Джек Слейд
Кървава плячка (2)

2

Когато Ласитър се събуди, беше непрогледна нощ. Ханк и Джо бяха още при него. Единият от двамата хъркаше като мравояд.

Ласитър се претърколи тихо до ръба на леглото и стана. Хъркането се чуваше откъм вратата. По пътя към вратата той се натъкна на стола, където бяха оставени нещата му. Коланът с револвера също висеше, преметнат на облегалката. Той го хвана и измъкна револвера.

— Ако помръднеш само на инч, Ласитър, ще ти прострелям задника! — изрече някой откъм другата страна на леглото. Гласът звучеше тихо, като че ли се страхуваше да не събуди другаря си.

Ласитър замръзна. Гласът идеше точно иззад гърба му. Ако се завъртеше на сто и осемдесет градуса и стреляше, може би щеше да улучи бандита.

— И без долни номера, кучи син такъв! Лягай веднага или ще стрелям!

Да, трябваше да се завърти кръгом. Мъжът се намираше точно зад гърба му, от другата страна на леглото с балдахина.

Ласитър се извъртя мълниеносно и стреля в мига, в който съзря тъмната сянка. Мъжът също усети движението му и стреля в същия момент. От двата револвера блеснаха пламъци, проехтя трясъкът на изстрелите.

Ласитър улучи, другият — не.

Откъм вратата се чу тропот. Вторият бандит скочи подплашен на крака, вдигна револвера си и започна да стреля напосоки в мрака на стаята.

Ласитър го видя, прицели се и натисна спусъка. Дулото на револвера му избълва пламъци, прокънтяха оглушителни изстрели. Той се плъзна към стената, опря се на нея и се опита с поглед да пробие мрака. Сигурен бе, че улучи. И двата пъти. Но дали бе успял да извади и двамата си противници от строя? Задържа дъха си и се опита да долови дишането им. Не се чуваше нищо, цареше пълна тишина.

Изстрелите без съмнение бяха чути наоколо, поне в непосредствена близост. Ласитър отиде до прозореца и го вдигна нагоре, след като придърпа завесата настрани. Долу в двора, изглежда, имаше градина. Ласитър изпълзя от прозореца и се спусна на земята. Докато крачеше към оградата, внимаваше да не тъпче цветята.

Наоколо беше тихо. Нито викове, нито стъпки. Ласитър се прехвърли през оградата и продължи направо през съседния двор. До къщата се спря, огледа се във всички посоки и се ослуша внимателно. Пълна тишина. Не долавяше никакво движение. Един поглед към небето му беше достатъчен, за да прецени, че до изгрев-слънце остава още около час. Ласитър продължи с бърз ход нататък и по една пряка стигна до „Мейн стрийт“. Само от салона на Гибън се виждаха светлини. Останалата част от улицата бе потънала в мрак. Той се насочи предпазливо към хотела, за да прибере нещата и коня си.

Успя да разбере кои са бандитите! За съжаление, от златото нямаше и следа. Затова реши да се оттегли за известно време. Ричард Гибън несъмнено щеше да предприеме всичко възможно, за да се добере до изменниците, които бяха изчезнали с плячката след обира на влака. Може би оттук нататък не трябва да изпуска Ричард Гибън, за да го проследи до златото.

Линда, която го бе любила така диво и пламенно, се оказа коварна измамница. Беше го предала. Старият мексиканец бе споменал за жени, които са го упоили. Следователно тази Рита е действала заедно с Линда. Сигурно двете са спечелили прилично възнаграждение. Може би някой ден ще има възможност да си го върне, поне на Линда. Тази долна пачавра! Хлътна в клопката й като първия новак!

Ласитър стигна зад хотела, без да срещне жива душа по пътя си. С помощта на ножчето си без усилие отключи задната врата. Първо се качи в стаята, събра вещите си, после слезе в обора и оседла кафявия си жребец.

Когато извеждаше четириногия си спътник към „Мейн стрийт“, откъм улицата се разнесоха викове и тропот от бягащи хора. Той замръзна на място. Вероятно вестта, че е успял да се измъкне, вече бе стигнала до заведението на Гибън и неговите главорези вече бързаха към дома на Линда.

Не му оставаше нищо друго, освен да се обърне кръгом и по тесните странични улички да се опита да напусне града в обратна посока.

Вече се развиделяваше, когато остави зад гърба си последните къщи и премина насипа на железопътната линия. Тогава съзря група конници на не повече от четвърт миля напред по пощенския път. Те тъкмо излизаха от града, като се оглеждаха, и очевидно също го забелязаха.

Ласитър изруга и пришпори коня. Долетяха викове. Бандитите също пришпориха конете си и след няколко ярда препуснаха в галоп. Бяха петима.

Ласитър насочи коня си на запад към по-скритата хълмиста местност. Започна лудо преследване. Хората на Гибън постепенно скъсяваха преднината на Ласитър. Налагаше се често да сменя посоката и да язди на зигзаг, защото непрекъснато се натъкваше на непроходими храсталаци. Не след дълго преследвачите отново го съзряха и застрашително скъсиха дистанцията. Ласитър отчаяно търсеше възможност да се скрие от погледите им. Колкото гъсти и непроходими да бяха храсталаците, те едва стигаха три-четири стъпки височина. Ласитър продължаваше да препуска нагоре-надолу по хълмовете. Петимата без усилие го следваха по петите.

Ласитър отново смени посоката и препусна обратно към железопътната линия, за да опита шанса си от другата страна на насипа. Тогава проехтяха първите изстрели и той чу свистенето на куршумите покрай ушите си.

Утрото настъпи. Очевидно щеше да бъде тежък ден. Първо улучиха коня. Той не падна веднага, но се строполи в крачка, изви високо шия и изцвили диво. Преследвачите препускаха в галоп. И петимата крещяха възбудено. Сигурни бяха, че вече е паднал в ръцете им.

