Уилям Айриш
Валс в тъмнината (60)

LIX

Предвиди промяната, която би трябвало да настъпи в нея след това поражение, още преди да се прояви — така добре я бе опознал, толкова горчивини му бе причинила, толкова скъпо му бе струвала. Познаваше настроенията й, познаваше същността й. А промяната наистина настъпи, само че не така бързо и категорично, както се бе опасявал.

Първия ден след случилото се тя не беше така общителна, беше може би мъничко по-неприветлива. И само толкова. Сякаш това беше стадият на растеж — семето кълнеше, но все още не се показваше. Само очите на влюбен можеха да доловят нещо. А той я гледаше с очите на влюбен, макар че беше и неин съпруг.

Но до вечерта тя вече бе започнала да охладнява. Градусът на настроението й постоянно се снижаваше. Забележките й бяха учтиви, но това всъщност беше показателят. Учтивостта говори за отчуждаване. Истинските съпрузи никога не трябва да са просто учтиви един към друг. Прекалено мили или враждебни да, но никога учтиви.

На втория ден неприязънта бе започнала да избуява като плевел, задушавайки всичко в някога приятно подредената семейна градинка. Тя вече избягваше да го гледа. За да привлече вниманието й, той трябваше да се обръща към нея с преки въпроси, нищо друго не помагаше. Но дори и тогава тя не то поглеждаше, сякаш намираше, че не си струва да си губи времето с него.

И само ден след това плевелите бяха прецъфтели и вързали своите отровно горчиви плодове. Сеитбата беше завършила, дошло бе време за жетва, ала кой ли щеше да бъде жетварят? Думите й режеха като острие на бръснач, под кадифения тон на гласа й прозираше язвителност. И най-незначителната забележка от негова страна беше в състояние да предизвика хаплив отговор, пламнал като искра.

Неприязънта й сякаш бе взела връх и над самата нея; понякога тя като че ли се опитваше да я обуздае, да положи усилия да я овладее, да я смекчи, но откриваше, че собствената й природа се противопоставя на добрите й намерения и надделява над тях въпреки всичките й старания. Усмихваше се и синият мраз в очите й се топеше, но само за кратко; ледникът, който я бе сковал, отново се затваряше над нея и я откъсваше от Дюранд.

Той намери спасение в дългите разходки. Разведряваха го, тъй като мислено винаги я вземаше със себе си, винаги излизаха заедно, както беше съвсем доскоро. Навън той възстановяваше и попълваше предишния й образ, докато отново го изгради изцяло. После, когато се връщаше с усмивка и олекнало сърце, двата образа — предишният и новият — се срещаха лице в лице и усилията му в миг отиваха на вятъра: новият образ разрушаваше стария.

— Ще си намеря работа, щом толкова се дразниш от това — изтърси той накрая. — Мога да го сторя, защо да не…

Предложението му не срещна възторженото й одобрение.

— Мразя мъжете, които работят — каза тя през стиснати зъби. — Ако исках такъв мъж, щях да взема товарен кон. Щеше да е също тъй глупаво. — После го погледна така язвително, сякаш той нямаше искреното желание да подобри положението им и нарочно й предлагаше безполезни възможности, които дори не подлежат на сериозно обсъждане. — Все трябва да има някакъв друг начин да спечелиш пари.

Обезпокоен, той се зачуди какво ли иска да каже с това, но се боеше да разпитва, боеше се да си го разясни.

— Само глупаците работят — добави презрително тя. — Някой ми го беше казал много, много отдавна и сега му вярвам повече от всякога.

Дюранд се запита кого ли има предвид и къде ли се намира той сега. В кой ли затвор лежи от години, на кое ли бесило е увиснал. А може би все още беше невредим, доказал по този начин правотата на това, в което вярва; сигурно я чакаше да му се обади и така да признае, че преди не е била права; сигурно беше уверен, че някой ден, по някакъв повод, когато му дойде времето, тя ще го потърси.

— Трябва да е бил нехранимайко. — Дюранд не можа да измисли какво друго да каже.

В студените й сини очи блесна предизвикателство.

— Нехранимайко беше, но с него поне ми беше интересно.

Дюранд излезе от стаята.

