерили.

— Може би. Но тогава защо спряха? Снимките спряха още на обяд. Имаше време да търсят, както правеха преди. Защо не търсиха?

— Защото са намерили онова, което са търсели, натам ли биете?

— Натам са надеждите ми.

— Но ние видяхме, че те не извадиха нищо на повърхността.

— На повърхността — да.

Той натърти по особен начин тази дума и едва тогава започнах да схващам какво имаше наум.

— Вие смятате, че…

— Надявам се, че водолазът — прекъсна ме той — е намерил това, което е търсил, и го е изнесъл, но не чак на повърхността.

Сега ми стана ясна мисълта му.

— Значи…

— Мисля, че е привързано за долната част на каика. Сега разбирате какво чакаме.

Естествено. Ако сметките на инспектора не са криви, хората на „Черният ангел“ ще дойдат да приберат плячката. За това беше дал нареждане на помощника си да не изпуска каика нито за миг от очи. Затова взе пистолета. Затова се намирахме в този момент тук. Измина обаче доста време и не се появи никой. На лицето на инспектора се изписа разочарование.

— Изглежда, съм объркал сметките — прошепна той.

Но не му мина и през ум да си отиде, а и аз нямах никакво намерение да се откажа от последната ни надежда.

— Ще чакаме, нали?

— Докато се разсъмне, ако не възразявате.

Не възразявах. Очевидно обаче и приятелят ми губеше оптимизма си. И изведнъж ръката му натежа върху лакътя ми.

— Идват — прошепна.

Не чувах нищо. Понечих да подам глава от скривалището, но Бекас ме натисна надолу.

В началото не чувах нищо. После долових леки стъпки по земята, стъпки на бос човек. След малко нощният минувач влезе в зрителното ни поле, можехме да го наблюдаваме, без да издадем присъствието си. Беше матрос, който вървеше бавно, с пиянска походка. Човек, доста пийнал, или пък който се преструваше превъзходно на пиян.

Сдържахме дъха си. Матросът слизаше към морето. Той отвърза малка лодка и я насочи към каика. Очите на Бекас светеха в тъмата като очи на хищник, който очаква жертвата си.

Лодката цепеше безшумно водата. Тя измина много бързо разстоянието от брега до каика и се долепи до него. Видяхме моряка да се качва на каика. После отиде до носа, наведе се, сякаш търсеше нещо, изправи се и се спусна в лодката. В ръцете си държеше нещо. Във всеки случай не изглеждаше да е това, което чакахме. Той отново взе веслата и след малко беше на сушата. Скочи на брега и върза лодката. Разочарован наблюдавах Бекас. Онова, което носеше непознатият, беше въже, намотано на кълбо.

И пак тръгна със залитащата стъпка на пиян човек. Бекас изскочи от скривалището и му прегради пътя. Другият го изгледа като вдървен.

— Откъде изникна бе? — промърмори непознатият.

Отидох до Бекас. Инспекторът държеше ръката си в джоба.

— Какво търсиш тук? — попита той.

Другият го изгледа ядно.

— Господ здраве да ти дава. Аз ли какво търся или ти? И най-накрая кой си ти?

— Питам те, какво търсиш през нощта на каика? — натърти инспекторът.

— На тебе ли ще давам отчет?

Пияният бе сприхав и готов за кавга. Маниерите му обаче подсказваха, че не беше този, когото чакахме. Разочарован, Бекас омекна:

— Защо ходи на каика?

— Ти защо питаш? Кой си?

— Полиция — каза Бекас, чието разочарование ставаше все по-голямо.

Пияният се усмихна.

— Ама тъй кажи де. Отидох на каика, да взема това въже. Трябва ми за сутринта. Каикът е мой.

Уточнихме името му и други подробности около самоличността му. Съвсем ясно личеше, че говореше искрено.

— А вие кого чакате тук?

— Някого! — отвърна отегчено инспекторът.

И повика своя човек. Смаян, пияният видя да се показва като изпод земята младши инспекторът.

— Отведи го до дома му и провери отговаря ли на истината всичко, което ни каза — разпореди се Бекас.

Младшият хвана приятелски другия за лакътя:

— Да вървим.

Те се отдалечаваха и пияният се обръщаше непрекъснато към нас. Не бе схванал добре какво стана. Върнахме се на мястото си зад полуизгнилата лодка. Както бе свъсил вежди, Бекас приличаше на разярено овчарско куче.

— Май че говори истината — рекох тихо. — Пък и не взе нищо от каика.

— Може, но не е изключено и да са го изпратили да вземе въжето, за да проверят положението. Във всички случаи ни навреди. Ако хората на „Черният ангел“ са наблизо, няма начин да не са ни видели.

— В такъв случай?

— Ще отложат. Но сутринта ние ще проверим дъното на каика. Да вървим.

— Но…

— След станалото няма да се осмелят да действуват. Нека предположим, че са щели да дойдат.

— Да вървим.

Разочаровани, се изправихме и тогава онези се показаха. Но не оттам, откъдето ги очаквахме.

 

 

Дойдоха откъм открито море. В началото чувахме шума на двигателя, а после видяхме скутера, който цепеше водите с дяволска бързина. Спря до каика. Различихме ясно голия човек, който остави кормилото и се гмурна във водата. На лицето си носеше шнорхел и той скриваше чертите му. Бекас се изправи.

— Той е! — рече инспекторът.

За първи път го видях да губи самообладание. С бързи спазматични движения развързваше въжето на лодката. Изтичах и секунда след него скочих в нея.

