Петър Бобев
На пустия остров

Петьо беше по-голям от другарите си. Нямаше в училищната библиотека и в кварталното читалище приключенска книга, която да не беше минала през ръцете му. Затова лесно убеди момчетата. Щяха да прекарат на малкия остров само един ден и една нощ — колкото да изпитат и те нещичко от това, което преживяват истинските корабокрушенци. Щяха да се хранят само със сурова риба и да пият морска вода. Така преживял цели шестдесет и пет дни доктор Ален Бомбар, който сам в гумена лодка преди години прекоси Атлантическия океан.

По-трудно се оказа да намерят лодка. Но най-сетне успяха да убедят Генчо, хазайчето на Васко, да ги откара с лодката на баща си. Всичко, разбира се, трябваше да стане тайно.

Малките заговорници оставиха на родителите си по една бележка с еднакво съдържание:

„Не се безпокойте за нас и не ни търсете. Ще се върнем утре за закуска.“

Петьо измъкна скришом харпуна на баща си. С него щяха да се изхранват. Нагласиха се в лодката. Генчо напъна веслата. След двадесет минути пристигнаха. Наистина не беше кой знае колко далеч, но все пак беше остров. Момчетата наскачаха на скалистата площадка, възбудени от предстоящото приключение. Последен излезе Генчо, привърза лодката с въже за един камък и рече:

— Я да ударя някое попче! Да ви се намира отначало!

Хич не бе помислил да им се надсмива. Само не искаше да ги остави съвсем гладни. Но Петьо се засегна.

— Така ли се удря попче? И с какво ще го удариш?

— Ей с туй! — Генчо посочи оръжието си: една прашка от ластик, закачена за обикновена дървена макара, и една права заострена телена пръчка. Той вкара тела в дупката на макарата, а края му нагласи там, където се поставя камъчето.

— Премерваш се — рече той. — После — щрак! И готово!

— Я се махай с тая играчка! — изсмя се Петьо. — Ще сравняваш прашката си с един истински харпун. И на туй отгоре ти ще ми ловиш попчета, сякаш аз сам не мога!

Обади се и Живко:

— Твоята залъгалка дали не става за жаби, а? Ако не скачат, разбира се.

— Ха, ха, ха! — разкиска се Васко. — Генчо — убиецът на жабите! Ужасът на жабите!

Малкият лодкар ги гледаше смаян. Защо се засегнаха? Та той го направи само от добро желание, от другарство. Но щом не щат… Мушна макарата в джоба си, хвърли тела в лодката и натисна веслата.

— Значи, разбрано — утре сутринта.

— Утре заран — повтори Петьо.

Лодката се отлепи от островчето и бавно запъпла по вълните към отсрещния бряг.

Чак сега тримата доброволни корабокрушенци се огледаха, чак сега откриха заплашителната пустота на малкия каменен къс сред морето, обрасъл с жалки лишеи и само тук-таме, където бе успяла да се задържи малко пръст — с камилски бодил и суха трева. Чак сега чуха оглушителния крясък на стотиците гларуси, които се виеха разтревожени над главите им.

Приятелите се изкачиха на върха. Погледнаха на изток, погледнаха на запад. Навсякъде вода. И сред нея — те, върху нищожното късче суша, побеляло от единствените й обитатели — птиците. Потиснати от блестящия изумруден пояс, който ги обграждаше отвред, те неволно замълчаха. Пръв се опомни Петьо — нали беше водач:

— Сега на работа!

Той слезе до брега, надяна подводната маска, захапа шнорхела и се гмурна с харпуна в ръка. Но тозчас се дръпна назад. Това съвсем не приличаше на плитчината край скалите до плажа, където бе ходил с баща си. Дъхът му спря. Сякаш не плуваше, а летеше — по-право висеше в празното, а дъното едва се провиждаше под него в синята мъгла, където избледняваха, сякаш се разтваряха в нея, почти отвесните, отрупани с водорасли нацепени скали.