След това между тях настъпи пълно мълчание, нарушавано само от някое „Ако нямаш нищо против“ или „Лека нощ“. Беше ужасно, немислимо, но все пак се бе случило. Две безсловесни същества, разминаващи се безмълвно, двама актьори в пантомима, две неспокойни сенки в сумрака на стаята. Той потърси ръката й, за да я хване, но Бони, изглежда, бе заспала. Ала дори в съня си тя предугади намерението му и я отдръпна, преди той да може да я докосне.

На другия ден, когато тръгна да излиза на една от своите възстановителни разходки, Дюранд случайно мина покрай всекидневната и я зърна вътре, седнала зад писалището. Не знаеше, че тя е там. По всичко си личеше, че не пише писмо. Седеше без определено занимание, в пълно бездействие. Капакът на писалището беше вдигнат, но наоколо не се виждаше нищо за писане. Но с каква друга цел се сяда на писалище, запита се той? Ако искаше да поседне някъде, в стаята имаше по-подходящи места.

Дюранд остана с неприятното чувство, че работата, с която се бе занимавала, преди да я види, щеше да бъде подновена веднага след излизането му. Разбра го по лицето й, по упорития му, безучастен израз. Не естествено, а заучено равнодушие, поддържано умело само докато той гледа от вратата. Кутрето на ръката й, която бе лежала отстрани на капака, се повдигна и отново се отпусна. Точно както мърдащото връхче на опашката издава едва потисканото, стаено нетърпение на една иначе съвсем неподвижна котка.

Не можеше да направи нищо. Спреше ли я сега, тя щеше да намери друг удобен случай. Обвинеше ли я, щеше да го отрече. Ако го докажеше, тлеещото й раздразнение щеше да избухне в огромен пламък, а той не желаеше това.

Писмо до миналото. Писмо до другия, подземния свят, с който Дюранд смяташе, че е скъсала завинаги.

Той излезе с натежало сърце и затвори вратата след себе си.

Няколко часа по-късно, когато се върна, у нея се долавяше някаква смътна промяна — в очите й играеше присмех. Имаше вид на човек, който казва: „Не съм стояла без работа. Почакай и ще видиш.“

След още два дни той вече не можеше да понася отчуждението й и капитулира. Капитулира чрез лъжа; изтъргува истината, като я подчини на необходимостта да излъже, което е най-пълната капитулация на един човек пред желанията на друг. Да се преструваш за нещо, което знаеш, че не е така, само и само да възстановиш мира.

— Аз те излъгах, Бони — каза той без заобикалки.

Тя тъкмо четкаше косата си преди лягане, обърната с гръб към него. Сега вече в буквалния смисъл на думата, не във фигуративния, както беше в продължение на толкова много дни.

— Имам още пари, това не бяха всичките.

Тя бързо остави четката и учудено се извърна.

— Тогава защо ми каза друго? Защо го направи?

— Смятах, че може да ги изхарчим прекалено бързо. Смятах, че може би трябва да ги сложим настрана за по-късно.

Алчността сигурно бе притъпила сетивата й. Колкото и да се стараеше, той си оставаше лош лъжец. А сега, когато залогът беше толкова висок, лъжата му беше още по-неумела. Ала тя искаше да му повярва и го стори най-чистосърдечно. Моментално прие неубедителната му измислица за истина — личеше си по бързината, с която започна да я обсъжда. А никой не обсъжда нещо, което не е реално — просто го пренебрегва; обсъждат се само реално съществуващи факти.

— За по-късно ли? — разгорещено рече тя. — Колко по-късно? По-млади ли ще сме, когато дойде този заветен ден? По-добре ли ще ми стоят роклите, отколкото сега? Ще бъде ли кожата ми по-гладка и стъпката ти така уверена?

Бони отново взе четката, но не продължи да се реши, а раздразнено я хвърли, за да наблегне на думите си.

— Не, никога не съм живяла по този начин, няма да го приема и сега! Бели пари за черни дни. Чувала съм тази мухлясала от старост поговорка. Аз ще ти кажа друга, по-вярна! Утре може да значи никога! Утрешният ден може да е черен, може да вали, да трещи. Ако ще, да прогизна до кости! Днес да съм на сухо и на топло — само това ме интересува. Утре може да не съм жива и ти може да не си жив. А в гроба пари не можеш да харчиш. Приемам тези условия. Не моля за отстъпка. Погребете ме още утре, нямам нищо против. Ако искате, и в гробището за бездомници. Без покров дори. Стига да изживея това Днес.

