Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2013)

Издание:

Атанас Наковски. Без сенки

Новели

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

Библиотека „Галактика“, №92

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов, Георги Марковски

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Българска, I издание

Дадена за набор на 29.IX.1987 г. Подписана за печат на 11.II.1988 г.

Излязла от печат месец април 1988 г. Формат 70×100/32 Изд. №2108

Страници: 288. Тираж 50 111. Цена 2 лв.

Печ. коли 18. Изд. коли 11,65. УИК 12,61

ЕКП 95362 5605–10–88

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Б–32

© Атанас Наковски, 1988

© Иван Гранитски, предговор, 1988

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988

c/o Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

1

Привечер, когато Величко Влахов се прибираше у дома си, стори му се, че въздухът е станал зелен като листата на дърветата и сякаш изтича от самата планина. На другата сутрин изгря топло, ласкаво слънце, стъклата на прозорците отразяваха светлината и пълнеха стаята с весели отблясъци.

Нищо особено не се беше случило още, дните продължаваха да си приличат, но подробностите на света вече не се изплъзваха от погледа му. Нямаше причини за празнуване, дори се чувствуваше уморен, но беше доволен… Всъщност това беше удовлетворение от привършената работа — край на съмненията, край на досадата, която изпитва човек от себе си, когато се люшка между надежда и отчаяние. Всичко беше останало назад, в мъгливите дни на зимата, когато го измъчваше мисълта, че е може би посредствен, та така трудно намира подходящите решения. Сега беше средата на пролетта и той се чувствуваше приятно уморен. Още не знаеше как ще оценят проекта му, но вече мислеше за следващия и докато се излежаваше сред слънчевите отблясъци, изпитваше потребност да извърши нещо, с което да запомни този ден. Нищо не извърши — свари си кафе и отиде на работа, както винаги до днес — закъсня няколко минути, но през всичкото време беше в добро настроение.

Следобед му позвъни неговият стар приятел Стоил Иванов и го покани да отидат на мач. Ако това се беше случило няколко дни по-рано, Влахов сигурно щеше да откаже, защото нямаше почти никакво отношение към футбола, но сега се съгласи.

Преди мача купиха един килограм череши — Стоил се оплакваше, че напоследък е прекалил с консумацията на месо и затова организмът му се нуждае от плодове. Изядоха черешите в парка и оттам отидоха на стадиона.

Мястото, дето седнаха, се намираше някъде към горните редове и като го гледаше отвисоко, стадионът се стори на Влахов красив. В контраста между зелената трева на полето и сивобелия бетон на трибуните имаше много свежест и тя му напомняше младостта — т.е. времето преди пет-шест години.

Самият мач започна скучно. Впрочем Влахов не знаеше още дали е възможно обратното — един мач да бъде интересен. Известен софийски отбор играеше с отбор от провинцията и макар провинциалистите старателно да гонеха топката, публиката непрекъснато ги осмиваше. Влахов не виждаше причини за присмех, но самоотвержената игра на момчетата в червени фанелки спечели сърцето му. „Да вземат сега да набутат един гол на милите ми съграждани, че да видим каква песен ще запеят!“ — помисли си той и докато мислеше това, дребничкият ляв нападател на гостите неочаквано се отскубна напред и топката разтърси мрежата зад закъснелия плонж на вратаря.

Публиката започна да освирква рефера, защото уж имало засада, а Влахов си каза: „Ясно, че един гол е малко! Така ми се иска вратарят още веднъж да улови въздуха!“ Този път голът дойде отдясно. По-голяма част от публиката остана притихнала, ала тук-таме свиркаха и дюдюкаха и Влахов, който никога не се беше занимавал с психологията на запалянковците, ядосано помисли: „Негостоприемно племе! Третият гол непременно ще ви запуши устата!“ И третият гол не закъсня — почти едновременно с мисълта на Влахов един далечен удар изненада вратаря на домакините и той само изгледа безпомощно топката.

Някои от зрителите започнаха да се утешават: „Топка е, върти се!“ — казваха те, но утешението им звучеше унило — домакините играеха по-добре, а голове вкарваха гостите. Малко смутен, Влахов неспокойно се запита да не би слънцето прекалено да е напекло главата му. Направи шапка от вестник, сложи я на главата си като се надсмиваше над собствената си фантазия, помисли: „Е добре де, както сега гостите са притиснати пред вратата им и едва дишат, могат ли да прехвърлят топката на онзи, дребничкия, и той да вкара четвърти гол?“

След миг в целия стадион нямаше по-смаян човек от Влахов. Стана точно така! Прехвърлиха топката на дребничкия, той се понесе към вратата на домакините, излъга вратаря, топката мързеливо се търколи и спря до мрежата. „Не може да бъде — тревожно мислеше Влахов. — Това е някаква мистика или съм уморен, или — което е най-вярното — понеже не разбирам много от футбол, само така ми се струва… Някакъв низ от случайности и съвпадения… Гостите сигурно играят по-добре, а пък аз съм разгневен на несправедливата публика!“

Дори и съвсем да не разбираше от футбол, вярно бе тъкмо обратното — домакините играеха по-добре. Те бяха майстори, подаваха си топката леко и точно, можеше да се говори дори за остроумие в комбинациите, които плетяха върху тревата на полето. За такива футболисти едва ли представляваше проблем да вкарват голове. „Хайде още един!“ — вече без насмешка си каза Влахов… Всъщност той нема̀ време нито да се надсмее на мисълта си, нито да се учуди от резултата й. Една заблудена топка срещна крака на защитник от домакините и влетя в собствената им врата.