Ласитър нямаше друг избор — грабна калъфа с оръжията и уинчестъра от седлото, метна ги в гъсталака и скочи след тях. Претърколи се плътно до гъстите клони, извади паркъра и револвера. Конниците приближаваха с тропот. Гъстият храсталак ги принуди да се разделят. Трима продължиха в същата посока. Те не го изпускаха за миг от очите си. От револверите им проблясваха изстрели, а куршумите плющяха в храстите около него, кършеха клонки и хвърляха парчета дърво и кора в лицето му.

Ласитър изчака подходящия момент, изправи се, вдигна паркъра на височината на очите си и натисна и двата спусъка. Паркърът — тежка двуцевка, заредена с едри сачми, избоботи като оръдие и избълва огън, дим и олово. От цевите блеснаха пламъци с дължина почти цяла стъпка, последвани от облак дим, който се разпростря мълниеносно. Сачмите просвистяха във въздуха и повалиха ездачите от седлата. Те паднаха тежко в тревата и храстите, а подплашените коне профучаха край Ласитър. Неговият кафяв жребец направи няколко мъчителни крачки и рухна. През това време другите двама преследвачи обърнаха конете си и стреляйки, препуснаха право към него.

Ласитър отвърна на огъня, като започна стрелба с револвера си, и свали още един от седлото. В следващия миг другият се озова в непосредствена близост и Ласитър дори не успя да даде изстрел. Бандитът скочи с коня в храстите, метна се от седлото върху Ласитър, изби револвера от ръката му и го сграбчи в смъртоносна задушаваща хватка.

Ласитър бе замаян от удара и за миг изгуби ориентация. Това бе достатъчно за неговия противник. Той му отне колта и сега заплашваше да го удуши. Ласитър започна да се задъхва. Сграбчи китките на нападателя и опита да се освободи. Бандитът беше висок и силен. Той отслаби хватката, едва след като Ласитър с все сила заби коляно в тялото му. Тогава Ласитър успя да го отблъсне и скочи на крака.

Нападателят също скочи светкавично. Не беше много висок, но имаше невероятно широки рамене. Ласитър получи няколко мощни юмручни удара в ребрата и не бе в състояние да си поеме въздух. Пред очите му отново се завъртяха кръгове също както когато го нападнаха в стаята на Линда.

Двамата се вкопчиха отново и паднаха на земята. Този път Ласитър беше отгоре. Опита се с отчаяни усилия да притисне гигантските лапи на противника под гърдите си. При това се наложи да понесе два мощни къси удара, но сега бе негов ред. Удари с юмрук в устата, после в носа и брадичката на бандита.

Това бе всичко. Ласитър кашляше и дишаше тежко. Целият бе облян в пот. Кръвта шумеше в ушите му. Нападателят лежеше в безсъзнание. Когато най-сетне с мъка успя да се претърколи встрани от тялото му, Ласитър имаше усещането, че тежките удари на противника са отнели и последните му сили. Остана да лежи така известно време, без да бъде в състояние да се изправи на крака.

Ласитър вдигна шапката и револвера си от земята, върна се в храстите, взе пушките в ръка и метна калъфа през рамо. Докато крачеше обратно към мястото на ръкопашната битка, той презареди пушката за сачми. Тримата бандити, които бе улучил преди това с нея, бяха мъртви. Четвъртият беше ранен и се опитваше да се измъкне. Ласитър го видя да бяга, но го остави и не предприе нищо.

Широкоплещестият здравеняк дойде на себе си малко по-късно. Той отвори очи и понечи да стане, но замръзна на място, когато погледът му срещна насочената към него двойна цев на паркъра.

Ласитър го изчака да вдигне очи.

— Кой си ти?

— Защо? Ченге ли си?

— Искаш ли да ти замирише на барут? Не дрънкай повече, а отговаряй!

— Аз съм Ной Харпър.

— Така значи, Ной! Също като оня от Ноевия ковчег?

— Така казват.

— Ти участва ли в нападението на влака?

Ной Харпър замълча. Очите му станаха тъмни, почти черни.

— Казах: искаш ли да помиришеш барут…

— Не разбирам за какво говориш.

— Слушай, имам ли вид на наивник?

— Аз не съм от тях! Ето, онзи там, беше. Единият от онези тримата, които застреля с пушката, беше при обира.

— Но те са мъртви! — каза Ласитър и разлюля пушката в ръката си. — Така че внимавай, амиго. Натискам спусъка и отиваш при тях!

— Не съм участвал в никакъв обир!

— Но знаеш имената на онези типове, които подло измамиха своите партньори!

— Братята Холдън! Джим и Джак Холдън!

— И никой не знае къде се намират?

Бандитът продължи да мълчи.

— Отговаряй!

— Това въпрос ли беше?

Ласитър стисна устни и пое дълбоко въздух.

— Никой не знае къде се намират! — каза Ной Харпър. — Нали самият Гибън искаше да го научи от теб.

— Слушай, тъпоглавецо! Не съм ченге. Нещо много по-лошо! Интересува ме само наградата, която обявиха за връщането на откраднатото злато. Знам, че сте били шестима. Ако сега те застрелям, ще останат все пак още петима, които мога да проследя. По-добре не злоупотребявай с търпението ми!

— Не мога да кажа нищо повече от това, което знам. За последен път са ги видели в Гранд Айлънд при Плейт Ривър.

— Какво! Толкова на север?

— Затова Гибън не ти повярва. Сейнт Луис! Не ти ли хрумна нещо по-добро?

