Стоян Ц. Даскалов
Рошльо

Върви по улицата един мъж на средна възраст, висок, строен, с хубаво настроение. Отведнъж влиза в отворената порта, отваря входната врата на големия блок и го виждаме как наднича в пощенската кутия, която го разочарова. Не се белее никакво писмо. Той се изкачва по стъпалата и спира пред партерния апартамент. Голямата връзка с ключове дрънчи. Той опитва да отключи, но е сбъркал ключа. Мушва втори, трети. Най-после натиска ядосано звънеца. Отвътре се чува яростен лай. Той свива изненадано лице. Наднича през шпионката. Лаят се преплита със звуците на звънеца. Вратата се отваря и на прага застава дъщеричката Светлана — деветгодишно момиченце, прегърнало едно черно, къдраво кученце, което се мята и скимти.

— Не бой се, Роши, това е господарят ти! Слушай го! — казва Светлана и повдига кученцето, усмихната към баща си. — Татко, подарявам ти го по случай рождения ти ден!

Бащата влиза вътре и няма как, трябва да благодари за подаръка, колкото и неочакван да е той.

— Добре, но ти си много подранила… до рождения ми ден има няколко месеца!

Той съблича шлифера си и го окачва в антрето. Светлана се умилква около него, иска да го спечели.

— Ама аз ти го подарявам, защото… нали майките имат свой празник — осми март, а татковците нямат! Значи, всяко дете трябва да избере един празник за татко си! И аз избирам днешния ден и ти правя подарък: кученце от благородна порода, кралски пудел! Трябва да ми благодариш…

Светлана пуска кученцето на земята в широкото антре. Бащата отбягва умилкванията, пролайването и душенето му, недоброжелателно се отнася към новия член на семейството. Кучето разбира неразположението му и почва да лае. Бащата влиза в банята да се мие. Кучето наднича и следи господаря си.

— Роши иска да те чуе, татко. Кажи му нещо любезно.

— Мене главата ми се е объркала от чертежи и нямам време да ставам бавач на кучета…

Роши сякаш разбира думите му, влиза вътре в банята, подскача и ръфа крачола на строгия стопанин.

— Ааа, твоя Роши, Светланче, е много нахален!

— Не, татко, той иска само да ти се представи.

Отвън се звънва. Роши почва да лае. Любопитна съседка наднича от отсрещната врата.

— Ооо, вие си имате куче!

— Куче, куче! — излизат и децата на площадката.

Роши излиза на площадката пред апартамента. Той души децата. Те не се боят от него и даже го погалват по гърба. Светлана зарадвано гледа и си прибира кучето.

— Не мога да си почина от това куче! — чува се друга съседка. — Тук има малки деца, ще зарази децата с тения!

— Само безстопанствените кучета носят зарази!

— Лелко, ти лоша ли си? — обръщат се децата към противницата на кучето.

— Който иска куче, да иде на село! — озлобена отвръща „лелката“.

— Че те, кучетата, дойдоха в градовете! — усмихнато защищава заселването на кучетата в градовете съседът й.

Кучето лае, та блокът трепери…

— Не можах на обед да си почина! — оплаква се лелката на съседките си. — Аз ще подам жалба!

Нощ. От големия блок сред София излита кучешки лай. Целият квартал ехти. По етажите светват лампи. Надничат сънени глави надолу към партера, чуват се викове:

— Не можем да спим от това куче! Нямат ли съзнание тия хора! Има наредба да се пази тишина… Ние утре сме на работа, от нас се иска производство!

Така съкооператорите правят цяло среднощно протестно събрание.

Чува се свирка на милиционер. Някои вече в пижами излизат от сградата и молят милиционера:

— Чувате ли го? Цяла София цепи! Идете, моля ви се, и заставете стопаните да укротят това животно!

— Нямам право да влизам нощем по домовете…

— А как така ще оставите едно куче да ни разиграва?

Кучето излиза на балкона и надава още по-силен лай.

