Книстер
Лили Чудото в търсене на изгубеното съкровище (5)

Четвърта глава

Добре беше, че беше успяла да се обади на Леон и да си осигури алиби. Така не трябваше непрекъснато да се притеснява за времето и можеше напълно да се концентрира върху джунглата. Те навлизаха все по-надълбоко в джунглата, която ставаше все по-гъста. Затова се придвижваха много бавно.

— Чуваш ли как се смее водата? — попита я Бумтакве, след като цяла вечност си бяха проправяли път сред храстите.

Но Лили чуваше само крясъците на маймуните и птиците. Това беше така, защото ухото на Бумтакве беше свикнало да различава звуците на джунглата. Лили беше толкова изморена от жегата и дългия път, че не й се говореше. Устата й беше пресъхнала, а езикът прилепнал за небцето й. Но в този момент те преминаха през завесата от растения и тя веднага забрави за неволите си! Пред нея се откри един гигантски водопад: веселата вода! Водата не падаше рязко надолу, а се разбиваше от време на време върху малки скални тераски, които спираха бясната й скорост. От това се получаваше звук, който наистина наподобяваше смях. Гледката беше зашеметяваща! Докато Лили се наслаждаваше на този природен феномен, мъжете вече бяха изтичали до водата и бяха започнали жадно да пият. Бумтакве скочи на водната тераска под водопада и направи на Лили знак да го последва. Това беше страхотно предложение. Тя не се замисли дълго, засили се и се хвърли в студената вода. Колко освежаващо действаше само!

— Внимавай! — извика Бумтакве. — Зад теб има крокодил!

Паникьосана Лили се опита да стигне до брега, докато Зууи крещеше:

— Крокодил! Крокодил!

Най-накрая успя, покатери се на брега и се обърна, за да види крокодила.

— Как те преметнах само! — извика Бумтакве.

— О, почакай! — отвърна Лили. — Някои хора ме наричат бялата акула.

С тези думи тя отново скочи във водата и заплува към Бумтакве, за да му отмъсти. Потопи го толкова много пъти, че той смеейки се започна да моли за пощада. Нямаха обаче много време за игра и почивка. Лили я чакаха важни задачи. Тя дори не беше съблякла тениската и дънките си, преди да влезе във водата. Сега стоеше пред мъжете съвсем мокра, а Зууи отново беше кацнал на рамото й. Тя не изглеждаше вече толкова горда и могъща, но никой не се интересуваше от това.

Мъжете бяха мълчаливи и замислени, докато гледаха към отсрещния бряг. Лили не разбираше.

— Трябва да отидеш там — каза й Бумтакве и се втурна нататък.

Но един от мъжете го спря с вик:

— Спри, ти не си шаман.

— Аз искам само да й покажа пътя през водопада — оправда се той и хвана Лили за ръка. — Трябва да си смела. Аз ще ти покажа накъде да вървиш.

Момчето я поведе около езерото, докато стигнаха до място, където бяха директно под падащата водна завеса. Тук, под шума на бясно падащата вода, другите не можеха да чуят какво си казаха двете деца.

— Аз вече пробвах веднъж да мина през водопада. Всъщност ми беше строго забранено… но… ако баща ми не беше отвлечен, аз също щях да стана шаман. Затова трябваше да се пробвам!

Лили едва го чуваше, затова извика в ухото му:

— Какво има зад водната завеса?

— Виж сама! — подкани я Бумтакве. — За съжаление на мен не ми е разрешено да дойда с теб. Старейшината много ще се ядоса, ако разбере.

— А като премина отвъд, какво ме очаква там?

— Нямам никаква представа — отвърна момчето. — Всичко останало сигурно е свързано с магическото заклинание. Но аз не мога да го тълкувам. Но на теб като шаманка, ще ти помогне със сигурност!

Той се вгледа в лицето на Лили и разбра, че тя беше забравила заклинанието. Затова й го повтори още веднъж. Нея я побиха тръпки. Тя също не разбираше смисъла на заклинанието. Въпреки това трябваше и искаше сама да продължи напред към съкровището. Какво друго й оставаше?

