Джек Слейд
Кървава плячка (4)

4

Ласитър дръпна встрани завесата на прозореца и погледна надолу към конниците. Повечето мъже му бяха непознати. Но лицата на Ричард Гибън и стария мексиканец бяха запечатани в паметта му.

Вратата се блъсна и в стаята влетя Ной Харпър, загърнат в новия си копринен халат. Погледът му гореше от възбуда.

— Ласитър, идиот такъв! Виж! Това са те! — изкрещя той истерично и притича до прозореца.

— Кога пък намери време да надникнеш навън? — отвърна Ласитър, намеквайки, че Харпър посвещаваше твърде много време на една от камериерките. Колкото пъти Ласитър почукаше в съседната стая, винаги я откриваше в леглото при Харпър. Той не вършеше нищо друго. Не пиеше, не играеше в салона, не излизаше, дори не се обличаше. Във всеки момент обаче вонеше на парфюм, винаги беше гладко избръснат и сресан.

Това бе добре дошло за Ласитър. Липсваше само Харпър, изпълнен с подозрения, да започне да го следи на всяка крачка.

— Отиват в ранчото „Годланд“ — каза Ной Харпър. — Онази гъска го е накиснала. Като открият само Джак в ранчото, ще го нарежат на парчета! Ласитър, не можем да останем повече тук! Изобщо, да се върнем в Омаха, беше идиотска идея.

— Не се страхувай! Ричард Гибън няма и да помисли, че сме тук. Не мога да си представя такова нещо.

— Не можеш да си представиш! — Ной Харпър кипна отново и вдигна ръка. — Аз също не можех да си представя, че ще ни проследи до Омаха. Но ето го там!

— Те не преследват нас, а братята Холдън.

— Засега е така, но нещата скоро ще се променят — отвърна Ной Харпър. — Затова трябва да се изпаряваме. Със златото.

— Не се страхувай! Ще изчезнем, като му дойде времето. Няма да хукнем веднага презглава.

— До утре ли ще чакаме?

— Какво искаш да кажеш? — Ласитър се усмихна ехидно. — Мислех, че тук си прекарваш приятно. По-добре се погрижи да не настине госпожицата.

— Тя изобщо не е тук.

— Значи току-що е изчезнала. Нали само допреди пет минути леглото ви скърцаше.

Ной Харпър се ухили смутено, но и с известна доза гордост:

— Да не би да се чува?

— И още как! Доста весело е при вас!

— Тя е нещо изключително! Повярвай ми, такава специалистка не съм срещал! И то на нейната възраст!

— Сигурно скоро ще се върне.

— Да, скоро — Ной Харпър потри ръце и тръгна към вратата. — Не можеш да си представиш колко е люта!

Той погледна навън и изчезна. Ласитър беше доволен, че отново успя да отклони вниманието на Харпър от златото. Вечерта, при свечеряване, трябваше да дойдат служителите от Уестърн Банк и да го отнесат. Трябваше да подменят саковете — с подобни, но пълни с желязо. Тяхното идване бе внимателно подготвено. Пристигнаха по тъмно, в неделя. Ласитър не бе срещнал никого от тях в банката. Едва днес сутринта получи възможност да обсъди нещата с директора. Банковите служители трябваше да изнесат златото от хотела по тъмно — не само заради Ной Харпър, но и поради съображения за сигурност.

Ласитър затвори вратата след Ной Харпър и отиде до прозореца. Отвори го, за да се разсее аромата на парфюм, който бе донесъл със себе си Ной.

Конниците не се виждаха. Междувременно вече бяха напуснали града.

Когато Ласитър затвори прозореца, леглото в съседната стая вече скърцаше. Същото се повтаряше и сутрин, и по обед, и вечер, и през нощта. Ласитър не проявяваше любопитство кога го вършат. Само се чудеше кога тя се справяше с чистенето на стаите. Не беше нито денем, нито нощем, иначе в съседната стая щеше да е тихо. А може би ненаситният Ной съблазняваше и други момичета? Впрочем Ласитър му бе дал достатъчно пари.

Бе решил да направи всичко необходимо, за да се измъкне Ной Харпър чист от цялата история, като освен това получи петдесетте хиляди долара награда за връщането на златото. Уестърн Банк щеше да се погрижи да намери купувач за ранчото „Годланд“, за да може да си възстанови сумата.

Дойде вечерта. Още не беше се стъмнило, но вън светнаха първите улични фенери. Ласитър излезе от хотела и се отправи към Уестърн Банк. Банката още работеше. Един от служителите го позна, заобиколи преградата и го придружи до кабинета на директора. Директорът не беше там. Неговото място бе заето от млада жена. Тя носеше очила, кестенявата й коса беше гладко сресана назад и пристегната на тила в строга прическа. Жената имаше стройна и грациозна фигура, макар и не много висока на ръст. Когато банковият служител въведе Ласитър, тя стана и се усмихна любезно.