— Вие идете и се разберете! — вдига рамене милиционерът.

— Колко пъти вече? Кучето поставят по-горе от нас!

— Без заповед на прокурора не мога да вляза!

— Бе, гръмнете му веднъж, та го уплашете!

— А после? Така ли се стреля! Вие си имате доброволен отряд. Имате ОФ организация, оправете се! Да подаде председателят на домсъвета една тъжба и ще вземат мерки.

— Две молби досега и пак нищо! — отговаря председателят на домсъвета.

Милиционерът си записва нещо и отминава. Среднощното събрание все още гълчи и затихва вътре по стълбището.

На звънеца на семейство инж. Зелкови една ръка натиска бутона. Никой не се обажда. Само кучето лае. Натисва се пак. То още по-силно лае. Никой не излиза. Трети път продължително се звъни и кучето продължително, гръмко тресе жилищния блок. Най-после излиза по халат стопанинът.

— Какво има! — учудва се той.

— Вие ли сте инж. Зелков?

— Да, какво желаете в това необичайно време?

— Извинявайте, но по повод една жалба сме длъжни да направим проверка.

— Каква проверка по това време?

— Търсихме ви няколко пъти, но вие сте на работа.

— Да, гоним планове, кажете!

— За вашето куче. То има ли паспорт?

— Разбира се! — обръща се хазаинът, отива за малко вътре в апартамента и се връща с кучешки билет. — Ето, проверете! Регистрирано, ваксинирано…

— Да — казва цивилният, — документите му са в изправност, но то не е в изправност…

— То не застрашава никого с нищо! Редовно го водим на прегледи и имунизации… Има си санитарна книжка, ето, заповядайте, и данъка сме си платили… Какво искате тогава!

— Искаме да се спазва наредбата на градския съвет! То не може да лае в забранено време!

— А написано ли е в наредбата кога е позволено да лае?

— Да! Винаги, когато не смущава живущите! Имаме сведения, че то лае и през нощта, стряска малките деца, не дава покой на гражданите. Ние с всички средства водим борба против шума, а вие държите едно куче, което нарушава тишината.

— Е, какво да го правим! Куче е, не може да не лае! Щом има позволение да живее, ще може и да си лае…

— Съседите са подали колективна жалба и аз направих проверката! Ето, чува се как страшно лае и ви съставям акт, моля подпишете се!

Стопанинът се подсмива и драсва нехайно подписа си.

— Първият път глобата не е голяма, но втория и третия… — тръгва си проверителят, а инж. Зелков притваря вратата възмутен.

В жилището на Зелкови започва неприятна разправия. Майката с мълчаливото съгласие на дъщеря си категорично защищава кучето.

— Няма да направим удоволствието на тия придошли софиянци!

— Да, ама аз не мога повече да плащам актове! Предупредиха ме, че следния път ще дойдат от санепидстанцията и ще го дигнат. Ако сами не го махнем.

— Че имат ли право?

— Имат, за съжаление, правото е на тяхна страна и трябва да се съобразим…

— Казахме ти да си направим една виличка и там никой вече не може да ни се бърка в живота!

— Не го давай, татко! То е по-възпитано от тях! Нали, Роши! — гали го Светлана по вирнатата муцуна.

— Ама гласа му не можем да преправим!

— А не може ли, татко, вечер да му даваме приспивателно? Мама всяка вечер взема хапче! Да даваме и нему по половин хексадормче?

— Много е! — казва бащата. — Като заспи, няма да се събуди.

— Тогава по четвъртинка, до сутринта да не лае!

— Че да опитаме довечера! — съмнява се инженерът.

— Ти сега го изведи, мама, да се натича и налае, и след обед пак, та да е мир днеска…

— Дай каишката, Роши! — вика Светлана и той сам отваря долапчето, захапва верижката и я донася. Светлана го връзва. Роши подскача буйно и проскимтява от радост.

