Книстер
Лили Чудото в търсене на изгубеното съкровище (3)

Втора глава

Най-накрая тя отново почувства почва под краката си. Усети неприятна жега и влага и един сладникав мирис, който се носеше из въздуха. Беше много шумно. Лили никога не беше чувала подобни звуци. Бавно се осмели да отвори очи. Не беше много светло около нея и въпреки че не беше била никога на подобно място, тя веднага разбра къде беше попаднала: в джунглата!

Растенията, които бяха навсякъде, бяха във всички нюанси на зеленото. Лили зяпна. Вторият преобладаващ цвят беше кафявото. Някои дървета бяха много малки, а други толкова големи, като че ли стигаха до небето. Дори не се виждаше върха им. Множеството треви и храсти сякаш се надпреварваха кой да е по-шарен и цветен. Животните можеха само да се чуят, но не и да се видят. Те бяха толкова шумни, все едно Лили беше попаднала на рок концерт. Имаше крясъци, пеене, викове, ръмжене… Беше невероятно! Лили си беше представяла джунглата много по-тиха. Дори и малките бръмбари и насекоми, които лазеха по земята, бръмчаха по свой си начин, като че ли от това зависеше живота им. Всичко изглеждаше така, все едно беше тръгнало на война. Дори и растенията се виеха нагоре, като че ли се състезаваха, кое ще получи повече светлина. Лили погледна към небето. Короните на дърветата бяха толкова гъсти, че небето изобщо не се виждаше. Само през една малка дупчица се прокрадваше слънчев лъч. Той беше като прожектор в театъра. Лили погледна инстинктивно към земята, която беше осветена от този лъч. Там не блестеше ли нещо златно? Лили се затича, но изведнъж я спря една мисъл: змии. В джунглата имаше змии, а това означаваше, че трябваше много да внимава да не настъпи някоя. Така тя продължи предпазливо напред. Гледаше ту към златните проблясъци, ту към земята. Когато стигна толкова близо, че да може да разпознае какво имаше на земята, тя вече беше забравила за своята предпазливост. Последните няколко метра ги взе на бегом — листа, клони, лиани я удряха в лицето, но тя не ги забелязваше. Мислеше само за нещото, което блестеше на земята. Най-накрая беше вече там и притаи дъх. Пред нея имаше нещо, което много приличаше на корона. Не точно като тази на кралете и кралиците, защото липсваха кръстовете. Вместо тях на нея имаше един добре шлифован, великолепен скъпоценен камък. Много изненадващо беше, че най-отгоре на короната имаше цветни пера. Лили не забелязваше вече нищо друго.

— Невероятно! — извика тя. — Не може да бъде!

Тя се наведе бавно, за да вдигне скъпоценния предмет.

— Недей! Недей! — спря я някой на висок глас.

Лили се изплаши до смърт. Светкавично се скри в храста до нея. Гласът беше много груб и ужасяващ. От прикритието си, Лили се опита да разбере, кой я беше спрял да вземе короната. Не се виждаше никой. Дали и гласът не се криеше точно като нея? В тази гъста растителност не беше трудно да се скрие човек. Ако съдеше по гласа, ставаше въпрос за мъж. Лили изчака ослушвайки се. Едва сега разбра що за животни издаваха този ужасяващ звук. Когато отново се чу опасното ръмжене, Лили я полазиха тръпки, въпреки че беше много топло. Но сега трябваше да намери този, който й беше подвикнал. Дали не си беше въобразила, че някой й вика? Най-вероятно беше станало точно така. Лили си пое дълбоко въздух и се засмя: Как можеше да е толкова страхлива? Като се смееше на себе си, тя излезе от скривалището си и отново се озова на осветеното място. Само няколко крачки я деляха от скъпоценната вещ. За да си вдъхне кураж, тя си каза:

— Не мога да оставя нещо толкова красиво да лежи тук в джунглата!

— Да оставя да лежи! Да оставя да лежи! — чу се отново ужасният глас.

