Кони Бенет
Сподели с мен светлината (8)

Седма глава

— Мога ли с нещо да помогна? — попита Риан, когато Хю дойде от кухнята. Бе уморена от разходката, но й беше малко съвестно да си седи, докато той върши всичко сам.

— Няма нужда. Заповядай! — Хю й подаде чаша вино и седна на фотьойла до нея. — Скарата е почти готова, масата е сложена и всичко друго е приготвено. Между другото, как предпочиташ пържолата?

— Средно изпечена… — тя отпи от виното и се усмихна. — Ще ме разглезиш. С Джудит обикновено си поделяме домакинската работа.

— Добра готвачка ли си? — попита той с интерес. Неочаквано за него бе станало жизненоважно да знае всичко за тази жена.

— Ужасна! Леля Роуз изтръпваше винаги, когато слагах вода на котлона. В университета ми вадеше душата да изкарам и някой домакински курс покрай журналистиката, ала тогава живеех у тях и не ми идваше наум, че и журналистите трябва някак да се хранят.

Хю се засмя. Гледаше озареното й лице. Слънцето висеше ниско над хоризонта като златна монета и я обливаше с кехлибарена светлина. Косата й блестеше като разтопено злато. Бе невероятно красива и той я желаеше. Ужасно. Трябваше да се бори със себе си, за да отклони мислите си от това нарастващо желание и да следи разговора.

— Днес спомена, че си била напълно отдадена на кариерата. — Обади се след малко, като си спомни спокойния, задушевен следобед на одеялото в парка. — Защо искаше толкова да станеш журналистка?

За миг на лицето й се появи онова тъжно изражение, но тя веднага отговори:

— Баща ми беше журналист. Не помня някога да съм искала нещо друго.

— Защото ти харесваше работата, или защото искаше той да се гордее с теб?

Риан се обърна към него и го погледна право в очите. За момент Хю забрави, че е сляпа.

— Нито едното, нито другото. Исках да бъда като него. Животът му струваше нещо. Той имаше идеали. Вярваше в неща като истина, честност и почтеност — във време, когато те бяха дори по-старомодни, отколкото са днес. И бе убеден, че трябва да се бори за онова, в което вярва… — „Което го уби“, добави тя наум и обърна глава към залязващото слънце. — Звучи изтъркано, нали?

— Не мисля така — отвърна тихо Хю, трогнат от вълнението в гласа й. — Представям си колко щеше да е горд, ако знаеше с какво уважение си спомня за него дъщеря му. А е оставил и достойно наследство. Сигурно ти е било много тежко да се откажеш от журналистиката…

Риан кимна. Всеки път, когато си спомнеше за всичко изгубено преди пет години, я пробождаше остра болка.

— Така е. Обичах всичко в журналистиката — интервютата, неясните следи, които водят до големи разкрития, преследването на неуловими политици… Обичах да виждам моето заглавие на първа страница и да чувствам, че правя нещо важно. Живеех с това… — Замълча за момент и през лицето й премина сянка на тъга. — След инцидента Дъглас ми предложи работа в редакцията — да записвам по телефона репортажите на нашите пътуващи журналисти. Сигурно само за една седмица щях да полудея!

За миг той осъзна колко дълбоко бе опустошила слепотата живота й. Съчувстваше й за онова, което бе загубила, и същевременно се преизпълни с уважение към нея, че бе съумяла да стъпи отново на крака след такъв удар.

— И затова реши да пишеш криминални романи — заключи Хю.

— Да — усмихна се Риан.

— Мечтаеш ли понякога да се върнеш в журналистиката?

— Не… — Усмивката й угасна. — Не си позволявам такъв лукс. — Тя свали очилата си, затвори очи и отново се обърна към прозореца. — Слънцето вече залезе, нали?

Той погледна океана. Бе се поддал на спокойното лениво настроение, което витаеше в стаята.

— Да, току-що се скри. Това е любимата ми част от залеза… — Стана и отиде до парапета на терасата. — Няма го вече ослепителният блясък, останала е само приглушена светлина и цветни петна. Смогът може да е вреден за здравето, ала прави чудеса със залеза на Лос Анджелис.

— Опиши ми го — помоли Риан.

Докато Хю говореше, тя си представи ярката аленочервена ивица на хоризонта, пурпурното небе, златните облаци, тъмния и загадъчен океан. Въображаемата картина бе толкова красива, че дъхът й спря. На фона на прекрасния залез стоеше и високата му широкоплещеста фигура… От звука на гласа му разбра, че се бе обърнал към нея. Той също замълча и от мисълта, че я гледа, сърцето й се разтуптя.