— Тук имаш право! Но да продължим нататък! Ти познаваш братята Холдън. Аз не ги познавам. Имаме две възможности — или ще те застрелям, или ще станем партньори. Ако си съгласен, после ще си поделим наградата. Впрочем, когато намерим златото, ще обмислим какво да приберем — дали само наградата, или всичкото злато!

Ной Харпър се ухили широко, въпреки двойната цев, която все още сочеше застрашително към носа му.

— Това е друго нещо! Заслужава си да помислим! Но кой си ти? Имам предвид, как се казваш?

— Ласитър.

— Другите не ми казаха нищо за теб!

Ласитър му помогна да стане на крака.

— А сега да изчезваме! Помогни ми да оседлаем!

Ной Харпър се ухили:

— Дадено, амиго!

* * *

— Артър току-що се върна — докладва Соло Кампело. — Трима са убити. Така предполага Питц. Бил ранен, но успял да избяга. Не са открили обаче Ной Харпър. Вероятно Ласитър го е отвлякъл.

Ричард Гибън удари с юмрук по масата с такава сила, че златното блокче подскочи.

— Какво? Ной Харпър!

Възрастният мексиканец сви рамене.

— Някакви следи?

— Фатс и Бък вече го гонят.

В очите на Ричард Гибън блеснаха искри.

— Ласитър е отвел всичките коне със себе си. По следите им не може да се разбере колко от тях носят ездачи. Почвата там е много твърда.

Ричард Гибън изпъна ръката си, пръстите му бяха свити в юмрук.

— Соло, искам да го проследиш и ми го доведеш тук!

— Специалният отряд в пълен състав вече потегли, Фатс и Бък са опитни и хитри момчета. Винаги сме разчитали на тях.

— Известна ли е посоката?

— Север! Ласитър е препуснал с всичките коне на север.

— На север! Към Гранд Айлънд?

— За съжаление трябва да допуснем тази възможност — каза мексиканецът.

Лицето на Ричард Гибън потъмня.

— Искаш да кажеш, че Ной Харпър е предател?

— Срещу дулото на револвера всеки ще се разприказва! — отвърна мексиканецът.

Ричард Гибън кръстоса ръцете си на гърба и се вгледа замислено в Соло Кампело.

— Добре. Това ли е твоето мнение? В историята с Линда май никой от вас не излезе прав.

Той потърка брадичката си, приближи се до прозореца и се загледа навън, а мексиканецът застина в мълчание. Когато се обърна, лицето му бе изкривено в зловеща усмивка.

— Ако Ласитър е поел на север и при това сам утежнява положението си с Ной Харпър, какво означава това за нас?

Соло Кампело сви рамене.

— Това може да означава, че Ласитър съвсем не е този, за когото го вземаме. Може би той никога не е виждал братята Холдън. Дявол знае откъде има златните блокчета.

— И защо мъкне Ной Харпър със себе си?

— Много просто! Ной Харпър познава братята Холдън, а Ласитър — не.

— Дали това копеле не е офицер от федералната полиция?

— Едва ли. Мисля, че по-скоро е кандидат за наградата, която обявиха властите. А може би е много по-опасен. Може би е някой от онези негодници, които искат да ни отмъкнат златото.

— Всичко това изяснява ли защо е поел на север?

— Струва ми се, че да. Както и това, че Ной Харпър вероятно го придружава напълно доброволно.

— Какво? Искаш да кажеш, Ной Харпър е надушил, че ще паднат добри пари?

— Ласитър вероятно му е обещал дял от плячката.

— Кучи син! — процеди Ричард Гибън. Беше напълно ясно, че сега има предвид не Ласитър, а Ной Харпър.

— Ако Ной Харпър ни останеше верен, какъв щеше да бъде неговият дял? — мексиканецът се изсмя грубо. — Сега той има шанс да получи половината!

— Стига Ласитър да не го преметне!

— А може би той ще преметне Ласитър! По-добре да изчакаме.

— Ще се задави с този залък! — очите на Ричард Гибън святкаха. — Ние ще се погрижим за това! Оседлайте конете, Соло! Ще догоним специалния отряд! Аз лично ще участвам в акцията! Изглежда невероятно, но тъкмо Ласитър ще ни заведе при братята Холдън, които ние така и не успяхме да намерим сами! Все пак всичко е възможно! Какво ли е била намислила Линда? Ако можеше само да отгатнеш?

— Не е трудно да се досети човек какво става в мозъка на една курва. Доколкото изобщо го има. Очевидно се е излъгала, така както и ние се излъгахме в Ласитър.

— Все още не е напълно сигурно.

— Ще заповядам да оседлаят — каза мексиканецът и излезе.

Само след десетина минути двамата възрастни мъже, придружавани от Артър Спенсър, яздеха в посока на север. Пътуваха по пощенския път. И тримата търсеха с поглед в далечината специалния отряд, който вече бе потеглил на север по петите на бегълците. До вечерта обаче не откриха и следа от тях — признак, че отрядът поддържаше добро темпо. Това повишаваше вероятността да настигнат Ласитър и Ной Харпър още преди Саут Плейт Ривър.

С настъпването на здрача свиха встрани от пътя и си устроиха бивак под група дървета.

При изгрев-слънце отново бяха на път. Още от сутринта подгониха здравата четириногите, като се надяваха още същия ден да настигнат отряда. Надеждите им се оправдаха малко преди залез-слънце. Когато достигнаха брода на Рипъбликън Ривър, съзряха двама ездачи на другия бряг. След като прегазиха плитката вода, видяха, че това са Фатс и Бък. Двамата се славеха като най-добрите следотърсачи в околността. Ричард Гибън се зарадва на срещата, защото бе убеден, че са успели да проследят Ласитър и Ной Харпър.

Този път обаче Бък и Фатс бяха изгубили следата. Това беше горчиво разочарование за всички.

