Уилям Айриш
Валс в тъмнината (46)

XLV

Дюранд сновеше из стаята като луд; ту с празни ръце към зейналия гардероб, ту към отворения куфар — прегърнал купища рокли, които едва не го задушаваха. Хвърляше ги в него както му попадне, така че съвсем скоро куфарът се напълни и препълни, макар че всъщност вместимостта му беше много по-голяма. Нямаше никакво време за старателно опаковане на багаж. Трябваше да избягат незабавно, ако искаха да си спасят живота.

Дюранд я чу да влиза през външната врата и още преди да е стигнала до края на антрето, преди дори да я бе видял отгоре, викна към нея диво и настоятелно:

— Бони! — после пак: — Бони! Качи се веднага горе! Бързо! Имам да ти казвам нещо!

Неизвестно защо тя продължаваше да се бави. Най-вероятно си сваляше шапката или оставяше пакетите, както впрочем би сторила всяка жена, преди да се захване с каквото и да било, пък дори и в такъв критичен момент.

Без да мисли, обезумял от нетърпение, Дюранд изхвърча от стаята и хукна надолу, за да я посрещне. И изведнъж, по средата на стълбите, той се закова на място, сякаш краката му имаха спирачки; застана там неподвижно като истукан, разтреперан и едва не умря.

С гръб към вратата, с гръб към току-що затворената врата, застанал неподвижно като истукан, се беше изправил Даунс.

Никой от двамата не мръдна. Разкритие — разкритието отмина — разкритието потъна в миналото. Останаха само двама неподвижни като скали, втренчени един в друг мъже. Два безкрайно дълги погледа. Единият — от стълбите към вратата. Другият — от вратата към стълбите. Единият мъж — мрачно усмихнат, най-после получил своето удовлетворение. Другият — с посивяло лице като току-що поразен от гръм.

Най-сетне единият от тях въздъхна. След него, сякаш в отговор, въздъхна и другият. Две въздишки в напрегнатата тишина. Две толкова различни въздишки. Едната — въздишка на отчаяние, другата — въздишка на задоволство от изпълнена задача.

— Вие току-що я извикахте — бавно изрече Даунс. — Извикахте я по име. Мислехте, че тя е дошла. Значи, тя наистина е тук при вас.

Дюранд се бе поизвърнал настрани и стискаше перилото на стълбите с две ръце, леко приведен над него, сякаш то беше единствената му опора. Започна да поклаща глава. Отначало бавно. После все по-бързо и по-бързо в някакво безсмислено упорство.

— Не — повтаряше той. — Не. Не. Не.

— Господин Дюранд, слухът ми е добър. Аз ви чух.

Но Дюранд беше като ужасен, обезумял от страх щраус, който се опитва да скрие главата си в пясъка на собственото си хипнотично „Не!“. Изглежда мислеше, че ако го повтаря достатъчно дълго, опасността ще изчезне. Използуваше го като един вид магическо заклинание.

— Не. Не. Не!

— Господин Дюранд, хайде да се държим по мъжки. Вие извикахте името й, извикахте го високо.

— Не. Не.

Дюранд политна напред и стъпи на по-долното стъпало. Но така, като че ли не местеше крака, а плъзгаше тялото си по наклоненото перило — толкова здраво се бе вкопчил в него. Като пиян, но той всъщност беше пиян. От страх.

— Не е тя. Това е жената, която идва да чисти. Името й е като нейното… — Той вече не знаеше какво говори.

— Добре тогава — рече сухо Даунс. — Ще задържа жената, която идва да ви чисти, жената, чието име звучи толкова сходно с нейното. Не съм капризен.

Изведнъж и двамата застанаха нащрек; всеки един зорко следеше какво ще предприеме другият. Погледите им се стрелнаха първо в едната посока, после в другата в някакво съгласувано, нямо коварство. След това, също така единомислещо, преминаха към действие.

Дюранд се втурна надолу по стълбите, Даунс се отдалечи от вратата. Пресякоха тичешком салона и едновременно се озоваха пред огледалата на порт мантото със закачалки от еленови рога и удобна седалка, която същевременно представляваше капак на намиращия се отдолу сандък за вещи. Дюранд се опита да го натисне надолу, Даунс — да го вдигне. Ръката на детектива коварно се плъзна под капака и измъкна две дълги светловиолетови панделки, висящи от широка сламена шапка. Крайчецът на едната се бе подал навън, затиснат при последното затваряне на сандъка: цветно петънце, не по-голямо от нокът, в целия обширен долей етаж на къщата.

