Фабиан Ленк
Тайнственият отмъстител (14)

Съдията

Какъв ти почивен ден, мислеше си на следващата сутрин Юлиан. Андроник ги изгони от леглата в ранни зори.

— Ставайте, малки ленивци! — изкомандва той. — Животните вече реват от глад. И не забравяйте какво съм ви казал: дръжте ги умерено гладни! Оборите също са в ужасно състояние. Първо нахранете животните, дайте им вода, после почистете оборите и коридорите. Накрая изравнете пясъка на арената. Когато приключите, помогнете при поправката на бойните кораби. Поне два от тях трябва да са във форма до утре. След човешката касапница ще трябва да има и истинска морска битка! Разбрахте ли?

О, да, бяха разбрали добре. И все пак Леон се осмели да попита:

— Ще получим ли закуска?

Андроник се опули насреща му:

— Закуска ли?

— Ами да, гладни сме. Пък и ти сигурно вече си хапнал нещо, нали така?

— Quod licet iovi, non licet bovi: ето това биха ти казали римляните — отговори Андроник. — Което е позволено на Юпитер, не е позволено на вола. И така, уважаеми, първо работата, после храната. Хайде, няма време! — добави той.

— Но това е несправедливо! — възмути се Леон.

— Беше само шега — отвърна Андроник, но не се усмихна.

Извади парче хляб изпод туниката си и го даде на момчетата. После изчезна по коридорите, за да събуди и другите работници.

 

 

По обяд приятелите лееха пот под яркото слънце на арената. Леон хвърли греблото.

— Не мога повече! Болят ме ръцете, жаден съм, горещо ми е!

Юлиан го погледна неуверено.

— Мислиш ли, че можем просто да се махнем оттук?

— Тъкмо това мисля! — заяви решително Леон и тръгна към изхода на арената.

Юлиан затътри крака след него, очаквайки всеки миг Андроник да ги спре. Но не се случи нищо подобно. Очевидно тракиецът беше зает в дълбините на подземния етаж.

Те се озоваха необезпокоявани на улицата пред Колизея, където утолиха жаждата си на една чешма, а при най-близкия термополий купиха няколко герес^[1], мариновани риби, и ги изядоха лакомо.

— Хей, момчета, какво правите тук! — извика в този момент момичешки глас. При тях дотича Ким с Кия. — Търсих ви навсякъде — изпуфтя тя и избърса потта от челото си.

Юлиан им предложи от рибата. Кия отказа, заради солта, но Ким я изяде лакомо.

— Никак не беше лесно да се измъкна от къщата — обясни тя. — Но Регина поиска да й донеса едно много рядко масло за коса. Това беше добра възможност да изчезна за два часа.

— Откри ли нещо подозрително във вилата? — попита Юлиан.

— Не, за съжаление нищо — поклати глава Ким. — Нито дума за Отмъстителя. Но са страшно напрегнати. Сякаш очакват всеки миг отново да нападне. И сигурно точно така ще стане утре, когато дойде ред на големите гладиаторски битки.

— Още една причина да потърсим съдията — напомни им Леон, докато миеше ръцете си на чешмата.

Тримата приятели имаха късмет. Търговец на платове им посочи пътя към дома на съдията. Корнелий обитаваше помпозна градска къща на Виа Сакра^[2].

На вратата ги спря един роб.

— Какво търсите тук?

— Аве! Търсим съдията Корнелий — отговори Юлиан и погледна роба с ококорени невинни очи.

— Мнозина го търсят — отвърна робът и внезапно се натъжи. — Господарят ми е тежко болен и може само да му пожелаете късмет и оздравяване.

Юлиан реагира със светкавична бързина.

— Точно затова сме тук. Носим му вест от баща ни.

— Кой е вашият баща и защо не дойде сам? — попита недоверчиво робът.

— Баща ни се казва Аврелий — заяви Юлиан.

— Той е на важно пътуване до Тускания^[3]. Но научи, че Корнелий е зле. И затова ни изпраща, за да предадем на Корнелий неговите най-добри пожелания за оздравяване.

— Твърде късно е. Господарят ми е на смъртно легло. Почакайте тук — рече робът. — Ще попитам дали ще ви приеме.

Няколко минути по-късно робът покани децата в дома и ги въведе в затъмнено помещение. На леглото лежеше някой и гледаше втренчено посетителите.

— Ах, деца! — рече старецът с немощен глас. — Обичам децата! Напомнят ми за моята младост и прогонват сенките на идващата смърт. Значи вие сте децата на Аврелий? Кой Аврелий? Има много в Рим.

Юлиан реши да рискува и да заложи всичко на една карта.

— На Аврелий Гладиатора.

Корнелий се задави и започна да кашля ужасно. Завесата към съседното помещение веднага се дръпна, появи се лекар с малък съд.