Бък — дребен, мършав мъж на средна възраст — държеше коня на Ричард Гибън, докато той слизаше от него.

— Бък, как е възможно това? — попита Ричард Гибън с огорчение. — Ти, с твоя орлов поглед!

— За миг не сме изпускали следата. Те яздеха нагоре по Саломон Ривър — обясни слабичкият следотърсач с тих глас. — Личеше, че водят със себе си и останалите коне. И днес към обед — проклятие! Насреща ни — конете! Стоят си и ни гледат доверчиво! От Ласитър и Харпър — нито следа! Надлъж и нашир — нищо.

— Вие сте преследвали безстопанствените коне?

Бък замълча смутено.

— Изглежда, така е станало — намеси се Фатс. — Поне към края.

Фатс беше набит здравеняк на двадесет и пет годишна възраст. Син на ловец, който залагаше капани. Баща му отрано го водеше със себе си на лов и бе успял да му предаде уменията, нужни на ловеца, който преследва дивеча в мраз и сняг, в огнена жега, в гората и в пустинята. Фатс в нищо не отстъпваше на Бък.

— Може ли да сте толкова невнимателни! — разгневи се Ричард Гибън.

— Харпър е изпечен хитрец, а изглежда и този Ласитър не пада по-долу! — подхвърли Бък в своя и на спътника си защита.

— Смятах, че ти не им отстъпваш, както и ти, Фатс — отвърна Ричард Гибън с разочарование.

— Какво ще правим сега, сър? — намеси се Джет Бойд, който предвождаше специалния отряд. Той беше висок слаб мъж в началото на тридесетте и работеше като крупие в салона на Гибън. Освен това, когато не достигаха хора, изпълняваше задълженията на охраната по изхвърлянето на нежелани посетители. Умееше добре да борави с револвер. Беше не само извънредно точен, но и бърз стрелец. Още преди години в Северен Тексас си бе спечелил име на отличен стрелец.

— Ти оставаш с отряда на пътя! — заповяда Ричард Гибън. — Спирайте всички коли — товарни и пощенски — всички конници и питайте дали някой не е виждал Ласитър и Харпър. Ние с Фатс и Бък тръгваме обратно към Саломон Ривър.

След кратка почивка, през която напоиха конете, Джет Бойд продължи с отряда по пощенския път. Ричард Гибън, мексиканецът, Артър Спенсър и двамата следотърсачи се отклониха от пътя и поеха на запад. Връщането им до Саломон Ривър се оказа губене на време. Бък и Фатс не успяха никъде да открият следите на Ласитър и Харпър.

Малко преди залез-слънце срещнаха една фермерска кола по тесния път. Караше я млад мъж и Бък реши да го поразпита. Младежът разказа, че срещнал двама конници, чиито вид съвпадаше с описанието на Харпър и Ласитър. Минали близо до неговата ферма и продължили на север.

Младежът ги насочи по предполагаемия път на двамата бегълци. Трябваше само да следват пътеката. Западно от фермата Бък и Фатс наистина откриха следи от двама конници. Следите идваха откъм Саломон Ривър и водеха на север.

Преследвачите не слязоха от седлата до последния отблясък на слънцето. Едва тогава спряха, за да си устроят бивак. Опасяваха се да не изгубят отново следите в тъмнината.

Бък подаде поводите на коня си на Фатс и разгледа следите още веднъж — отблизо и внимателно. Ричард Гибън се приближи.

— Само едно ме интересува, Бък! Каква е преднината на тези негодници?

Бък се изправи, свали шапката си, после отново я нахлупи върху перчема си:

— Преднината им е не повече от половин ден. Половин ден езда пред нас.

— Ще ги настигнем ли преди Гранд Айлънд? Имаме ли шанс?

— Там ли трябва да отидат?

— А следите накъде водят?

Бък хвана носа си.

— Изглежда, че искат да минат на двайсетина мили встрани.

Ричард Гибън изруга. Това ги принуждаваше да се придържат към следата и тежко им, ако я изгубеха.

— Фатс, утре ще пресрещнеш отряда на пощенския път и ще доведеш всички насам! — извика Гибън.

Фатс, който в момента окачваше торбите с храна на главите на конете, вдигна ръка в знак, че е разбрал.

Мракът настъпи бързо. Мъжете скоро си легнаха, за да бъдат на крак рано на следващата сутрин.

* * *

Далеч пред двамата конници облачета дим бележеха пътя на локомотива, който следваше брега на Саут Плейт Ривър. Вятърът носеше шума от влака и продължителния писък на свирката. Градчето Гранд Айлънд се намираше на двадесет мили западно по железопътната линия.

Златото беше много, невероятно много. Ласитър не си правеше никакви илюзии. Беше убеден, че Ричард Гибън вече го преследва.

Дали да се довери на Ной Харпър — това беше отделен въпрос. Във всеки случай той бе алчен за злато, така както полумъртъв от глад вълк би се нахвърлил върху овца. Ласитър умишлено бе възбудил алчността му. Братята Холдън бяха силни заедно, затова Харпър смяташе, че ще е добре да разчита на Ласитър.

А какво ли ги чакаше още, ако успееха да се доберат до златото? Дявол знае какви необуздани мисли се въртяха в главата на Ной Харпър и какви невероятни сънища сънуваше. Ласитър не мислеше да го обвинява за нищо. Нали и той самият не играеше честно. Всичко, което би могъл да му предложи, си оставаше само наградата, обявена за връщането на златото. Очевидно Ной Харпър нямаше да се задоволи само с това.

След като стигнаха до железопътната линия, поеха на изток, като умишлено се стараеха конете да оставят ясни следи. Яздиха така почти миля. После отклониха конете към релсите, обърнаха се кръгом и продължиха обратно на запад, като вече яздеха по насипа от трошени камъни. Целта им се намираше в тази посока.