Петьо не видя нищо повече. Уплашен, той изпусна захапката на шнорхела, нагълта вода, задави се. Едва се измъкна върху тясната каменна площадка.

— Какво има? — запита Живко.

— Шнорхелът ми пуска вода. Щеше да ме удави.

Кое момче на тая възраст ще признае, че се е уплашило?

После му дойде друг отговор:

— Много е дълбоко. Харпунът няма да достигне рибата.

Обиколи островчето. На другия край натрошените скали потъваха постепенно в морската дълбина. Я да опита тук! Натопи се пак. Сега можеше — беше плитко, нямаше да се удави.

Петьо спря неподвижно. Задебна. Ето ги! Пет кефала, като излети от живо сребро, изплуваха право насреща му от мъглявата синева. Той вдигна харпуна. Рибите изведнаж се врътнаха назад. След малко пак се появиха. За да ги превари, той натисна спусъка. Стрелата изтрака в камънаците. Петьо я изтегли бързо, опита да зареди отново харпуна. Но кефалите не се вестиха вече. Останаха само дребните зеленушки, с които никой сериозен рибар, особено харпунер, не си губи времето. Останаха и илариите, които от време на време надзъртаха боязливо и мигновено се зариваха обратно във водорасловите шубраци.

Трябваха му попчета. И чудно — щом помисли за тях, видя едно, сгушено върху облепената с миди канара. Примери се. Стреля. Стрелата изчатка в камъка. Петьо издърпа нетърпеливо връвта. Нищо!

Но ето друго. А може би същото? Шавна с опашка и отплува в дълбокото. Петьо не посмя да го преследва. Заплашителната красота на морската бездна смразяваше кръвта му. Затърси с поглед друго. Пак стреля — и тоя път безуспешно.

Най-после излезе от водата.

— Е? — запита недоволно Живко.

— Няма риба! — излъга харпунерът.

— А защо стреляше?

Той заекна:

— Харпунът… Той… Не задържа… Сам стреля…

Васко го изгледа накриво.

— Я си признай — хващал ли си някога нещичко?

— Аз… Да… Един път… Ама сега няма…

— А аз съм гладен! — отсече Живко. — И жаден!

— Тогава пий морска вода — като доктор Бомбар!

Но сега думите му не звучеха тъй убедително. Петьо отново нагази във водата. Трябваше на всяка цена да удари каквато и да е рибка. Иначе щеше да стане за смях. Той, който всяко лято прекарва по цял месец на море с харпун и шнорхел, да стане за смях…

Кефалите отново се мярнаха. Но щом го зърнаха, като по команда се върнаха назад. Тогава Петьо видя голямото попче. Във водата всички предмети изглеждат по-големи. Но това наистина беше огромно. Не попче, а владика — както казваха на шега летовниците.

Той го задебна нетърпеливо. Примери се. Изпрати стрелата. Изтегли я — пак празна! А попчето се върна и повторно се притаи на същото място. Злополучният харпунер стреля пак — и тоя път нахалост. Проклетата риба му се подиграваше. Все го увличаше към дълбокото, сякаш беше омагьосана, сякаш беше решила да го удави. А на брега дебнеха сърдити приятелите му. В изблик на невъздържан гняв той скъса връвта и хвърли стрелата. Може би само това му оставаше, ако искаше да спаси честта си.

Излезе на брега.

— Отнесе ми стрелата — промълви Петьо смутен.

— Кой? — запита Живко. Все гледаше да се заяде.

— Едно попче. Голямо-голямо. Ударих го, а то се дръпна и скъса връвта.

— То да не е кит? — подметна подигравателно Васко.

— Не ми вярваш, значи?

— Това сега няма значение! — сряза го Живко. — Ами кажи какво ще ядем, какво ще пием. Измисляй бързо! Ти ни докара тук.

— Да опитаме миди! — предложи Петьо неуверено.

Откърти една черна черупка от плитчината, счупи я с камък и я предложи на Васко.

— Яж си я сам! — дръпна се той.

