Янис Марис
Черният ангел (1)

1

Всичко започна от едно обаждане по телефона. Едно странно обаждане към десет вечерта, два часа след пристигането ми в Атина.

— Господин Никодимос?

— Същият.

— Добре дошли.

— Кой се обажда?

— Няма значение. Да речем, ваш приятел.

Не само начинът, по който говореше непознатият, беше странен. Гласът, пресипнал, но ясен, сякаш идеше отдалеч и същевременно — отблизо. Не бих могъл да кажа дали принадлежеше на мъж или на жена. А носеше и ироничен оттенък.

— Добре ли пътувахте?

— Много добре.

— Значи се забавлявахте?

За миг помислих да затворя телефона. Този човек — мъж или жена — си играеше с мен. Победи обаче любопитството. Кой беше той и откъде знаеше, че се намирам в Атина?

— Доста — рекох.

— Браво. Малко развлечение нямаше да ви навреди, като се има предвид какво ви очаква тук.

— Какво ме очаква?

От другия край на жицата долетя тих, странен като гласа, приглушен, изпълнен със злост, но фалшив смях.

— Сериозно, не можете ли да си представите?

— Не.

— Видяхте ли се със скъпите си роднини?

— Не съм се виждал с никого. Защо се обаждате?

— От интерес.

Сега гласът бе по-саркастичен.

— Интересувам ли ви?

— Много.

Това беше женски глас, който се мъчеше да звучи неутрално. И, изглежда, телефонираше отблизо. Може би от самия хотел, в който бях отседнал.

— Причината?

— От съжаление.

Защо продължавах разговора: просто любопитство, забавление или някакво предчувствие?

— Мислите ли, че съм човек, когото трябва да съжаляват?

— И още как. Кой не би съжалил човек, обречен на смърт?

Засмях се:

— Аз ли съм „обречен на смърт“?

— Именно.

— Какъв вид смърт?

— Не естествена, разбира се.

Придадох колкото можех по-весел тон на гласа си:

— Нима ще ме убият?

— Отгатнахте.

— Твърде интересно. А защо ми съобщавате това?

— За да ви предупредя.

— Така, анонимно?

— За съжаление не мога да действувам другояче. Без съмнение вие не вярвате на думите ми.

— Нито дума. Да не би да сте очаквали обратното?

— Сега — не. Но след известно време ще започнете да ми вярвате. Поздрави на скъпите ви роднини. Наистина, защо не дойдоха да ви посрещнат?

— Не ги предизвестих, че пристигам.

Отново долетя тихият грозен смях. Този път бях сигурен, че насреща си имам жена.

— Защо се смеете?

— Защото сте наивник. Всички знаят, че сте пристигнали. Лека ви нощ.

Странният ми събеседник затвори телефона. Набрах веднага номера на централата на хотела.

— Кой ми позвъни? — попитах.

— Една минутка.

Гласът на телефонистката беше свеж, приятен като глас на радиоговорителка. Съвсем противоположен на онзи, който слушах преди секунди.

— Ало?

— Аз съм, госпожице. Открихте ли?

— Да. Телефонирали са ви оттук, от хотела.

— От коя стая?

— От телефонната кабина.

— Случайно да знаете кой?

— За съжаление не.

— Благодаря.

Затворих телефона и се замислих. Наистина щеше да бъде смешно да ме занимава този изроден тип. Всичко, което издрънка, бяха глупости. Откъде обаче знаеше името ми, някои подробности за мен и пътуването и защо спомена за роднините ми? „Бабини деветини“ — рекох си. Навярно някой стар познат ме е видял да влизам в хотела и е решил да си направи шега. А не беше изключено да е някой съвсем непознат клиент на хотела, извратен и ненормален, който се забавлява по този начин. Видял е името ми и номера на стаята. Колкото до „роднините“, кой човек няма роднини? А може да беше и някое хлапе, чиито родители са го оставили само в хотела. Да, как не ми дойде наум по-рано? Този странен, безполов глас трябваше по-скоро да е детски. Някое разглезено копеле, което се забавляваше.

Облякох сакото си и слязох във фоайето.