Вече се свечеряваше, когато влязоха в града, разположен на Саут Плейт Ривър. Братята Холдън бяха забелязани за последен път тук в един игрален салон. Човекът, който разказа за тях в Салина, беше изстискан здравата от хората на Ричард Гибън, преди да му повярват, че само е виждал братята, но не е говорил с тях за плановете им. Когато по-късно хората на Гибън пристигнаха в Гранд Айлънд, от братята нямаше и следа. Никой в салоните дори не си спомняше за тях.

Ласитър и Ной Харпър се уговориха да не се показват заедно. Харпър щеше да се поогледа и ослуша във въпросния салон. Ласитър щеше да провери по хотелите и в някои други заведения.

Решиха Харпър да бъде пръв. Когато Ласитър влезе в хотела, Харпър вече се беше качил в стаята си. Името му беше записано в книгата за регистрация — наел беше стая номер осем.

Ласитър също се записа и незабелязано от портиера прелисти бързо няколко страници назад. Имената на братята Холдън бяха там! Джим и Джак Холдън от Пенсилвания. Точно преди четири седмици бяха нощували в стаи осем и девет.

Ласитър получи стая номер девет! Веднага се качи на горния етаж и почука на стаята на Харпър. Здравенякът подаде глава и предпазливо се огледа в двете посоки по коридора.

— Никой не бива да ни вижда заедно, Ласитър! — припомни му той.

— Братята Холдън са нощували в този хотел! В нашите стаи. Точно преди четири седмици.

Ной Харпър го изгледа с недоверие и попита:

— Портиера ли подкупи? — на рецепцията не му беше хрумнала идеята да разгърне назад книгата за регистрация. — Точно преди четири седмици? Какъв ден сме днес?

— Събота.

— В събота вечер тук е доста оживено. В неделя никой не работи. Всички обичат да си поспиват до късно. После ходят на църква. След нощните гуляи търсят в църквата опрощение за греховете, които са сторили през нощта.

— Добре си осведомен! — каза Ласитър, потупа го по рамото и влезе в своята стая, а Ной Харпър отново се огледа наляво и надясно по коридора.

Нещата се развиваха по вкуса на Ласитър. Братята се бяха регистрирали с истинските си имена и може би някой келнер щеше да си спомни за тях. До вратата висеше лентата на звънеца. Ласитър я дръпна и зачака.

Не след дълго се почука. Ласитър се приближи и отвори. Пред очите му изникна красива къдрокоса главица с усмихнато и мило лице.

— Вие ли позвънихте, сър? — попита момичето и се поклони леко.

Ласитър отстъпи встрани и я покани:

— Заповядайте вътре. Как се казвате?

Тя прекрачи прага.

— Лори.

— Красиво име!

— Кратко, всеки може да го запомни.

— Да, това също е вярно.

— Какво желаете, сър?

— Бутилка уиски.

— Ще я имате веднага! — каза тя, поклони се отново и понечи да тръгне.

— Един момент! — каза Ласитър и я задържа с ръка, извади десетдоларова банкнота от джоба си и я сви на руло. — Точно преди четири седмици тук трябва да са били двама мои много добри познати. Единият е нощувал тук, другият — в съседната стая. Двама братя. Високи, руси здравеняци.

Тя си спомни. Ласитър усети това по погледа й. Въпреки това пъхна банкнотата в деколтето й.

— Благодаря! — прошепна тя, изчерви се и веднага измъкна банкнотата.

— Трябваше да се срещнем тук — продължи Ласитър. — Аз обаче закъснях. Но защо братята не са ме почакали няколко дни? Случило ли се е нещо?

— Нямам понятие. Мисля, че бяха запазили стаи само за една нощ.

— А не оставиха ли съобщение накъде мислят да пътуват?

Къдрокосата главица се поклати със съжаление.

— Не! Господата не са споменавали и дума, че очакват някого.

Положението не беше напълно отчайващо, но все пак твърде неприятно.

— Сега ще изпълня поръчката ви!

— Една бутилка!

— А каква марка предпочитате? Вашите познати пиеха ръжено.

— Скъп бъркоч, нали?

— За съжаление, да! Вашите познати можеха да си го позволят — тя го изгледа изпитателно от главата до петите. — Личеше им, че са заможни хора.

— Аз не съм твърде заможен, но бутилка ръжено уиски бих могъл да си позволя.

Момичето се усмихна мило и каза:

— Ще ви го донеса веднага.

Ласитър отвори вратата пред нея. После се изми и облече чиста риза. Тъкмо се сресваше и на вратата се почука.

— Влизайте! Отключено е!

Вратата се отвори. Но не беше нито Лори, нито келнер. Бяха двама високи здравеняци, облечени целите в черна кожа. Наемни стрелци! Във всеки случай, така изглеждаха. Ласитър се отнесе с респект към револверите им, които висяха в кобурите в ниско препасаните колани. Вероятно умееха добре да си служат с тях.

А той стоеше пред тях по риза, извадена над панталона. Коланът му с револвера 45-и калибър и паркъра беше захвърлен на леглото извън обсега му.

Двамата непознати влязоха в стаята, затвориха вратата и го фиксираха с поглед.

— Искаме да ви питаме нещо, мистър Ласитър! — каза единият, който беше с широко, едро лице. Другият имаше масивен четвъртит череп.

— Да? — Ласитър погледна единия, после другия.

— Питали сте Лори за братята Холдън. Защо?

Въпросът бе изненада за Ласитър.

— Защото са стари мои приятели. Видях имената им, записани долу в книгата за регистрация. Но какво ви засяга това?