— Казвам се Гленда Грийн — каза тя и открито го погледна в очите. Подаде му ръка и както му се стори, стисна неговата твърде силно. — Аз отговарям за сигурността в банката, мистър Ласитър. Моля, заповядайте.

Ласитър бе изненадан от появата на жена. Той сне шапката си и седна на стола, който тя му посочи. Жената се върна зад бюрото и седна. Навън все още не беше достатъчно тъмно.

Ласитър откри, че жената е красива, дори невероятно красива. В тези дрехи бе нужна обаче известна доза фантазия, за да се прецени това от пръв поглед.

Тя постави пред него дебел плик.

— Както пожелахте, това е част от вашата премия, мистър Ласитър — тя се усмихна малко престорено. Вероятно го смяташе за изпечен мошеник. — Двадесет хиляди. Моля, пребройте ги. Служителят ще ви връчи плика, след като златото пристигне в банката и ние го прегледаме.

— Задръжте парите дотогава — каза Ласитър.

— Ще се върнете ли с нас? — попита тя, но в никакъв случай не бе изненадана. Беше по-скоро потвърждение, а не въпрос.

— Бих искал да видя накуп цялото злато, за което се мъчих така.

— Разбирам ви! — каза тя, усмихна се и сключи малките си ръце върху бюрото. — Имате разрешението ми! Давам ви право да присъствате при тегленето на златото, мистър Ласитър. Мисля, че трябва да изчакаме още малко. Едно уиски?

„Ако позволите, милостива госпожо!“ искаше да каже Ласитър, но замълча и само кимна. Кой знае какво ли още можеше да се случи в една банка!

Очакваше, че тя ще позвъни за прислугата. Затова бе изненадан, когато тя стана, отиде до шкафа и сама се погрижи за питието, като през това време бе обърнала стройния си гръб към него. Той си представи косата й — дълга, свободно разпусната, а нея самата, разбира се — гола.

Тя го усети! Обърна се и го стрелна със строг поглед. Съвсем кратък, но достатъчен, за да се почувства изненадан на местопрестъплението. И така, наложи се мислено да я облече отново — бавно, едно по едно. Божествено!

Тя се върна с чашите в ръце и го погледна косо над очилата, които се бяха смъкнали на носа й. След като остави чашите на бюрото, веднага оправи очилата си.

— И аз ще пийна — каза и седна в директорското кресло.

Двамата вдигнаха чашите и се погледнаха в очите.

— За ваше здраве!

Тя само кимна. Чукнаха се, чашите звъннаха и тя отпи само глътка. Ласитър също.

— Трудно ли беше да върнете златото? — попита тя и го погледна с интерес. — Рискувахте ли живота си?

— Трудно беше да го открием. Но когато намерихме мястото, се справихме бързо.

— Ние? Не бяхте ли сам? — в гласа й почти прозвуча разочарование.

— Ние сме двама.

— Сигурно е опасно и за двама мъже — усмихна се тя.

Ласитър отпи глътка. Тя също вдигна чашата си.

— Наздраве! — каза тя този път.

— Наздраве!

Двамата отпиха, тя отново го погледна в очите.

— Каква е вашата професия, мистър Ласитър? Не сте ли от федералната полиция?

— Защо, безпокои ли ви това?

— О, не! — побърза тя да отговори.

— Не съм. Но е нещо в тази посока. Съжалявам.

— О, не! Аз съвсем не омаловажавам работата ви. Не исках да ви обидя. За бога! Моля ви, извинете ме!

Тя се изчерви от смущение.

— Но какво говорите! — отвърна Ласитър. — С нищо не сте ме обидили!

— Наистина ли?

— В никакъв случай!

— О, господи! — каза тя и постави ръка на гърдите си. — Сега мога да бъда спокойна!

На лицето й се изписа облекчение. Вдигна чашата си и я изпразни на един дъх. Бузите й пламнаха.

„Ако изпие още едно, ще й се завърти главата“ — помисли си Ласитър и също обърна чашата си. Питието едва ли щеше да я изкуши. Тя се усмихна и го погледна. Както му се стори, съвсем непринудено. А може би и тя го събличаше мислено? Ласитър веднага отхвърли тази мисъл. Убеден беше, че още не е спала с мъж и че никога нямаше да го направи, ако самата не го пожелае. А как бе облечена! Носеше строг костюм. В сиво! И тези старомодни обувки! Сиво!

Докато тези мисли се въртяха в главата на Ласитър, жената бе напудрила чипото си носле. Той го забеляза, когато тя завъртя фитила на газената лампа и усили светлината. Гледай ти!

— Къде живеете, мистър Ласитър? Имате ли семейство?

— Нямам семейство. Поради характера на моята работа съм постоянно на път. За съжаление, престъпниците никога не свършват, мадам.