За момент двамата останаха неподвижни, омагьосани от тихия залез. Първа заговори Риан. Опитваше се да разчупи напрежението, което внезапно ги бе сковало, но гласът й изневери. Получи се сподавен прелъстителен шепот:

— Омръзна ли ти да ми описваш всичко?

— Ни най-малко! Караш ме да гледам на нещата по друг начин, сякаш ги виждам за първи път… — Тя не отговори. Хипнотизирана от гласа му, чу как тръгна към нея, приближи се и седна на ръба на шезлонга й. — Има обаче неща, които не мога да ти опиша — завърши Хю.

В гласа му имаше закачка и Риан не можа да не й отговори.

— Какви например?

— Например изражението на невероятно красивото ми лице — отговори той сериозно.

— И какво е това изражение? — усмихна се Риан.

Хю се наведе над нея.

— Озарено от най-сладострастния ми поглед…

Риан притисна ръка към сърцето си.

— Ох! Трябва ли да припадна?

— Повечето жени припадат…

— Добре! — Тя отметна глава мелодраматично. — Как е?

— Трябва да се поупражняваш.

— Съжалявам! Не съм свикнала да получавам сладострастни погледи от невероятно красиви лица.

— Не мога да повярвам! Вероятно на повечето мъже не им стигат думи да опишат погледите си към теб.

— А може би не им достига смелост?

— И това е възможно…

Риан се засмя. Приятен й бе този закачлив флирт. Хю се смееше, но в думите му имаше доза истина. Като се шегуваше с взаимното им привличане, той успокояваше страха й от прекалената им близост.

— Знаеш ли, Хю, проблемът е, че не мога ясно да си представя най-сладострастния ти поглед… — Тя смело вдигна ръка и докосна лицето му. — Да пробваме по метода на опипването. Погледни ме пак така.

— Изобщо не съм спирал — съобщи той.

Гласът му остана спокоен и безгрижен, въпреки че се напрегна от допира на нежните й бързи пръсти. Риан забеляза, че брадата му бе леко набола, а на брадичката му имаше трапчинка като на Кърк Дъглас. Върховете на пръстите й прелетяха през плътната му долна устна и отскочиха, преди да си бе позволила да си представи тези устни, притиснати към нейните. Очите му бяха дълбоки, а на челото му откри дълбоки вертикални резки. Едната вежда бе забележимо по-високо от другата. Трябваха й няколко секунди да се сети, че лицето му бе разкривено от похотлива усмивка. Тя отдръпна ръка и изобрази укорителна гримаса.

— Ако това е най-сладострастният ти поглед съм почти доволна, че не мога да го видя.

Хю се изправи рязко, сякаш бе дълбоко обиден.

— Очевидно не си успяла да забележиш поразителната ми прилика с Робърт Редфорд!

— Вярно — съгласи се Риан. — Струва ми се, че повече приличаш на Патока Доналд.

— На Патока Доналд! — възмути се той. — Заслужаваш да те целуна, за да изтрия този патешки образ!

Сърцето й заби бясно.

— Никога не съм целувана от Патока Доналд, така че няма да знам дали целуваш като него.

— А целувана ли си някога от Робърт Редфорд?

— Не.

— Значи нямам какво да губя!

Хю без предупреждение я прегърна, привлече я към себе си и задуши смеха й с целувка. През двамата премина вълна на приятна възбуда. Шеговитостта изчезна. Той я притисна силно, както бе мечтал от момента, в който я срещна, а тя обви ръце около него. Внезапно един студен и влажен нос рязко угаси пламналите искри. Аги, която досега бе седяла кротко до нея, се почувства обидена, че не я включват в тази интересна нова игра и развълнувано се вмъкна между двамата. Хю се отдръпна и погледна към кучето, което се опитваше да се покатери в скута на господарката си.

— Мислех, че ги обучават да водят стопаните си, а не да ги пазят.

— Просто е любопитна и обича да играе — усмихна се Риан и заповяда на Аги да седне.

— Това обаче може да затрудни развитието на нашите отношения — пошегува се той, ала Риан възприе думите му сериозно.

— Ние имаме ли някакви отношения?

Хю отметна леко един кичур коса от челото й.

— Бихме могли, ако ти го желаеш толкова, колкото и аз…

— Искаш да кажеш, че още не съм успяла да те уплаша?

Гласът й бе спокоен, но нещо в тона й я издаде.

— А опитваше ли се?

Тя вдигна рамене и се отдръпна още малко.

— Честно казано, мислех, че ще го постигна без да се опитвам, просто като съм такава, каквато съм.