Лили взе Зууи в якето си, пое си дълбоко въздух и мина през водната завеса. Водата я заля със страшна сила. За миг й се стори, че ще я повали. Но само крачка след това, тя беше вече на сухо. От тази страна беше призрачно тихо. Пред нея имаше малка полянка, която беше обградена от скали. Странно. Накъде трябваше да върви сега? Не се виждаше нищо друго, освен скали и тази полянка. Лили започна да оглежда повърхността на скалите, с надеждата да види някакъв процеп. Но нямаше нищо. Единственото, което напипваше беше масивна, солидна скала. Какво да прави? Сети се за заклинанието. Може би щеше да й помогне да намери пътя. Тя го изговори на глас:

„На царя си се довери

и от разума не се води.

От вода течаща се пази

до туй що виждаш близо застани!

Там, където сянка камъка целува,

това, което ми принадлежи нахлува!“

Лили се замисли. Изведнъж се усмихна, защото средната част на заклинанието се разбираше много ясно: „От вода течаща се пази“. Това не можеше да значи нищо друго, освен да остави водопада възможно по-далече от себе си. По-нататък се казваше: „до туй що виждаш близо застани“. Значи възможно най-близо до това, което виждаше, а именно скалите срещу нея. Но по-нататък какво? Може би… Точно така! Когато човек направи първите крачки, другото вече не беше толкова трудно. Сега, когато беше толкова близо до скалите, тя разбра и последната част от заклинанието: „Там, където сянка камъка целува, това, което ми принадлежи нахлува“. Съвсем близо до скалите имаше един-единствен, тънък висок колкото човек камък. Един лъч, който се промъкваше през една цепнатина и падаше върху камъка, правеше сянка върху скалите. Там имаше значи нещо. Но какво? И най-вече как нахлуваше то вътре? Нямаше отвор. Лили започна да повтаря заклинанието едно след друго, но не намираше решение. Беше отчайващо. Зууи също стана нетърпелив. О, Лили съвсем го беше забравила. Тя бързо го извади от якето си и каза:

— Извинявай, твърдата корона в якето ми сигурно те е притискала. Толкова съм развълнувана, че забравих и за теб и за короната!

— Короната, короната! — повтори Зууи.

Лили не беше сигурна, дали той искаше да й каже нещо, или й се сърдеше.

— Короната, короната! — продължи да вика той.

— Добре де, съжалявам! — извини се Лили още веднъж. — Тя ти причини болка, тя…

Лили се спря по средата на изречението и отново се замисли. Накрая измърмори:

— Короната! Това е! Как можах да я забравя. Със сигурност тя играе много важна роля, но каква?

Лили се опита да запази спокойствие и да свърже всичката информация, с която разполагаше. Това й беше помогнало в много от приключенията й. Тя беше намерила короната, но всъщност тя принадлежеше на шамана… или не… тя принадлежеше на царя на Крокодилите… или на шамана, когато се преобличаше като царя на Крокодилите. Това беше! Короната трябваше да се постави в скалата и то точно на мястото, където беше сянката. Но там нямаше дупка. И изведнъж Лили разбра и първата част на заклинанието, което казваше: „На царя си се довери и от разума не се води“. Тя трябваше на сляпо да се довери на царското заклинание, а не да вярва на това, което виждаше. Може би нямаше значение, че не виждаше отвор. Лили се приближи до скалата и допря короната до мястото, където падаше сянката. И наистина! Скалата поддаде и се разтвори като врата. Още една крачка и пред нея зейна огромна и тайнствена пещера. Лили затаи дъх. Беше толкова впечатлена, че не разбра как вратата се затвори зад гърба й. Огромното помещение напомняше на църква. Единствената разлика беше, че тук всичко беше от злато. Отстрани бяха наредени огромни, от три до четири метра високи статуи на крокодили, които стояха на два крака. Като пазачи, които охраняваха пещерата, те се държаха един за друг, като образуваха затворена верига. През зеления покрив от листа проникваше слаба светлина. Лъчите се отразяваха в златните лиани и шарените цветя, които се виеха нависоко. В отсрещния край на помещението имаше златна плоча, в която беше гравиран портрета на крокодил, който също стоеше на два крака. Но той изглеждаше по-различно от пазачите, защото носеше шарена украса от пера и на главата си имаше корона, която много приличаше на тази, която Лили беше намерила. Пред картината имаше нещо като олтар, върху който лежеше нещо. Тя тръгна предпазливо натам и видя костюм на крокодил, който беше украсен с огърлица от пера. Той много приличаше на този от картината. Липсваше само короната. Лили веднага разбра, че ставаше въпрос за костюма на шамана и че тя държеше в ръце липсващата корона. Взе костюма много внимателно и сложи короната на главата на крокодила. Там имаше приспособление, за което да се закрепи короната. То пасна съвсем точно. След това Лили облече костюма. През леко отворената уста на животното тя можеше да вижда много добре.