 

 

Намирах се в Атина, която някога беше мое родно място, а в този момент бях неизвестен чужденец. Хотелът — същият, както толкова много хотели в Рим, Париж, Лондон. Луксозен, уютен и в същото време чужд. Без да искам, хвърлих изучаващ поглед върху хората, които се намираха в този момент във фоайето. Да не би някой от тях да беше странният ми събеседник? Дебел господин, потънал в дълбоко кресло, четеше вестник. Някаква жена, която не можеше да бъде друга освен американка, говореше гневно на тънко, високо тринадесет-четиринадесетгодишно момче. Още пет-шест клиенти, каквито бих могъл да срещна в който и да било подобен хотел в Европа.

Отидох на бара. Барманът имаше милия израз на всички бармани по света. Поръчах си питие.

От мястото си можех да наблюдавам входа и трите телефонни кабини. От една от тях ми беше телефонирал преди няколко минути странният ми „непознат“. Мина ми през ума да попитам бармана, но се отказах. Щеше да бъде глупаво. Кабините бяха три и кой знае кои са влизали и излизали от тях през това време. Той остави чашата пред мен. Чувствувах нужда да поговоря с някого:

— Доста е студено за Атина и за сезона — казах.

Барманът пое веднага топката. Изглежда, му харесваше да приказва с клиентите си, пък в този момент бях единственият, когото трябваше да обслужва.

— През последните години климатът се промени съвсем. Пролетта заприлича на зима.

И сниши гласа си доверително:

— Твърдят, че това се дължало на радиацията от атомните взривове. Аз, да ви кажа, вярвам.

— Може. Във всеки случай Атина е станала неузнаваема.

— От много време ли не сте идвали?

— Приблизително петнадесет години.

— Е, тогава, разбира се, че ще я намирате неузнаваема. Поразходихте ли се из града?

— Не. От аерогарата дойдох направо тук.

— Неузнаваема, ви казвам. Неузнаваема. Още едно?

— Ако и ти пиеш с мен.

Изпитвах нужда от компания. В този град, който беше родното ми място, тази вечер се чувствувах по-чужд, отколкото в чуждите градове, в които бях живял през последните петнадесет години. Внезапно се сетих за въпросните „роднини“, които познавах толкова малко и с които ми предстоеше среща. И друг клиент бе дошъл на бара.

— Едно уиски, моля — чух го да казва.

Този глас!… Обърнах се изненадан. На другия край на тезгяха бе седнал млад човек между двадесет и две и двадесет и пет години, в ярък жълт пуловер, с шалче на шията, шлифер в ръка и коси, подстригани високо и вчесани напред. Женственият му вид и тънкият глас подсещаха, че принадлежи към „третия“ пол. Барманът му наля, като ми смигваше.

— Мяркала ли се е насам майка ми? — попита младежът.

— Не, господин Аргирис.

Постарах се да не изтърва нито дума. Този особен глас на хората от неговия тип — тънък и малко прегракнал — не приличаше ли на гласа по телефона? Младежът изпразни наведнъж чашата си.

— Като я видиш, кажи й, че ще закъснея.

Той изскочи, без да плати, с шлифера, сгънат като пакет под мишница, и се отдалечи. Барманът дойде пак при мен, като клатеше глава:

— Все повече стават „тези“. Но какво да прави момчето? Майката шари натам-насам с някакви изтупани типове, а за бащата дори не знае къде се намира. Но са фрашкани с мангизи. Знаете ли кой е?

— Отде да зная.

— Синът на Ставрос Аргирис. Мангизи… мангизи…

Дали не беше той? Попитах въпреки опасността, която съдържаше въпросът ми:

— Този Аргирис не говореше ли по телефона от кабината, малко преди да сляза?

Барманът ме изгледа изненадан. Въпросът беше неочакван и извън темата на разговора ни.

— Моля?

Повторих по-ясно думите си.

— От кабината ли? Да… май че да… Защо?

— Имам си причина. Постарай се да си спомниш.

— Струва ми се… но… не. Не съм сигурен. Виждате колко хора минават оттук.