— Изчезвай, ти, венефикус!^[4] — изхъхри Корнелий.

— Аз не съм отровител! — възмути се лекарят. — Обиждаш ме несправедливо!

— Махни се от очите ми! — нареди Корнелий. — Твоите прахчета ще ме довършат.

Когато лекарят изчезна и пристъпът на кашлица премина, Корнелий наля в чаша малко вино и отпи. След малко гласът му звучеше по-ясно:

— Аврелий Гладиатора… не е възможно да сте негови деца. Когато Аврелий умря, той нямаше деца.

Ким и Леон погледнаха Юлиан с надежда, че ще измисли как да се измъкне и от тази задънена улица.

— Истина е, не сме негови деца — призна Юлиан. — Но трябва да говорим с теб. Става дума за Отмъстителя.

Корнелий отметна глава назад и се изсмя. Смехът му прозвуча така, сякаш хълцаше.

— Човекът, който държи в страх целия град. Възхищавам му се!

— Предполагаме, че атентатите са свързани със смъртта на Аврелий — продължи Юлиан. И сетне разказа на съдията за разследванията им.

Корнелий се надигна с мъка от леглото и пристъпи към прозореца.

— Не е зле за три деца — отбеляза той полугласно.

— Три деца и една котка — поправи го Ким.

— Както и да е — махна уморено с ръка съдията. — И вие мислите, че аз съм осъдил несправедливо Аврелий?

— Да.

Корнелий се обърна рязко и се втренчи в децата. Очите му горяха.

— Бих могъл да наредя да ви арестуват за това — процеди той. — И преди няколко години изобщо не бих се поколебал да го сторя, кълна се в Юпитер. Но сега? Нямам повече сили да се защитавам и да продължавам да укривам деяние, от което винаги съм се срамувал.

— Значи е истина, че си осъдил несправедливо Аврелий?

Съдията се върна при леглото си и седна тежко. После вдигна рамене.

— Каква полза? — рече той вяло. — Нямам какво да губя повече. Да, истина е: Аврелий стана жертва на интрига…

— В която ти си изиграл решаващата роля — завърши Юлиан изречението.

— Ти наистина си много смел, моето момче — рече Корнелий с тънка усмивка. — Но имаш право. Аврелий беше талантлив служител от богат род. Имаше всички шансове да напредне бързо в кариерата на висшите служители, курсус хонорум^[5]. Светът беше отворил вратите си пред него. Беше образован, обигран в езиците и много популярен. Но точно това обедини завистниците му. Най-сериозният му конкурент го набеди в кражба. И ми даде много пари да осъдя Аврелий.

— На живот като гладиатор — прошепна Юлиан. — Това е било равносилно на смъртна присъда.

— Да, така беше — рече Корнелий и внезапно сякаш изпита облекчение. — Проиграх парите на конни надбягвания, вложих ги във вино. Не ми остана нищо… освен смъртта.

— Кой беше поръчителят?

Корнелий отново отпи глътка вино.

— Вече няма никакво значение дали ще издам името, или не — поклати глава той. — Беше Марк. Искаше на всяка цена да стане едил. А Аврелий беше на пътя му.

— Марк? — не повярва на ушите си Ким. — Този мръсник!

— О, това е меко казано — рече съдията. — Марк е безскрупулен и минава през трупове, за да защити интересите си. Но не ми подобава аз да упреквам Марк в липса на морал, в името на Юпитер.

— Аврелий има ли роднини в града? — попита Юлиан.

Корнелий кимна с разбиране.

— Ти питаш дали в Рим има още хора, които биха искали да отмъстят за смъртта му?

— Да!

— Мога да ви кажа къде се намира домът на родителите му. Но не знам дали семейството още живее там. Разбираемо е, че не поддържам контакт с тях.

Сетне той обясни пътя на приятелите.

— А сега вървете — рече на сбогуване съдията. — Оставете ме да умра на спокойствие. И ако наистина откриете този Отмъстител, предайте му моите почитания.

— Не е за вярване! — възкликна Ким, когато отново се озоваха на улицата. — Живея в дома на този престъпник Марк! Няма да стъпя повече в тази къща, заклевам се!

Леон сложи ръка на раменете й.

— Разбирам те добре — поклати глава той. — Ще помолим Андроник отново да се върнеш при нас в Колизея.

Ким не можеше да се успокои.

— Този негодник, този мръсник! — сипеше тя гневни думи.

— Хайде, нека потърсим дома на родителите на Аврелий — предложи Юлиан. — Кой, освен семейството му, би имал мотив да отмъсти за смъртта му?

Ким се съгласи.

— И аз вече мисля така. Защото няма как да е Марк. Дори може би самият той е следващата цел на Отмъстителя. — И добави гневно: — Разбирам го този Отмъстител! Направо не е за вярване на какво са готови хората, за да докопат някой тлъстичък пост!