Тя се бе задъхала от разгорещеното и ядно излагане на философията си. Това беше ропотът на нищите, страхът на безверниците, които не се надяват на награда в отвъдния свят.

— Колко са? — попита алчно тя. — Приблизително колко?

Дюранд искаше тя да бъде щастлива. Не можеше да й обещае небесния рай и затова й предложи единствения рай, в който тя вярваше, който разбираше.

— Много — рече той. — Много.

— Приблизително колко?

— Много — беше единственото, което той можеше да каже. — Много.

Тя се изправи възторжено и бавно тръгна към него. Стъпка след стъпка, всяка стъпка — милувка. Всяка стъпка обещание за нова милувка, която ще последва предната. Сключи ръце на гърдите си, сякаш да задържи радостта, която се надигаше в тях.

— О, няма значение, не е необходимо да ми казваш точно. Никога не съм обичала цифрите. Много — само това има значение. Цял куп. Купища. Къде са? Тук, у тебе?

— В Ню Орлиънс — уклончиво измърмори той. — Но мога да ги взема много лесно — какво не би сторил, за да я задържи. Тя искаше Днес. Е, тогава и той искаше Днес.

Изведнъж Бони се завъртя във валсова стъпка, сякаш невидими цигулки бяха изсвирили един-единствен акорд. След това се хвърли към леглото, в прегръдките му, които я очакваха.

Отново единни, отново влюбени. Нежен шепот, тържествени изявления, обещания, клетви — никога повече студена дума, никога повече враждебно мълчание, никога повече обиди. Прощавам ти, обожавам те, не мога да живея без тебе. „Аз ставам нов човек и ти също.“

Бони изправи за миг глава, сякаш внезапно си спомни нещо пропуснато.

— О, как съжалявам — въздъхна тя, но дали го каза на него, или на себе си, той не разбра — толкова неясно и глухо беше произнесено.

— Всичко е забравено, простено — промълви той. — Нали се разбрахме вече.

Тя отново отпусна глава, успокоена.

Ала закъснението на това угризение, което дойде след като вече си бяха простили взаимно, а не докато все още се обясняваха, накара Дюранд да предположи, че разкаянието й може би се отнася за нещо друго, а не за отчуждението им, завършило по такъв щастлив начин. Нещо, за което не бе подозирал навремето, а сега то бе извършено и нямаше връщане назад.

Непрекъснато, все по-често и по-настоятелно тя го подпитваше няма ли да заминава и кога смята да го стори, докато накрая той се изправи лице в лице с необходимостта да се отрече от думите си — това, от което толкова много се страхуваше. Не му оставаше нищо друго, освен да й каже истината. И той я каза.

— Няма да заминавам.

— Но… Как иначе ще ги вземеш?

— Няма какво да се взима. Нито грош. Всичко свърши отдавна, изхарчихме ги. Парите от къщата на Сейнт Луис Стрийт, която Джардин продаде от мое име, моят дял в предприятието, всичко. Няма какво да получавам повече. — Той зарови ръце в джобовете си, въздъхна дълбоко и сведе поглед. — Признавам, излъгах те. Не ме питай защо, ти знаеш. За да те виждам как ми се усмихваш още малко може би — и полугласно промълви: — И все пак не съм платил прекалено скъпо.

— Значи ме изигра — рече тя все още тихо. Остави настрана огледалцето си. Изправи се.

Започна безцелно да обикаля наоколо. Обхвана раменете си с кръстосани ръце.

Бурята се надигаше бавно, но щеше да бъде опустошително силна. Бони крачеше назад-напред, гърдите й учестено се повдигаха и спадаха, но все още не проронваше и дума.

Накрая грабна кристалното шишенце с одеколон, вдигна го високо нагоре и го разби върху тоалетната масичка.

— Значи такова ти е мнението за мене? Хубава шегичка, нали? Хитър номер. Един път казваш, че имаш пари, друг път, че нямаш. А глупачката ти вярва на всичко. Веднъж така, после иначе — шишенцето бе последвано от кутийката за талк, която се разби като кристален шрапнел и няколко парченца отхвърчаха чак в другия край на стаята, почти до стъпалата му. Същото се случи и с огледалцето. — Не ти беше достатъчно, че ме излъга веднъж, та трябваше да ме лъжеш и втори път.

— Първия път ти казах истината, излъгах само когато казах, че имам пари.

— Но си получи, което искаше, нали? Само това те интересува, само то имаше значение за тебе!