Бащата и майката загрижено продължават:

— Тя ще страда много! — въздъхва майката. — Вината си е наша! Не й даваме на улицата да играе, в училищния двор да се забавлява… Не може без другарче! Ако си имаше братче…

— Ще й вземем котка. Котката е по-кротка…

— Ааа, цялата ми кожена гарнитура ще изподращи, като се размяучи, пак ще има оплаквания!

— Котешкото мяукане е свирня под сурдинка.

Съседите шепнат по стълбището:

— Всичко е решено с Рошльо. Ако и тая вечер лае, ще дойде санитарната кола да го прибере! — отвръща на запитванията председателят на домсъвета.

Изтощено от тичане, кучето се връща от разходка. Не изтърчава като друг път по стълбището самичко, а дращи по асансьора. Иска да се вози. Светлана се съгласява. Роши се разполага вътре с изплезен език и му става много приятно, когато светналият сандък го понася нагоре. Ала скоро асансьорът ги връща на партера и те влизат в къщи. Роши не ще да яде, налоква се с вода и се просва като умрял на балкона. Но на вратата се звънва и той бясно скача. Показва се бащата.

— Татко, да откачим звънеца, Роши е много чувствителен към звънеца!

Бащата откачва жичката.

— Временно!

— Нямаше нужда! — казва майката. — Той ще си спи, каталясал е за сън.

— Ами ако посред нощ почне да лае?

— Тогава ще му дадем приспивателното. И аз понякога го вземам през нощта.

— Даа, ама ти не нарушаваш тишината… Само на татко понякога се сопваш!

Съседите не спят. Подават глави от балконите, поглеждат часовниците си и се питат:

— Какво става бе, комшо?

— Роши го няма никакъв. Изгонили са го май!

— Ами, видях го, върна се, дъщерята и с асансьора го повози!

— Ами защо не лае?

— Време е да почне!… — разтревожени са всички от блока. Жените излизат на стълбището и се ослушват. Някои дори не могат да изтраят повече и отиват уж по някаква работа.

Звънят, но звънецът не се чува. Почукват леко — чува се как изръмжава Роши. Съседките се разотиват — остава само най-любопитната, защото чува стъпки до вратата. И ето другарката Зелкова, любезна както винаги, се показва:

— Ааа, Дафинке, заповядай!

— Исках да те попитам само имаш ли нещо приспивателно, че не мога да заспя. Като полайваше Роши, май по-лесно заспивах… Па сега да не е нещо болно кученцето? Не му се чува гласецът!

— Аа, капнал е от игра и като се понаспи, ще се обади. На̀ ти за всеки случай едно хексадормче!

Зелкова изсипва една таблетка на дланта на съседката и двете присторено вежливо се разделят.

Минава вечеря, настава време за сън, отварят се някои прозорци, но Рошлю не лае. И тъкмо потъват в леглата стопаните, започва една канонада, много по-мощна от всяка друга нощ. Скача Зелкова, отчупва зрънце приспивателно, Светлана донася още топлото мляко, разтварят хапчето и привикват кучето:

— Ела, Роши, пийни си млекцето! Ето, и аз за сън си пийвам чашка мляко!

Обученото куче поема течността, облизва се и се опружва на постланото му чердже, пред телевизора, гледа заедно със стопаните първа и втора програма и там го оставят да спи. Заспиват всички. Но за общо нещастие изригва нов лай.

— Казах ли ти, че дозата е малка! Дай му половин таблетка, че да мирясваме до сутринта! — предлага Зелков.

— Я аз да попитам за всеки случай нашия ветеринар какво ще каже, да не би да отровим кучето…

Тя звъни по телефона. Никой не се обажда. Пак звъни. Пак никой не се обажда.

— Симови не ходят на гости!

