Кони Бенет
Сподели с мен светлината (19)

Осемнадесета глава

Сгушена в прегръдките на Хю, Риан затвори очи и помоли съня да дойде. Но умът й се мяташе и бягаше от забвението. Тя се въртеше в леглото и чуваше думите, които той бе шептял през цялото време, докато се любеха: „Обичам те, Риан… Обичам те… Обичам те…“ — отначало нежно, после все по-пламенно и страстно, ала винаги толкова тихо, че тогава почти не го чуваше. Сега обаче думите кънтяха в ушите й.

Неспокойна и объркана, накрая се измъкна внимателно от ръцете му. Хю се размърда и тя замръзна, докато дишането му отново стана дълбоко и равномерно. Тихо, за да не го събуди, намери халата си на закачалката на вратата и го облече. Излезе на пръсти на палубата, седна на шезлонга и опря крака на парапета. Бризът бе хладен, но успокояващ и й помагаше да подреди чувствата си.

„Обичам те, Риан… Обичам те…“

Думите не отлитаха, а и тя не ги гонеше. Егоистично искаше да вярва, че това не бе просто безсмислена фраза, която се изрича несъзнателно от страст и се забравя на сутринта. Риан се бе влюбила в Хю, а това не беше любов, която можеше да се забрави. От такава любов жената иска да преплете живота си с живота на мъжа, за който знае, че ще я обича, цени и закриля.

Ала Риан нямаше право да се надява, че и той изпитва такава любов, че може да пожелае да свърже бъдещето си с нея. Независимо дали щеше да прогледне или не, тя все едно трябваше да се крие. Трябваше да живее с вечния страх, че ще я открият, с постоянното чувство за опасност. Никоя любов не можеше да просъществува в такива условия.

Колкото и да беше болезнено, Риан се насили да погледне истината в очите. Бе се отнесла към Хю ужасно несправедливо. Винаги се бе гордяла със своята независимост, а последната седмица зависеше изцяло от него. Когато силите я изоставяха, разчиташе на неговата сила. И най-лошото, позволи на човека, когото обичаше, да рискува живота си заради нея.

Но това трябваше да свърши. Не можеше да продължи да черпи смелост от него. Не можеше повече да излага живота му на опасност. Как щеше да живее, ако нещо му се случеше, докато се опитваше да я охранява? Трябваше да се примири с мрачното си бъдеще и да го остави да живее собствения си живот.

Днес той отказа да говорят как може да й помогне да изчезне, ала утре трябваше да го накара да решат този въпрос. Колкото по-скоро се махнеше от живота му, толкова по-добре.

Мисълта, че щеше да го загуби, бе непоносима, но тя знаеше, че това бе единствено правилното решение. С мъка удържаният страх отново я връхлетя. За да се пребори с него се опита да си представи как обърканият й живот може да се оправи. Загуби представа за времето. Опомни се от внезапния порив на вятъра. „Мери Ан“ се люшкаше от вълните, а във въздуха се усещаше приближаваща буря. Риан знаеше, че не могат да се преобърнат, ала все пак нямаше никакво желание да остава на палубата. Потръпна от студ и се изправи. Сега й се стори, че корабът се клати много по-силно, отколкото когато седеше. Понечи да се опре на шезлонга, но той се хлъзна и тя залитна. От следващата голяма вълна „Мери Ан“ силно се наклони на една страна, Риан полетя към парапета, удари се и изхвръкна през борда. Опита да се хване за нещо, ала корабът отново се наклони, една огромна вълна я подхвана, издигна я високо и я хвърли безжалостно в бездната.

Тя разбра, че ако не запази самообладание, ще се удави за броени секунди. Изплува и пое няколко пъти дълбоко въздух. Опита се да задържи глава над водата и започна да вика за помощ. Всеки път, когато отваряше уста, солената вода я обливаше, обаче Риан продължи да вика, докато глас не й остана.

Пленница на слепотата си, обкръжена от още по-черното море, тя отпъди мислите за акули и други морски обитатели, в чието царство бе нахлула. Събра всички сили и се съсредоточи, за да долови някакъв звук от „Мери Ан“ — плискане на вода в борда или ехо от слабите си викове. Но чу само зловеща тишина.