 

 

След малко престанах да бъда единственият клиент на бара. Дойдоха трима-четирима души и компаньонът ми ме изостави. Тъкмо си мислех дали не беше по-добре да се разходя из града, или да се кача в стаята си да поспя, когато усетих нечий поглед да пронизва гърба ми. Не зная дали ви се е случвало някога да почувствувате, че ви наблюдава някой, когото не виждате. Обърнах се рязко. Не бях сбъркал. Един дебел господин на средна възраст, седнал в креслото, ме гледаше изучаващо. Погледите ни се срещнаха и той бавно извърна очи встрани. Наистина, дали ме следеше, или ме гледаше случайно, както се случва обикновено, когато човек е сам, без да върши нещо конкретно? Трябваше да се сдържа. Тъпашкото обаждане по телефона ме беше изнервило.

Готвех се да стана от стола — трите чаши, които изпих, ми завъртяха главата — и да се кача в стаята си, когато я съзрях. Не зная дали беше най-хубавата жена, която съм виждал през живота си, но без съмнение беше най-прелестната. Тя слезе от централната вътрешна стълба на хотела и прекоси фоайето със стъпка на принцеса. Носеше къс, много скъп кожух, а зад нея вървеше един от онези невероятни зверове, които наричат „разкошни кучета“. Стори ми се, че ме погледна, но не бях уверен. Дебелият тип стана да я посрещне. После и двамата излязоха от хотела. От мястото си можах да видя как се качиха в голяма черна кола. Извиках бармана за сметката.

— Коя беше тази дама — попитах. — Тази с кученцето?

Той се усмихна.

— Хубава жена, нали?

— Много. Коя е?

— И аз не зная. От няколко дни е в нашия хотел и не е известна. Името й е Кондалексис. Мисля, че е от Египет. Ще се разходите ли?

— Не, ще отида да спя.

 

 

Когато влязох в стаята си, беше единадесет часът. Макар че бях уморен, сънят дойде едва след полунощ. И тъкмо тогава иззвъня телефонът. Както дремех, взех слушалката, ала дрямката ми изчезна мигновено:

— Не страдате ли от безсъние?

Беше същият мръснишки, тънък, фалшив глас.

— Помислихте ли си по-сериозно за онова, което ви казах? — продължи той.

— Вие сте луд.

— Не съм. Просто ви предупреждавам.

— Нямам настроение да слушам глупости.

— Не се преструвайте. Сега започвате да вярвате на думите ми. А когато се срещнете с вашите мили роднини…

— Върви по дяволите…

Затворих телефона нервиран, но можах да чуя част от най-отвратителния, нечовешки смях на непознатия. Набрах веднага централата на хотела.

— Пак ли позвъниха от кабината?

Сладкият глас на телефонистката беше спокоен:

— Не, господине. Този път поискаха стаята ви отвън.

— Благодаря.

— Ако ви потърсят пак…

— Не ме свързвайте. Искам да спя.

— Разбрано, господине.

Затворих телефона. Какво в края на краищата искаше този човек — мъж или жена — с „предупрежденията“ си? Отново в съзнанието ми се появи „безполовият“ господин Аргирис. Дали не беше той? Само на такова лице би прилягал този глас.

Утре трябваше да се постарая да се срещна с прословутите си роднини.

 

 

Атина не беше облякла най-хубавата си дреха, за да посрещне „блудния“ си син, когато пристигнах снощи. Над Сароническия залив бушуваше буря, а на аерогарата ни посрещна влажен и хаплив вятър. Тази сутрин обаче Атина стана Атина, която познавах, а нейната пролет — най-красивата в света. Най-напред ме събудиха златните лъчи на едно златно слънце, които се провираха през малкия процеп между завесите. Станах и отворих прозореца. Площад „Синдагма“ се къпеше в светлина, гълъбите образуваха пъстър подвижен килим пред паметника на Незнайния воин. Акрополът сякаш плуваше ефирен в златистосиния въздух на града. Поех въздух с пълни гърди. Вчера не бях доловил, но днес чувствувах с цялото си тяло и душа: връщах се в град, който обичах, който въпреки дългото ми отсъствие беше мой, в една родина, която беше най-хубавата родина в света. Имах усещането, че сякаш съм пристигнал в Атина тази сутрин, а не снощи. Вчерашният студен град с бара, с уискито, с бъбривия барман и луксозния, но безличен хотел бяха в друг град, чужд и непознат.