— Няма ли у тебе никакво приличие? Какво още остава да кажеш?

— И това ти стига. Ще има да чакаш…

— Устата ти е прекалено мръсна за това красиво лице — сурово рече той. — Говориш като уличница, а имаш образ на светица.

Бони запрати някакво шишенце парфюм, този път право по него. Той не се отмести и шишенцето се разби в стената точно над рамото му. Парченце стъкло го одраска по бузата и няколко капки с аромат на жасмин се поръсиха по него. Сега тя не разиграваше роля в любовна свада — лицето й бе изкривено от безумна омраза. Просто не беше на себе си. Ако имаше нещо остро подръка, което да го използува като оръжие…

— Ти, мръсен… — нарече го тя с дума, която той си мислеше, че само мъжете знаят. — Не съм достойна за тебе. Така ли? Под твоето ниво съм, а? Аз съм измет, а ти си изискан джентълмен. Тогава кой те караше да вървиш подире ми? Кой те е искал?

Дюранд попи с кърпичка капчицата кръв върху бузата си. Запази самообладание, невъзмутим под потоците гнусотии, с които тя го обливаше.

— За какво си ми ти на мене? Изобщо не си ми притрябвал. Ти и твоята романтична любов! Фу! — Тя оскърбително изтри уста с ръка, сякаш той току-що я бе целунал.

— Да, повече не ти трябвам — каза Дюранд вече с твърд поглед и мрачно лице. — Сега вятърът духа от другаде. Сега, когато не ми остана нищичко. Когато взе всичко, което можеше да се вземе. Ти, ненаситна пиявице! Сигурна ли си, че не си пропуснала да отнесеш нещо? — Той се бе разтреперил от вълнение. Затърси с ръце из джобовете си така невъздържано, че ги изкара с подплатата навън. — Ето! — измъкна няколко монети и ги хвърли право в лицето й. — Ето, това си пропуснала да вземеш. И това. — Дръпна украсената със скъпоценни камъни игла от вратовръзката си и я запрати по нея. — Това е всичко. Остана само една застрахователна полица някъде из документите ми, заради която може би ще поискаш да си прережа гърлото, за да й вземеш парите, но за щастие вече не е валидна.

В това време тя бе започнала да вади вещи от чекмеджетата, но изпускаше повече по земята, отколкото успяваше да прибере.

— Веднъж вече те оставих и пак ще те напусна. Но този път завинаги, този път сбогом. И повече никога не искам да зърна очите ти.

— Аз все още съм твой съпруг и няма да те пусна да излезеш от тази къща.

— Кой ще ме спре? Ти ли? — Тя отметна глава назад и се разтърси в пронизителен, див смях. — Ти не си никакъв мъж, липсва ти…

Изведнъж и двамата се спуснаха към вратата от две различни посоки. Той стигна пръв, обърна се с гръб и прегради пътя й.

Тя вдигна миниатюрните си юмручета и безпомощно заблъска с тях по гърдите му, като в същото време го риташе по глезените с върховете на обувките си.

— Махни се от пътя ми. Не можеш да ме спреш.

— Дръпни се от вратата, Бони.

Плесницата, която последва, беше така неочаквана за него, както сигурно е била и за нея. Така човек замахва към комар, без дори да се замисли. Тя политна назад, успя да се обърне, докато падаше, и рухна на една страна върху табуретката пред огледалото със свлечени на пода нозе.

Спогледаха се изумени.

Сърцето му се сгърчи, искаше му се да изкрещи: „О, мила моя, заболя ли те?“, но устните му упорито отказваха да изрекат тези думи.

След току-що разразилата се шумна свада в стаята като че ли настъпи мъртва тишина. Бони беше видимо сломена. Единственият укор, който му отправи, бе напълно в неин стил. Приличаше по-скоро на ироничен комплимент, направен без особено желание. Докато се изправяше с усилие, тя намусено рече:

— Не съм си мислила, че ще се държиш като мъж дори и толкова. Не вярвах, че си способен на това.

Отново се приближи към вратата, но този път без капка враждебност.

Присвил очи, Дюранд заплашително я наблюдаваше.

— Нека да отида до банята — каза тя с мрачна покорност. — Трябва да наплискам лицето ви със студена вода.

По-късно, когато той отново се качи горе, Бони бе измъкнала завивките си от тяхната спалня, за да ги занесе в спалнята за гости от другата страна на салона.