Но желанието на Лили да вземе съкровището, беше по-голямо от страха й. Тя светкавично го взе и отново се скри в храстите. Ослуша се. Но не се чу никакъв глас. Никой не я последва. Беше й задушно, искаше й се веднага да се пренесе пак вкъщи и там на спокойствие да разгледа короната. Тя пъхна ръка в джоба на панталона си, за да вземе плюшената си мишка. Нуждаеше се от нея, за да се прибере у дома с помощта на магическия скок. Но Лили не напипа нищо. Едва сега се сети, че мишлето не беше с нея. Тя не се беше подготвяла за това пътуване, беше се озовала тук по погрешка, защото беше изговорила на глас заклинанието. Колко тъпо от нейна страна! Това беше грешка на начинаещ! Сега нямаше мишка и щеше да остане в джунглата завинаги. Очите на Лили се насълзиха. Но уплахата й не трая дълго, защото ръката й напипа йо-йото на Леон. Лили избърса потта от челото си. С негова помощ щеше да успее да се пренесе отново вкъщи. Щеше да се озове в стаята на брат си, но това нямаше значение.

Лили реши да си поиграе с йо-йото. То засвистя във въздуха. Искаше, преди да го употреби по предназначение, да си поиграе малко с него. После го притисна до сърцето си и започна да казва заклинанието за магическия скок. Но изведнъж се наложи да спре. Що за шум беше това? Зуууи, зуууи се чуваше някъде от храстите. Да нямаше някъде още едно йо-йо? Невъзможно! Тук в джунглата… За по-сигурно Лили притисна йо-йото така силно към себе си, че ръцете я заболяха. Какво беше това? Звучеше като гласчето, което беше чула и преди малко. Странно! Беше ехо в джунглата. Или пък беше фата моргана? Отражение, което не се виждаше, а се чуваше. Май там имаше още някой. Лили се опита да проникне с поглед в храсталаците. Тя отново пусна йо-йото и отново се чу същия звук някъде близо до нея. Този път Лили беше много внимателна и веднага забеляза откъде идваше свистенето. Това беше точно от цветята пред нея. Тя реши да направи друг опит и свирна с пръсти. Бинго! Някой веднага отговори на свирването. Сега Лили беше сигурна, че цветното нещо пред нея беше папагал. Тя беше виждала такива в зоологическата градина. Тя бяха обаче много по-големи.

— Мисля, че свинчето ми подсвирква! — извика Лили и се засмя.

— Свинчето подсвирква! Свинчето подсвирква! — повтори дрезгавият глас.

— Толкова си малък, а гласът ти е толкова страшен! — учуди се Лили. — Ела тук! — протегна тя ръка.

— Тук, тук! — изкрещя папагалът.

Той обаче я разбра, защото полетя и кацна точно на ръката й. Едва сега тя успя да го разгледа по-добре. Дългата му опашка беше толкова шарена, че Лили не успя да преброи колко цвята имаше по нея. Коремчето му беше жълтичко, но имаше и няколко яркочервени пера. Около врата си имаше оранжева украса, която му беше като огърлица. Тя се открояваше много добре на фона на тъмно сините криле, които бяха рошави като украсата на някоя шапка. С извитата си човка и големите си очи, той като че ли се присмиваше на Лили.

— Ти си едно мило малко същество! — поздрави тя птичката с великолепно оперение, която не беше по-голяма от гълъб.

Това май е папагал-джудже, или папагал-бебе, помисли си Лили и каза:

— Който е толкова малък като теб, не трябва да се казва папагалче, а сукалче!

— Сукалче! Сукалче! — отвърна птицата.

Лили не беше сигурна, дали тя я разбираше.

— Как се казваш ти? — попита тя.

— Ти, ти…

— Не, как се казваш ти? — повтори Лили. — Със сигурност си имаш име! Аз съм Лили.

— Лили, Лили! — изкрещя папагалът.

— Да, така се казвам аз!

Папагалът наклони глава и я погледна въпросително.

— Зууи — каза той.

— Май този звук ти харесва! — усмихна се Лили. — Но това име ще ти отива! Ще те нарека Зууи.

— Зууи, Зууи! — отвърна папагалът и поклати въодушевено глава.

Лили извади от чанта си йо-йото на Леон и го пусна към земята все по-бързо и по-бързо. Папагалът се опитваше отново и отново да следва звука. Той крещеше толкова силно все едно го деряха. Лили се запревива от смях. Тя забелязваше само него. Но щеше да е по-добре да не го беше правила, защото нещастието я сполетя. Докато тя осъзнае какво става, една маймуна скочи от храстите, дръпна йо-йото и избяга с него на дървото, като за секунди се покатери по стъблото. Лили беше шокирана. Тя не можеше да се катери толкова ловко! Не й оставаше нищо друго, освен да вика след злосторника и да го заплашва. Но той не се впечатли изобщо, а застана на дървото над нея и започна да си играе с йо-йото.