Подсвирквайки си някаква мелодия, не си спомнях от коя песен, влязох в банята. И там, под освежаващата вода, се сетих за двете обаждания по телефона. Сега обаче те бяха изгубили вчерашното си значение. Намерих ги незначителни и смешни. Някакъв мързеланко, който си няма друга работа, си прави злонамерени шеги.

Изпълнен с добро настроение и ободрен от банята и златното утринно слънце, слязох и закусих с апетит. Срещу мен Александрос Аргирис пиеше чаша плодов сок. Сега, на светлината на деня, лицето му изглеждаше още по-изкривено, личеше, че русите му коси са изрусени, извратеността му се набиваше още по-силно. Беше сменил снощния жълт пуловер със син и видът му бе на напълно щастлив човек. Едва издържах на изкушението да кажа: „Драги младежо, днес не ми се обади по телефона“.

Той повдигна преждевременно остарелите си очи и спря погледа си върху мен. Поздравих го, без да зная и аз защо.

Изненадан, той ми отговори с кимване на глава. Не му обърнах повече внимание, довърших закуската си и излязох от хотела. Портиерът в униформата с еполетите ми се поклони. Стори ми се сърдечен и приятелски настроен.

Днешното ми излизане имаше цел. Трябваше да се срещна с адвоката на „семейството“. Това всъщност беше и причината за идването ми в Атина. Имах адреса му и не взех такси. Кантората му, на улица „Акадимиас“, не беше далече и утринната пролетна разходка ми доставяше удоволствие.

Очакваха ме и една секретарка с подчертано добри маниери ме въведе веднага в кабинета му с тежка мебел и подвързани в златистожълто книги по рафтовете. Апостолос Мелахринос, адвокатът на семейството ми, беше същият, както го помнех от последната ни среща. Едър, внушителен, „светска личност“. Само гласът му бе станал по-малко гръмлив, а косите му — по-бели.

— Радвам се, че ви виждам отново, господин Никодимос. За последен път се срещнахме през…

— И на мен ми е трудно да си спомня точно.

— Разбира се, измина толкова време. Аз остарях, а вие…

— На път съм да остарея.

— Колкото е „на път да остарее“ един тридесет и пет годишен мъж.

— Тридесет и седем. Бихте ли желали да поговорим по въпроса?

Апостолос Мелахринос смени светския си израз с делови.

— Както ви писах, покойният ви вуйчо…

Разказа ми отново историята, която знаех. „Покойният ми вуйчо“, който никога не е бил съгласен с брака на майка ми с баща ми и кракът му не е стъпил нито веднъж у нас, ме е направил свой наследник.

— … при някак си трудни условия.

— Условията ще разискваме по-късно, господин Мелахринос. Сега бих желал да ми разкажете това-онова за вуйчо ми. Той се е оженил, ако не се лъжа, малко преди смъртта си.

— Една година.

— За жена…

— Двадесет и пет години по-млада от него. Не сте ли се запознавали с нея?

— Как, след като толкова дълго ме нямаше тук!

— Рекох, да не би по време на някое тяхно пътуване в чужбина.

— Вуйчо ми избягваше каквато и да била среща с мен. Бях повярвал, че ме мрази, както мразеше баща ми. Останах поразен, когато ми писахте за наследството.

Адвокатът се засмя някак тъжно.

— Вуйчо ви ви обичаше. Много повече, отколкото можете да си представите, може би повече, отколкото си мислеше и самият той. Бях негов приятел в продължение на години. Спомням си как ме отмъкна, уж случайно, когато вие бяхте дете, в градската градина. Да, драги — Мелахринос въздъхна, — той ви обичаше много, както обичаше и покойната ви майка.

— Никога не го е показвал.

— Беше опърничав. Човек с нежни чувства, но инат.

— Опознахме ината му много горчиво — рекох.

— Мога да ви уверя, че той се разкая за това. Малко преди деня на ужасната си смърт…

Прекъснах го:

— Защо „ужасна смърт“? Мигновената смърт от сърдечен удар, мисля, че е най-добрата смърт.