През почивката наоколо шумно коментираха странните събития на първото полувреме. Мнозина, надмогвайки изненадата си, припомняха как и друг път са ставали такива неща.

— И най-добрият отбор — говореше някой зад гърба на Влахов — си има нещастни дни! Каквото и да правиш, всичко е против теб! Дори и слабостта на противника!

Зрителите с нетърпение очакваха второто полувреме. Според повечето от тях тогава играта непременно щяла да се обърне: „Няма начин нашите да паднат — казваха те. — Изключено!“ „Ами ако не се обърне и паднат? — ядосано си помисли Влахов. — Къде пише, че само вие трябва да побеждавате?“

През второто полувреме някой сякаш подмени публиката. Зрителите ни най-малко не се бяха примирили с нещастния ден на своя отбор, но вместо да го окуражават, сега те кой знае защо го освиркваха. Влахов беше изненадан, че толкова нетрайно може да бъде преклонението на публиката пред нейните любимци. Не свиреше само Стоил — той мълчеше с пребледняло от напрежение лице и понякога неволно се наклоняваше ту на едната, ту на другата си страна. Влахов дълго време не обръщаше внимание на неговите движения, докато най-сетне осъзна, че Стоил дълбоко преживява онова, което става на полето. Той беше просто отчаян от загубата на любимия си отбор! „Е хайде — нека изравнят!“ — помисли си Влахов, макар и да не разбираше как е възможно един спокоен и уравновесен човек като Стоил да страда заради някакви си пет гола!

В същия миг като че ли някаква вълна се надигна срещу половината на гостите. Същата вълна, но от възторжен рев удави трибуните.

До изравняване обаче не се стигна — попречи свирката на рефера.

Те си тръгнаха заедно с шумящата, възбудена тълпа — публиката дори не поглеждаше към полето и сякаш бързаше по-скоро да избяга от стадиона. Светлинното табло угасна, публиката продължаваше да се изтича през изходите и когато Влахов повторно се обърна към полето, разбра, че колкото повече хора е имало на едно място, толкова по-празно изглежда то, щом го напуснат. Искаше да се съсредоточи и помисли за преживяното, но нещо сякаш му пречеше и той осъзнаваше само, че е прекарал един добър следобед. Футболът не бил съвсем безинтересна игра! Особено ако човек можеше да се забавлява с вълненията на запалянковците.

— Е, какво ще кажеш? — запита той приятеля си, когато тръгнаха по улицата.

— Моля те, остави ме! Не ми е до приказки! Още повече с умници като теб!

Влахов извади цигарите си и мълчаливо запуши. Какво още искаше Стоил? Нали мачът бе свършил? Изведнъж се ядоса и навярно щеше да му отговори също така остро, но за щастие бяха стигнали вече мястото, дето чакаше Ана, приятелката на Стоил.

Тя стоеше пред витрината на цветарския магазин — дългокрака, мургава, с лунички по носа — и Влахов се изненада, че Стоил има такава хубава приятелка. „Ето защо я крие от всички!“ — помисли той, докато й подаваше ръка. Ръката й беше прекалено доверчива и на него му се поиска да погали дланта й, но веднага се опомни. Тя учудено го погледна и Влахов се уплаши да не би все пак да го е сторил, измънка името си и пусна ръката й. Пусна я, защото тя като че ли не се сещаше да си я прибере.

— Отдавна исках да ви запозная! — каза Стоил. — Сега да отидем да се почерпим… На две крачки има едно заведенийце, само за хора като нас!

Стоил вече нямаше нищо общо с отчаяния човек от стадиона, който неволно повтаряше движенията на играчите. Той отново бе разсъдлив и спокоен, знаеше кога и как трябва да постъпи, къде и защо именно там трябва да отиде. Усмихваше се доволен, че Ана е направила добро впечатление на приятеля му.

— Нещо не ми се ходи — колебливо рече Влахов.

— Хайде сега и ти! — смъмра го Стоил. — Като децата…

Той стоеше срещу него — немного едър, в добре ушит сив костюм, с добре вързана връзка, с добре обръснато лице. Не беше нито учуден, нито възмутен — просто нежеланието на Влахов да ги придружи не се вместваше в понятието му за целесъобразност. Тогава Влахов погледна Ана. Тя сякаш нищо не бе чула — усмихваше му се, както преди, когато не се досещаше да издърпа ръката си.

— Не може да не дойдеш! — каза Стоил. — Тази вечер ви запознах — двама души, които сте ми близки! Защо искаш да ме обидиш?

