Книстер
Лили Чудото при пиратите (5)

Четвърта глава

— Пожар! Пожар на борда! — закрещяха от палубата.

И наистина между дъските на палубата, и особено много през люка, струяха на талази гъсти димни кълбета. Моряците панически търчаха насам-натам и мъкнеха кофи с вода, които изсипваха в търбуха на кораба. Защото това, от което те най-много се страхуваха — след зли магии и призрачни привидения — бе огнена стихия на борда, въпреки че бяха заобиколени отвсякъде с вода. Даже и Лили знаеше, че такива стари дървени кораби често били обхващани от буйни пламъци още преди моряците да успеят да извадят достатъчно вода за погасяване.

От своите пиратски книги Лили знаеше за старата пиратска техника да се подпали „пожарче“. Пуска се спасителна лодка с горящи на нея дървени парчета към вражеския кораб. Достигне ли горящата лодка целта си, скоро се развилнява огнена стихия, по-лоша от всяка морска буря. Нищо чудно, че сега екипажът на Безбрадата буза объркано се щураше наоколо. Само Лили запази самообладание.

Тя използва неразборията, за да излезе незабелязано на палубата. Под едната ръка стискаше един вързоп плат, в който бе омотала корабчето на Леон, а с другата носеше ламаринена кофа. Стигна до главната мачта и видя отляво и отдясно по една плетена стълба нагоре, направена от здрави корабни въжета.

Лили бързо се покатери на първия долен ред, който бе прикрепен като напречна греда към мачтата. След това се катереше все по-нагоре и по-нагоре. Толкова се съсредоточи в катеренето и търсенето на нещо да се хване, че изобщо не й остана време да погледне надолу. Това беше добре, защото в противен случай със сигурност щеше да й се завие свят. Напълно изтощена, най-сетне достигна наблюдателницата, която бе закрепена за мачтата на височината на покрив на къща.

— Наблюдателница! Точно като на корабчето на Леон!

Първият поглед надолу остави Лили почти без дъх. Тя имаше чувството, че ще падне с главата надолу върху палубата. Ръцете й все търсеха за нещо да се хванат, но скоро тя преодоля чувството за виене на свят и успя да се наслади на гледката. Оттук можеше не само да огледа наоколо за други кораби или за суша, но и имаше общ поглед върху целия пиратски кораб.

Облаците дим, които струяха от вътрешността на кораба, постепенно намаляваха. Лили знаеше защо — нали самата тя се бе погрижила за дима. Не беше огън, а само малко чудо за голям пушек. Знаеше наизуст подходящото заклинание. То вече веднъж бе свършило добра работа, когато Лили със своите чудеса обърна училището с главата надолу. Тогава абсолютно всички бяха излезли от сградата. Естествено, огън не бе открит никъде.

Сега Лили използва паниката на пиратите, за да се покатери незабелязано по мачтата, но си беше наумила и още нещо. За тази цел носеше бялата кърпа и ламаринената кофа. Изчака, докато димът напълно се разсее. По палубата все още безспирно тичаха мъже.

Те отчаяно търсеха къде гори огънят. Лили се ухили злобничко.

— Това трябва да е Безбрадата буза — каза си тя, като зърна един мъж, чиято лява половина на лицето светеше в кърваво червено.

И беше познала. Безбрадата буза тъкмо призоваваше екипажа си да продължи търсенето.

— Там, където има пушек, трябва да има и огън! — викаше той. — Хайде, напред, мъже!

Но колкото по-дълго неговите пирати продължаваха безуспешното търсене, толкова по-силно се ядосваше той.

— Това пиратски кораб ли е или магьоснически котел? — изрева той и така силно ритна мачтата с тежките си ботуши, че Лили горе се залюля. — Дезафорадо да дойде при мен и да не си забравя камшика, за да ви подгони с него.

И ето че Дезафорадо се изкатери от корабната кухня с ругатни. За Лили нямаше съмнение, че това е точно той. Див мъжага, вързал неподстриганата си рошава коса с шарена кърпа. А халката на ухото му бе толкова голяма, че би могла да се използва за окачване на кърпи.

Той ожесточено стискаше ритащото пиратче в големите си като тигани за пържене лапи.

— Ах, ти, жалък плъх, ти запали огъня! — крещеше пиратът по момчето. — Признай си!