— От сърдечен удар ли?

Мелахринос бе свалил очилата си и ги бършеше с кърпата си.

— Нали умря от сърдечен удар? Така писаха вестниците, така ми писахте и вие.

— А… да…

Странно ми се видя държанието му.

— Не беше ли това причината за смъртта му? — попитах рязко.

Адвокатът си сложи очилата, сякаш щяха да му помогнат да изрече по-лесно онова, което искаше да каже.

— Не! — отсече той.

— А от какво тогава?

— Пред вас мога да говоря открито. Въпреки държанието му аз зная, че ви считаше винаги за свой син. За свой единствен син! Не, вуйчо ви не умря от сърдечен удар! Вуйчо ви…

Той спря, сякаш някакво колебание промени решението му.

— Как умря?

— Бе убит! — отговори Мелахринос.

Изгледах го като побъркан. Но в такъв случай вестниците, писмото, останалите…

Поне аз мисля, че го убиха — допълни той.

— Кой?

Той пак свали очилата си.

— Това не мога да ви кажа, тъй като подозренията ми не се подкрепят от никакво доказателство.

— Обаче имате съмнения!

— Да. Вуйчо ви беше отровен. Постарахме се да избегнем скандала и оттам излезе историята със сърцето.

— Но как? Не е възможно! А полицията? Не се ли намеси полицията?

— Намеси се.

— Тогава?

— Не можа да открие нищо. Така бе прието заключението, че вуйчо ви е прекалил с приспивателното лекарство. Сметнаха смъртта му за нещастен случай. Версията със сърдечния удар бе за печата и обществеността.

Той се развълнува.

— А вие? Вие вярвате ли на „нещастния случай“?

— Казах ви. Не!

Познавах Апостолос Мелахринос от времето, когато бях дете. Сериозен, хладнокръвен, той беше човек, който мереше думите си.

— Кой го уби? — попитах.

— Не зная. Нямам сведения, които…

— Имате обаче съмнения — прекъснах го. — В кого се съмнявате?

Той не отговори. Върна се на мястото си, сложи си очилата и укрепен така зад бюрото и очилата си, възвърна отново самообладанието си.

— Няма значение. Може би ме подвеждат предубежденията ми.

— По отношение на кого?

Мълчеше. Мисля, че разбрах.

— Съпругата на вуйчо ми — попитах — как е?

— Много млада. Двадесет и пет години по-млада от Тимотеос Констас.

— Хубава ли е?

— Всички я намират за особено привлекателна.

— А вие?

— Хубостта й е от онзи вид, дето…

Беше му трудно да продължи.

— Дето ви плаши ли?

— Дето не е… моят тип.

— А как се отнасяше към вуйчо?

— Тимотеос не се е оплаквал никога от нея. Мисля, че считаше жена си за безукорна.

Не беше необходимо да съм психолог, за да разбера, че Апостолос Мелахринос не хранеше симпатия към жената на Тимотеос Констас. Той се стараеше да скрие тази антипатия, но не му се удаваше.

— А вие? Вие считахте ли я за безупречна?

Той отбягна да отговори, казвайки:

— Не намирах този брак за хармоничен.

— Понеже вуйна ми беше толкова по-млада от мъжа си ли?

— И поради това.

— И поради какво друго?

— Казах ви. Магда Констас беше една жена… Както и да е, жена, която мисля, че не прилягаше на вуйчо ви.

Беше много смело, но го казах:

— Магда изневеряваше ли на вуйчо ми?

Той запали цигара, преди да отговори. Беше му трудно да произнесе онова, което очаквах.

— Изглежда — промълви накрая.

— И Тимотеос Констас знаеше за това?

Той отговори развълнувано:

— Не! В това съм сигурен. Тимотеос Констас не знаеше нищо. Пък и самият аз не съм уверен.

Този път станах от мястото си. Направих няколко крачки. Адвокатът ме наблюдаваше през стъклата на очилата си. Внезапно застанах пред него.

— Господин Мелахринос — започнах, — защо не говорите искрено? Смятате ли, че вуйчо ми е бил убит от жена си?

Той не отговори и това беше вече отговор.