— Засяга ни всичко, което е свързано с братята Холдън! — каза единият. Двамата се приближиха застрашително. — На Лори сте казали, че с братята сте имали уговорена среща. Къде трябваше да се срещнете?

— Момичето, изглежда, не е разбрало нещо.

Мъжът с едрото лице ненадейно сграбчи Ласитър за ризата и го дръпна към себе си.

— Хайде, казвай истината! Иначе ще се наложи насила да я измъкнем!

С изненадващо кроше Ласитър отблъсна мъжа от себе си. Ударът очевидно имаше желания ефект, но после и двамата се нахвърлиха върху Ласитър и той не успя да отскочи към леглото. Тримата се строполиха вкопчени на пода. Събориха двата стола, насмалко не свалиха умивалника. Нападателите се нахвърлиха върху му и започнаха да сипят яростни удари. Слепешката, който успееше да улучи! Ласитър се защищаваше, отвръщаше на ударите и отстъпваше. Опита се с удар с глава да обезвреди единия — този с квадратния череп — но не успя да го улучи добре.

Мъжете бяха много силни. Освен че бяха двама, бяха тежки като волове и той с мъка си поемаше дъх под тежестта им.

Сега обаче ударът с глава успя! Този път негодникът нямаше шанс да се изплъзне, тъй като другият му бе препречил пътя. Той изкрещя и се претърколи настрани, като държеше носа и устата си с ръце.

Другият също изрева и обсипа Ласитър с градушка от удари по главата и брадичката. Главата му се люшкаше наляво-надясно под мощните удари. Всичко пред очите му се залюля и загуби очертанията си. Когато погледът му се проясни отново, първото нещо, което зърна, беше Ной Харпър с колт в ръка. Харпър нанесе ритник в задните части на нападателя, който все още се намираше върху Ласитър.

— Хей, ти! И аз съм тук!

Мъжът се огледа изненадан и замръзна. Ной Харпър се приближи и го изблъска встрани. Другият, който лежеше на пода, престана да хленчи и също не се осмеляваше да помръдне. Харпър подаде ръка на Ласитър и му помогна да се изправи.

— Аз съм вашият съсед! — каза той и се усмихна подигравателно. — Чух шум от стаята ви и реших да погледна. Проблеми ли имате?

— Поразпитах камериерката за двама мои стари познати и поръчах бутилка уиски. Тогава дойдоха тези двама мъже.

— А донесохте ли уиски? — попита Ной Харпър.

— Слушайте, ние представяме в известна степен закона — каза мъжът с едрото лице и се надигна. — Хората, за които е питал, са бандити. С група престъпници са нападнали и ограбили влак. Ние сме детективи на железопътната компания и сме натоварени със задачата да заловим бандитите и да върнем заграбеното.

— Да, знам — блокчета злато на стойност половин милион долара! — каза Ласитър. — Няма да ме изненадате с това! Но защо не казахте веднага? — той потупа по рамото Харпър, който още ги държеше под прицел с колта. — А сега прибери това желязо! — после се обърна към детективите и продължи: — Ние също сме по следите на бандата. Вместо да се самоизтрепваме, нека да си помагаме взаимно.

— Вие от федералната полиция ли сте? — попита изненадан мъжът с масивната челюст.

— На прав път сте! — потвърди Ласитър. — Седалището на бандата е в Салина. В салона на Гибън. Останалите живеят там. Те също са по следите на братята, които офейкали с общата плячка.

— Какво! Чуваш ли, Фреди?

Фреди — това беше мъжът с квадратния череп. До момента той не беше отронил и дума.

— Чух, Люис! — каза той и отиде до вратата. Лори чакаше вън. — Донеси още чаши! — каза той, взе бутилката и чашата, които тя бе донесла, и затвори вратата.

Този тип като че ли стана разговорлив, помисли си Ласитър. Мъжът продължи да говори даже когато вадеше със зъби запушалката на бутилката.

— Говори се, че братята продължили към Омаха. Ние напускаме Гранд Айлънд с ранния влак. Съжалявам много за това, което стана, но проверяваме всеки, който се интересува от братята Холдън, за да съберем повече информация. Омаха е голям град!

— Имате ли нещо против, ако пътуваме заедно? — запита Ласитър и протегна ръка на Фреди. — Казвам се Ласитър.

— Аз съм Фреди Бенджамин. А той е известен като Луи Четиринайсети. Само вижте как е облечен.

Ласитър подаде ръка и на Люис, но не откри във вида му нищо необичайно, което да му дава правото да носи такова име. Ной Харпър последва примера на Ласитър, но на няколко пъти скришом го смушка в ребрата.

Лори се върна с три чаши, като отбягваше да погледне Ласитър в очите. Той пое чашите от ръката й, а Фреди разля от питието. По четири пръста, както бе прието, в обикновени водни чаши. Четиримата се чукнаха и отпиха. Лори излезе веднага.

След като си побъбриха, детективите изчезнаха. Уговориха се да се срещнат с Ласитър и Ной Харпър рано сутринта на гарата. И всички да бъдат точни! Пет минути преди отпътуването на влака.

— Омаха! — каза Ной Харпър и си наля нова порядъчна порция. — Напоследък Джак Холдън се мъкнеше с една от курвите на Гибън. В Омаха той има обаче една своя бивша, от която все не успява да се отърве. Джесика Окланд или Оуглънд се казва тази гъска. Пее в разни долни заведения. Няколко пъти съм го казвал на Гибън. Но никой не ме чува! Ласитър, доволен съм, че те срещнах — той го потупа по рамото и обърна чашата на един дъх. — Какво ще правим утре с тези набедени детективи от Железопътната компания? Трябва веднага да изчезваме! Утре сутринта, докато тези будали обикалят перона, ние вече ще бъдем там и ще намерим оная, за която ти казах. Знаеш ли само какви гърди има и задник като праскова! Той винаги бълнуваше за нея — Харпър се ухили широко. — Не може да не открием такава жена!