— Какво толкова им харесваш на тези панделки? — попитал бе навремето Дюранд.

— Не знам. Това е моят цвят, известно е на всеки, който ме познава. Където и да се намирам, около мен все ще има нещо в светловиолетово.

Даунс пусна шапката обратно в сандъка.

— Част от тоалета на жената, която идва да ви чисти — отбеляза той. След това, възмутен и напълно загубил уважението си към Дюранд, задавено промълви нещо от рода на: — Пази боже да се влюбиш в…!

— Даунс, чуйте ме, искам да поговоря с вас!… — думите му се застигаха една друга в стремежа си да излязат по-бързо. Беше толкова задъхан, че едва говореше. Хвана реверите му с две ръце и умолително занарежда: — Елате там, в другата стая, нека поговорим!…

— Двамата с вас няма за какво да говорим. Всичко, което имам да казвам, е на…

Дюранд упорито отстъпваше назад, без да изпуска сакото на Даунс, докато най-сетне влязоха в стаята. Там го пусна и детективът остана на мястото, където го бяха довели.

— Даунс, чуйте ме… Почакайте малко. Тук имам малко бренди, нека да ви налея.

— Предпочитам да пия в заведение.

— Слушайте, Даунс… Тя не е тук, вие правите ужасна грешка… — След това, сякаш да изпревари предполагаемото опровержение, бързо размаха ръка. — Но аз не затова искам да говоря с вас. Просто искам да ви кажа, че аз… аз промених решението си. Искам да се откажа. Искам разследването да спре дотук.

— Искате да се откажете. Искате разследването да спре дотук — иронично повтори Даунс с равен глас.

— Имам това право, мога да избирам. В края на краищата аз ви наех.

— В действителност това е вярно само отчасти. Клиентите ми бяха двама — вие и госпожица Бърта Ръсел. Но нека условно да приемем, че само вие сте се обърнали към мен. Е, и какво? — вдигна вежди той. — Какво от това?

— Но ако вече не искам да се възбужда наказателно преследване, ако ви освободя от ангажимента…

— Вие нямате власт над мене — студено рече Даунс. После приседна на облегалката на креслото, до което бе застанал, като че се канеше да чака дълго. — Можете да се откажете. Чудесно. Можете да престанете да ми изплащате хонорара. Всъщност първоначалната сума, която ми отпуснахте при сключване на споразумението ни, отдавна се изчерпа. Но вие не можете да ме принудите да се откажа от случая. Това ясно ли ви е? Както се казва, това е свободна страна. И аз мога да действувам съобразно собствената си воля. Ако ми се иска да продължа за моя сметка, докато доведа поетото дело до успешен край — както и възнамерявам, — вие не можете да сторите абсолютно нищо. Аз вече не работя за вас, работя за собствената си съвест.

Дюранд целият се разтрепери от ужас.

— Но това е направо гонение… — едва успя да изрече той.

— Гледам си съвестно работата, макар че не би трябвало аз да го изтъквам — отвърна Даунс с ледена усмивка.

— Но вие не сте на държавна служба, не сте полицай… И нямате право да…

— Имам точно толкова права, колкото и в самото начало, когато поех случая, защото вие поискахте. С единствената разлика, че сега ще предам разкритията си направо на полицията, а не първо на вас. Разбира се, когато съм готов.

Краката на Дюранд бяха като подсечени, но той заобиколи огромното писалище, което се намираше в стаята, като през цялото време се опираше с две ръце на ръба му, сякаш всеки момент можеше да рухне.

— Почакайте малко… Изслушайте ме… — задъхваше се той и трескаво ровеше из джобовете на жилетката си, явно неспособен да намери веднага това, което му трябваше. Най-сетне извади ключ, превъртя го в някаква ключалка и издърпа едно от чекмеджетата. Миг след това върху писалището се появи малка, обкована с желязо касетка с отворен капак. Бръкна в нея и тръгна към Даунс с протегнати напред ръце — шепите му бяха пълни с банкноти.

— Ето тук има двайсет хиляди долара, Дуанс. Подръжте ги, просто ги подръжте за малко.

Като го видя да приближава, Даунс пъхна ръце в джобовете на панталона си, така че Дюранд нямаше кому да принесе дарението си.