— Мадам! — отвърна тя. — Наричайте ме… Гленда!

Тя се поколеба за миг, но каза малкото си име. След това се изчерви, но съвсем леко.

Някой почука и в кабинета влезе висок възрастен мъж. Гленда Грийн стана права:

— Кажете, мистър Бишоп?

— Мисля, че е време, мис Грийн — каза Бишоп и внимателно разгледа Ласитър. — Всички са готови.

„Мис!“ — проблесна в главата на Ласитър.

След малко дойде и директорът на банката. Той се приближи с бърза крачка, протегна ръка на Ласитър и каза:

— Всичко е подготвено. Хората са в готовност и ще следват вашите указания. Те са под командването на мистър Бишоп.

Ласитър стана.

— Ще се видим после! — каза Гленда и го погледна с усмивка. — Той ще се върне с вас — поясни тя на директора.

— Така ли? О, да! — каза той и кимна, но с израз на недоумение.

Ласитър сложи шапката си. Бишоп чакаше, изпълнен с желание да действа. Излязоха от кабинета и се отправиха към задния вход. Междувременно се беше стъмнило. На небето блестяха звезди, но зад сградата на банката бе непрогледен мрак. Ласитър смътно различи силуетите на банковите служители, които носеха платнени сакове.

— Да вървим! — прошепна Бишоп и тръгна напред. Все пак той познаваше града по-добре. Ласитър го последва, а след тях тръгнаха четиримата служители на банката, които носеха двама по двама тежките сакове. Разбира се, тези сакове не бяха толкова тежки, тъй като в тях имаше само желязо. Подкови, вериги и други железарии. Всичко това беше осигурено от банката.

Бишоп преведе групата по тъмни улички и пътища, встрани от големите осветени улици, чак зад хотела. Оттам Ласитър пое ръководството. Той отвори малката врата на задния вход, влезе в коридора и след като се увери, че няма никой, даде знак на Бишоп. Бишоп и хората му с тежките сакове се вмъкнаха бързо в хотела. Притичаха до стълбището за персонала и се изкачиха на втория етаж. Ласитър вървеше напред, приготвил в ръка ключа на стаята си. Той отключи, пусна мъжете да влязат, като през това време наблюдаваше широкото стълбище в края на коридора.

Шансът беше на тяхна страна. Успяха да се промъкнат незабелязани от никого. По обратния път, след като размениха саковете с желязото със саковете със златото, също нямаха никакви проблеми. Всички се върнаха без произшествия в банката.

* * *

Гленда засия, когато Ласитър влезе в кабинета на директора. Стисна здраво ръката му, а очите й блестяха. Той имаше чувството, че от радост би се хвърлила на шията му.

Всичко бе предварително подготвено. Бишоп и банковите служители, плувнали в пот, извадиха съдържанието на саковете и кожените торби на масата. Бишоп започна тегленето. Гленда Грийн контролираше.

Директорът си замина само след десетина минути. Вече бе станало късно. Час, след като вече нямаше нужда от тях, си заминаха и банковите служители. Последен се сбогува мистър Бишоп. Преди това двамата — той и Гленда Грийн заключиха трезора.

Гленда Грийн привършваше оформянето на документите. Ласитър бе седнал на ръба на бюрото и я наблюдаваше.

— От откраднатото злато липсват само десет хиляди долара! — поясни тя, като затваряше книгата.

— Това сигурно е ранчото „Годланд“ — каза Ласитър. — Там има доста добитък.

Гленда му подаде плика с парите, които бяха част от наградата:

— А сега ги пребройте.

Ласитър прибра плика в джоба си и каза:

— Предполагам, че сте преброили сумата.

И без това той не искаше тези пари. Те бяха предназначени за Ной Харпър. Строго погледнато, Ласитър дори нямаше право да ги получи. Той изпълняваше задача на Бригада Седем, оттам получаваше своята заплата и пари за всички разноски.

Гленда прибра книгата и започна да гаси поред лампите в кабинета.

— А ние? — каза Ласитър, когато тя се приближи до лампата на масата — последната, която още гореше. — Какво ще правим в настъпващата вечер? Ще пийнем ли по чаша вино? Аз ви каня. В бара на хотела имат превъзходно мексиканско червено вино.

Гленда духна последната лампа и стаята потъна в мрак. Освен тях в банката нямаше жива душа.

— Целуни ме! — прошепна тя.

Ласитър се приближи. Хвърлиха се в прегръдка, устните им се сляха в целувка. Ласитър усети, че тя гори от възбуда.

Тя го желаеше. Веднага. Той отвърна на желанието й. Така, както бяха — прави, с дрехите. Тя дишаше задъхано и стенеше от желание и страст. Ласитър усети, че тя би предпочела малко по-бавно, овладя се и тъкмо това я доведе в състояние на лудо темпо малко преди да стигне върха. Тя замръзна за миг, всичко в нея се напрегна и Ласитър усети как цялата бе пронизана от мощна тръпка. Отново и отново. Докато се успокои и се освободи от напрежението.