— Не бях аз! Не бях аз!

Но Дезафорадо изобщо не го чуваше, защото го разтръскваше като възглавница.

— Ти беше долу в трюма. Кажи как запали огъня. Кажи или ще направя живота ти черен!

И плътно татуираните от горе до долу ръце го стиснаха силно. За щастие в това време се появи Безбрадата буза.

— Ще убиеш детето! Още не знаем дали е бил той. Ако не бях абсолютно сигурен, че Пикертон е завързан за мачтата, бих казал, че той е запалил огъня.

„Охо! — помисли си Лили. — Това не съм го предвидила. Първо бедното пиратче, а сега и Пикертон. Чакай тогава, скоро ще си поговорим.“

Тя клекна и бръкна в кофата. Убоде се, защото кофата бе пълна с много пирончета. След това всичко се разви много бързо. С пълни шепи Лили ръсеше пироните по палубата, при това тя много внимаваше да не бъде видяна отдолу. След няколко секунди кофата бе празна.

Лили напрегнато слушаше как последните пирони плющяха по палубата и надничаше през процепите на наблюдателната вишка.

Пиратите стояха на главната палуба като вкаменени, с вперени нагоре очи.

— О, небеса! Валят пирони! — разкрещяха се те.

Безбрадата буза пръв се окопити.

— Празни приказки! Дяволско куче и зъбата акула! Там в коша наблюдателница седи някой и иска да ни дразни. Хайде, Дезафорадо, качвай се нагоре по мачтата!

„Ами сега!“ — стресна се Лили. Беше подценила капитан Безбрадата буза. Какво можеше да направи?

— Хайде, Дезафорадо! Какво чакаш още! — настояваше пиратският капитан. — Качвай се! И не забравяй да вземеш един пирон, за да можеш веднага да го заковеш.

— Ами ако все пак… Искам да кажа… може да е самият дявол — запелтечи Дезафорадо. — Първо дим без огън, а сега и дъжд от пирони…

— Смрад на катран и рухнала мачта! Казвам ви, това е една подла подигравка. Трябва ли капитанът ви на стари години да се катери сам нагоре?

— Ами да проверим дали някой от нас не липсва — предложи някой от екипажа.

— Нали и аз това казвам! — одобри Безбрадата буза. — Всички мъже на палубата! Стройте се, за да ви преброим вярно! Артилеристът, ти броиш!

Артилеристът започна да брои.

— Тринайсет мъже — съобщи той.

— О, не! Не и тринадесет! — изстена Дезафорадо. — Това е числото на нещастието. Този кораб е прокълнат. Аз никога не бих взел на служба тринайсет моряци.

— Врели-некипели! Ние сме петнайсет — прекъсна го капитанът и прокара ръка по кървавочервената си буза. — Лоцман, брой ти! Ти най-добре можеш да смяташ.

— Четиринайсет, капитане — съобщи той.

— Ааа, май забравих себе си да преброя — призна плахо артилеристът.

Капитанът направи гримаса. Лили също се подсмихна и тихичко си каза: „Ако още не могат да четат, би трябвало поне да могат да броят.“

— Сигурен ли си, че са четиринайсет? — попита капитанът своя лоцман.

— Толкова сигурен, колкото да открия Полярната звезда на север.

— Значи един липсва и него ще намерим в коша наблюдателница — каза самодоволно Безбрадата буза.

— Ами Пикертон? — попита синът му.

Дезафорадо смени цвета на лицето си, пламнал от гняв.

— Вярно! — изкрещя той почервенял. — Този сварен плъх! Така да ни уплаши! Той трябва да усети вкуса на моя камшик.

Страшилището измъкна камшика от колана си и изплющя по голямата мачта. Но капитанът му подсвирна и извика:

— Спри! Назад, глупако! Пикертон нали е вързан за мачтата?

Естествено, Пикертон беше вързан на мачтата, но те просто бяха забравили. И Дезафорадо отново смени цвета на лицето си. Блед като тебешир и с треперещи колене, той упорито се вторачи във върха на мачтата.

— Възелът се заплете! Сега вече стана трудно — каза капитанът и гласът му изведнъж омекна.

Това бе сигнал за Лили да се залавя за работа. Тя почука силно с кофата седем пъти по мачтата.

— Призрак! — ужасено извикаха моряците и впериха очи нагоре.