Харпър започна да става симпатичен на Ласитър.

— Да си събираме нещата и бегом към гарата! — каза Ной Харпър и извади джобния си часовник. — Господи! Имаме само десет минути!

Той изхвърча от стаята, забързан да опакова багажа си.

Когато стигнаха до гарата — запъхтени, натоварени с тежкия си багаж през рамо — влакът, който потегляше на изток, беше все още на перона.

* * *

Омаха беше голям град — железопътен център и пристанище на Мисури. Независимо от това, в центъра на града се намираше крайният пункт на многобройни линии от всички посоки, които се поддържаха от пощенски или товарни конски коли.

Тук пулсираше истинският живот! Човек трябваше само да си държи очите отворени.

— Детективите на Железопътната компания вече са разбрали, че не сме от федералните власти — каза Ной Харпър, когато слязоха от влака в Омаха.

Двамата закрачиха по перона към изхода на гарата, натоварени с тежкия си багаж.

— По това време на деня певиците от кръчмите сигурно са още в леглото — каза Ласитър.

— Имам тук някои познати, които ще ни помогнат — отвърна Ной Харпър. — Но нека най-напред да си потърсим подслон и да се освободим от този товар.

— Добро предложение!

В града имаше два хотела. И двата бяха в близост до гарата. Ной Харпър избра по-скъпия. Ласитър бе изненадан от съчетанието на изискана елегантност с просташки разкош. Рецепцията беше аранжирана като индийски храм, или поне изглеждаше така, както си го е представял американският архитект. В залата на ресторанта човек се чувстваше като на палубата на някой от новопостроените презокеански гиганти. Само дето подът тук, в Омаха, не се люлееше.

На прозорците в стаите висяха фини завеси, сини на цвят. Всичко останало беше в бяло. Леглата, тапетите, таванът, рамките на картините и огледалата, лампите, дори подът. Бели бяха и различните по размер килими.

Две усърдни момчета от прислугата поеха багажа им и го понесоха. Ласитър се видя принуден да им помага нагоре по стъпалата, тъй като се страхуваше, че слабичкото момче в яркочервена ливрея ще се огъне всеки момент под товара.

След като се настаниха, хапнаха набързо в ресторанта и се отправиха в града.

— Познавам един стар комарджия — играл е, печелил и губил във всички барове, салони и игрални зали около железопътната линия покрай Саут Плейт Ривър — обясни Ной Харпър. — Обзалагам се, че познава онази гъска и ще ни упъти как да я намерим.

Продължиха по главната улица. Непосредствено зад станцията за смяна на конете на пощенската линия се намираше малка стара къща, по-скоро дървена барака, още от времето на първите заселници.

— Чакай тук! — нареди Ной Харпър на спътника си и влезе сам в дворчето. Входната врата на къщата се оказа на задната й страна. Ласитър виждаше Харпър, докато той се изгуби между дърветата и буйната зеленина.

Харпър се върна усмихнат само след три минути.

— Казва се Джесика Оукланд. Прозява се в салона на Уимър. Моят стар приятел не я е виждал обаче от доста време.

— А къде се намира салонът на Уимър?

— Отсреща, на стария пощенски път. Веднага зад ъгъла — отвърна Харпър.

Тръгнаха по една от широките странични улици, след около триста ярда стигнаха до стария пощенски път и видяха заведението. Ной Харпър погледна джобния си часовник. Беше още много рано. Въпреки това вратата на салона стоеше широко отворена.

Някакъв чернокож метеше пода. Всички столове бяха обърнати върху масите.

— Хелоу! — поздрави Ной Харпър. Ласитър само докосна с пръст периферията на шапката си.

— Още е затворено! — каза негърът. Той носеше син костюм, а върху него бе препасал светлокафява кожена престилка. На плешивата си глава бе нахлупил железничарска фуражка. — Не сервираме нищо, даже за особено жадни господа!

Двамата влязоха в залата.

— Не искаме пиене. Само ще питаме нещо — каза Ной Харпър.

Ласитър бръкна в джоба си, извади един сребърен долар и го пусна в дланта на Харпър. Той подхвърли монетата нагоре и пак я улови, после я метна над една маса с осем стола право към негъра, който с мълниеносна реакция сграбчи монетата още във въздуха и тя незабавно изчезна в джоба на панталона му.

— Какво желаете, господа? — попита той, любезно усмихнат. За един такъв сребърен долар сигурно метеше цяла седмица кръчмата на стария Уимър.

— По кое време ще пее Джесика?

Чернокожият заобиколи масата.

— Имате предвид Джесика Оукланд? — той поклати глава. Тя вече не е тук от доста време. Пипна някакъв богаташ, ако разбирате какво искам да кажа, господа.

Ласитър и Ной Харпър си размениха бързи погледи. И двамата бяха разочаровани.

— Знаете ли кога напусна Омаха и къде се премести?

Чернокожият отново поклати глава.

— Не е напускала Омаха. Само се премести оттатък реката. Там има огромно ранчо. Новите собственици са англичани — двама братя от Пенсилвания. Казват, че били от Лондон. Ако се съди по вида им, трябва да е било твърде отдавна. По-добре старик с дебел портфейл, отколкото младеж с празна кесия — негърът се изсмя. — Нали разбирате какво искам да кажа?

Ной Харпър не разбра. Ласитър се усмихна, защото вече бе видял, че в книгата за гостите на хотела срещу имената на братята бе записано Пенсилвания. Нямаше никакво съмнение. Новите собственици на ранчото отвъд реката не бяха никакви англичани, а братята Холдън, които едва ли имаха представа къде е Лондон, а за Пенсилвания бяха само чували.