Хю се намръщи, стана и отиде да напълни чашите.

— Ако мислиш така, значи подценяваш или себе си, или мен. Не съм сигурен кого.

— Сърдиш ли си?

— Да се сърдя? Не! — Той отново приседна на ръба на шезлонга й. — Просто съм объркан. Помниш ли, онзи ден спомена, че се страхуваш да не се разочаровам, ако прекараме известно време заедно.

— Така е.

— Е, добре, прекарахме известно време заедно, а аз не съм ни най-малко разочарован.

— Сигурен ли си? — Искаше да му повярва. Това приятелство се бе оказало много важно за нея.

— Разбира се, че съм сигурен! Ако ми беше омръзнала или ако се бях отегчил, или каквото още си очаквала, защо щях да те каня на вечеря? Не можех ли просто да те оставя у вас, да ти кажа „Чао, маце“ и набързо да си отида?

Риан наведе глава и започна да върти чашата в ръцете си.

— Може би, за да си платя? — предположи тя и веднага съжали за думите си. Не вярваше да е такъв, ала трябваше да се убеди.

— За да си платиш ли?! — повтори Хю с отвращение, стана и отиде до парапета. — Риан, ако не си в течение на последните събития, позволи ми да те просветя. Времето на бързото прелъстяване и познанствата за една нощ свърши. Жените вече не са единствените, които търсят така наречените трайни връзки — той отпи от виното и продължи:

— Ще ти призная, че това създава някои проблеми, за заклети ергени като мен. Но фактът, че нямам желание да се оженя и да се отдам на тих семеен живот в някое уютно кътче, не значи, че не копнея за жена до себе си — не просто за в леглото, а истински близка приятелка. Отгоре на всичко имам особена слабост към привлекателни, интелигентни и амбициозни жени, а ти отговаряш на всичките ми изисквания.

Тя се усмихна:

— А какво става, ако някоя от тези привлекателни, амбициозни жени започне да приема нещата прекалено сериозно и се опита да те завлече в някое уютно кътче?

Хю се върна и седна до нея.

— Това се случва много по-рядко, отколкото предполагаш. Обикновено повечето от връзките ми прекъсват по взаимно съгласие. Ще се изненадаш, ако разбереш колко много жени търсят неангажиращо приятелство, докато се занимават с кариерата си.

Риан кимна. Разбираше какво й казва — той определяше условията на играта и честно й обясняваше защо я намира толкова привлекателна. Винаги щеше да избягва дълготрайните връзки, ала тя бе в града само за няколко месеца. Щом завършеше сценария си, щеше да се върне в Чикаго. Хю го знаеше и просто й предлагаше удобни и приятни отношения по време на престоя й в Лос Анджелис, които без съмнение трябваше да приключат с една приятелска целувка за сбогом.

Риан бе изненадана, че идеята толкова й допадна. Защо не, всъщност? Не помнеше някой да й е харесвал колкото Хю Макена. В университета и през първите си години като журналистка бе имала доста приятели, но бе твърде отдадена на кариерата си, за да се обвърже с по-сериозни отношения. Със слепия оптимизъм на младостта винаги бе смятала, че рано или късно някак от само себе си ще се появят съпруг и деца. Не чувстваше нужда да бърза или да полага някакви усилия. А моралните ценности, които й бяха внушили родителите, и по-късно леля й и чичо й, не й позволяваха да спи с всеки срещнат. Имаше само едно преживяване с един добър приятел в университета, когото харесваше и уважаваше, ала инстинктивно усещаше, че той няма да поиска повече, отколкото бе готова да му даде. А след това дойде „инцидентът“ и я принуди да изостави мъглявите мечти за любещ мъж, който да сподели живота й. Наистина, никога не бе мислила, че ще дойде един чаровен и забавен Хю Макена и ще й предложи краткотраен необвързващ роман, но вече знаеше, че няма да отхвърли предложението. Разбира се, трябваше да внимава да не направи някоя глупост, като например да се влюби. Досега обаче цели тридесет и три години бе успяла да не се излъже, сигурно щеше да успее още няколко месеца. Възможността да бъде ухажвана от красив и желан мъж не бе за изпускане. Нещо повече, тя и не искаше да я изпусне. Едно нещо обаче трябваше да бъде изяснено веднъж завинаги.

— Хю, наистина ли не ти пречи, че тази — посочи себе си Риан — привлекателна, интелигентна и амбициозна жена случайно е сляпа?

Той хвана лявата й ръка и я обърна нагоре с дланта.

— Пречи ми, Риан. Защото те кара да се съмняваш в себе си. Защото ти е трудно да повярваш, че един мъж може да иска да те познава и да бъде близо до теб, независимо какви проблеми или неудобства създава твоята слепота.