— Кината са свършили, къде ли може да са! — и пак избира номера. Тоя път лицето й се разведрява. — Ааа, извинявайте, Симо, събудих ли ви? Много съжалявам, че ви прекъснах първия сън! Ние сме в голяма тревога. Нали знаете, Роши е буен, лае и стряска от сън съседите… Много неприятности. Ще го вземат в санепидстанцията. Като се видим, ще ви разкажа. Ами може ли да му дадем малко приспивателно? Или пък някаква успокоителна инжекция… Само така, за няколко часа, че и ние да дремнем малко. Е, благодаря ти, Симо. Па елате, откога не сме се виждали. Дано да е лека нощта!

Тя веднага размива половин хапче с топла водичка и дава на кучето. Скоро то заспива. Зелков изключва телефона. Всички заспиват. Една мирна нощ. Не се трополи. Няма гласове. Наредбата за тишината е спазена.

На сутринта Роши спи непробудно. Една кола изгръмолява пред портата. Санитарната! Събужда се Светланчето.

— Роши! — извиква тя, но Роши не става. — Хайде да те водя на разходка!

Кучето помръдва лениво, уморено. Тя му дрънка с верижката на главата. То едва се повдига, отпуснато, ни му се ходи, ни му се лае. Завързва го и го повежда. Друг път ще я събори по стълбището, а сега тя го мъкне. Хората я срещат и учудено поглеждат към кучето.

— Я, Роши какъв мирен станал!

Навънка децата подвикват: Роши, Роши! — но Роши е умърлушен. Върви като болен.

— Докторът каза, че не бива да става система! — казва майката.

В този момент се звъни. На вратата се показва доктор Симов усмихнат:

— Минах да видя Роши. Добре ли спа?

— Добре, ама сега е като болен.

— Който употребява опиати, така е!

— Не бива да го тровим повече, нали!

— Според мене най-добре е кучето да си живее естествен живот. Да тича навън до преумора и тогава естественият сън лекува всичко!

— Ние не можем да си зарежем работата. Светланчето двойка получи заради него!

Връща се Светлана с кучето. Докторът го преглежда като болник:

— Трябва да се отстранят дразнителите! Кучето не лае без причина!

— Е, какво, да изгоним хората от блока? Или пък него да ви предадем за опити?

— Не давам Роши!

— Не го даваш, ами я виж тетрадката си! Двойка и забележка! — размахва тетрадката бащата.

— Ех, малко съм се поизложила… — признава Светлана. — Защото Роши беше изял две-три букви от домашното ми. Другарката точно така ми каза: „Светлано, ти като кученце си изяла буквичката «к»!“ А аз исках да й кажа, че Роши я е глътнал. Нали с „к“ започва думичката „котка“?

Бащата недоволно клати глава. Момичето продължава още по-старателно да заглажда грешката си.

— Но знаеш ли, татко, по четене се отличих: „Я кажете две думички, които да почват с буквичката «к»?“ И аз веднага дигнах ръка и издекламирах: куче, кокал, кучешка къщурка, количка, каиш за куче, куче космонавт! Другите се запъваха, а аз просто ги изкуках тия думи!

Бащата пак недоволно клати глава. Струва му се, че Светлана хитрува. Но тя изважда друга тетрадка:

— Другарката ме похвали: „Браво, Светлано, ти не само си написала добре домашното, ами си го и украсила!“ А пък аз само повторих с боички лапичките на Роши и станаха като розички. Видиш ли, че благодарение на Роши станах отличничка! Питай Вера, ако не вярваш! Техният телефон е…

— Добре, добре, отивай в банята да се изкъпеш!

Момичето, придружено от кучето тръгва, но веднага се връща и съобщава:

— А утре няма да учим! Ще ходим на трудова. Аз ще си обуя ботушите, защото ще копаем дупки за цветя в училищния двор. Имаме ли мотичка?

— Имаме, защо? — пита бащата.

— Така ни казаха, който има, да си вземе за да копае, а другите ще садят.

— Добре, добре, измий се и ела да обядваме.