— Бързо — шепнеше инспекторът, — бързо, няма да сварим.

Забавихме се доста, докато намерим веслата и ги поставим на местата им. Почти нямахме опит, а припряността забави тръгването ни. Взехме по едно весло.

— Бързо! — говореше механично Бекас. — Бързо!

Но думите сами не вършеха нищо. Напредвахме отчайващо бавно, несръчно и разстоянието до каика си оставаше голямо.

— Ще се изплъзне.

Голият мъж се показа на повърхността. Грабна въже, което явно бе хвърлил преди, и се понесе по него към скутера. Бекас остави веслото.

— Стой! — извика инспекторът.

Извадил пистолета, той жестикулираше прав. Другият не му обърна никакво внимание. По въжето напредваше към скутера. Можахме да различим сандъка, който мъкнеше със себе си. Бекас стреля.

— Веслата — заповяда той.

Взех и двете весла и инспекторът гръмна втори път. Но човекът от скутера се скри зад каика. И Бекас налегна веслата. Напразно. Когато стигнахме каика, скутерът се отдалечаваше в открито море с пълна скорост.

 

 

За първи път през краткото време, откакто познавах инспектора, го виждах в такова положение.

— Действувах като тъпак — каза той, когато се върнахме на брега. — Бях сигурен, че ще дойдат оттук, и нито за миг не ми мина през ума, че могат да използуват морето.

Сърдит на себе си и на всички, той вървеше бързо, подтичвах, да го догонвам.

— Къде отиваме? — осмелих се да запитам.

— Правилно щеше да бъде да отидем да се удавим, но засега отиваме в пристанищната полиция.

Там обаче не намерихме никого освен един заспал полицай. Бекас трябваше да побеснее, за да го накара да отиде и да събуди началника си. Загубихме известно време.

— Скутер ли? — питаше по-късно младият шеф на пристанищната полиция. — На острова има няколко скутера, може би ще ми го опишете?

Бекас направи описание, което при други обстоятелства би ме разсмяло. Началникът на пристанищната полиция го слушаше със снизходителната усмивка на специалист, който слуша някакъв пълен дилетант.

— Но всички лодки от този вид са такива — каза той накрая. — Попитах ви дали не сте забелязали нещо особено…

— Какво особено?…

— Име, номер…

— Не.

— А пътникът в него какъв беше?

— Носеше, бански гащета и шнорхел.

Домакинът ни пак се усмихна.

— Не ми помагате много. Във всеки случай сутринта ще ви приготвя списък на летовниците, които имат лодки от този вид.

— Страхувам се, че сутринта ще бъде късно — каза смръщен Бекас.

— Сега ли искате? Не е така лесно. Видите ли, скутери имат и яхтите, а сега две са на котва тук. Ще направим, каквото можем.

Инспекторът си спомни пияния.

— Каикът, който е нает от кинокомпанията, чий е?

— Тя нае три. Кой имате предвид?

Бекас обясни.

— На някакъв си Голфинос. Стар моряк, вечно пиян, но добър в работата си. Защо?

— Просто попитах.

Голфинос беше нашият пиян.

Доста недоволен, че му развалихме съня, началникът на пристанищната полиция каза:

— Ще ви приготвя списъка.

 

 

Не беше лесно да бъдат проверени тези хора през нощта, криминалният инспектор проявяваше разбиране и бе съгласен с началника на пристанищната полиция.

— Хубаво. Ще ги видим сутринта. Но не може ли да се опитаме сега да разберем нещо за движението на скутера, който ни интересува?

— От кого? По това време всички спят.

— Ако нямате нищо против, нека направим една обиколка заедно.

Младият ни събеседник прие без охота. Обиколихме острова, но не научихме нищо, или почти нищо. Някакъв стар рибар мислеше, че му се е мяркал такъв съд.

— Но нито тръгна от острова, нито се върна на острова.

— Тоест?

— Чух мотор, но не видях никого да тръгва от брега, нито да се връща.

— Сигурен ли си?

Отговори отрицателно. Не беше видял, а чул, пък и дали е чул!…

— Спях, а когато човек спи…

Да, не знаехме почти нищо.

Началникът на пристанищната полиция следеше с тъничка усмивка действията на Бекас като специалист, който наблюдава как в работата му се месят начинаещи. Накрая каза:

— През нощта, както ви обясних, не е лесно…

Бекас го прекъсна:

— Добре. Ще се срещнем с тези господа сутринта.

Беше нервен. Мисълта, че е изтървал успешния изход на операцията, след като бе в ръцете му, го подлудяваше.

— Благодаря, приятелю — обърна се Бекас към стария рибар.

Тръгнахме обратно. Пред сградата на пристанищната полиция се разделихме с началника й. Бекас ме попита:

— Спи ли ви се?

Разбирах, че не желаеше и не можеше да се върне в стаята ни.

— Никак — отговорих.

— Тогава можем да продължим разходката си.

Той въздъхна.

— Мръсна работа е нашата — и огледа острова, сякаш го виждаше за първи път. — Каква красива нощ! Обърнахте ли внимание на думите на стария? Нито е чул мотора да тръгва от сушата, нито да се връща.

— Спял. Нали така каза?

— И поради това не е видял лодката ли?

— Че заради какво друго?

— Вероятно понеже този мотор нито е тръгнал от брега, нито се е върнал.

Той говореше повече на себе си, отколкото на мене. Стараеше се да направи верния извод. Изведнъж се спря.

— Колко скутера според началника на пристанищната полиция се намират тези дни на острова?

— Два.

— Трябва да ги прегледаме сутринта.