Вече знаеше какво трябваше да направи и разбира се, че нямаше да вземе нито къс от златото. Тя не беше крадла. Когато минути след това излезе гордо и величествено от водопада, тя беше посрещната с радостни възгласи.

— Нашият цар Крокодил отново е сред нас!

— Най-накрая можем отново да танцуваме свещения си танц!

— Нека да не губим време и да отиваме веднага в селото, за да могат и другите да се присъединят към празника.

Никой не се сети да попита за златото. Лили също го смяташе за незначително.

Веднага ги поведе към къщи. Бумтакве носеше дългата й крокодилска опашка, точно като шлейф на сватбена рокля. Тя беше скрила короната в крокодилския си костюм. Сигурното си беше сигурно. Радостни за предстоящия крокодилски танц, те бяха преполовили вече пътя, когато се случи нещо: с Лили на чело, те попаднаха в един от коварните капани за крокодили на ловеца. Клетката се затвори и те бяха зад решетките. Пребледнели от страх и треперещи не им оставаше нищо друго, освен да чакат ловеца…

 

 

Не мина много време и един злорадо хилещ се мъж се появи от храстите. Белите му зъби се открояваха върху тъмното му лице. Той беше много висок и силен и се изправи над тях с кръстосани ръце.

— Златото или живота! — изръмжа страшно той.

— Ти знаеш много добре, че вече нямаме злато — каза Бумтакве и се опита гласът му да звучи твърдо.

— Щом нямате злато, няма да ви освободя!

— Не можеш да го направиш! — отвърна Бумтакве с треперещ глас.

— Да видим, дали не мога — каза ловецът и се обърна, за да си ходи.

— Момент! — извика Лили и размаха короната над главата си.

Тя отдавна беше съблякла костюма си. Короната светеше на слънчевата светлина и ловецът веднага я съзря с алчния си поглед. Изведнъж настана суматоха. Туземците изобщо не бяха съгласни, Лили да даде короната. Те й обясниха, че са готови по-скоро да умрат, отколкото да дадат тази скъпоценност на този мръсник. Лили им направи знак, с който искаше да им покаже, че знаеше какво прави. Просто трябваше да водят преговори. Ловецът се беше върнал и гледаше короната като хипнотизиран.

— Добре, давай я!

— Но само ако изпълниш две условия.

— Я виж ти, малката можела да постави и условия. Не мисля, че сте в положение, в което можете да ми поставяте условия — отвърна ловецът и се изсмя злобно.

Лили го игнорира.

— Първо ще пуснеш нас, а после и крокодилите, които си затворил, като обещаеш никога повече да не ловуваш.

— Защо да пускам тези чудовища? Те ми носят много добри пари, знаеш ли?

— Не е хубаво да измъчваш така животните! Освен това е забранено. А не сте ли се замислял, че може да се появи из невиделица царя на Крокодилите и да си отмъсти?

— Царят на Крокодилите? — изсмя се ловецът. — Кой вярва на тези врели-некипели? Туземците може би, но не и аз. Какъв цар на Крокодилите? Не ме разсмивай!

— Тя има право — намеси се Бумтакве. — Един ден ще дойде мигът на отмъщението и царят на Крокодилите ще те разкъса на парченца и ще разхвърля гнилото ти месо навсякъде.