Светлана отива. Майка й подрежда масата за обед. Не пропуска да сложи в една паничка и на Роши. Бащата преглежда тетрадките на дъщеря си. Малката излиза от банята заедно с кучето, което се насочва към своето ядене. Тя сяда на масата и слага салфетка на врата си.

— Мамо, може ли утре Роши да дойде с мене на бригада?

— Защо?

— Ей така, да се наиграе… Нали и докторът каза!

— Глупости! — вика бащата. — Вие ще работите ли, или кучешко представление ще правите? Я не се навирай в очите на учителите, че остава в тефтерчето ти и това да напишат „кучкарка“!

— Роши ще се върти около нас, ще тича, ще се забавлява, а вие ще си отдъхнете за един ден, и цялата кооперация…

— Нека да го вземе пък! — моли и майката.

— Да го мъкне, да мирясаме! — съгласява се бащата.

Светлана скача и целува баща си по бузата. Същото се опитва да направи и Роши. После Светлана отива в стаята си и кучето я следва, приляга до краката й, а тя почва да чете и пише. От лекарството Роши е още отпуснат. Разходката го е уморила. Той близва отпуснатата детска ръчичка.

На сутринта Светлана наднича зарадвано.

— Няма я санитарната кола!

Тя припка с мотичката на рамо, придружена от Роши към училищния двор. Децата весело ги посрещат: „Куче, куче!“. Момичетата зарадвано му протягат ръце, а момчетата го мамят: „Къци, къци, къци!“. Кучето стои свито до Светлана, клепе уши и върти рунтавата опашка. Дават му кифла, то не взема и троха. Едно момиченце му тика в устата сандвич, Роши не иска.

— Оставете го на мира, то е уплашено! — казва Светлана. — Няма да яде!

Децата продължават да лудуват, размахват мотичките и още повече го плашат. Роши се тегли назад. Светлана го гали по главата:

— Тихо, Роши, не бой се!

В този миг идва учителката.

— Имаме си помощник! — посрещат я децата с радостни викове.

— Ние сме дошли работа да вършим, а не да се забавляваме с кучета! — смъмра ги учителката.

— Разрешете, другарко, разрешете да остане! Вижте колко е послушен! — моли Светлана учителката.

Роши се изправя на задните лапи и прави „Слуш!“.

— Нека остане, другарко, ние ще бъдем много послушни! — моли Вера, дружката на Светлана.

— Каквото ни кажете, ще го вършим! — допълва второ дете.

— И извън плана ще работим! — моли трето.

— Нека Роши да остане с нас! — настоява отново Светлана.

— Молим ви! — излиза напред най-ниското от момичетата.

— Добре! Но слушайте: всеки от вас ще вземе по една леха и ще изкопае по петнадесет дупки в лехата! — уточнява учителката строго.

— Тая леха е моя! — вика едно от децата.

— Аз си я избрах! — спори друго.

— Другарко, вземат ми лехата! — протестира първото.

Всеки си избира по една леха и започва да копае. Светлана също започва. Роши души пръстта. След малко започва да рови надълбоко с предните си лапи и да изхвърля пръста настрани бързо, бързо.

— Роши копае, Роши е цял багер! — викат отстрани децата.

Роши продължава да копае и скоро лехата на Светлана е готова.

— Роши, ела да помогнеш на мене! — моли го Вера.

Роши изкопава по една дупка на всяко дете. След малко децата започват засаждането на цветята — във всяка изкопана дупка поставят по един разсад. Тая работа е малко по-деликатна и въпреки че Роши иска пак да помага, не го допускат. Той тича радостно около тях. След малко цялата градина е готова — насадена е с теменужки. Децата събират хартийки и боклук на купчина. Верка докарва количка за кукли. Роши се върти около количката.

— Хайде да запрегнем Роши в количката! — казва тя.

