Атанас Наковски
Заключено недоволство (4)

4

Когато се събуди сутринта. Влахов вече знаеше кому трябва да позвъни и се учудваше колко лесно го е забравил. Стоил! На онези дембели — така нареченото ръководство на обединението — щеше да им се наложи да се посместят. Много нашироко са се разположили, устата им леят сладки и заоблени приказки, а един пътен съвет няма кой да му даде! Да видим няма ли сега да им преседне!

Както беше по пижама, той посегна към телефона. Обади се женски глас, който странно му напомняше нещо. Така понякога цветове и миризми му напомняха детството и той се изпълваше с радостна увереност, че го очакват приятни дни.

— Търся другаря Иванов — рече той, като продължаваше да мисли за женския глас. — Ще бъдете ли така любезна…

Оттатък малко се позабавиха, после някой спокойно каза:

— Иванов на телефона.

— Къде се губиш бе! — помъчи се да говори дебело и грубо Влахов. — Знаеш ли откога те чакам?

— Кой се обажда?

— Сигурно някой, чийто глас си забравил!

— А! Ти ли си?

— Ела към обяд при мен — с престорено недоволство продължи Влахов. — Ако искаш, разбира се, да не кажеш после, че ти заповядвам! А да те чакам ли?

— Не знам, ще видя… Сигурно ще дойда!

— Никакво — сигурно! Чакам те!

После Влахов се избръсна, пи кафе, което по навик вареше сам, и излезе.

Сутрин винаги отиваше в обединението пеш, но сякаш едва днес забеляза, че навън е есен. Над дърветата се носеха сребристи паяжини, навярно идваше студена зима. Грееше слънце, но въздухът беше свеж, само да не минаваха толкова коли — всяка от тях мъкнеше подире си опашка от миризма на бензин. Нищо обаче не можеше да развали доброто му настроение. Да стъпваш върху прясно нападали листа беше удоволствие. Всъщност единствено през есента небето ставаше синьо, лете слънцето го избелваше и то изглеждаше овехтяло като след прекомерна употреба. Милиарди години все едно и също небе! Добре, че имаше есен, да му върне цвета. Само миризмата за съжаление оставаше непроменена — на бензин. Ала не е ли смешно да се възмущава? Докъде ще стигне, ако два пъти на ден сменя гледната си точка? Веднъж — на пешеходеца, възмутен от колите, сетне — недоволство от пешеходците, че забавят скоростта на автомобила.

Не, есента му харесваше, защото обичаше спокойствието й. Когато всичко узрееше и мислите стигнеха своя логичен завършек, нямаше причина за тревога. Тогава и небето се подновяваше, жълтият и червен цвят на листата сякаш избистряха света и го стопляха. През лятото човек мислеше за лед, през есента — за топлина. Сигурно нещо ставаше в душата му, а то лятото и есента бяха еднакво безразлични към генералните директори независимо дали ходеха пеш, или наблюдаваха света през прозореца на автомобила. „Добре, че позвъних на Стоил! — помисли си той. — Никога не ми е бил така нужен, както сега!“

В обединението секретарката веднага забеляза доброто настроение на шефа си и умоляващо запита:

— Ще ми разрешите ли да изляза за два часа?

— Може… И дори за повече, но първо ще посрещнем един гостенин!

В кабинета той постоя малко пред прозореца — сега светлината на неона не скриваше планината. Тя лежеше далече зад покривите — все още синьо-зелена, разнежено съсредоточена в себе си. Влахов усмихнат се върна при писалището и протегна ръка към телефона. Интересно, беше ли разбрал Стоил къде го вика? Когато в мембраната прозвуча гласът на жената, той осъзна, че този път е позвънил само заради нея…

— Търся другаря Иванов — каза той, като се мъчеше и пред себе си да не изглежда развълнуван.

— Излезе… Кой го търси, моля? — Жената попита без любопитство, но с някаква мека настойчивост в гласа.

— Негов познат — отвърна Влахов, затвори телефона и мигновено се изпълни със съжаление, задето не продължи разговора.

Телефонният звън завари Иванов в банята.

— Тебе дирят! — малко учудена каза жена му, защото тъй рано още никой не беше им звънил.