Детективът бавно и упорито поклащаше глава.

— Никога, нито за час, нито за миг — после властно кимна към касетката: — Върнете ги на мястото им, Дюранд.

— Просто ги подръжте, заради мене — по детски упорствуваше Дюранд. — Само за миг, нищо друго не искам.

Даунс невъзмутимо го гледаше.

— Сбъркали сте адреса, Дюранд. В това е вашето нещастие. Такива като мен рядко се срещат — един на двайсет. Или може би на сто. В началото поех случая професионално, да си получа хонорара. Сега се занимавам с него за собствено удовлетворение. Дори да ми давахте пари, за да продължа да работя по него, аз не бих взел нищо от вас, а още по-малко, когато ме карате да се откажа. И не ме питайте защо, тъй като не мога да ви отговоря. Просто съм любопитен, и това е. Вие направихте грешка, Дюранд, когато дойдохте при мене в Сейнт Луис. Трябваше да отидете при някой друг. От всички частни детективи може би в цялата страна вие избрахте единствения, който поеме ли веднъж случай, вече не може да се откаже от него, дори да му се иска. Понякога сам се чудя защо е така и сам бих желал да узная. Може би съм фанатик. Искам да заловя тази жена, но вече не заради вас, а заради моето собствено удовлетворение.

Измъкна ръце от джобовете си, но само за да ги скръсти непреклонно пред гърдите си и да се подпре по-удобно на креслото, на чиято облегалка бе приседнал.

— Ще чакам тук, докато тя се върне. После ще я отведа със себе си.

Дюранд отново се върна до касетката, остави парите обратно в нея и занатиска капака с две ръце в безуспешен опит да го затвори.

Отправи неуверен поглед към вратата, но изглежда Даунс го видя и отгатна мислите му.

— А ако излезете оттук, за да се опитате да я пресрещнете някъде навън, аз незабавно ще ви последвам.

— Не можете да ми забраните да изляза от собствения си дом — отчаяно отвърна Дюранд.

— Не съм казал такова нещо. Но и вие не можете да ми попречите да вървя до вас. Или на една-две крачки по-назад. Улиците са за всички.

Дюранд притисна чело с опакото на ръката си и остана така за известно време, като че ослепен от прекалено ярка за очите му светлина.

— Даунс, в Ню Орлиънс бих могъл да намеря още трийсет хиляди долара. За не повече от двайсет и четири часа. Елате с мен, не ме изпускайте нито за миг от погледа си; обещавам ви. Петдесет хиляди долара, само за да ни оставите на мира. Само за да забравите, че изобщо сте чували за…

— Не си хабете думите напразно, вече ви казах какво мисля по този въпрос.

Дюранд сви ръка в юмрук и я размаха към него, но не заплашително, а с молба:

— Защо трябва да петните името й, да разбивате живота й? Каква полза…

Устните на Даунс се разтеглиха в беззвучна усмивка.

— Така значи, петня името й — на тази долнопробна уличница? Разбивам й живота — на тази мерзка убийца?

При тези думи цялото лице на Дюранд се промени, побеля като маска със синкави петна около устата и очите. Все пак той успя да се овладее.

— Тя не е извършила нищо. Срещу нея няма никакви преки улики. Просто е била на същия параход и това е всичко. Както и много други пътници. Вие не знаете със сигурност какво е станало с Джулия Ръсел. И никой не знае. Тя просто е изчезнала. Може да й се е случило нещастие. Всичко става. А може би в този момент тя си е жива и здрава. Може да е избягала с някой нов познайник от парахода. Вината на Бони е само в това, че в началото ми се представи под друго име. И след като аз й прощавам, както отдавна съм сторил…

Даунс рязко стана от облегалката на креслото. Вече прав, той внимателно се взря в Дюранд, а от очите му излизаха искри.

— Господин Дюранд, ще ви кажа нещо, което, изглежда, все още не знаете. Смятам, че няма значение дали ще е сега, или по-късно. Така или иначе скоро ще го научите. Вече не става дума за изчезване. И мога със сигурност да ви кажа какво е станало с Джулия Ръсел! Последния път, когато ме видяхте, не знаех, но сега вече знам всичко!

Той леко се бе привел напред във възбудата си, в онова фанатично въодушевление, за което сам бе споменал преди малко.