Тя знаеше, че вече е тъмно — слънцето не топлеше лицето й, а Хю сигурно още не бе запалил лампите. Надяваше се, че вечерните сенки скриват избликналите й сълзи. Протегна ръка, докосна устните му и леко го целуна.

— Благодаря ти — прошепна Риан.

— Аз ти благодаря… — Повече от всичко той искаше да я притисне в прегръдките си и да продължи целувката, ала знаеше, че моментът не бе подходящ. Прекалено много държеше на тази връзка, за да избързва. — Гладна ли си?

— Слънцето скри ли се?

— Това сигурно значи, че трябва вече да слагам пържолите! — Хю стана, хвана я за ръката и я издърпа.

— Ако не побързаш, може да изям възглавниците на столовете!

— Е… Идеята ти не е толкова лоша — забеляза той разкаяно.

— Защо?

— Защото забравих да ти кажа, че и аз не мога да готвя…

 

 

На следващия ден в Чикаго един мъж на име Дел Мичълън погледна към оживената улица, двадесет и седем етажа под прозореца на кабинета му, и се замисли каква ужасна грешка бе включването на Арлън Бек в организацията. Чуваше как зад гърба му Бек се гърчи на плюшения стол като червей на въдица. Падаше му се. Бек бе тъп и недодялан глупак, а Мичълън не обичаше такива „служители“. Сега повече от всякога му се искаше да се бе отървал преди две години от банкера, вместо да погълне незаконния му хазарт.

Мълчанието на Мичълън и този широк гръб пред очите му бяха изнервящи и Арлън накрая се изкашля нерешително.

— Господин Мичълън…

— Млъкни, Арлън! — озъби се Дел, без да си прави труда да се обърне. — Трябва да реша как да оправя глупавата каша, която си забъркал.

— Искаш ли да я убия?

Мичълън най-после го погледна.

— Не, не искам да я убиеш, идиот такъв! Сега не са двадесетте години, а аз не съм Ал Капоне! Убийството е мръсна работа и се опитвам да го избягвам, освен ако е абсолютно необходимо. Ако беше разбрал това преди пет години, сега нямаше да сме в такова положение.

— Вярно — наведе глава Арлън. — Но трябваше да се отървем от Перигрино, пък нямаше друг начин. Той вече се беше спазарил с областния съдия…

— Знам, знам. Обаче ти трябваше да оправиш работата и да провериш дали няма свидетели. Ако момичето си върне зрението…

— Може пък да не си го върне — прекъсна го припряно Бек.

Мичълън му хвърли унищожителен поглед.

— За какво иначе ще ходи при един от най-добрите специалисти в страната?

— Не знам — смотолеви Бек. — Сега как ще се оправим?

Защо „ние“? Мичълън искаше да кресне на този самодоволен парцал, че това си е негов проблем, а не на организацията. Ала не можеше. Ако арестуваха Арлън Бек за палеж, убийство и опит за убийство, цялата империя на Мичълън щеше да е изложена на опасност. За смекчаване на вината си Бек вероятно щеше да поднесе на тепсия главата на най-голямата организация за хазарт в Чикаго. А Дел Мичълън не знаеше какво ще прави, ако загуби главата си — в буквален или в преносен смисъл. Той погледна строго към Бек:

— Сега ще чакаме да видим какво ще стане. Твоят човек в Лос Анджелис надежден ли е?

— Да, шефе. От нашите е.

— Надявам се, че от него не може да се стигне до мен? — намръщи се Мичълън.

— Не, разбира се!

— Добре. Кога има това момиче час при лекаря?

— На двадесет и девети юни в единадесет часа. След месец и половина.

— В девет часа на тридесети искам да знам точно какво е казал докторът.

— Но документите са поверителни…

— Значи твоят човек трябва да подкупи някого в болницата или да се вмъкне и да открадне картона й. Не ме интересува как! Ако тя ще прогледне, искам да знам.

Бек се сви от гнева му.

— Ами ако могат да й направят операция или нещо такова?

— Тогава няма да имаме избор. Ще трябва да я премахнем, преди да прогледне и да те познае. Твоят човек може ли да се заеме и с това?

— Да, шефе.

Мичълън го погледна студено.

— Добре… А ако се стигне до убийство, внимавай този път да е както трябва. Не искам да съм на твое място, ако пак оплескаш работата.

— Няма! — обеща Бек разпалено и стана. — Ако има и най-малка опасност Риан Къркланд да прогледне, ще я очистим. Можеш да разчиташ на това!