Не беше девственица. Нито пък свенливо девойче.

— Ела при мен! — промълви тя тихо.

Той я целуна в отговор. Двамата излязоха от банката и поеха по улицата към дома й. Пътят беше не повече от пет минути пеша. На тях им бе нужен обаче повече от половин час, тъй като отново и отново спираха, прегръщаха се, изпълнени със страст, и се целуваха.

В нейния дом тя се яви пред него така, както той си я бе представил преди, в кабинета на директора. Кестенявата коса падаше свободно върху раменете й. Откъм гърба фигурата й имаше нещо момчешко. Но когато се обърна, беше истинска жена. Каква жена!

Ласитър я взе на ръце и я отнесе до леглото. Тя въздъхна от щастие, когато той се отпусна нежно върху й. Гленда беше страстна жена, която можеше да доведе до екстаз всеки мъж. Освен това тя не знаеше никакви табута и владееше изкуството на любовта в най-висша степен. Ласитър беше партньор, създаден като за нея.

Прекараха нощ, в която едва не загубиха разсъдъка си. Навън вече сивееше утрото, когато прегърнати се унесоха в сън.

Когато Ласитър се пробуди, грееше ярко слънце. Откъм кухнята се чуваше тракане на съдове. Разнесе се аромат на кафе. Мястото до него в леглото беше празно. Гленда бе станала и приготвяше закуска. Ласитър реши да стане и тогава тя влезе в спалнята — гола, с разпусната дълга коса и с очила на носа. Той остана да лежи и затвори очи.

Гленда се приближи, промъкна се под завивките, прегърна го, бавно изпълзя върху силното му тяло и го целуна. Той отговори с естествената реакция на мъж и когато тя усети това, скочи върху му и продължи в галоп.

Бяха като луди, любиха се до пълно изтощение. Гленда се раздаде и се свлече върху него — цялата обляна в пот, насмалко да изпадне в несвяст. Не бе в състояние нито да каже нещо, нито да се помръдне, само лежеше неподвижна.

Кафето отдавна беше изстинало. По-късно Гленда приготви ново. Когато Ласитър най-сетне се откъсна от последната прегръдка, слънцето беше високо. Той обеща, че ще намине отново вечерта, и тръгна към хотела.

Когато Ласитър влезе в стаята си в хотела, Ной Харпър вече го чакаше вътре. Сега беше не със скъпия си домашен халат, а облечен и готов за път. В ръката си държеше револвер. Ласитър знаеше защо. Вратата на шкафа беше отворена и оттам стърчаха ръждясали конски подкови.

— Долна свиня! — изръмжа Ной Харпър, след като Ласитър затвори вратата след себе си. — А аз ти имах доверие! Проклет да си! Кога смени златото и къде е то? Казвай или ще те застрелям!

— Не се разпалвай така! — каза Ласитър с настойчива молба в гласа. — Ще ти обясня всичко.

— Няма нужда от никакви обяснения! — избоботи Харпър гневно. — Говори! Или ще те убия!

— Вчера вечерта! — отвърна Ласитър. — Предадох го в Уестърн Банк. Искам да ти кажа, че не съм от федералната полиция, но съм на подобна служба. Натоварен бях да открия откраднатото злато. Задачата е изпълнена. При това посочих и твоето име. Тъй като съм на държавна служба, нямам право да получавам подобни възнаграждения и премии. Наградата от петдесет хиляди долара, която бе обявена от банката и железопътната компания, се пада изцяло на теб. Ето, тук е половината — двадесет хиляди! Остатъка ще получиш, когато всичко бъде уредено.

Ласитър бръкна в джоба на сакото си, измъкна плика и го подхвърли към гърдите на Ной Харпър. Той дори не направи опит да улови парите. Пликът падна на пода. Ной изглеждаше още по-разярен.

— Очаквах тази история! — избоботи Ной Харпър. — Ще ти го кажа в очите: и ти си същият като братята Холдън! Искаш да ме измамиш! Да отмъкнеш всичкото злато и да ми подхвърлиш двайсетина хиляди! Добре си го намислил, но няма да мине! Не и с мен, Ласитър! Всичко ще бъде за твоя сметка! Къде е златото? Казвай, куче проклето, или ще те застрелям!

— Добре! Да отидем в банката! Ще ти покажа златните блокчета. Те са там, в трезора. Ще те запозная със служителите, при които трябва да се явиш до две-три седмици, за да получиш останалите тридесет хиляди.

Ной Харпър кипеше от гняв. Ласитър изпитваше угризения на съвестта, но от друга страна бе напълно наясно, че никога не би могъл да говори открито за тези неща с Ной Харпър. А той за нищо на света нямаше да се задоволи с петдесет хиляди, щом можеше да получи четвърт милион!