Влахов въздъхна. И на Ана ли говореше със същия високопарен тон? Беше мръкнало, но лампите над тях вече горяха и само смяната на осветлението показваше, че е настъпила вечерта. По улицата непрекъснато минаваха автомобили и лъхаше на изгорял бензин. Миризмата, изглежда, никому не пречеше, хората се разхождаха, както всяка вечер, а лицата им бяха розовозелени от луминесцентната светлина.

Влахов погледна още веднъж към Стоил — и неговото лице беше розовозелено, и лицето на Ана (а моето? — запита се той, учуден, задето така ненадейно е мръкнало) — и изведнъж разбра, че тази вечер всичко има обратен смисъл. Стоил никак не настояваше да бъдат придружени, понятието му за целесъобразност беше най-обикновена преструвка, докато пък той сам — наопаки — нямаше нищо против да отиде с тях. Но като че ли бяха разменили външната проява на желанията си и поведението на единия изразяваше намерението на другия.

— И дума да не става! — решително изрече Стоил. — Тръгвай!

Сега вече Влахов знаеше, че не бива да отива с тях. Той поклати глава и изненадан видя как Стоил се усмихва:

— Знаех си, че ще се съгласиш!

 

 

Заведението се намираше на края на гората, наистина „заведенийце“, но с голяма градина. Седнаха под дървото в средата и докато чакаха да дойде келнерът, Стоил разказваше някаква случка, станала неотдавна в техния завод. Историята беше дълга и скучна, Влахов престана да слуша и си помисли, че навярно Ана желае да танцува.

— Защо не отидохме някъде, дето може да се танцува? — запита тя.

— Танцува се в събота! — учуден каза Стоил. — Когато на другия ден хората не отиват на работа!

Влахов си помисли, че трябва да е по-внимателен — това тук не беше мач, дето можеше да се забавлява, без да го е грижа за чувствата на другите.

Най-после келнерът донесе два коняка за мъжете и вермут за Ана.

— Наздраве! — каза Влахов. — Бъдете щастливи и от нищо да не ви пука!

Стоил намръщено кимна — той не обичаше да се говори по такъв начин пред жени. Наздравицата сякаш не хареса и на Ана — тя посегна вдървено към чашата и неловко я дигна. Очите й бяха станали безизразни и това не й отиваше — липсата на израз правеше лицето й плоско.

— Наздраве! — вяло каза тя.

Влахов никога не пиеше на един дъх и носеше на пиене, но тоя път се случи наопаки — ливна коняка в устата си, сякаш не можеше да понася вкуса му, и скоро забрави, че трябва да бъде внимателен. „Тази жена все повече ми харесва!“ — помисли той и докато мислеше това, лицето на Ана оживя, напълни се с цветове и тя му се усмихна. Той погледна хубавите й зъби, които сякаш изгряха между устните, и макар да съзнаваше, че постъпва като самохвалко, разказа как го преследва бившата му жена. Той не я беше виждал от години и не разбираше защо сега си спомни за нея, но остана доволен от любопитството в очите на Ана. То го вдъхнови, накара го да забрави бившата си жена и той започна да приказва за бъдещите си проекти. Говореше и сам се учудваше откъде му идва наум всичко това и защо си приписва абсурдни качества. От неговите думи излизаше, че едва ли не свръхновите избухват по волята и настояването му и владее дори тайната на гравитационния колапс… А докато говореше, усещаше как сякаш се издига нагоре, минава през короната на дървото, под което седяха, и увисна над гората и покривите на града. Небе, покриви и между тях — той! И в същото време седи край някаква маса, приказва с някакви хора…

Възбудата му угасна внезапно и той видя учуденото лице на Стоил.

— Ти се напи! Как може от една чашка?

На Влахов му беше безразлично дали е пиян или не, знаеше само, че незабавно трябва да си отиде. Той стана от масата и тръгна към изхода на градината. Там като че ли се опомни — толкова неща го задължаваха да се върне, — но някой насили волята му, заповяда му да не мисли повече за Стоил и Ана, той забрави къде е бил преди малко и полека пое към дома си.

Когато мина по моста, луната беше изгряла. Тънкият й сърп висеше над стадиона и недалеч от него ярко гореше червена звезда. Такава звезда нямаше. Той затвори очи и пак погледна — звездата не искаше да изчезне. После се сети, че това е сигнална лампа върху някой от пилоните на осветителната уредба, и изведнъж се освободи от замайването, което го бе обзело до входа на градината… Сега се намираше на моста, а преди малко бе пил коняк със Стоил и Ана. На мача обърна всичко с краката нагоре, а после го забавляваше точността, с която жената реагираше на мислите му. Но той си спомняше преживяното без никакво учудване. Вече нищо не насилваше волята му, беше само много уморен. Когато се прибра обаче, обхвана го силна възбуда и дълго не можа да заспи, разхождаше се от стена до стена. После се успокои и към дванайсет часа, заспивайки, усети как отново увисва над света.