— На десети този месец водовъртежите при Кейп Джирардо изхвърлили човешко тяло. Да, господин Дюранд, имате всички причини да пребледнеете. Тяло на жена, убита и хвърлена мъртва в реката. В дробовете й нямало вода. Аз заведох Бърта Ръсел да я види. И макар че бе престояла в реката толкова време, тя я идентифицира. Беше трупът на Джулия Ръсел, нейната сестра. По лицето не можеше да се познае, но имаше три други неща. Две еднакви бенки, високо от вътрешната страна на лявото бедро. Които никой друг не би могъл да види от времето, когато е била съвсем малко дете. Крайните кътници и от двете страни, тоест всичките четири, имаха златни коронки — доста необичаен факт. И най-после това, че отстрани на тялото имаше няколко странни успоредни белега — от зъбците на градинско гребло — отново спомен от детството. Греблото било ръждиво и се наложило да обгорят раните с нажежено желязо.

Той спря, за да си поеме дъх, и за момент настъпи тишина.

Дюранд стоеше, свел глава, вперил поглед пред себе си. Може би в пода — в знак на капитулация, или към измъкнатото навън чекмедже, от което бе взел касетката с парите. Дишаше тежко; гърдите му се повдигаха и спадаха с явно усилие.

— Това известно ли е на полицията? — най-после попита той, без да повдига глава.

— Все още не, но ще стане известно, когато я заведа там.

— Вие никога няма да я заведете там, Даунс. Тя няма да напусне тази къща. Нито пък вие.

Дюранд вдигна глава. А същевременно вдигна и пистолета, който отдавна, много отдавна държеше в ръка.

Лицето на Даунс бе обезобразено от ужас; в бърза последователност през погледа му преминаха страх, отчаяние, паника — обичайните и съвсем човешки реакции. Но след това се овладя и през останалото време се държа достойно.

Макар че животът му зависеше от това какво ще каже, гласът му беше уверен и спокоен. След първата неволна крачка назад, той твърдо остана на мястото си. Не преви боязливо рамене, стоеше изпънат, с гордо вдигната глава. Не се опита да прикрие уплахата си, а я надмогна, което беше истинска проява на смелост.

— Не бива да правите това. Опомнете се, човече. Та вие все още не сте замесен. Все още няма нищо наказуемо в това, че живеете с нея. Престъплението е било извършено преди да я познавате. Вие не сте съучастник. Глупак — да, но не и престъпник… Недейте, Дюранд… Спрете се и помислете, докато не е станало късно. Махнете това заради самия вас, докато все още има време. Приберете го на мястото му.

За първи път от началото на разговора Дюранд не се обърна към детектива, а сякаш към някой друг. Но никой не можеше да каже към кого. Дори самият той.

— Късно е вече. Беше късно още когато я срещнах. Късно е било още в деня, в който съм се родил. Късно е било още когато бог е сътворявал света.

Той погледна надолу, за да не вижда лицето на Даунс. Погледна пръста си, свит на спусъка. Гледаше го с някакво безпристрастно любопитство, като че ли изобщо не беше негов. Гледаше го, като че ли искаше да види какво ще стане.

— Бони — съкрушено простена той, сякаш й се молеше да го освободи.

Изстрелът го зашемети за миг и след това между двамата като по милост се разстла димна завеса. Но димът се разсея бързо и не можа да прикрие сцената.

Дюранд вдигна глава и погледът му срещна лицето, което не искаше да види.

Странно как, но Даунс остана прав.

На Дюранд му се стори, че ако види още веднъж лицето му, ще полудее — такъв неописуемо горчив упрек се бе изписал върху него.

Във внезапно настъпилата тишина прозвуча една-единствена тихо прошепната дума — като въздишка на покаяние. Някой бе промълвил „Братко!“, и по-късно Дюранд изпита странното чувство, че това е бил самият той.

Краката на Даунс рязко се подгънаха и той тежко рухна на пода. Много по-шумно, отколкото ако бе паднал веднага. Беше мъртъв. Мъртъв — в това нямаше съмнение — с отворени, но мътни очи, с потъмнели, леко разтворени устни.

Всички по-нататъшни действия на Дюранд бяха несъзнателни, сякаш не Даунс, а той бе потънал в небитието; движеше се, виждаше отстрани какво върши, но не си даваше сметка, че това е той самият. Все едно че ръцете и тялото му не бяха подчинени на мозъка.

