Книстер
Лили Чудото става детектив (5)

Четвърта глава

Въпреки че почти не беше спала, Лили беше бодра на закуска. Леон вече беше разбрал, че тя е успяла да намери колелото на мама.

— Лили, това е супер! — каза той.

— Трябва да ми разкажеш много подробно за кражбата в детската градина — отвърна му тя.

Леон обаче не можеше да й помогне, защото не знаеше нищо конкретно.

— Бяха откраднати две колелета. Не съм и предполагал, че това ще се окаже толкова важно.

— Добре — успокои го Лили. — След училище сама ще се погрижа за това.

Когато следобед тя отиде в детската градина, учителката вече знаеше всичко. Леон й беше разказал за успеха на сестра си. Учителката й даде адресите на децата, чиито колелета бяха откраднати. Така тя можеше да продължи с разследването си.

След три часа напрегната детективска работа, тя си записа доста свидетелски показания, взе назаем една детска седалка за колело и се снабди с най-различни неща, които скри в раницата си.

Когато се прибра, Леон веднага я обсипа с въпроси. Ще намери ли и колелетата на децата от детската градина? Арестуван ли е крадецът на маминото колело? Лили ще стане ли сега известна? Ще я дават ли по телевизията? Ще му позволи ли да й помага при разследването? Да й даде ли назаем водния си пистолет? Леон питаше и питаше, но Лили предпочете да не му отговаря. Така нямаше да й се изплъзне нещо, което не биваше да казва.

— Моля те, остави ме сама, за да помисля. Детективите не бива да бъдат обезпокоявани по време на работата им. Това е алинея 384 от Закона за тайните детективи. Всичко трябва да е много секретно, нали разбираш?

Леон не я разбра, но беше страшно впечатлен и остави Лили сама в стаята й. Малко след това той и мама отидоха на зъболекар. Супер! Сега никой нямаше да я безпокои.

Веднага се хвана на работа. Днес беше избрала друга магия, за да може колелото, от което беше взела седалката, да не се появи в стаята на детето, на което принадлежи. Малкото момченце щеше да се чуди! А и Лили нямаше да може да му обясни какво се е случило. Не, този път ще трябва да промени магията. За щастие имаше магическа книга! Тя отново прочете всичко много подробно и извади от раницата си една малка червена шапка, която също принадлежеше на момче от групата на Леон. Лили си сложи шапката, отново напълни пантофите си с конска тор и си събу чорапите. После обу пантофите и взе седалката в дясната си ръка, лапна чесъна, глътна го и измърмори заклинанието. Изведнъж се чу ЦАВУШ и в същия миг в стаята й се появи едно детско колело. Лили се изсмя, преглътна и за малко щеше да подскочи от радост, но се осъзна. Не трябваше да се издава! Трябваше да прикрие следите си и да потърси някакви отпечатъци. Ама къде беше детективската кутия? Лили беше толкова заета, че не усети как чесънът гори в гърлото й и колко лошо мирише конската тор в пантофите й. Нея я интересуваше само едно нещо: дали по това колело ще намери същия отпечатък като този на колелото на мама?

О, по детското колело имаше страшно много отпечатъци. Някои от тях бяха малки, като от детски ръчички, а други бяха големи и можеше да са на родителите на детето или на престъпника. Стоп! Защо беше решила, че крадецът непременно трябва да е възрастен? Можеше кражбите да се извършват от дете или от цяла детска банда. Така че Лили се помъчи да не прави прибързани заключения, а да събере възможно най-много доказателства. Беше й много трудно да свали всички отпечатъци, а след това започна да ги сравнява с лупата. Само ако линийките не изглеждаха толкова еднакви! След около час очите й започнаха да сълзят от напрежение, но не трябваше да се предава точно сега!

Най-накрая усилията й бяха възнаградени. На рамката тя намери търсения отпечатък — този, който беше намерила и върху калника от колелото на мама. Това не можеше да бъде съвпадение. Не, Лили беше сигурна! Детското колело и това на мама са били откраднати от един и същи човек.

Това беше голямо откритие. Ами сега какво? Най-напред трябваше да върне откраднатото колело. Малкото момче и родителите му се зарадваха, разбира се, но бяха и много учудени, защото кормилото на колелото беше сменено. Аха, помисли си Лили, значи крадецът действително сменя частите на откраднатите колелета. Сега й оставаше само да разбере кой е този човек и къде държи откраднатото. Вкъщи Лили отново отвори магическата книга. Тогава й хрумна нещо. Може би трябва да предприеме нещо, за да не може престъпникът да причини още злини. Лили разлисти книгата и намери под заглавията „Огнена магия“ и „Огнено отмъщение“ това, което й трябваше в момента. Тя си записа някои неща и отново погледна картотеката с отпечатъците. Нямаше значение кой от всичките ще си избере! И фокус-мокус, нямаше нужда от дълги приготовления. Тя залепи едно от картончетата на челото си и измърмори:

„Чувствам те студено на челото ми.