— Все пак, петдесет хиляди не са дребна сума! — каза Ласитър настойчиво. — Помисли, Ной! Помисли за минута! Петдесет хиляди!

— Затваряй си устата! — изкрещя Ной Харпър, загубил самообладание, и скочи на крака. — Не ти вярвам — той плю настрани и продължи: — Не вярвам нито дума. Искаш да отмъкнеш всичко и да ме подхлъзнеш. Някакви си смешни петдесет хиляди! Слушай, казвай най-сетне къде си скрил златото, или ще те убия!

— Предадох златото в банката! Ела, сам ще се убедиш!

— Отмъкваш всичко и ми оставяш купчина ръждиво желязо!

— Така само искам да създам впечатлението, че златото все още е у нас — опита се да обясни Ласитър. — Натоварен съм със задачата не само да върна златото, но и да изправя цялата ви шайка пред съда. Това и ще направя с останалите от бандата. Само теб пускам на свобода. С петдесет хиляди долара! Ти си щастливец, Ной! Вземи парите и изчезвай! След три седмици ще получиш остатъка. Аз сам ще пипна Гибън и останалите.

— Няма да ме замаеш с приказки, Ласитър! Мене не! — той измъкна колта си и го зареди за стрелба. — За последен път! Къде е златото?

— Ела с мен в банката! Там ще се убедиш!

— Искаш да ме вкараш в клопка, негоднико? — Ной Харпър се приближи заплашително и опря дулото на револвера в гърдите на Ласитър. — Мене няма да измамиш! Петдесет хиляди! Искам си моя дял и ранчото! Чуваш ли ме добре: моя дял и ранчото! И ранчото!

— Но това е безумие! Братята Холдън са платили ранчото „Годланд“ с краденото злато. Затова държавата ще предложи ранчото за публична продажба, а приходите ще получи банката. Но ти можеш да го купиш! Сега имаш достатъчно пари, по дяволите! Нищо ли не влиза в тъпата ти тиква! Ето! Вземи парите! Върви в банката и купи ранчото!

— Сигурно ме смяташ за пълен малоумник!

— Слушай, Ной — те са платили за цялото ранчо точно десет хиляди долара! Можеш с тези пари да си купиш още четири такива! Не схващаш ли най-сетне?

— Проклет да си! Ще те убия! — процеди Ной Харпър през зъби.

Не, нищо повече не можеше да помогне на този твърдоглавец. Търпението на Ласитър вече се изчерпваше, още повече че във всеки миг гневът на Харпър можеше да надделее и той да натисне спусъка.

Ласитър бе бърз — толкова, колкото бе необходимо, за да спаси живота си. С лявата ръка изби колта от ръката на Харпър, а мощният удар на дясната улучи точно там, където трябваше. Харпър затвори очи и се свлече на пода. Револверът изхвърча, отскочи от стената и падна на леглото.

Ласитър отпусна рамене и погледна към изпадналия в безсъзнание Харпър. Не беше сигурен дали трябва да го мрази, или да го съжалява. Харпър обикновено нямаше пукнат цент в джоба си. Ала сега петдесет хиляди долара му се виждаха малко. Мечтаеше си за четвърт милион. Нямаше да се задоволи с по-малко. Всичко щеше да се изясни, ако бе дошъл до банката. Див петел!

Ласитър го сграбчи за ризата и колана на панталона и го положи в леглото.

— Ной, братко! Хайде, съвземи се! — извика той и леко го плесна по лицето. В момента обаче нищо не помагаше.

Ласитър опакова багажа си и го отнесе долу. После смъкна платнените сакове с желязото и ги натовари на фермерската кола. Тази работа го поизпоти порядъчно. Всеки път, когато се връщаше в стаята, наглеждаше Ной. Той обаче не бързаше да се завърне в реалността.

Когато Ласитър се върна за последен път в стаята, Ной още спеше. Ласитър се опита да го разбуди, но без успех. Тогава вдигна от пода плика с парите, който разгневеният Ной не бе и погледнал, седна на масата и написа върху него:

„Драги Ной, не забравяй да вземеш от банката остатъка от парите. Купи ранчото «Годланд» и си уреди един хубав живот. Някой ден ще намина.

Ласитър“.

После прибра молива в джоба си, приближи се още веднъж до леглото, постави плика върху гърдите на Ной Харпър и излезе от стаята.

Ласитър привърза коня си отзад към колата и я изкара от двора на хотела на улицата. Близо до дома на Гленда спря колата на едно свободно място под дърветата и се отправи към близката гостилница. Беше изгладнял като скитащ вълк. Освен това беше ранна привечер и Гленда беше още на работа в банката. От масата си виждаше къщата й. Щом прозорците на Гленда светнаха, той плати сметката и излезе.

Тя го очакваше! Отвори вратата с грейнало лице. Дългата й коса бе разпусната, очилата паднали на носа. Не носеше нищо друго, освен един твърде отворен прозрачен пеньоар.