— Давай короната най-накрая, защото не разполагам с цял ден време — настоя ловецът.

— И Вие ще изпълните условията да пуснете нас и крокодилите? — попита Лили.

— Да, ще го направя. А сега я давай!

— Обещаваш ли?

— Обещавам! Давай я!

Лили наистина подаде короната през решетките на клетката. Веднага щом мъжът я пое, започна да се превива от смях.

— Как може хората да са толкова глупави! Да не съм луд да пусна тези чудовища на свобода! Първо ще продам короната, а после и тези добичета. Това ще ми донесе толкова много пари, че ще мога да изляза в пенсия със скъпите ми ботуши от крокодилска кожа. А вие останете да се топите от жега в клетката, докато станете толкова тънки, че да можете да се промъкнете между решетките!

С тези си думи той изчезна в джунглата. Чуваше се само злобният му смях. Лили забеляза укорителните погледи на придружителите й. Бумтакве наведе глава, защото и той беше много разочарован. Всички мълчаха.

Разбира се, че Лили не беше повярвала на този негодник нито за секунда. Но сега нямаше време за обяснения.

— Който се смее последен, се смее най-добре!

След това грабна костюма, взе Зууи под мишница, сграбчи писмото, което беше взела от къщата на ловеца, доближи го до сърцето си и измърмори нещо неразбираемо. След това се изпари във въздуха. Трябваше да побърза, за да можеше да изпълни плана си. С помощта на магическия скок тя се озова там, където писмото беше лежало за последен път, а именно в къщата на ловеца. Той не се беше прибрал все още, затова Лили се зае веднага да строи капан пред входната му врата. Това стана бързо, защото мрежата и захващащият механизъм й бяха под ръка. Беше й трудно да премести дебелия дънер, за да го закрепи в края на въжето като тежест. Готово! Оставаше само да сложи пясък над мрежата и въжето, за да прикрие капана. Гадост! Механизмът не можеше да бъде скрит! Но нямаше време да събира още клони и листа. Трябваше да стане и по този начин. Преди Лили да се скрие зад къщата, тя завърза едно тънко въже за бравата на клетката, в която беше затворен един особено голям крокодил. Другият край на въжето тя взе със себе си зад къщата. Там й остана малко време да приготви малко месо за примамка и да обясни на Зууи, каква важна роля имаше в плана й. След това ловецът дойде.

— Мъст! — прошепна Лили. — Дойде денят на отмъщението на царя на Крокодилите!

Ловецът се появи иззад храстите. Май бързаше. Нямаше търпение да продаде короната по телефона. Той дори не погледна към бедните същества в клетките. Имаше очи единствено и само за короната. Още малко и щеше да влезе в къщата. И тогава се случи! От напрежение Лили затаи дъх. Дали щеше да падне в капана?

Капанът щракна, въжето изсвистя, дънерът се търкулна, а негодникът попадна в капана. Започна да се върти безпомощно във въздуха на около два метра височина и то точно пред къщата му. Той псуваше, викаше, дърпаше мрежата, но всичко беше напразно. Мрежата беше здрава.

Едва сега Лили дръпна тънкото въженце. Вратата на клетката се отвори и гигантският крокодил изпълзя бавно навън. Ловецът не забеляза това. Той викаше и се мяташе. Колко беше глупав само! Така огромният крокодил го съзря веднага и се приближи към него с отворена уста. Скоро беше под мрежата и започна лакомо да трака със зъби, като непрекъснато се протягаше нагоре. Страшните му челюсти не захапваха обаче нищо. Сега беше време Лили да пусне в действие и последната част от плана си. Отдавна беше навлякла костюма си и беше готова да се покаже от къщата. Беше я страх малко и се държеше настрана от опасния си колега.

Зууи беше скрит в костюма на Лили, която му прошепна нещо. Той изкрещя веднага:

— Часът на отмъщението дойде!

