Книстер
Лили Чудото при пиратите (4)

Трета глава

Не след дълго Лили чу как нещо с трополене се търкаля надолу по дървените стълби. Люкът на тавана се затвори и в подножието на трюма отново господстваше тъмнината. Да си беше взела джобно фенерче! Но какво бе това? Май там някой изстена. Лили се пързулна обратно в рулото от въжета. Тя вече не бе сама в трюма. Преглътна и едва се осмели да диша. Устата й бе съвсем пресъхнала, а ръцете й — мокри от студена пот. Сега стенанията се чуха отново, съвсем тихо. Но Лили чу още нещо. Малко по-късно тя вече не се съмняваше — в трюма плачеше дете. Може би на десет-двайсет крачки разстояние от нея. Дали да му се покаже?

Лили размишляваше. Какво ли има да се страхува от едно плачещо дете? Освен това изглежда самото то имаше нужда от помощ. Смело и умело Лили изпълзя от своето скривалище и внимателно се запромъква напред. Човек никога не знае… Ето че достигна кораба на Леон и го взе. Сигурното си е сигурно. С тихи стъпки продължи нататък по посока на скимтенето. Уфф! Лили си удари главата в една ниска греда, подскочи уплашено назад и преобърна един малък сандък. Ех, да му се не види! Бързо пропълзя и се пъхна под една купчина стари чували. Прахът им я погъделичка по носа и тя кихна. Сега пък и това!

Ослуша се. Скимтенето бе престанало. Дали бе разкрита? Лили си стисна носа с ръка, за да не кихне още веднъж. Тогава чу, че и някой друг смърка с нос. Дали не беше детето? Може би все още не я бе забелязало. Така че нищо друго не й оставаше, освен да излезе от чувалите и внимателно да продължи напред. По-нататък падаше повече светлина през процепите на дъсчения таван.

Най-накрая Лили можа да разпознае близо до малка стръмна стълба едно момче, което клечеше. Май беше приблизително колкото нея на възраст. Дългата му до раменете коса бе вързана на конска опашка. Бялата му, наполовина разкъсана риза, на която липсваше един ръкав, беше натъпкана в три-четвърти панталони. „Сигурно е дете на пират“, помисли Лили.

— Здравей! — каза тя, измъквайки се иззад един сандък.

Момчето се сепна от ужас и се пъхна под стълбата.

— Страх ме е от чайки и тропическа малария, а тук броди призрак! — изръмжа то.

Едва сега Лили видя, че момчето е пострадало и надве-натри бе намотало върху крака си като превръзка откъснатия от ризата ръкав.

— Не се страхувай от мен — помъчи се да го успокои тя.

Но това като че ли никак не убеди момчето.

— Ти си морска русалка, нали?

— Ооо, не! — засмя се Лили.

— Тогава коя си?

— Казвам се Лили, а ти?

— Ти… Ти истинска ли си?

Лили отново се засмя.

— Аз съм си съвсем нормална, едно момиче като теб… Ааа… искам да кажа…

— Как си се озовала на борда?

Лили търсеше подходящ отговор. Не би било много добре да разкрива, че е прескочила на борда от друга епоха.

— Капитан Безбрадата буза казва, че жените на борда носят нещастие.

— Така ли казва?

Лили трескаво обмисляше по какъв начин по-убедително да представи присъствието си. Фактът, че капитанът не търпи никакви жени на борда, правеше нейното и без това трудно положение неимоверно по-трудно.

— Тогава тук при вас, освен мен няма никакви други жени?

— Жени? — Момчето внезапно започна да се смее. — Това наистина е най-невъзможното нещо, което човек би могъл да открие на кораба на капитан Безбрадата буза. Никоя жена не е прекрачила жива борда на неговия пиратски кораб. Поне така казва той самият.

— Ами тогава аз съм най-живото опровержение на неговите думи — с насмешка отбеляза Лили.