— Ласитър! — промълви тя, взе ръката му, въведе го вътре и затвори вратата. Хвърлиха се в прегръдка, последваха все по-страстни целувки. Момичето изгаряше от желание и на Ласитър не му оставаше нищо друго, освен да го направят там на място, прави в тясното преддверие. Тя самата пожела така. Ласитър не можеше да се освободи от подозрението, че тя си бе намислила това още през деня.

* * *

При изгрев-слънце старият мексиканец почука на вратата на Ричард Гибън. Гибън бе станал отдавна и чакаше някой от ранчото да приготви закуска.

— Къде са хората тук? — промърмори той. Имаше предвид персонала на ранчото на братята Холдън. — Гладен съм! Искам мляко и горещо кафе, по дяволите! След като закусим, ще оседлаем и потегляме обратно.

Старият мексиканец го изгледа с изненада.

— А Джак Холдън?

Ричард Гибън махна с ръка:

— Пратете го при брат му!

— Сериозно ли говориш?

— Соло, понякога се съмнявам в разсъдъка ти. Ласитър и Ной Харпър са отмъкнали златото. Проклети копелета! Избягали са с конска кола от ранчото. Мислиш ли, че Джак ще познае колата, дори да я види спряна някъде? Тук, в ранчото, има поне три дузини такива коли, всяка прилича на останалите. Още повече че търсим кола, която я карат Ласитър и Ной Харпър. Джак не ни е нужен повече!

Соло Кампело вдигна рамене и се обърна към вратата.

— Ще го застреляме. Щом така искаш.

— Той си го заслужава! Двамата с брат му са най-долните подлеци, с които съм яздил заедно! — извика Ричард Гибън след него.

— Напълно си прав! Мислех само, че може би ще ни дотрябва по-късно, за да се доберем до златото.

— Чакай! Първо ми донеси закуска! После ще имате достатъчно време, за да очистите този предател. Ще дойда да гледам. Затова не бързайте още с него.

Вратата се затвори зад гърба на мексиканеца. Ричард Гибън се приближи до прозореца и надникна навън. Вече втори ден бяха в ранчото „Годланд“. Мъжете бяха обиколили няколко пъти на коне околността, за да търсят следи от проклетата кола. Нищо! Въпреки това той не искаше да тръгнат просто напосоки. Когато се събуди рано сутринта, за пръв път обмисли възможността да се откажат и да се върнат в Салина. Бяха оставили салона без контрол твърде дълго време.

Мексиканецът скоро се върна. Мъкнеше след себе си някаква възрастна негърка, която носеше табла със закуската.

— Соло! Ние сме достатъчно стари! Трябва ли да влачиш тази дъртата тук! И то черна!

— Белите жени на моята възраст не изглеждат по-добре! — каза негърката, приближи се до масата и сервира закуската. — Напротив! Тъй като са бели, личи им всяка бръчка. Пипнете, вижте колко гладка е моята кожа!

Ричард Гибън се ухили.

— За женкар ли ме вземаш? Сервирай и изчезвай, докато не съм те щипнал по задника!

— Посмейте само! — извика тя и избухна в смях. — Развратници! Също като черните пръчове!

— А сега, да те няма, мамче! — изръмжа мексиканецът.

— Чакай малко! — намеси се Ричард Гибън. — Как се казваш?

— Селика! — отвърна старата жена с ехидна усмивка. — А ти?

— Ричард Гибън.

— Ричи! Колко жалко, че не се срещнахме преди петдесет години! — продължи негърката. — Сигурно нямаше да ме оставиш на мира тогава, а може би и аз тебе!

— Преди петдесет години ли? Я се измитай веднага!

Негърката забърза към вратата. Соло Кампело се превиваше от смях:

— Тя те изкара с двадесет години по-стар, отколкото си!

— Защото е кьорава! — отвърна Ричард Гибън и зае място на масата. Имаше всичко — яйца, масло, мед, мляко и кафе.

Той отпи от кафето и се нахвърли с вълчи глад върху храната.

— Черна кранта! Но за това си я бива! — изфъфли той, като дъвчеше, и се огледа за мексиканеца. Той бе тръгнал подир негърката. — Соло! След нея ли се помъкна сега?

Закуската му се услади. Изгълта всичко на масата. Накрая изля меда от стъкления съд направо в устата си. Всичко започна да лепне, имаше мед даже по масата.

— Дайте кърпа! — извика той. — Соло, прати ми дъртата вещица с една кърпа!

Вратата се отвори на мига, но в стаята влязоха мексиканецът и Артър Спенсър. Застанаха от двете страни на вратата, която стоеше отворена.

— Виж кой иде за прошка! — каза мексиканецът.

Ричард Гибън спря да облизва пръстите си и проточи врат.