Времето минаваше, ала Риан не можеше да прецени колко отдавна бе във водата. Опита се да свикне с мисълта, че сигурно ще умре. Бе силна и здрава и ако пазеше силите си, вероятно щеше да издържи още няколко часа, може би дори до сутринта, обаче дотогава щеше да е вече на километри от кораба. Представи си как Хю ще се събуди, ще види, че я няма и накрая ще разбере, че не е на кораба. Щяха да започнат да я търсят, да уведомят спасителната служба и да повикат и други кораби и катери, но дотогава тя щеше да е прекалено уморена, за да се бори с вълните. Утре вечер в новините щяха да съобщят, че Риан Къркланд, тоест известният автор на криминалета Райън Кърк, е умряла за втори път тази седмица.

Мисълта как телевизионният говорител ще трябва да обясни това на двадесет милиона зрители й се стори изключително смешна. Истеричният й смях бе веднага потушен от глътка вода.

Самотна и уплашена, тя загуби всякаква представа за времето. Часовете минаваха и всяка минута бе изпълнена единствено с мисълта да остане над водата… да остане жива. Усети ритъма на вълните и заплува по тях. Понякога гребеше, понякога се отпускаше по гръб, за да запази силите си. Образи от миналото се завъртяха в съзнанието й като в стар филм и Риан напълно се откъсна от онова, което ставаше около нея. Видя като живи майка си и баща си, леля си Роуз и чичо си Чарли. Видя далечни роднини и стари съученици, за които не се бе сещала от години. Пред очите й заигра калейдоскоп от цветни картини. Някаква част от ума й предположи, че от изтощение започва да губи съзнание и когато видя блещукащи в далечината светлинки, разбра, че сигурно е полудяла.

Бе прекалено уморена, за да скърби за загубата на разсъдъка си. Продължи да се движи инстинктивно. Чу глас — гласът на баща си, който й казваше да продължава да плува. Подчини се, без да задава въпроси. От време на време се отпускаше, ала ласкавият глас на баща й заповядваше да се движи. И Риан се движеше. Цялото й тяло крещеше от болка, обаче тя продължаваше да плува към светещия мираж. Очите й горяха от солената вода и Риан за момент ги затвори. Вълната я издигна високо, след това я захвърли надолу.

Вятърът ревеше. Тя отвори очи и зачака светлините да се появят отново. Не видя нищо. Предателското й съзнание бе разрушило миража със същата лекота, с която го бе създало. Ужасена от изчезването на целта си, Риан закрещя във вятъра. Крещя от страх и гняв, докато от гласа й не остана нищо. Виковете й се превърнаха в беззвучно хлипане, което отне последните останали й сили. Бавно потъна в тъмнината на безсъзнанието, и макар да призова на помощ невероятното си желание за живот, краткият опит да продължи да се бори беше обречен.

Докато потъваше в смъртта, последната й мисъл бе, че бурята сигурно я е подминала, защото над главата й звездите блестяха като милиони диаманти.

 

 

— По дяволите, спри мотора! Слушай! — надвика Хю рева на мощния двигател на „Мери Ан“.

Уеб дръпна дросела и всичко утихна. От мостика Джудит насочваше прожектора. Всички се заслушаха. Всички се молеха.

— Там! — изкрещя отново Хю и посочи надясно. — Чувате ли?

— Нищо не чувам! — простена Джудит. Не можеше да скрие отчайващия страх, който я обзе в момента, в който Хю я събуди с новината, че Риан не е на кораба. Оттогава вече почти час се ослушваха, оглеждаха и чакаха, като бавно пълзяха по водата с безумната надежда, че може би не се отдалечават, а се приближават към нея. Никой не смееше да изкаже на глас мисълта, че може вече да не е жива.

Джудит обърна прожектора натам, накъдето сочеше Хю. Молеше се да не му се е сторило, че чува онова, което искаше да чуе. Ала ето го отново, дрезгав вик, който можеше да е и просто ревът на вятъра. Всички обаче бяха сигурни, че не е.

— Тя е там! — изкрещя Уеб.

— Къде, по дяволите? Къде? — объркано извика Хю, без да откъсва очи от тесния лъч светлина.

— Там! Назад! Върни прожектора! — изкомандва Уеб.

Джудит се подчини. На около тридесет метра във водата се мержелееше пурпурно петно.

Корабът се раздвижи. Джудит не отместваше лъча от предмета, докато се приближиха достатъчно, за да видят Риан, по очи във водата, неподвижна и безжизнена, с разперен около нея ален халат.

— Неее! — Викът на Хю кънтя в тъмнината дълго, след като той се бе хвърлил в морето. Стигна до нея за секунди, вдигна главата й над водата и я обърна по гръб.