Двете момичета започват да си свалят коланите. Роши се завъртва около едното и захапва панталона му. Панталонът се свлича и тя остава засрамена по бели гащета. Децата весело се смеят, хващат Роши и го запрягат в количката. Отначало кучето се дърпа, но щом го оставят впрегнат, побягва заедно с количката. Децата тичат около него. Натоварват боклука в количката и той отнася товара на бунището. После радостно се връща заедно с децата до градината. Отвън по улицата минава гражданин, който се спира и се заглежда в играещите деца.

— Хей, деца, защо мъчите животното? Това куче е за красота! Да го гледаш и да му се радваш… — казва на децата минувачът.

— Ние не го мъчим… — обажда се Светлана.

— Чичо, той иска да се труди! — пояснява Верка.

Отново напълват количката на Роши и той пак я откарва на бунището. С това работата е свършена. Децата вземат торбите си и си тръгват. Няколко деца съпровождат Светлана и Роши до дома им. На вратата погалват още веднъж за сбогом кучето и после остават малко да го почакат под балкона.

Светлана и Роши излизат на балкона. Роши се изправя на перилата и весело лае на своите приятели.

В столовата на апартамента. Бащата крачи ядосан — очевидно Роши е направил новата си пакост, защото самият той е заключен на балкона. Светлана и майка й са се свили гузно на дивана и от време на време се опитват да защищават своя любимец. Но доводите на бащата са неоспорими:

— Снощи към два часа пак започна да лае… Все бълнува, че крадец иде! В спалнята без разрешение влиза и ни дърпа да ставаме. Отваря вратите на всички стаи! — мърмори ядосано бащата.

— С изключение на входната! — оправдава го пак майката.

— Да, с изключение на входната, защото там има секрет… Държи се като член на семейството ни!

— Не е ли, татко?

— Глупости не искам да слушам! — сопва се бащата. — Мъкне обувки по балкона или в банята, под гардеробите, та цели часове губим, за да ги търсим! Изгриза ръкавиците ми… издраска мебелите, стените… Вместо да пази къщата, той е най-големият разсипник!

— Той ще стане добър къщовник, тате! — мъчи се Светлана да успокои баща си. — Още е малък, все едно е в забавачница!

— За един месец ти отслабна с три килограма! — казва още възбуден бащата. — И това е от безсъние и притеснение! — обръща се към майка й. — Трябва да се обадим на санепидстанцията, за да се успокои детето!

— То е отделено от майка си като съвсем малко и сега чувствува нужда от привързаност и ласки… — продължава да го защищава Светлана.

— Хубава работа! И ти сега ще играеш ролята на кучешка майка! Да го махаш това куче! Чичо ти Аспарух скоро има рожден ден! Ще му го подариш! — мъмри я баща й.

— Няма да му го подаря! — решително се противопоставя Светлана, заплаква и излиза от стаята.

Роши, който до този момент е наблюдавал всичко, се премества към стаята на Светлана. Родителите надничат да видят какво ще прави. Светлана отваря вратата на балкона и прегръща своя любим Роши. След това си ляга на креватчето си, а Роши на земята пред него.

— Лека нощ, мили Роши! — пожелава му Светлана и загасва нощната си лампичка. — Ако те вземе санепидстанцията, отивам с тебе!

Роши спи на килимчето пред леглото на Светлана.

Спят играчките, куклите, спи глобусът на писмената маса. Само малкият часовник с махалото не спи — трака и отмерва времето. Стрелките му показват полунощ. И изведнъж откъм балкона се подава глава. Вратата е отворена. Главата вече наднича към отворената врата. Повдигат се ръце, един крак тихо се прехвърля и тъкмо когато стъпва на балкона, Роши пролайва страхотно. Човекът замръзва на място. Кучето се спуска към отворената врата. Крадецът се уплашва и тъкмо да прекрачи обратно, Роши го захапва за крачола на панталона. Онзи силно го ритва, но кучето ръмжи и не се отказва от борбата. На балкона дотичва бащата на Светлана.

— Крадец, помоощ! — крещи майката през прозореца.