Ной Харпър! Той влезе бавно и застана между двамата.

— Здравей, Ричард! — каза Харпър и пъхна ръце в джобовете си.

Ричард Гибън стана прав.

— Само това ли имаш да ми кажеш? Сега, след като Ласитър те измами! — и като вирна нос, продължи: — Той те измами, нали? Признай си!

— Аз не бях по собствено желание с него. Затова реших да избера по-малката злина — каза Ной Харпър. — Реших, че най-добре ще защитя нашите интереси, ако остана при него. Повярвай ми, Ричард! Исках златото да остане за нас. За всички нас! Само по тази причина се спогодих с това копеле. Само затова! Имах намерението в последния момент да взема за нас златото. За всички нас.

— Да, да! Възможно е — каза Ричард Гибън. — Сега обаче стоиш пред мен като последния идиот.

— Не! Идвам от Омаха. Той беше вчера там със златото. Късно вечерта беше все още в града. Нареди ме здравата, не успях да се предпазя. Сигурно съм бил дълго в безсъзнание. За нещастие, беше вече късно вечерта, иначе щях да дойда веднага. Въпреки това той няма голяма преднина.

— Златото у него ли е? — попита Соло Кампело с нетърпение.

Ной Харпър кимна.

— У него е, Соло! Видях го със собствените си очи! Всичкото злато! В два платнени сака — толкова тежки, че не може да ги носи сам човек.

— Къде бяхте снощи? — заинтересува се Ричард Гибън.

— В хотела.

— В хотел в Омаха?

— Да! — каза Ной Харпър, сложи ръка на сърцето си и изпита задоволство, когато напипа плика с двадесетте хиляди долара. Нали вече не го заплашваше нищо? По-добре врабче в ръката, отколкото гълъб на покрива.

Ной Харпър не обели нито дума за парите от наградата. Целта му беше само да ги подтикне да преследват Ласитър и да го очистят, щом го намерят. Подъл изменник! Ной Харпър искаше само да си отмъсти. Нищо повече. После щеше да купи ранчото „Годланд“, имаше все пак двадесет хиляди. Но онзи кучи син, Ласитър, трябва да си получи заслуженото.

— Оседлайте конете! — изръмжа Ричард Гибън. — Ласитър е бил в хотела с колата от ранчото, също Фатс и Бък да тръгват. Може би ще открият запазени следи. Ние ще ги последваме веднага.

Мексиканецът и Артър Спенсър се спогледаха, после мексиканецът хукна навън да вдигне хората по тревога.

Артър Спенсър сложи ръка на рамото на Ной Харпър.

— И ти беше всеки ден при златото? Имам предвид, откакто то е у Ласитър.

— Да, разбира се! Виждах го със собствените си очи! — закле се Ной Харпър, щастлив да бъде приет отново в кръга на старите приятели. — Всеки ден имах възможност да се убедя, че е натоварено на колата.

— Но къде е сега, не знаеш?

Ной Харпър погледна Артър Спенсър право в очите.

— Той избяга с него! Знае, че трябва да се пази от мен.

— Не успя ли да го изненадаш и да му пръснеш черепа? — избоботи Ричард Гибън. — Всички ние, които добре те познаваме, разчитахме на тебе. Аз също! Но…

Гибън си спести последното изречение.

— Нямаш ли никаква представа къде може да бъде? — намеси се Артър Спенсър.

Ной Харпър поклати замислено глава.

— При жена? — подхвърли Ричард Гибън с мрачен поглед.

Ной Харпър отново поклати глава.

— Няколко пъти спомена Линда. Изглежда е имал нещо с нея в Салина.

— Ти каза ли му, че е мъртва? — попита Артър Спенсър и явно се почувства неловко.

— Казах му, че е офейкала — отвърна Ной Харпър. — Че си има някакъв тип надолу на юг и сигурно е отпътувала при него.

Артър Спенсър го потупа по рамото, без да каже нищо, но с видимо облекчение, а погледът му бе насочен към Ричард Гибън.

Соло Кампело подаде глава от вратата:

— Дойде някакъв непознат. Търси Джим Холдън. Каза, че иде от Омаха и носи важно съобщение.

Мъжете обърнаха глави към вратата. После отправиха въпросителни погледи към Ричард Гибън. Той пое дълбоко въздух и сви презрително устни:

— Отпрати го! Мистър Джим Холдън ще му окаже честта да го посети лично в Омаха.

Мъжете избухнаха в смях.

— Казах му вече, че ще съобщя за него — поясни Соло Кампело и се ухили. — Важно съобщение! Ще бъде забавно да го чуем!

— Попитай го какво иска! После го отпрати да си върви!

Мексиканецът затвори вратата.

Ричард Гибън обиколи с поглед хората около себе си.

— Докъде бяхме стигнали?

— Къде може да е онзи тип! — каза Артър Спенсър.

Тогава вратата пак се отвори. Беше отново Соло Кампело.