Уеб приближи кораба и след миг Риан бе просната на палубата, а Хю трескаво й правеше изкуствено дишане. Вкара всичкия си въздух в дробовете й, преобърна я и започна силно и равномерно да натиска гърба й.

— Дишай, Риан, дишай! — молеше се той с пресекващ глас. Сълзите се стичаха по лицето му, смесваха се с капещата от косата солена вода. — Моля ти се, мила, дишай… дишай… дишай… Господи, моля те, нека да диша… да диша… — повтаряше той, без да нарушава ритъма. Обезумял от отчаяние, смени техниката. Отново я обърна по гръб и започна да й прави изкуствено дишане уста в уста.

През това време Уеб се зае със сърдечен масаж… Най-после Риан се закашля. Хю я повдигна, прихвана я приз кръста и я наведе напред, за да изхвърли солената вода от дробовете и стомаха си. Накрая тя пое несигурно въздух и се облегна немощно на него, изтощена, но жива.

— Слава богу! — прошепна Джудит.

— Амин! Вземи, синко… — Уеб измъкна две одеяла от един сандък и ги подаде на Хю. Той я уви, занесе я на пейката, започна силно да я търка и да й говори ласкаво, за да се съвземе от шока.

Вцепенена от умора и облекчение, Риан седеше неподвижно и се опитваше да осъзнае чудото, че е жива. Струваше й се, че всички светлини на кораба блестят право в очите й. Премига от болка. Силни, нежни ръце отметнаха назад мократа й коса и изсушиха лицето й, а дълбок, пресекващ от вълнение глас й говореше. Светлините пронизваха замъгленото й съзнание и вцепенението постепенно отмина. Цялото й същество се насочи към гласа — гласа на Хю. И ръцете… Ръцете му. Забравила за болките, тя бавно вдигна очи към мъжкото тяло със здрави мускули и мокри тъмни косми. Красиво тяло, силно и прекрасно, както винаги си го бе представяла. Обаче сега не си го представяше.

Ужасена, че вероятно сънува и че този сън може да свърши, Риан протегна ръка и докосна гладката кожа на рамото му. Опита се да сравни това, което вижда с вече запомненото усещане. Върху широките му гърди ръката й изглеждаше малка и нежна. Колебливо продължи нагоре, проследявайки движението с поглед… по рамото, по врата, до брадичката. Волева челюст, помисли тя объркано… А устните му бяха пълни. Палецът й ги погали и се плъзна по дългия, не съвсем идеален нос, до дълбоко разположените очи, пълни с изненада, облекчение и… и любов, която не можеше да се сбърка с нищо.

— Риан? Добре ли си? — разтревожено попита той. Очите й го гледаха по този странен начин, сякаш го виждаха, а на лицето й бе изписано възхищение. — Риан! Кажи нещо, любов моя! Добре ли…

— Толкова си… красив… — прошепна тя и очите й плувнаха в сълзи. — Никога не съм си представяла…

— Мили боже! — Хю разбра какво се бе случило. Някъде дълбоко в сърцето му се роди усмивка, която премина през цялото му същество, докосна устните и огря очите му. — Виждаш ли ме?

Риан кимна, усмихна се и нетърпеливо избърса сълзите, които замъгляваха най-важния поглед в живота й.

— Виждам те… — Гласът й бе дрезгав и пресекващ, ала достатъчно силен, за да изрази радостта й. — Виждам те!!!

Той я грабна и я завъртя, а след това я целуна и я прегърна така, сякаш никога нямаше да я пусне. После дойде Джудит, притисна я силно със смях и сълзи, а после Уеб. Риан отвърна на сърдечната му прегръдка и се отдръпна, за да задоволи любопитството си. Както и очакваше, волевото му обветрено лице бе по-възрастно и по-зряло копие на сина му. Гледаше ту единия, ту другия, усмихваше се през наново избликналите сълзи и накрая пак се озова в прегръдките на Хю.

— Как ме намерихте? Как изобщо разбрахте, че съм паднала? — попита тя пресипнало, без да може да откъсне очи от красивото лице, което сърцето й си беше представяло хиляди пъти.

— Забрави ли, че тази нощ трябваше да си в моето легло? — напомни й той и изведнъж осъзна, че коприненият халат бе плътно прилепнал към тялото й, а самият той нямаше нищо, освен мокри джинси. — Когато се събудих и те нямаше нито до мен, нито на палубата, започнахме да те търсим.