— Дяволска риба и купчина възли! Сега разбирам. В първия момент помислих, че е магия, но ти всъщност не ми приличаш на магьосница. А си твърде дружелюбна, за да бъдеш някакво пъклено видение. Така че питам те още веднъж: коя си ти? Какво правиш тук? И как се озова на борда?

— Твърде много въпроси задаваш! — възпротиви се Лили, за да спечели време. — Ще започна отзад напред. На последното пристанище се промъкнах на борда и се скрих тук долу.

—А с какво се хранеше? Все пак от повече от шест луни не сме виждали суша!

Лили постави ръце отляво и отдясно на устата си, придаде им форма на лапи и зацвърча.

— Плъхове? — попита невярващо момчето. То изкриви лицето си в гримаса и преглътна. От погнуса загуби ума и дума.

Лили кимна и се почеса по корема. След това продължи с лъжите.

— Когато човек вече е погълнал първите десет, съвсем не му се виждат лоши. Естествено, не бива да им се ядат главите. А и опашките са доста горчиви.

Отново лицето пред нея се разкриви и момчето каза:

— И Пикертон, нашият отговорник по платната, един път също твърдеше, че се е хранил с плъхове в продължение на няколко седмици, докато е лежал в тъмницата. Аз не му повярвах.

— Не, не, вярно е — каза гордо Лили. — Аз съм го чела в много пиратски книги.

— Ти можеш да четеш? — попита момчето с нарастващо учудване.

— Та това го учим в училище!

— Какво е това училище?

Лили се хвана за главата, но веднага се сети. Та тя бе прескочила почти 400 години назад във времето! По онова време още не е имало училища. Учителите ходели в къщите само при децата на най-богатите родители. Нищо чудно, че момчето не знаеше какво е училище. И така, Лили направи опит да му обясни.

— Училище наричаме при нас една голяма къща със стаи, където човек се учи да чете.

Но момчето като че ли не я разбра добре. Изведнъж то придоби тъжно изражение и каза:

— И моята майка също можеше да чете, преди…

— Четенето никога не се забравя — извика Лили. Но в същия миг съжали за думите си и попита: — Тя ослепя ли или е умряла!

— Не. Тя се научи преди, когато още не беше пиратка.

— Майка ти е жена пиратка? — удиви се Лили. — Хайде, разказвай!

— Това е доста откачена история. И аз самият я знам отскоро. Всеки път проглушавам ушите на Пикертон да ми я разказва. Естествено, трябваше и аз да прибавям това-онова. Страхът на Пикертон от отмъщението на Безбрадата буза бе твърде голям. Обаче от няколко часа знам със сигурност цялата истина. Бях прав в моите предположения. Забих корабния пирон точно в главата. Защо иначе бих седял тук долу?

Лили не разбра нито дума.

— Ще разкажа накратко — поясни малкият пират. — Аз съм живият син на прочутата жена пиратка доня Изабел Аньоранца де Фелисидад. По-известна е из седемте морета под името Страшната Донериса. Баща ми е легендарният Луис де Поме, наречен Безбрадата буза. Още преди да се появя на бял свят, баща ми отвлякъл доня Изабел от един испански кораб.

И тъй като тя била изключително красива, веднага се влюбил в нея. По това време доня Изабел била изискана, благородна дама. Обаче й се харесали както баща ми, така и пиратският живот и тя се превърнала в истинска жена пират. И то каква! Шпионирала от пристанищните фирми тайните маршрути на корабите с най-скъпите товари. Да прочете плановете и указанията за нея не било никакъв проблем. А скоро дори направила схема на свой собствен кораб със съвършено нова ветроходна техника. Баща ми го построил. Това бил най-бързият пиратски кораб по всички морета. Мъжете пирати били възхитени, само баща ми — не. Той завиждал на жена си, че все повече и повече поемала командването в свои ръце. И тогава се случило това, което трябвало да се случи.

Родителите ми се скарали. Майка ми се качила на бързия кораб и незабелязано офейкала. Тогава аз едва съм прохождал, затова трябвало да остана при баща си. Той попречил на майка ми да ме вземе със себе си — смятал, че така тя скоро ще се върне при него. Но грешал. Междувременно доня Изабел се превърнала в Донериса.