— Ричард, той казва, че иска да предупреди братята Холдън за нещо важно. И ако още не съм си загубил ума — споменава за Ласитър!

— Какво? — Ричард Гибън зяпна насреща му. Артър Спенсър и Ной Харпър също се обърнаха към мексиканеца слисани.

— Той знае къде е Ласитър! — каза Соло Кампело и ги изгледа многозначително.

— Доведи го веднага! — извика Ричард Гибън.

Мексиканецът се обърна кръгом и направи знак с ръка.

Оставил бе вратата отворена. Двама от хората на Гибън въведоха висок, слаб мъж, облечен в дълга пелерина, която го правеше да изглежда още по-висок.

— Кой си ти? — изръмжа Ричард Гибън.

— Казвам се Стокуел. Занимавам се с търговия на фураж в Омаха. Всъщност аз исках да говоря с мистър Джим Холдън — каза той, сне шапката си и обиколи с поглед мъжете в стаята.

— Аз съм Джим Холдън — заяви Ричард Гибън.

Непознатият се засмя.

— Не, не сте! Нали познавам мистър Холдън!

— За тебе сега аз съм Джим Холдън! — отвърна Ричард Гибън с тон, който прогони усмивката от лицето на Стокуел. Нещо повече, накара го да каже:

— Да, мистър Холдън!

Ричард Гибън сви юмруци, стана и се приближи на няколко крачки към новодошлия.

— Какво е важното нещо, което имаш да ми съобщиш?

— В Омаха пристигна едно ченге — каза Стокуел, като въртеше шапката в ръцете си и пристъпваше от крак на крак. Адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу. — Много опасен, така ми се струва. Един от ония, които надушват и най-малките нередности в сделките.

— Как изглежда? — промърмори Ричард Гибън. По разбираеми причини не го интересуваха повече подробности.

Описанието, което даде Стокуел, нямаше обаче нищо общо с вида на Ласитър. Мъжете се спогледаха.

— И къде е този тип? — изхриптя Ричард Гибън.

Стокуел се усмихна на всички наоколо:

— При Сивата мишка.

Ричард Гибън потърка брадичката си, присви очи и стрелна Ной Харпър с поглед.

— Къде е тази кръчма? — обърна се той отново към Стокуел.

Търговецът на фураж се разсмя.

— Това не е кръчма. Сивата мишка е жена. Работи като първи секретар в Уестърн Банк. Сред търговците е известна с това име. Винаги носи сиви дрехи, а когато брои пари, прави така — той показа нагледно и мъжете се запревиваха от смях. После добави: — Освен това носи очила, без които нищо не вижда.

— А къде се намира къщата й? — попита Ричард Гибън, надвиквайки смеха на мъжете.

— Точно до моя магазин. Имам голяма фирма: „Стокуел — продажба на фураж. Винаги прясна стока — доставки навреме.“ — той се усмихна, огледа още веднъж всички и си сложи шапката. — Добре звучи, нали?

— А къде ще намерим…

— Знам къде е! — намеси се Ной Харпър. — Близо е до хотела и гарата. На пет минути път.

— Точно така! — потвърди Стокуел.

— Вие твърдите, че сте виждали онзи мъж да влиза в съседната къща? — попита Ричард Гибън.

— Да! Вчера го видях да излиза оттам. През деня! Излезе от къщата на Сивата мишка и отиде в хотела, а малко преди залез-слънце се върна отново. Беше с фермерска конска кола. Спря я пред моя двор. Колата си стои още там, с конете.

Ричард Гибън изрече само една дума:

— Тръгвайте!

Той скочи на мига и хукна навън, а мъжете го последваха.

Стокуел сграбчи ръката на Ной Харпър.

— Но мистър Холдън няма ли да ми плати нещо!

Ной Харпър се усмихна.

— Той изобщо не е Холдън, тъпако! — отвърна Харпър, отскубна се и хукна да догони останалите.

Пет минути по-късно, за голямо облекчение на персонала и каубоите, Ричард Гибън и шайката му напуснаха ранчото „Годланд“.

Ной Харпър яздеше с тях, с ръка на гърдите — там, където във вътрешния джоб беше пликът с парите. Единствен той знаеше, че на колата, оставена от Ласитър, има натоварени само железни отпадъци, знаеше и това, че нямаше да намерят никакво злато в дома на Сивата мишка. Но Ласитър — този подлец — трябваше да си получи заслуженото!

Когато стигнаха до гората, той изруга високо, отдели се от колоната, спря и скочи от коня. Останалите профучаха край него, а той започна да оправя ремъка на стремето. Изчака, докато старите му другари се скриха от погледа му. После се метна на коня и препусна на изток. Продължи така, докато стигна до Мисури. Не успя да открие брод, но намери сал. Нали имаше пари — за половин долар лодкарят го превози на отсрещния бряг.