Ще те изгоря, бедна капчице!

От ръцете ми излизат горещите

пламъци на ада…“

Другите думи от заклинанието не можеха да бъдат разбрани, защото Лили беше захапала една кибритена клечка. След това тя я прибра на мястото й.

— Този ще се откаже да краде — каза тя. После отново се зачете в книгата си и започна да търси заклинанието, с което вещиците могат да пътуват по целия свят. Могат да са по-бързи и от ракета и дори да се връщат в миналото. С помощта на тази магия, един път Лили беше попаднала на истински пиратски кораб. Щеше да е смешно, ако с нейна помощ не успееше сега да хване крадеца. Тя бързо намери заклинанието и й трябваше само някакъв предмет, който да има нещо общо с крайната цел на нейното пътуване. Нямаше никакъв проблем да го намери. Нали разполагаше със сменения калник от колелото на мама! Той е бил откраднат от крадеца, така че трябваше да свърши работа.

Лили си записа заклинанието и изтича в мазето. Махна от колелото на мама задния червен калник, притисна го до сърцето си, така, както беше казано в указанието на магията, и извади от джоба на панталона си листчето със заклинанието. Изведнъж обаче се поколеба. Нямаше ли да е много опасно, ако се появи ей така изневиделица при престъпника? Преди при пиратите беше станало доста опасно! Не, трябваше да го направи! Лили си обеща този път да е много внимателна. А ако нещо се объркаше, тя винаги можеше да се върне обратно с помощта на магията.

— Много съм любопитна къде ще се озова! — каза тя, преди да затвори очи и да каже заклинанието.

Изведнъж й се зави свят и тя се почувства така, все едно лети. Но само след миг отново усети почва под краката си.

— Как ме изплаши! Откъде се взе?

Лили отвори очи и видя, че стои пред някаква жена.

— Откъде се взе? — попита отново жената. — Не те чух да идваш.

Лили нямаше никаква представа къде се намира. Помещението, в което се беше озовала приличаше на офис. А жената изобщо не изглеждаше опасна. Обаче никога не се знаеше!

— Аз… аз… къде съм всъщност? Мисля, че съм се загубила.

— Значи си на точното място — каза жената усмихнато. — Това е службата за загубени вещи. Но толкова хубави момиченца като теб не са попадали досега тук.

— В службата за загубени вещи? — изуми се Лили. Тя не можеше да повярва, че се беше озовала точно тук. Защо крадецът ще ходи в службата за загубени вещи? Нали много от ограбените хора идват точно тук, за да питат дали колелото им не е намерено или предадено от някого. Или Лили просто беше попаднала на грешното място?

— Ехо, малката! Как се казваш?

— Казвам се Лили… Искам да кажа, имате ли колелета?

— Разбира се, че имаме колелета, и то много, но нека да караме подред. Ти си в службата за загубени вещи и сигурно си намерила нещо. За какво ти е този калник? Искаш да го предадеш ли?

— Не, той е откраднат — каза Лили и го скри зад гърба си.

— Откраднат? — попита я жената неразбиращо.

Лили не искаше да й обяснява всичко, а продължи да размишлява, защо е попаднала точно в службата за загубени вещи.

— Да е имало огън тук? Искам да кажа в последните петнадесет минути? — допълни тя.

— Ние не се занимаваме с огън. Пожарната е от другата страна на кметството. Но какво говоря? Ти съвсем ме обърка с глупостите си. Мисля, че най-добре ще е да останеш тук за момент, аз ей сега ще се върна.

Жената излезе иззад бюрото си и напусна стаята.

След около три минути тя се върна, но не беше сама. Беше довела подкрепление — един полицай в униформа. Не беше чудно, че го беше намерила толкова бързо. Все пак Лили беше в кметството, а там беше не само службата за загубени вещи, но и полицията. Както и адресната служба, финансовата служба, гражданското, пожарната и още много други служби.

— Това е клетото дете, господин полицай. Тя наистина ми изглежда доста объркана. Или май ще е по-добре да извикам линейка?

Полицаят огледа Лили от глава до пети.

— Мирише така, като че ли дни наред е спала в конюшните. И казвате, че е откраднала? Може би е избягала от вкъщи?