Хю не разказа за страшната паника, която го обзе, и за ужаса на Уеб и Джудит. Те преобърнаха целия кораб с безумната надежда, че онова, което всички подозираха, не може да е вярно.

— Когато разбрахме, че си паднала зад борда, татко изчисли дрейфа на кораба като обратен на движението на единичен обект, движен единствено от течението.

— С други думи — намеси се Джудит, — Уеб плю срещу вятъра и улучи посоката.

— Горе-долу така стана — съгласи се Уеб и наметна още едно одеяло на гърба й.

Риан му се усмихна изпод рамото на Хю.

— Благодаря ти! Радвам се, че имаш такъв усет… — Тя премига от ярката светлина на прожектора, но болката в очите й бе благословена. Помисли си за последните спомени от ужаса в океана. — Предполагам, подсъзнанието ми е разбрало, че ще мога да се спася само ако прогледна отново. Когато видях светлините в далечината, помислих, че полудявам. Заплувах към тях, обаче те изчезнаха.

— Сигурно просто си се завъртяла и си гледала на другата страна — предположи Джудит.

— Ако не те бяхме чули да викаш, можеше да минем покрай теб, без да те забележим — обади се Уеб.

— Бях толкова ядосана, че не ги виждам вече… — Риан разтри възпаленото си гърло. — И бях толкова уморена, че едва се движех. После видях звезди… а след това нищо… — Тя погледна към Хю и не успя да устои на желанието отново да докосне лицето му. — Докато не видях теб…

Погледите им се срещнаха. Чувствата бяха прекалено силни, за да се изразят с думи. Замръзнаха, впили очи един в друг. Не усещаха дори, че телата им са притиснати.

Джудит, развълнувана от нежността им, отправи още една благодарствена молитва, че Риан е жива и че може да се опре на раменете на Хю. Никой друг не заслужаваше повече от нея любовта на един силен, смел и великодушен мъж. В гърлото й се надигна ридание, ала тя го потисна със сърдита забележка:

— Хей, вие двамата! Стига сте се мотали! Слизайте долу! Риан, ти трябва да вземеш един горещ душ и да облечеш нещо сухо, а Хю…

— А аз ще се погрижа за нея — прекъсна я Хю със смях. — Защо не направиш малко кафе и да отвориш една консерва супа? Риан трябва да хапне нещо.

Риан изръмжа при мисълта за някакво ядене след всичката морска вода, която бе нагълтала, но идеята за душ и сухи дрехи беше божествена. Изнемощяла и замаяна, тя се остави Хю да я води.

Джудит ги изпрати с поглед и вирна сърдито глава, за да се пребори със сълзите, които просто напираха. Уеб усети чувствата й и се доближи до нея.

— Това момиче ти е като дъщеря, нали? — попита тихо той.

Дълго потисканите емоции се отприщиха. Тя кимна мълчаливо и опря глава на рамото му. Уеб я обви с ръце и я залюля нежно, докато ужасът от последните часове се изливаше в сълзи.

— Хайде, хайде, Джудит, миличка. Вече всичко е наред… Всичко е наред — повтаряше той, докато риданията й затихнаха. Целуна я по челото и се почувства почти ограбен, когато тя най-после се отдръпна — толкова му бе приятно да се притиска до него. — По-добре ли си сега?

— Нищо ми няма — отвърна Джудит рязко, сякаш за да се забрави слабостта, която току-що бе показала.

— Знаеш ли, няма нужда да се преструваш пред мен — въздъхна Уеб малко тъжно. — Много отдавна съм разбрал, че под свадливата ти външност се крие една много любвеобилна и благородна жена.

— Няма как да не си разбрал — отвърна тя, като че ли никога не се бе съмнявала в това.

— В такъв случай няма защо да се дърпаш от мен. Прав ли съм?

Джудит вирна гордо глава.

— Предполагам, че си прав! — Тя прекоси краткото разстояние помежду им, сложи отново ръце на раменете му и притисна устни към неговите в една бавна, дълга и очарователна целувка — целувка, на която той отговори със същото удоволствие.

Прекъснаха толкова неочаквано, колкото бяха започнали, и докато Уеб се опитваше да се съвземе, Джудит му се усмихна сладко:

— Уеб…

— Ъъъ… Какво? — заекна той, без да може да откъсне очи от нея.

— Ако още веднъж ми кажеш „Джудит, миличка“, ще ти счупя и двата крака — обеща тя, завъртя се на пети и с танцова стъпка изчезна в каютата.

Уеб остана сам на палубата и избухна в смях.