После си спомняше, че известно време бе седял в едно от креслата — съвсем на крайчеца като човек, който се притеснява и всеки момент се кани да си тръгне, но така или иначе все не става. Осъзна, че е седял едва след като се изправи. През цялото това време бе държал пистолета в ръка и леко бе почуквал с цевта по коляното си.

Пристъпи към писалището и прибра оръжието на мястото му. Сетне забеляза касетката, която все още стоеше там с отворен капак и разпилени наоколо й банкноти. Сложи парите в нея, затвори капака, завъртя ключа и я прибра. Накрая заключи чекмеджето и пъхна ключа в джоба си.

„Да — зашеметено си помисли Дюранд, — мога да поправя всичко, освен едно. Има едно нещо, което не мога да възстановя в предишния му вид.“ И политна разтреперан край ъгъла на писалището, сякаш тази мисъл беше силен, мразовит вятър, който заплашваше да го събори.

Имаше чувството, че времето е спряло и той ще остане завинаги в тази стая при мъртвеца. При този неподвижен труп, някога човек като него, но сега само едно мъртво тяло. Не усещаше непреодолима нужда да излезе от стаята; инстинктът му подсказваше, че е по-добре да остане скрит между четири стени, отколкото да ходи другаде. Но не искаше повече да вижда това, което лежеше на пода. Не искаше очите му непрестанно да се обръщат нататък.

Даунс лежеше върху някакъв правоъгълен килим; лежеше напреки, така че горният ъгъл стърчеше доста над рамото му, а долният се подаваше още толкова изпод краката му. В тази нарушена симетрия имаше нещо, което не по-малко дразнеше Дюранд; то опъваше нервите му всеки път, когато погледнеше към този релеф на пода.

Най-после Дюранд пристъпи нататък, коленичи до мъртвото лице и го покри с края на килима като с някакъв дебел вълнен покров. После, малко облекчен или поне в малко по-добро състояние, припълзя до краката на трупа и без да става, както си беше на колене, метна върху тях долната част на килима. Всичко, което се виждаше сега, беше един пресечен в двата края торс.

Окуражен, Дюранд преобърна тялото заедно с килима. Сетне още веднъж, пак заедно с килима. Сега вече нищо не се виждаше: тялото беше изцяло скрито, изчезнало бе в пашкул от грубо тъкана материя. След още едно преобръщане за всеки случай килимът се превърна в дълъг кух цилиндър. Беше просто един навит на руло килим, който не би учудил никого; нито издаваше какво има в него, нито обвиняваше.

Но пречеше. Не позволяваше на вратата да се отвори.

Застанал на четири крака, Дюранд започна да го търкаля към отсрещната стена. Килимът се превърташе неравномерно и някак без посока, насочван сякаш от тежестта на съдържанието си, а не от Дюранд. По едно време той стана и мина отпред, за да премести някакво изпречило се на пътя му кресло.

След това, доста изморен отново се зае с него. Решил, че не е разумно да го търкаля с ръце, той го избута с крак до стената, така че да стане колкото е възможно по-незабележим.

Някакво седефено копченце, изпаднало при движението, лежеше на пода до него. Дюранд го вдигна, обърна се към килима и небрежно го хвърли в единия от отворите — но дали откъм главата, или откъм краката, вече не знаеше.

Напълно изтощен, прекоси отново стаята, за да е по-далече от килима, довлече се с препъване до противоположната стена — тази, на която беше вратата, и се облегна с цял гръб върху нея. Така си и остана, отпуснат, смазан.

В това положение го завари Бони.

Тя дойде след като кулминацията бе преминала. За него вече нищо нямаше значение. Беше пред прага на нервна криза. Обърна се равнодушно, като я чу да влиза в салона, но от мястото си не можеше да я види. Миг по-късно Бони вече стоеше пред него и оглеждаше стаята, докато сваляше ръкавицата си.

Стори му се, че го лъхна лек аромат на теменужки, но това беше по-скоро плод на въображението му, някакъв събуден от присъствието й спомен за отминали времена.

Бони извърна глава и го забеляза — подпрян на стената, разтворил безпомощно ръце.

Тя сви устни и леко се изсмя.

— Лу! Защо си застанал така? Да не би да подпираш.

Дюранд мълчеше.

Тя се озърна наоколо, за да потърси отговора. Погледът й се спря върху прашното петно на пода. С други думи, върху призрака на килима.

— Какво е станало с този килим?