Ловецът моментално престана да вика за помощ. Едва сега забеляза костюма на шамана. Намирайки се в смъртна опасност, виковете му се превърнаха в жалко хленчене. Сигурно чувството беше ужасно: да гледаш как под теб стои един гладен, а до теб великолепно украсен, говорещ със страшен глас крокодил. Негодникът не знаеше какво да прави…

Лили отново прошепна нещо на Зууи и той повтори с крясък:

— Царят на Крокодилите си отмъщава!

Лили имаше чувството, че тази роля много се харесваше на папагала. Ловецът започна да моли за милост. В неволята си, той хвърли короната от капана и започна да се моли:

— Царю, вземи си короната и ме пощади!

Без да обръща внимание на короната, Лили я захвърли настрани и накара Зууи да изкрещи:

— Не мога да се нахраня с една корона! Аз искам теб!

Това беше попадение в десетката и ловецът съвсем се отчая. Той започна да плаче толкова силно, че Лили направи отегчена физиономия.

Тя не можеше да му съчувства, но не беше и убийца. За да отклони вниманието на крокодила, тя му хвърли парче месо. Умрялото от глад животно се нахвърли лакомо на парчето, а Лили използва възможността, за да отреже въжето на висящия капан. Мъжът тупна на земята, бързо се освободи и панически избяга към реката. Големият крокодил веднага го подгони. Лили побърза да освободи и другите животни, които също започнаха да преследват мъчителя си. Някои от тях бяха толкова отслабнали, че едва можеха да се движат. Междувременно негодникът се беше добрал до едно кану и започна да го бута във водата. След миг не се виждаше вече, толкова много се беше отдалечил от брега. Зад него имаше верига от крокодили. Лили въздъхна и остави мъжа в ръцете на съдбата…

Когато освободи приятелите си от капана и им разказа, че царят на Крокодилите заедно с папагала Зууи е успял завинаги да прогони ловеца, радостта беше неописуема. Бумтакве прегърна Лили и показа как негодникът се беше мятал в капана. Всички започнаха да се превиват от смях. Мъжете не попитаха Лили, как така беше успяла да се изпари във въздуха и то пред очите им. За тях беше от ясно по-ясно, че шаманките имаха своите тайни…

На Лили й се искаше вече да се прибира вкъщи. Имаше още цяла нощ на разположение, но кой знаеше дали на майка й нямаше да й хрумне да се обади още преди закуска на майката на Мона…

Лили реши да остави скъпоценната корона на приятелите си, защото много добре знаеше, че без нея те нямаше да могат да отворят пещерата към съкровището.

Радостните викове заглъхнаха, когато тя им каза за решението си да напусне джунглата. Та нали царят на Крокодилите трябваше да изтанцува свещения крокодилски танц! Но това не можеше да стане… Затова всички приеха много въодушевено идеята на Лили да направи Бумтакве шаман на племето.

Най-трудно Лили се раздели със Зууи, защото тя го беше обикнала много по време на приключението й. Папагалът откъсна едно от красивите си шарени пера и й го подари за сбогом. Лили много се зарадва, защото така щеше да има предмет, с помощта на който щеше да се пренесе някой ден отново тук. А това щеше да го направи със сигурност!

Преди да си тръгне, тя дръпна Бумтакве настрана и му каза тайната на заклинанието. Та нали вече беше шаманът на племето и царят на Крокодилите!

След това махна с ръка за сбогом, извади йо-йото от джоба си, притисна го до сърцето си и… се изпари.

Озова се в стаята на Леон. Но него го нямаше в леглото му. Странно! Лили се промъкна съвсем тихо в стаята си. И кого завари там? Леон!

— Какво правиш тук? — извика той. — Аз си мислех, че ще се върнеш утре сутринта!

— Аз отдавна съм тук. Чаках те в стаята ти. Но какво правиш ти в моята стая?

— Не можех да заспя, защото съм много ядосан. Загубил съм си йо-йото и си помислих, че може да е при теб.

Лили го погали по главата. Съвестта й я гризеше и тя вече не се сърдеше на брат си, че беше тършувал в стаята й.

— Значи си си загубил йо-йото. Да го потърсим ли заедно?

— Да, но не по модела на Колумб! — запротестира Леон, а Лили предложи с усмивка:

— Не, този път ще търсим по метода на Лили!