„Това е върхът“, помисли си Лили, „Как този тип си позволява да ме обижда така?“

Но още преди да й беше хрумнал подходящ отговор, полицаят каза:

— Значи си се загубила? Така ли е, малката?

Гласът му звучеше по-ужасно дори от този на бабата, която изнасяше куклените представления в театъра. А как само натърти на думата „малката“! Ужасно!

— Аз не съм малката! — каза Лили много убедително.

— Добре, успокой се. Ще намерим майка ти!

Отново този покровителствен тон като на бабата от кукления театър. Лили се ядоса. Щеше й се да отговори като разбойника Хотценплоц: „Ей сега ще ти ударя един в муцуната, полицай с полицай такъв!“ Обаче не се осмели да го направи. Вместо това отвърна:

— Нямате никаква представа. Знаете ли, че аз върша вашата работа? Вие не си губите времето с кражби на колелета. Вие не правите абсолютно нищо. За разлика от мен. Обаче разследването ми беше успешно и то цели два пъти. В момента съм на гореща следа. Уликите са у нас. Истински пръстови отпечатъци.

— Така, така. Значи имаш отпечатъци — полицаят започна да се смее високо.

— Да, в картотеката ми!

Полицаят се хвана за корема и продължи да се смее още по-силно.

— Отпечатъци от пръсти? Сигурна ли си? Така както миришеш, е по-вероятно да имаш отпечатъци от конски копита.

— Не се подигравайте на клетото дете — намеси се служителката от службата за изгубени вещи. — Кой знае какво й се е случило. Днес е много странен ден. Май всички са полудели. Представете си, господин полицай, някакъв човек искаше да предаде едно намерено колело. Аз тъкмо исках да попълня формуляра и изведнъж мъжът подскочи като ухапан от тарантула и изхвърча оттук заедно с колелото. Говореше нещо за някакви изгорени пръсти.

— Изгорил си е пръстите? — извика Лили толкова високо, че полицаят и жената я изгледаха доста учудено.

— Кой си е изгорил пръстите?

— Ами мъжът, който искаше да предаде колелото — отвърна жената. — Това между другото е третото, което беше намерил. Много е честен този господин!

Лили започна да разсъждава и изведнъж намери отговора. Така трябва да се е случило: крадецът открадва колелото, преправя го и го носи в службата за намерени вещи. Много хитро! Ако ограбеният потърси колелото си в службата за намерени вещи и то е там, крадецът получава парична награда. Нали точно той е предал уж загубеното колело. Не му се налага да обяснява, защо е преправено. А ако никой не потърси колелото или пък не си го познае, след една година службата го подарява на крадеца. Наистина много хитро! Лили обаче щеше да го залови. Тя попита:

— Имате ли данните на този мъж? Името му, адреса му и всичко останало?

— Разбира се — отвърна жената. — Всичко това е записано във формуляра.

— О, пипнахме го! — каза Лили радостно. — Този мъж изобщо не е намирал колелетата. Той ги е откраднал и то много умело. Да замеси и службата за изгубени вещи… Полицията трябва да провери този човек. Направеше му обиск, господин полицай!

Лили беше горда. Беше сигурна, че е доказала вината на крадеца. Беше свършила отлична детективска работа. Това беше достатъчна причина, за да бъде в добро настроение.

Но полицаят й го развали.

— Мило момиченце, човек трябва да внимава, когато обвинява някого в толкова тежко престъпление. А и докъде ще я докараме, ако всяко дете започне да се прави на детектив?

Лили си пое дълбоко въздух, а жената допълни:

— Нали Ви казах, че на момичето му има нещо. Да извикам ли линейка?

Лили се ядоса още повече. Що за глупави хора! Това вече беше прекалено! Лили на мига си състави план. За крадеца щеше да се погрижи после. Имаше достатъчно доказателства. Погледна в листчето със заклинанието и го каза отново, за да може се върне в къщи.

Изведнъж тя се изпари. Полицаят и служителката не можаха да повярват на очите си.

В стаята си Лили веднага извади книгата с магиите.

— Почакайте само! — каза тя гласно сама на себе си. — Дълго време ще си спомняте за този ден.

Започна да търси някои трикове, с които да обърне надолу с главата службата за изгубени вещи и полицията. Така и стана. След час Лили си седеше доволна и радостна във ваната, а в кметството цареше хаос.

Никой не беше виждал такова нещо. Полицаите стояха по долни гащи в коридора и се опитваха да продадат на служителите от финансовата служба униформите си. Пожарникарите обливаха брачните двойки в гражданското с вода. Началникът на пожарната напразно се опитваше да омъжи кмета за един от пожарникарите. А в службата за изгубени вещи висеше бележка с надпис: „Няма какво да търсите тук!“