Сергей Волф
Сутрин след чая (21)

20

При входа на Двореца, под дъжда, стояха няколко обикновени земни коли и двойка „амфибии“ от типа на нашата (костенурки в сравнение с нея, ако не забравяме за моята приставка); когато аз внимателно и плавно кацнах, пристигнаха още три коли с гости, вляво, малко настрани от останалите, стояха две амфибии от по-висока класа, едната — на Зинченко, другата — не зная на кого. От втората без шлифер, само по рокличка, направо под дъжда, изкочи някакво дългокрако девойче с огромен букет цветя и като куршум се спусна към входа. Не зная защо (та аз мислех за нея през цялото време), но именно в този момент, когато това момиче — пляс! пляс! пляс! — направо през поляната, с леки пантофки, летеше към Двореца, аз с болка помислих за Натка: как можах да си позволя след болестта така да се залисам на „Аякс“ и на „Пластик“, че не се повозихме с нея на моята „амфибия“, а бях обещал? Пък и обещанието не е най-важното — самият аз го исках. Само за малко я видях вчера, буквално за секунда: носех се към „Пластик“…

— Ти накъде?!

— В „Пластик“.

— Какво, програмата ли е пусната, че препускаш така?

— Ами, не. Съвещание. Те смятат, че моята работа е да фантазирам…

— Да си въобразяваш?

— Да си представям!

— А предмета изучаваш ли?

— И още как! Чета до припадък!

— Умник!

— Благодаря за бонбоните!

— Вкусни ли бяха?

— О!

— Един липсваше — забеляза ли?

— Забелязах.

— Аз го взех. Не се сърди.

— Глупости, как може!

— Е, бягай. Ще отскочим ли до Млечния път?

— Млечния път?!

— Е, бягай. По-скоро да го измисли.

— Кой?

— Твоят баща.

— Да-а…

— Е, бягай.