Петър Бобев
Безделник

Момчето тъй се бе улисало в заниманието си, че не усети приближаването на стария човек. Когато чу стъпките му, то трепна, обърна се уплашено и мушна нещо в джоба си.

Пред него стоеше висок мъж с дървена кутия през рамо и триножник в ръка. Лицето му беше обгоряло от слънцето, а косата му, която се подаваше под червеното таке — съвсем бяла. Той остави товара си на земята и седна на съседния пън.

— Тю! Изморих се. Много са преплетени пътеките ви — обърках ги. Наблизо ли е селото?

— Няма и половин час път — отвърна момчето.

Непознатият извади лула, натъпка я бавно и запали:

— Чудесно е при вас! Каква хубава гора, какви сочни полянки!

Погледът му се плъзна по зеленото кадифе на моравата, погали всяко цветче и всяка тревичка, спря се за миг върху черните напукани дънери на дъбовете и пъстрите усукани стъбла на буките, вдигна се нагоре над сочната зеленина на листата и се зарея в синевата на небето.

Момчето изведнаж почувствува, че този непознат белокос мъж му е близък, много близък. То не можеше да си обясни какво го привличаше толкова — дали бяха добродушните и малко насмешливи бръчици под топлите, кафяви очи, дали беше равният старчески глас, или…

Някаква тъпа болка стисна сърцето му. До днес то не бе срещало друг човек, който да се възхищава като него от прелестта на този горски кът… освен баща му…

Старецът пусна от лулата няколко кълба дим, проследи ги, докато се разсеяха във въздуха, и запита:

— Как се казваш?

— Христо.

— Хубаво име. А пък аз съм Каменов. Момчетата ми викат чичо Антон. И ти можеш да ме наричаш така.

Въздухът ехтеше от чуруликането на хилядите скрити зад гъстата шума птички, които пееха, бърбореха, караха се, оплакваха се за нещо.

Една уморена пчела кацна върху ръката на Каменов. На задните й крачета тежеха две жълти топчици цветен прашец. Като си почина, тя приглади пипалцата си и хвръкна. Старецът я проследи с очи и привидно съвсем безразлично подметна:

— Какво правеше тук?

— Кой? Аз ли? — смути се Христо. — Нищо… Така си стоя.

Каменов се усмихна, помълча малко и добави:

— Мога ли да погледна теленцето?

Момчето се изчерви:

— Видяхте ли го?

— Понеже се бе улисал много, аз успях да се приближа, без да ме усетиш. Подай ми го!

Христо извади нерешително от джоба си една дървена фигурка. Старецът я пое внимателно и я вдигна нагоре, за да я разучи добре.

— От смрадлика ли е?

— Да.

— С какво работиш?

Малкият му показа едно обикновено джобно ножче.

— Имаш ли и други?

Христо наведе очи виновно.

— Къде са?

Погледът на стария мъж беше толкова приветлив, че момчето не можеше да го излъже.

— Крия ги в обора — каза тихо то, — на една греда под покрива.

— Криеш ли ги?

— Да. Не искам да ме хокат.

Каменов се учуди искрено, а малкият се разгорещи:

— Така е — всички ме хокат: и мама, и чичо, и учителите.

— Но защо?

Христо изведнаж млъкна. Старецът го изчака малко и рече кротко:

— Щом като не ти е приятно, не ми отговаряй!

Момчето погледна ясните очи на новия си познат и след минутно колебание отсече решително:

— Аз съм безделник.

— Какъв, какъв? — От изненада старият човек скочи прав и се взря в чистото, бледо лице на момчето.

Христо взе дървеното теленце. Мушна го в пазвата си и неочаквано заговори с груб глас, който не можеше да скрие голямата му болка:

— Всички ме наричат така.

Каменов мълчеше. Христо продължи почти предизвикателно:

— И аз наистина съм такъв. Ето — сега повтарям класа.

— Повтаряш? Не е възможно! Та ти изглеждаш умен!

— Не! Не съм умен. Аз съм мързелив като баща си. Той е бил най-големият пияница в село.

Старецът наблюдаваше светлите слънчеви петна, които трептяха сред сенките на дърветата, и като че ли бе забравил детето. По едно време поклати глава:

— Така!

Един къдрав облак затули слънцето. Сенките се сгъстиха. Птичките притихнаха.

— Имаш ли други близки — майка?

— Мама цял ден плаче и ми се кара… защото съм приличал на баща си… Казват… — Той млъкна за миг и добави: — Казват, че трябва да се срамувам от него…

Очите му плувнаха във влага, а гласът му се разтрепера.