Той не можа веднага да намери чехлите — кой знае как се бяха пъхнали между мивката и пералнята. После грабна хавлията, но я остави — тялото му беше насапунисано. Докато говореше, потръпваше от хлад. Привидно грубият глас на Влахов не го заблуди — онзи имаше нужда от него! Сетне се упрекваше заради последната фраза. Трябваше да бъде по-определен. Да или не! Но когато се върна в банята със засъхнала сапунена пяна по раменете, беше само силно възбуден. „Значи, не ме е забравил! — мислеше той и с трепереща ръка отвиваше крана. — Сега ще му кажа всичко!“ Но в мислите му нямаше никаква закана, а по-скоро удовлетвореност и предпазливо любопитство.

Застана под душа и затвори очи… „Хайде де! — изведнъж се сепна той. — Отде-накъде съм длъжен да отивам при него? Да не ми е нещо началник, та ще ми нарежда! Той да дойде при мен! Първо да ми се извини за онази вечер, напи се като говедо и не знаеше какви ги дрънка!“

Когато обличаше хавлията и издухваше капките, които се стичаха към устата му, Иванов още нищо не беше решил. През главата му продължаваха да минават различни мисли, но те нямаха нищо общо с решението му.

Малко преди обяд, когато влезе в огромния кабинет, Влахов го чакаше изправен встрани от писалището си.

За миг Иванов спря до вратата — още нямаше впечатление, че нещо се е променило, сякаш вчера ядоха череши и сетне отидоха на мач. Единствено зелените очи на приятеля му като че ли не бяха същите. Едва после той разбра, че всъщност вижда един нов, непознат до днес Влахов. Възпълните му устни, чувствителните ноздри, край които вече се оформяха две недълбоки бръчки и придаваха мъдро изражение на лицето му — всичко в него вече бе докосвано хиляди пъти от възхитените погледи на множество хора и това възхищение сега сякаш се излъчваше като радиация наоколо.

Тази радиация проникна и в душата на Иванов, но той скоро се окопити. Възхитени погледи на хората? Вятър работа! Просто приятелят му искаше да изглежда доволен, но и този път не можеше да го заблуди. Задоволството идваше с успеха, а Иванов добре знаеше как вървят нещата в обединението. Никой не обичаше приятеля му — Влахов само се опитваше да изглежда доволен от себе си и това лесно му се удаваше, защото беше обаятелен. А особена обаятелност изпълваше пространството около него главно когато се нуждаеше от някого!

Влахов тръгна към вратата, така че срещата им стана някъде по средата на кабинета.

— Как живееш? — запита Влахов.

— Добре…

— Все там ли си?

— Все там.

Тези въпроси разочароваха Иванов и той се запита дали не греши в преценката си, но минута по-късно той щеше да разбере Влахов — макар и няколко месеца да бяха минали от последната им среща, те сякаш отново трябваше да свикнат един с друг, или пък да забравят какви са били някога. Най-малко от всичко сега Иванов желаеше да се разделят като чужди.

Докато говореха, вратата зад тях се отвори и влезе секретарката с поднос в ръка — две кафета и две чашки кока-кола. Иванов отново се ободри — един генерален директор, комуто викаха „див петел“, не черпеше от проста любезност.

— Заповядай! — покани го Влахов.

Седнаха край масичката в средата на кабинета, точно под полилея от ковано желязо. Влахов почака да излезе секретарката и усмихнат се обърна към приятеля си.

— Е, добре дошъл. — Беше изгряла най-очарователната му, свикнала с възхищението на хората усмивка. — Ние сме стари приятели и няма нужда от дълги предисловия! С две думи — каня те да дойдеш при мен! Преди да те запитам съгласен ли си, искам да те предупредя, че наследството ми е тежичко… Няма да говоря какво е правило предишното ръководство. Но тук има големи възможности за работа! Особено за хора, талантливи като теб! Тук ти най-пълно ще почувствуваш удоволствието от добре изпълнения дълг!… Аз не държа кой знае колко на генералното си директорство, но елементарната обществена почтеност ме задължава да дам всичко, на което съм способен. Затова са ми нужни верни, с проверена деловитост хора, които ще ме разбират. Питам те — съгласен ли си да те предложа за мой заместник?

„Хайде, ти си Петър Райчев, пък другите ще лепят афишите!“ — радостно помисли Иванов и ни най-малко не се подиграваше, защото отдавна бе очаквал това предложение, чакаше го още от мига, когато научи за необикновеното издигане на Влахов.

После изведнъж му се стори, че не е разбрал добре — той го викаше за свой заместник! — посегна към кафето и се ядоса, защото ръката му потреперваше…