— В него е завит един човек. Вътре има човешко тяло.

Още докато го казваше, Дюранд почувствува, че думите му звучат странно. „В него е завит един човек.“ Все едно че ставаше дума за някакво дребосъче, скрито в килима. Но как можеше да се изрази по друг начин?

Извърна глава, за да й го посочи. Тя също погледна нататък и сега вече го видя. Заоблена сянка, спотаила се кротко в основата на стената, а пред нея — столове; нищо чудно, че не го бе забелязала веднага.

— Недей — започна Дюранд, но тя вече се бе спуснала към него. Той не довърши изречението, но не защото не го послушаха, а просто от изтощение.

Бони клекна до кръглия като на кюнец отвор и полите на роклята й се разпиляха по пода. Наведе глава, надникна. Пъхна ръка, за да се увери, че вътре наистина има нещо. Накрая хвана ръба на килима, сякаш се канеше да го развие или поне да разшири отвора.

— Недей… — простена Дюранд. — Недей да го развиваш отново.

Тя стана и се върна при него. Лицето й беше напрегнато, някак хитро, бдително, но нищо повече; никакъв ужас, никакъв страх, никаква бледност. Изглеждаше дори оживена, все едно че това не беше нравствен крах, а изпитание, което я амбицираше.

— Ти ли го направи? — бързо прошепна тя.

— Това е Даунс — отвърна той.

Очите й се впиха в него, блеснали от нетърпение; имаше в тях нещо напрегнато и целенасочено, ламтеж да узнае, да разбере. Твърд практицизъм. Но нито капчица чувство.

— Беше дошъл да те задържи.

Не му се искаше да й обяснява. Наведе глава в знак, че няма да каже нищо повече. Но тя настояваше да чуе — сложи ръка на брадичката му и я повдигна.

— Беше открил къде си.

Тя бързо кимна на свой ред. Сякаш искаше да каже, че това обяснение е напълно достатъчно за нея, че го приема, че го разбира. Че постъпката му е съвсем нормална. Какво друго би могло да се очаква? Какво друго би могло да се желае? И всичко това беше изразено с едно-две кимвания.

Тя здраво стисна ръката му над лакътя. Дюранд никога не бе допускал, че е толкова силна, че пръстите й могат да бъдат като нажежени.

Обзе го чувството, че това е един вид похвала.

Въпросите, които последваха, бяха наситени с такава задушевност, с такова разбирателство, каквито той не бе долавял и в най-интимните им моменти.

— Как го направи? С какво?

— С пистолета — отвърна той. — Онзи там, в чекмеджето.

Тя се извърна и пак се загледа в килима. И докато стоеше така, ръката й леко го потупваше по гърдите. Този иначе лекомислен жест можеше да означава само едно: побратимяване на престъпници, мълчаливо обвързване до гроб.

Обърна се отново към него с дълъг и изпитателен поглед. През цялото време на устните й трептеше ленива усмивка, сякаш за първи път откриваше в познатите й черти някакви нови, достойни за възхищение качества.

— Трябва да пийнеш нещо — категорично заяви тя. — Аз също. Почакай малко, ще отида да налея и на двама ни.

Дюранд я проследи с поглед как тръгва, налива нещо в две чаши, поставя стъклената запушалка на мястото й, после леко я завъртва като топка на врата.

Имаше чувството, че влиза в някакъв нов, непознат свят с отдавна установен ред, с който той едва сега се сблъскваше. Така било значи — убиваш, после пийваш нещо, за да се успокоиш. Никога не би му хрумнало да го направи, ако не беше тя. Чувствуваше се като чирак в присъствието на майстор в занаята.

Бони му подаде едната от чашите, стисна китката му в знак на обич екзалтирано вдигна другата чаша.

— Такъв те харесвам — викна разпалено тя. — Сега показваш, че си заслужава да остана с тебе. Сега ми допадаш.

Чукна треперещата в ръката му чаша със своята, отметна глава назад и уверено изля алкохола зад добродетелно присвитите си устни, които сякаш въобще не се разтвориха.

— За наше здраве — рече тя. — За твое. За мое. За здравето на двама ни. Пий до дъно, любов моя. Нека животът ни бъде кратък, но бурен.

Хвърли празната си чаша в стената и я разби на парченца.

Дюранд се поколеба за миг, след това, като че ли за да не остане по-назад, пресуши своята и също я счупи в стената.