Те свиха в една широка улица, без да спират да разговарят. Вдясно имаше няколко магазина за бижута, вляво бяха невзрачните кантори на лихварите.

— Но защо Отмъстителят саботира игрите, защо просто не убие Марк? — размишляваше на глас Юлиан.

— И аз това се питам — отвърна Леон. — И вече имам теория. — Той беше спрял. Луничавото му лице светеше от вълнение.

— Аврелий е умрял на арената — обясни Леон. — Сега Отмъстителя обръща копието: и Марк трябва да загине заради игрите. Отмъстителят знае, че съдбата на Марк зависи от успеха на игрите. Ако игрите продължават да се развиват по този катастрофален начин, с Марк е свършено! Отмъстителят иска да унижи публично Марк пред очите на десетки хиляди зрители. Той иска да го унищожи. Игрите трябва да разсипят Марк — така, както са разсипали някога Аврелий!

Юлиан и Ким гледаха приятеля си със зяпнали уста.

— Не е зле, Леон — Ким беше възхитена.

— Да, твоята теория звучи доста убедително — съгласи се и Юлиан, който се оглеждаше. — В къщата отсреща има месарница. Според съдията Корнелий вляво зад нея трябва да има пресечка. След това вече ще сме съвсем близо до къщата на Аврелий.

 

 

Малко по-късно те се озоваха пред кокетна градска къща, почти толкова елегантна, колкото тази на Марк. На чукането им отвори един роб и ги изгледа отвисоко.

— Аврелий? Не, това семейство отдавна не живее тук. Изсели се — рече той.

— Знаеш ли къде?

— Не, а сега се омитайте оттук! — и робът тресна вратата пред носа им.

— Ама че провал — измърмори Юлиан потиснат. — Сега какво ще правим.

— Няма да се предадем толкова бързо — окуражи ги Леон. Погледът му беше паднал върху жена на средна възраст, която тъкмо излизаше от съседната къща с кошница пране под ръка. Леон тръгна към нея.

— Аве — поздрави той. — Знаеш ли къде е отишло да живее семейството на Аврелий?

Жената се стресна, когато чу това име. Тя остави с пъшкане кошницата и поклати глава.

— В Тускания. Тъжна история. Боговете се отнесоха зле с Квинт.

— Квинт?

— Да, той беше бащата на Аврелий и Папиниан. — Лицето й внезапно се разведри. — Добри момчета, кълна се в Юпитер. Те бяха гордостта на баща си. Много привързани един към друг. А също и красавци! Но съдбата не беше благосклонна към тях.

Леон усети, че тази жена знае много неща.

И като че ли беше от хората, които обичат да говорят и не спестяват нищо. Леон направи знак на приятелите си. Юлиан и Ким се приближиха.

— Какво се случи? — попита Леон.

Жената вдигна безпомощно ръце.

— Аврелий си избра кариерата на чиновник, Папиниан отиде в армията. Всичко започна толкова обещаващо, кълна се в Юнона^[6]. Аврелий напредваше бързо, беше много умен. Някой ден можеше да стане и сенатор. Папиниан също имаше голям успех. Бързо стана центурион, после дори военен трибун^[7]. А беше и забележителен стрелец с лък!

— Стрелец с лък? — ококори се Леон.

— Да — разприказва се жената. — Беше най-добрият. Но го раниха лошо при похода в Северна Британия. Трябваше да прекрати военната си кариера. Аврелий пострада още повече. Заради някаква кражба свърши на арената. Аз лично не вярвам във вината на Аврелий… След това семейството беше отхвърлено от висшето общество. Бяха твърде огорчени. Наскоро се пренесоха в Тускания. Оттогава не съм чувала нищо за тях.

— А Папиниан? — попита Леон със затаен дъх.

— Не, сигурно и той се е преселил в Тускания.

— Благодаря — рече замислено Леон и се сбогува любезно с жената.

Приятелите му го последваха.

Жената вдигна коша с пране.

— Момент, почакайте — извика тя след тях. — Защо питате всъщност?

Но децата се направиха, че не чуват и изчезнаха в следващата уличка.

— Папиниан е нашият човек! — възкликна Леон, когато се отдалечиха достатъчно.

— Именно! — съгласи се Ким. — Той има мотив и е забележителен стрелец. Той е Отмъстителя! Утре сигурно отново ще нападне — по време на гладиаторските игри!

— Вероятно. Питам се обаче как Папиниан винаги успява да се изплъзне — чудеше се Леон. — Нали вече по всички изходи и входове има войници.

— Хм — замисли се и Юлиан. — Трябва да има някакъв таен изход. — Внезапно по тясното му лице пробягна усмивка.

— Сетих се! — извика той. — Вярно е, че войниците пазят седемдесетте входа за публиката, но има още шест, които са за куриери. А там никога не съм виждал постове!