— Далече ли е оттук? — заинтересува се Ной Харпър и скрито направи знак с ръка към Ласитър.

— Не много далеч. След като преминете реката, още два часа път с кола.

Ласитър подаде на Ной Харпър втори сребърен долар. Той го метна по същия начин право към негъра, като го сграбчи ловко още докато летеше във въздуха и го мушна веднага в джоба си.

— Благодаря ви много, господа! — каза чернокожият и отне за миг фуражката от главата си.

Ной Харпър се приближи до него и постави ръка на рамото му.

— Сър?

— Виж ме добре! — каза Ной Харпър. — Виж и този там! Никога не си ни виждал! Ясно ли е? Ние никога не сме стъпвали тук! Разбираш ли какво искам да кажа?

Чернокожият прехвърли погледа си от Харпър към Ласитър и се ухили.

— Самата истина — аз никога не съм ви виждал.

Ной Харпър го потупа по рамото.

— Аз също благодаря. Продължавай си работата.

Двамата спътници излязоха на улицата и се спогледаха с усмивка.

— Да не губим време! Негърът има право! — каза Ной Харпър. — Братята наистина са богаташи. А за онази гъска не е било голяма жертва да се раздели с изкуството. И без това в песните и музиката беше твърде посредствена. Но в леглото! Човече, там била ненадмината!

— Може би ще трябва на първо време да поогледам сам — каза Ласитър. — Братята те познават. Ако те видят, всичко пропада.

Ной Харпър го изгледа с недоверие.

— Е, добре! — Ласитър вдигна ръце, за да успокои партньора си. — Но ще трябва да се промъкнеш незабелязано.

— Съгласен! — отвърна Ной Харпър и те поеха, рамо до рамо, по обратния път към главната улица.

Бяха просто изоставили конете си в обора на хотела в Гранд Айлънд. Сега трябваше да си набавят нови. Зад хотела даваха коне под наем. Имаше коне, но онзи кожодер искаше по сто долара. Сто долара за един кон!

Ласитър и Ной Харпър се спогледаха.

— Нямам повече мангизи — призна Ной Харпър смутено. — Ако не платят братята Холдън, ще трябва да поемеш и моята сметка в хотела.

Ласитър бръкна в джоба си, без да каже дума. Ето още нещо за отчета на разходите. Ще трябва в сметката да впише два коня. Единият са застреляли бандитите, а другият са му отмъкнали червенокожите. Нека момчетата във Вашингтон се убедят какъв тежък живот води самотният агент на Бригада Седем в този суров мъжки свят. Но дали тези самохвалковци изобщо бяха в състояние да проумеят подобно нещо. По дяволите!

Малко по-късно препуснаха към реката. Тя се оказа полупресъхнала. Двата сала лежаха изоставени на полегатия бряг в очакване да завалят дъждовете високо в планините. Преминаха на другия бряг сухи. Само конете трябваше да нагазят в плитката вода. Пътят се разклоняваше при табела с надпис ранчо „Годланд“. Докато яздеха нататък по полския път, Ной Харпър за хиляден път описваше как изглеждат братята Холдън. Ласитър мълчеше и слушаше внимателно.

Точно след два часа пред погледа им се откри долина, в която бяха разположени сградите на ранчото. В средата на долината имаше езеро. Не много голямо, но с достатъчно вода за отглеждането на десетина хиляди глави добитък.

Пътят водеше през малка горичка. Когато излязоха на открито, спряха, за да обсъдят по-нататъшните си действия.

— Ако там са копелетата, които търсим, дай сигнал с изстрел — каза Ной Харпър. — Веднага пристигам и ще пипнем негодниците. Ще изпеят къде е скрито останалото злато. А какво ще правим с ранчото, Ласитър? По дяволите! — той облиза устни. — Винаги съм искал да притежавам такова нещо.

— Рибата е още в морето, така че не бързай с тигана! — прекъсна го Ласитър.

— Исках само да дам предварителна заявка — Ной Харпър го погледна с усмивка. — Можем така да направим подялбата, Ласитър, за компенсация ще получиш повече злато.

— Ако изобщо го имаме!

— Не ми разваляй мечтите!

— Скрий се в храстите — каза Ласитър и смушка коня си.

— Ако чуя изстрели, пристигам, нали?

— Да — отвърна Ласитър, извърнат назад. — Но преди това не се мяркай!

Ласитър се спусна в долината към сградите на ранчото. Основната сграда беше построена във викториански стил и напомняше на големите здания от робовладелските плантации в далечния Юг.

От къщата го бяха забелязали. Когато Ласитър спря коня си пред голямата къща и скочи от седлото, от портата излязоха трима мъже и го фиксираха с изпитателни погледи.

— Здравейте! — Ласитър вдигна ръка за поздрав. — Мога ли да говоря със собственика на ранчото? Търся работа като ветеринарен лекар. Имам цял куп писмени препоръки. Неотдавна спасих цяло стадо говеда от чума.

Който има много пари, е доволен. Но той живее в постоянен страх да не ги изгуби. Страхуват се и хората, които нямат много пари, но притежават добитък. В душите им винаги има стаен страх, че лоша епидемия може да унищожи стадата им и да ги доведе до просешка тояга. Затова ветеринарният доктор беше важна личност. Особено когато притежаваше доказателства за успешната си практика.

— Почакайте! — каза единият от мъжете с мрачен поглед. С това очевидно искаше да покаже колко важна е ролята му в ранчото. С едва забележим скрит знак с ръка той заповяда на другите двама да охраняват пришълеца, обърна се и влезе обратно в къщата.

Ласитър се усмихна, изпълнен с надежда, и си помисли за Ной Харпър, който дебнеше някъде там горе и сега сигурно го наблюдаваше.