Каменов се надигна:

— Ако обичаш, покажи ми пътя за село!

Христо скочи веднага, пое триножника му и тръгна с него.

Пътеката лъкатушеше сред висока ежова главица, която се люлееше и шумолеше при тяхното минаване. Из нея се белееха като сапунени мехури прецъфтели глухарчета, които при най-малкото докосване се пукваха и пръсваха из въздуха пухестите си семенца. Прецъфтяваха и лютичетата. По тънките стъбълца се поклащаха бодливите им плодчета, подобни на малки зелени боздуганчета, сред които тук-там все още светеха златните им цветове. В сенките под розовите шипки се криеха горски теменуги, синееха се нежни незабравки и великденчета, а над тях бе опънал като прозрачна завеса мрежата си тлъст паяк. По пътеката пълзеше едра космата гъсеница, окичена с наниз от ситни рубинени брадавички.

Старецът я прескочи и неочаквано поднови прекъснатия разговор:

— А ти как мислиш — безделник ли си?

Момчето се запъна:

— Аз… Не знам… Но важно ли е какво мисля аз? Нали другите ме смятат за безделник… Може ли да бъда друг?

— Значи, ти искаш да им докажеш, че са прави, така ли?

Повървяха още малко из гората мълчаливо. После старецът се спря. Приказваше му се — от сутринта беше мълчал.

— Защо правиш тези играчки? Каква полза имаш?

Лицето на момчето засия:

— Залисвам се. Няма да стоя все неподвижно. Дялкам си — празна работа.

— Наистина ли мислиш така?

— Ами че как? Никой свестен човек в село не дялка дърво.

Каменов се засмя:

— А има ли във вашето село някой свестен човек да ходи тъй натоварен като мене по баирите?

Христо го изгледа продължително и отвърна откровено:

— Право да си кажа — няма! — После запита: — Но вие какъв сте?

— Аз ли? Художник. Рисувам върхове, полянки, ниви, цветя.

Момчето зяпна от учудване:

— Художник! Ама истински ли?

Гората свърши. Между разкривените стволове на буките, над ниските трънки прозря полето, обляно в слънчеви лъчи. Показаха се червените покриви на селските къщи, сгушени под къдравата зеленина на овошките.

Пътят криволичеше сред избуялите ръжени ниви, от които вятърът отвяваше облачета цветен прашец. По окрайнината им се аленееха разкошни макове като изрязани от коприна, а под тях надничаха розовите муцунки на мъртвата коприва и ситните бели кръстчета на овчарската торбичка. Високо в небето пееше чучулига, предвещавайки хубав ден. Някъде из гъстия посев се провикваше пъдпъдък. Една сврака летеше пред двамата пътници, дочакваше ги на близкото дърво и когато наближеха, прелитваше на следващото.

Навлязоха в селото. Христо запита:

— Къде да ви заведа?

— В хотела — нали имате хотел? Или чакай… — Изведнаж му хрумна нещо. — По-добре у вас! Искам да видя и другите фигурки.

Малкият не разбра добре.

— У вас — не ме ли искаш? — повтори старецът.

— Искам ви. Заповядайте! — И го поведе по страничната уличка.

Бутна една врата и го покани.

Дворът беше чист и изметен. Точно насреща светеше на слънцето бяла варосана къщичка с позеленели от времето керемиди. Буйна асма засенчваше единствения прозорец, а под нея стоеше грубо скована пейка. Отпред, в малка градинка, цъфтяха огненочервени латинки.

От къщата излезе една слаба, преждевременно застаряла жена, забрадена с черна кърпа, погледна тревожно и запита:

— Какво има пак?

Каменов вдигна ръка:

— Не се безпокой! Нищо лошо не е направил. Аз го помолих да ме доведе у вас да си почина. Не съм тукашен.

Той седна на пейката и извади лулата.

В гнездото под стряхата цвърчеха гладните лястовичета, а родителите им сновяха възбудени из въздуха да им търсят храна.

Една черна квачка мърмореше нещо сърдито, ровеше земята с крака и коткаше отрасналите си пилета, които вече не я слушаха, а тичаха на своя глава по целия двор.

Каменов заговори:

— Хубаво момче имаш, да ти е живо! Слуша ли те, а?

Майката се озърна неспокойно: какво да му каже? Чужд човек е.

Оправи забрадката си и въздъхна:

— Ех, добро е — какво да правя? Ще търпя — моя рожба е.

Гостът посочи дървената фигурка.