— Той почука седем пъти — каза с треперещ глас Дезафорадо. — И това ако не е на нещастие!

Лили нахлупи кофата на главата си и извика:

— Ху-хууу! — изпод кофата гласът й звучеше наистина странно и зловещо.

— Призрак! Призрак! — развикаха се пиратите в един глас и се сбутаха плътно един до друг.

— Аааз… — викаше Лили със зловещ глас. — Аз съм… Аз съъъм… — И в този момент се покри с бялата кърпа и бавно се изправи.

Трябваше здраво да стиска кърпата, защото тя се развяваше от вятъра. Но пък така изглеждаше още по-страшно. Зрелището накара пиратите да онемеят. Даже и капитан Безбрадата буза вече не се почесваше по бузата, а по челото, защото там от страх му бе избила студена пот.

— Аз не съм обикновен призрак! — отново прокънтя гласът на Лили от ламаринената кофа. — Аз съм жена призрак!

— Огън, чума и счупено кормило! Това е краят! — пророни Безбрадата буза. — Жена! И то омагьосана! Това е краят!

Обаче Лили не спираше.

— Аз дойдох да отмъстя за това, което сторихте на малкото момче. И за това, което искахте да причините на Пикертон.

— Развържете Пикертон! Веднага! — заповяда Безбрадата буза.

— Така е добре! Добреее! — прозвуча високо отгоре. — А сега момчето, изпратете ми го горе!

— О, не! — викна Безбрадата буза. — Не можеш да искаш това! Моля те, та той ми е син! Той няма нищо общо с това… Аз наистина понякога съм малко груб с него… Искам да кажа… Ако на всяка цена търсиш жертва, аз бих могъл да се кача… Та той е още толкова млад…

— Такааа! Добреее! Тогава ми изпрати Дезафорадо. Аз ще му дам една призрачна целувка. Хо-хо-хо!

— О, не! Само това не! — простена Дезафорадо и падна на колене пред капитана си. — Това никой не може да иска от мен.

— Сушена риба и печено диво прасе! Страхувам се, че нямам друг избор — беше капитанският отговор.

— Ами ако все пак отида аз? — намеси се младият пират, тъй като гласът на жената призрак му се стори доста познат. Той отдавна си беше обяснил що за призрак витае в коша наблюдателница.

— Такаа! Добреее! — отекна отгоре. — Покажи на Дезафорадо и на останалите типове, че имаш повече кураж от всички тях, взети заедно.

Напук на всички предупреждения на екипажа синът на капитана се покатери по мачтата. Докато той пристигне горе, Лили трябваше да чака. Точно тогава се случи неочакваното — часовникът й иззвъня. Ах, ужас! Вече е 6:30 часа. Всеки момент майка й ще влезе в стаята, за да я събуди, и щеше да се уплаши до смърт, когато не открие Лили в леглото.

Нямаше много време. Трябваше веднага да се връща! Моментално! Тя погледна през дупките на коша. Пиратчето вече бе на височината на първа рейка.

Нямаше време за подробни разяснения. Бързо и решително Лили нахлупи отново кофата и извика:

— Безбрадата буза, чуваш ли ме?

— Чувам те!

— Обещай, че ще изпратиш момчето при майка му, за да го научи да чете и да пише.

— Обещавам! В името на половината си брада! Още днес поемаме курс към нейното пиратско гнездо!

Лили пое дълбоко въздух.

— За съжаление не мога да направя нищо повече за теб, мой пиратски приятелю — каза тя съвсем тихо.

Позволи си още един последен тъжен поглед над кораба и притисна кораба на Леон до сърцето си. След това изговори магическата формула за скок във времето и усети, че губи съзнание.

— Лили, Лили, ставай! — най-сетне чу гласа на Леон.

Лежеше абсолютно замаяна в своето легло.

— Хайде, Лили, събуждай се! Мама вече три пъти те вика — каза укорително Леон. — Ха, това е моят пиратски кораб!

Лили понечи да покрие кораба със завивката си, но Леон беше по-бърз и грабна корабчето си.

— А това какво е?

Под завивките Лили бе скрила още нещо.

— Ама какво прави тая стара ламаринена кофа в леглото? — попита Леон.

— А, кофата ли… Това е една щура история. Друг път ще ти я разкажа.