— И после какво станало? — разпалено попита Лили.

— Тя му съобщила, че аз трябва по-късно сам да реша при кого да остана. И ако дотогава дори косъм да падне от главата ми, тя ще му обръсне и другата буза.

— Да му обръсне бузата?

— Да — поясни пиратчето. — По време на една от техните караници тя така го подредила с ножа си, че по лявата му буза никога повече не порасла брада. Това изключително много повлияло на неговия образ и му донесло прякора Безбрадата буза.

Лили неволно прокара ръка по бузите си и подсвирна през зъби.

— А защо те заключи тук? — поиска да знае тя.

— Когато аз — благодарение на помощта на Пикертон — открих истината за майка си, той много се ядоса. Може би сега се страхува, че ще поискам да отида при нея. И тогава би загубил не само жена си, но и сина си.

— А ти искаш ли да отидеш при нея? — запита Лили.

Момчето помисли малко и каза:

— Всъщност аз изобщо не я познавам. Въпреки че с удоволствие бих се запознал с нея. Тогава тя със сигурност ще ме научи да чета и да пиша. Но съм сигурен, че Безбрадата буза няма да ме пусне… Въпреки че аз бих се върнал обратно при него. И тогава той ще ме направи кормчия, защото ще знам повече от всички други на кораба. Заради четенето и писането…

Пиратчето изглеждаше тъжно. На него наистина не му беше лесно. Лили обмисляше дали по някакъв начин не би могла да му помогне. Обаче в момента и тя не знаеше как.

— А защо е тази превръзка на крака ти? — попита тя най-сетне.

— А, това не е нищо особено. Само една дупка. Раната не спираше да кърви, затова трябваше да я превържа. Вината си е моя. Аз не отскочих достатъчно бързо настрани, когато готвачът хвърли ножа си по мен, защото ме хвана да си похапвам в корабната кухня.

„Твърде сурови са правилата при пиратите“ — помисли си Лили и вече изобщо не бе толкова сигурна дали иска да се запознае с капитан Безбрадата буза и неговия екипаж.

Но не й остана много време да размишлява по този въпрос, тъй като в този момент се отвори люкът над стълбата. Тя едва успя да скочи в скривалището си.

— Хайде, излизай! — чу се отгоре. — Капитанът иска да отидеш при него. Трябва да му кажеш какво точно ти е наприказвал Пикертон. На целия екипаж беше строго забранено да говори с теб за твоето минало. Така че побързай, скоро ще се разбере. Издайникът вече е вързан за мачтата. От него съвсем скоро ще направим храна за акулите.

— Не можете да направите това! — извика пиратчето, но отгоре се чу само смях.

Момчето седна на стълбата и отчаяно погледна към Лили.

— Това беше Дезафорадо — каза то. — Най-гадният на борда. За съжаление той е толкова наясно с корабоплаването, колкото пасторът с Библията. И точно затова е вторият човек след капитана. Всички се страхуват от него. Може би дори и баща ми. Въпреки че този мъж се страхува от русалки и морски духове така, както дяволът от светената вода.

Пиратчето тръгна нагоре.

— Не поглеждай там горе — прошепна на Лили в тъмното. — Аз трябва да се помъча да спася Пикертон. По-късно ще дойда да те потърся. Те изобщо не се церемонят с нередовните пътници, а ако към това се прибави и гневът на Безбрадата буза към жените…

Нямаше време за повече разяснения, тъй като Дезафорадо отново дойде при люка с ругатни, за да пришпори момчето да побърза.

Така Лили отново остана сама. Ясно й беше, че иска да помогне на момчето и неговия приятел Пикертон. Но също така беше ясно, че едно такова спасително начинание е ужасно опасно. Акулите са светкавично бързи, а акулските зъби — остри като ножове. На Лили не й остана много време за размишления. Тук щеше да помогне само добре обмислена хитрина.