Петьо беше виждал как рибарите в ресторанта пият вино със сурови миди — за мезе. Знаеше също, че и стридите се ядат сурови…

Хвърли мидата във водата. Предчувствуваше, че ще му прилошее само ако я допре до устните си. Клюмна. А слънцето препичаше жестоко. Гларусите крещяха оглушително.

— Искам да си ходя! — почти изплака Живко.

Петьо се почеса по главата:

— Как? Няма лодка.

— Да идем на другия остров!

Тримата се запътиха нататък. Но спряха. Никой нямаше кураж, да преплува тесния пролив.

Изведнаж в очите им светна надежда. Откъм брега се зададе моторница с летовници, тръгнали на морска разходка. Тя мина на двеста метра от островчето. Тримата корабокрушенци се развикаха с все сила:

— Помо-о-ощ!

Изплашените гларуси се вдигнаха отново във въздуха, закрещяха още по-пронизително, заглушиха виковете им.

Петьо свали ризата си и я размаха. Летовниците отговориха с махане на шапки. Кой би повярвал, че се нуждаят от помощ тук, до града? Отминаха.

— Чакайте! — молеше се сърцераздирателно Петьо.

Прелетя самолетът, който хвърля рекламни позиви над плажовете. Момчетата отново развяха ризите си. Летецът ги видя, поздрави ги с ръка отгоре, хвърли им куп бюлетинки, които се пръснаха сред орляка на кресливите гларуси, и отлетя.

След малко се зададе лодка с двама рибари. Единият гребеше, другият нанизваше уловените попчета на връв.

Васко въздъхна:

— Някой довечера ще яде пържени попчета! Блазе му!

Развикаха се отново. Но рибарите дори не погледнаха към тях. Ако вземат да отговарят на всички момчета, които им махат с ръка от брега, кой ще им свърши работата?

Морето опустя. Неусетно вълните бяха нараснали. Те прииждаха на едри, блестящи дипли и се разбиваха като ревящи гейзери в скалите. Сякаш цялото море се надигаше, решило да погълне пустия остров с гларусите и с глупавите момчета върху него. Гларусите щяха да отлетят… Само те оставаха…

Петьо не издържа повече. Просна се по очи и се разплака. Няма що, трябваше да чакат до утре — гладни, сред това сърдито море… А ако Генчо не дойде? Ако не успее да се измъкне? Тогава?

Живко пръв видя приближаващата се лодка. Позна и гребеца. Заскача радостно. Най-сетне лодката пристигна до скалите.

— Тая нощ ще има буря — рече Генчо. — Затова дойдох.

Васко и Живко скочиха в лодката. Но Петьо се поколеба.

— Ами стрелата? Баща ми ще ме пребие.

Васко подметна:

— Ударил толкова голямо попче, че му скъсало връвта. Ха, ха!

Генчо се обърна към Васко, обърна се и към Петьо, който стоеше насреща му смазан от срам и го гледаше умолително в очите. После, без да каже нищо, сложи подводната си маска, грабна макарата с ластика и се гмурна. Веднага видя стрелата, която блестеше полузарита сред водораслите. Взе я, изплува да поеме въздух и отново потъна. Неговите опитни очи тозчас откриха едно голямо попче — може би същото, което бе разигравало Петьо. Генчо опъна ластика. Острият тел излетя през отвора на макарата и се заби в тила на дремещата риба. Примитивното оръжие в една сигурна ръка постигна това, което не можа да направи модерният харпун.

Още под водата ловецът наниза плячката си върху стрелата на Петьо и така излезе на повърхността.

Тримата приятели стояха слисани. Най-много беше учуден, то се знае, Петьо. Никой не смееше да погледне другия в очите: единият, че ги бе излъгал, другите двама — че се бяха усъмнили.

— Хайде, бързо! — подкани ги Генчо.

Чак когато успя да измъкне лодката от подводните скали, той вдигна очи. Петьо седеше на среща му, без да сваля от него поглед, изпълнен със срам и благодарност, а може би и с някакво неосъзнато съжаление за станалото и с мълчалива молба за прошка.

Вълните продължаваха да нарастват.