Крадецът тупва на земята и побягва. Кучето се мята на балкона, лае. Отварят се страничните и горни прозорци — съседите надничат оттам. Запалват се лампи. Всички разпитват и всички викат един през друг:

— Какъв е тоя шум?

— Крадец, дръжте крадеца!

— Искаше да влезе през балкона!

— Ето го, завива зад ъгъла!

— Дръжте крадеца!

Инж. Зелков, както си е по пижама, се прехвърля през балкона и се затичва нататък. От улицата се задава автомобил на Народната милиция. От него изскачат двама милиционери. Идват да проверят нещо на балкона. Роши лае с все сили.

— Това ли куче трябва да приберем? — пита милиционерът.

— Не, моля ви се, Роши откри крадеца! — обяснява Светлана.

— Кучето има ли каишка? — пита вече разтревожен милиционерът.

— Има, ето я! — Светлана слага каишката на врата на Роши и го повежда. Роши веднага се стрелва, милиционерите хукват след него и Светлана.

Бащата и още няколко мъже ги последват. На балкона остава майката. Развълнуваните съседи гълчат от своите прозорци:

— Виж ти какво куче било! — казва един от съседите.

— А ние се оплакваме от него! — признава грешката си председателят на домсъвета.

— Добре че престанахме да му даваме приспивателно, иначе нямаше да открие крадеца — с гордост казва майката.

— Това е куче охрана! Утре, не дай боже, и с нас да стане нещо, то ще обади и на нас, и на вас… — обръща се съседката Дафина към злата „лелка“, която най-много е протестирала.

— За неговия глас повреда няма, както с телефоните! — добавя друг съсед.

Отведнъж Роши се отскубва и се совва с лай. Светлана изписква:

— По-бързо, Роши, ще го изтървеш!

Роши криволичи по следите на крадеца, влиза в дворчета, прескача прегради, бухва се във входове и мазета, Светлана го следва.

— Ей го, Роши! Побягна, дръж, дръж Роши!

Роши засича пътя на крадеца и забива зъби в крачола му.

— Ха така, Роши! — Крадецът иска да се отърве, рита, блъска, но Роши е безмилостен. Не му дава крачка да мръдне.

Групата се връща към автомобила. Милиционерите водят едного. След него върви Роши, вирнал победоносно глава. Милиционерите блъсват в колата заловения. Роши иска да влезе също, за да не изпусне крадеца. Светлана го поема с каишката. Хората от балконите се вълнуват.

— Хванаха ли го? — пита рошава съседка от горните етажи.

— Дали е крадецът, да не е станала грешка? — съмнява се възрастен съсед.

Светлана се приближава до балкона.

— Роши го залови! — потвърждава тя.

— Ама дали е крадецът?

— Крадецът, разбира се — потвърждава бащата. — Крачолът му беше скъсан. Милицията го пита: „Защо ти е скъсан панталонът?“ А той: „Така си беше!“ — казва. А Роши лае, ще го разкъса! Едва го удържахме на каишката! — победоносно завършва бащата.

Светлана мило прегръща кучето през врата. Милиционерите затварят вратите на колата, но единият се подава през прозореца и успокоява:

— Прибирайте се, граждани, всичко е наред. И благодарете на кучето, лека нощ!

Колата заминава. Светлана тръгва с кучето си.

— Благодаря ти, Роши, миличък! — притиска го тя нежно на гърдите си и е готова като че ли да го разцелува. — Благодаря ти, Роши, миличък! — продължава да повтаря тя.

— Умник! — добавя успокоена и доволна майката.

— Татко, няма да го даваме на санитарната служба, нека си живее при нас! — Светлана иска да чуе думата на баща си след тази победа на Роши.

Бащата явно е променил вече решението си. Той погалва Роши по главата:

— Добре, добре — предава се окончателно той.

Светлана се хвърля в прегръдките на баща си. Роши подскача и го близва по лицето, като за благодарност.

— Добре, живей у нас, Роши!

Семейството и Роши се прибират вътре.

В кооперацията един по един гаснат прозорците.