Тя плесна с ръце:

— Пак ли? А бе, сине, няма ли за тебе работа, няма ли уроци?

Христо се запъна:

— Мамо… Не е ли хубаво?

Майката ахна:

— Виждаш ли теглото ми, другарю? Говори ми за хубост. Пък аз съм майка. Искам да видя детето си да стане човек. Знаеш ли какво съм изтеглила досега? Прилича на баща си. Страх ме е да не пропадне като него. И баща му все за хубост бълнуваше. Види най-простата буболечка и току викне: „Колко е красива! А тревичката до нея — гледай, гледай!“ Цял живот не захвана свястна работа. Каруци боядисваше, бъклици и хурки шареше. Стана за смях на хората. Ей така се пропи. Една зимна утрин го донесоха в къщи замръзнал.

Старият мъж се обърна към момчето:

— Я донеси и другите играчки да ги разгледаме!

Христо се запъти към другия край на двора и се вмъкна в една стара постройка. След малко излезе оттам облепен с паяжини и натоварен с цял куп дървени фигурки. Нареди ги грижливо на пейката, после се върна за останалите. Сложи и тях, па се дръпна настрана с гузен поглед.

Каменов започна да ги разглежда една по една. Някои бяха изрязани от смрадлика, други от липа, трети от круша. Имаше агнета, кози, кучета, патенца, котки, деца — едни легнали, други тичащи, трети играещи.

Тримата мълчаха. Майката стискаше сплетените си пръсти, като поглеждаше неуверено ту стария човек, ту сина си.

Каменов остави на пейката последната фигурка и се замисли. След това изведнаж реши:

— Слушай сега! Христо няма да пропадне. Да… Той е роден художник. Навярно и баща му нямаше да пропадне, ако беше намерил работа, каквато обича. Разгледай това теленце! Кажи де — не е ли като истинско? Виж колко живот има в него, застанало така учудено, с наведена главичка и с глупаво опулени очи! Не ти ли се струва, че ха-ха ще рипне назад да се спасява? Майко, успокой се! Знаеш ли, че ти не си познавала детето си? Златни ръце има то, чуваш ли — златни!

Тя слушаше невярваща, а той продължи:

— Аз съм преподавател в училището по рисуване. Познавам способните. Твоето дете ще дойде да учи при мене. Искаш ли, Христо?

Момчето отвърна, пресипнало от вълнение:

— Аз не знам… дали ще мога…

— Ще можеш! Но по-напред трябва да свършиш осми клас. Хайде да идем при сегашните ти учители! Аз ще им обясня всичко. След това ще говорим и с другарите ти. И те ще ти помогнат да научиш пропуснатото, да ги настигнеш.

Христо се намръщи:

— Не искам!

— Защо?

— Ще ми се смеят.

Каменов го изгледа сериозно:

— Виждам, в душата ти се е набрала много горчилка. Но не си съвсем прав. Кажи ми — показвал ли си им твоите работи?

— Срам ме е.

— От какво? От това, че можеш да правиш нещо, така ли? Повтарям — нямаш право да им се сърдиш. Ти страниш от тях, саможив си. Отговори ми — как могат да те оценят, като ти не желаеш да им покажеш какво можеш? Я ела! Ще видиш как ще ти се радват!

Внезапно майката се спусна напред и целуна ръката му. Каменов се дръпна:

— Чакай, ама чакай де — какво правиш?

Жената плачеше:

— Благодаря ти! Да знаеш какво направи за мене? Та аз досега нямах дете. Мислил ли си какво значи за една майка да се срамува за детето си. Някога се срамувах за мъжа си, досега се срамувах за детето си. Не смеех да се вестя пред хората…

Тя се задави от сълзи:

— А сега — сега вече аз имам син. И ти казваш, че той не е некадърник, че трябва да се гордея с него. Слушам, иска ми се да е така, но все не мога да повярвам. Значи, вече мога да изляза пред хората, мога да ги гледам право в очите, мога да казвам: „Моят син!“ Така ли?

Тя протегна смутено ръка и погали с треперещи пръсти косата му.

Христо преглътна. Стори му се, че още миг, и той ще се разплаче, но се сдържа. Знаеше добре, че мъж няма право да плаче, и то пред чужд човек. А той изведнаж се бе почувствувал голям, възмъжал.

Каменов ги прекъсна:

— Не се размеквайте! Имаме работа. Хайде, момко, тръгвай с мене!

Майката ги изпрати до пътната врата. Старият художник се обърна и й се усмихна. Тя стоеше пред вратника с ръце под престилката, загледана след тях с щастлив поглед.