— Донеси ми го, моля те! — помоли тя новия си приятел. — Ти нали можеш да литнеш дотам?

— Литнеш, литнеш! — отвърна папагалът.

Явно трябваше да се оправя сама. Тя се нуждаеше от йо-йото и то на всяка цена. В отчаянието си тя грабна един клон и го запрати към маймуната. Но вместо това животното побягна от дърво на дърво. Лили я следваше по земята. По време на преследването тя прибра златната корона в якето си. Не искаше да й откраднат и нея. Лили навлизаше все по-надълбоко в джунглата. Папагалът летеше зад нея, защото явно я беше харесал.

Междувременно джунглата беше станала толкова гъста, че маймуната не се виждаше в короните на дърветата. Лили се отчая, защото съвсем я загуби от поглед. За щастие обаче маймуната реши да си почине и започна да си играе с йо-йото. Лили можеше да се ориентира по звука. Най-накрая я забеляза. Там клоните не бяха толкова преплетени. Лили също седна на земята, за да си поеме въздух. Папагалът кацна на коляното й. Сега трябваше да й хрумне нещо. Тъкмо беше намерила съкровище и й се беше случило това! Как да не се отчае човек! Без йо-йото тя не можеше да се прибере вкъщи. Лили се опита да се концентрира като започна нервно да тропа с крака по земята.

— Гадост!

— Гадост! — повтори папагалът.

А какво направи маймуната? Тя започна също да тропа с крака, като че ли искаше да извика ядосано. Това наведе Лили на следната мисъл: тя знаеше, че маймуните обичат да си играят и са много любопитни. Веднага й хрумна фразата: подражава като маймуна. Може би в това беше решението. Лили се изправи и започна да подскача насам-натам. Правеше се, че изобщо не обръща внимание на маймуната, но в действителност я следеше с периферното си зрение. И как реагира маймуната? Тя също започна да подскача. Лили направи пирует и животното направи същото. Май това много й харесваше. Лили не я изпускаше от очи. Сега щеше да стане! Тя започна да танцува и да пляска с ръце. Маймуната също запляска въодушевено с ръце. Хоп! Йо-йото падна и Лили го сграбчи светкавично. Какъв елементарен номер! Докато маймуната разбере, че Лили я беше измамила, йо-йото беше вече в джоба на дънките на момичето.

— Юхууу! — зарадва се Лили, а папагалът го повтори.

Но радостта й не трая дълго, защото в джунглата важаха други закони. Навсякъде дебнеха опасности. Затова най-добре беше винаги да си нащрек, дори и когато си толкова въодушевен.

Изведнъж Лили усети как някой я дръпна грубо отзад. Две враждебни момчета я сграбчиха и я повалиха на земята. И двете бяха изрисували върху тъмната кожа около очите си бели линии, които им придаваха още по-ужасяващ вид. Лили нямаше никаква възможност да се отбранява. Без да продумат двете момчета вързаха първо ръцете й, а после и краката й. Тънките, но здрави лиани бяха толкова стегнати, че Лили едва можеше да се помръдне. Накрая те нанизаха една пръчка на примките и я понесоха на раменете си. Лили се полюшкваше безпомощно с гърба надолу и ръце и крака закачени на пръчката. Те я отнасяха нанякъде. Лили беше като вцепенена. Защо не беше изрекла веднага заклинанието за магическия скок? Но сега беше вече твърде късно. Йо-йото беше в джоба й, а ръцете й бяха завързани. Бягството беше невъзможно! В тази неудобна поза тя виждаше единствено гърба на момчето, което вървеше отпред. Той беше облечен само с препаска и колан. Ходеше бос по тръните и гъсталаците. Но това, което най-много привличаше вниманието, беше едно колие от кости, което висеше на врата му. Примитивното облекло на момчето накара Лили да се замисли. В кое време беше попаднала? Това не беше облекло типично за нашето време. Но в джунглата…? Погледът й отново се спря на огърлицата от кости. Те бяха доста големи… Да не би да бяха от…? Лили се паникьоса.

— Зууи — чу се от дървото наблизо. И тя видя нещо шарено да лети над нея. Лили се усмихна. Все пак това беше малка утеха.

Колкото по-надалече я водеха към неизвестното, толкова повече я боляха краката и ръцете. А и короната, която беше скрила в якето си, й убиваше в ребрата. Но момчетата не се интересуваха от това и вървяха все напред. Бяха неуморни. Къде ли я водеха и какво ли щяха да правят с нея?