Лудвик Соучек
Пътят на слепите птици (5)

5
Запознаваме се с Алена Кралова

За да стигна до Алена Кралова трябваше да се изкача до четвърти етаж на новата сграда на Академията на науките в Дейвице^[1]. Там се намира кралството на Алена — от тъмни стаи и фотографски апарати от всички видове и възрасти, от съвършено новите блестящи от хром до направените от дърво „старци“, с месингови ъгли. Алена ми довери, че точно тях обича най-много. Научих още, че обича да ходи на хокейни мачове, че харесва италиански филми и сметана и че е напрегната като струна (каза го дословно), защото тъкмо е подала заявление за приемане в Секцията по фотография към Съюза на художниците и очаква резултата.

Вече почти седем години Алена Кралова работи като фотограф към Академията на науките и Народния музей. Сигурно познавате нейни снимки — това са безупречно заснети кристали, пеперуди и бръмбари, с които цял ред автори на научни книги и статии илюстрират своите трудове. Тя е виртуоз в документалната фотография, а що се отнася до снимките на дребните насекоми у нас няма достоен съперник, да не говорим пък за съперничка. С художествена фотография, портрети и пейзажи се занимава в неделните дни (като запален аматьор — както сама се изрази).

Накратко — името Алена Кралова е популярно, но тя никак не се е възгордяла. Остава си същото мило момиче, което преди години за пръв път дошло в Академията направо от техникума като стресната и боязлива помощник-лаборантка. Държи се и разговаря все така непринудено.

Б.ред.

— С Ирка — исках да кажа доктор Каменик — се запознах в музея в отдела на бръмбаристите. Естествено — имам предвид ентомолозите. Но това „бръмбаристи“, което им измислих, също не ги обижда.

Тогава той ме помоли да му заснема за някаква научна статия няколко дребосъка, а когато взех да увъртам, че имам много работа, изглеждаше така нещастен, че накрая прибавих и неговата кутия с набодени съкровища към купчината други и ги отнесох в моята фото-бърлога. Когато дойде за снимките, носеше посмачкано букетче теменужки — беше през пролетта и то ми беше по-скъпо от луксозната бонбониера, която получавам от доцент Маршалек за неговите камънаци, извинете, исках да кажа за снимките на минерали.

За доктор Каменик снимах още няколко пъти — вече носеше кутията право при мен и винаги изкачваше цялото стълбище по два пъти, защото редовно забравяше да ми даде пропуска си за подпис.

Веднъж, точно по време на най-голямата бъркотия и суматоха преди отпътуването ми до Амиен, доктор Каменик влетя в ателието, този път без своите Фердовци^[2], както наричам неговите мравчоци, а той страшно се обижда и ми доказва, че това въобще не са мравки, нито са мравчоци, а бръмбари. Вместо да ми поръча нещо, ми заразправя една объркана история за някакъв исландски лекар, за стар пергамент с руни и за детския писател Верн. Понеже гледах тъпо — това го мога! — той се смили. Виждал, че съм много заета, щял да си позволи да ме почака след работа пред Академията. Наистина бях затънала до гуша. Отивах във Франция да снимам цял куп неща и главно прочутата колекция от пеперуди на Ньофле за подготвяния от бръмбаристите на Академията голям атлас. Опаковах си партикаблите, лампите, светкавиците, фотоапаратите, рефлекторите и кабелите, като за по-сигурно ги поставях в памук, памука в талаш, талаша в хартия, хартията в кутии, а кутиите в сандъци — нали знаете! Естествено, забравих напълно за доктор Каменик, останах до шест вечерта и буквално изпищях от страх, когато ме повика. Беше чакал почти два часа, търпелив като влюбен от някой филм, и геройски потисна гнева си, макар че, както по-късно ми призна, с радост би ме разкъсал. Какво да се прави? Горкичкият, трябваше някак да се реванширам, та се оставих да ме отведе в „Ривиера“ — малко кафене близо до Академията, и там търпеливо го изслушах.

За това, какво ми разказа, вие вече знаете, нали? Отлично, мога да си спестя дългите обяснения. С една дума обещах му, че в Амиен ще се поогледам за музея на Жул Верн и като го намеря, ще разузная дали някъде не се споменава за пребиваването на Верн в Исландия около 1861 година. Доктор Каменик беше изключителен, то се виждаше по очите му, направо гореше от нетърпение, явно му се щеше да съм се върнала вече обратно с цял куп вести. След това ми говореше за бръмбарите си и за пътуванията покрай тях, за болницата и за своя исландски приятел, държеше се с мен, сякаш бях светило на световната фотография, което му оказва някаква милост, и, естествено, въобще не забеляза, че точно там, край мраморната масичка на чашка кафе, започнах да се влюбвам. Чак се уплаших — знаете ли, Ирка е вече с доста прошарени слепоочия и почти четиридесетгодишен, но привикнах с това и не съжалявам. След месец ще се женим. Не знаехте ли?

Ирка имаше много голям късмет, че хлътнах по него — иначе дори нямаше да си спомня за музея на Верн. Не знаех къде по-напред да се отбия, а от целия Амиен познавам единствено стаята на препаратора в градския музей, където бях разположила апаратурата си и от сутрин до вечер снимах трийсетте хиляди пеперуди на Ньофле. Нощем проявявах пробни снимки — сигурно знаете, че цветната фотография е коварно нещо, достатъчно е малко да спадне напрежението в мрежата, лампите да променят своя цветови оттенък, което човек естествено не може да забележи, и цялата снимка става червена, сякаш полята с доматен сок…

За Верн бях определила понеделника, когато градският музей е затворен и неговият портиер, препаратор и отговорник за сбирката направо категорично отказа да провали почивния си ден заради някаква налудничава фотографка. Музеят на Верн се намира в дома му на ъгъла на улица „Карл Дюбоа“ и булевард „Лонгвил“. Честно казано, тук не бих искала да живея за нищо на света. Този Жул Верн е имал странни идеи! Къщата прилича по-скоро на крепост, дори си има и кула, извисяваща се доста над двата етажа, и в нейната малка кръгла стая Верн е разположил своя кабинет. Казват, че е запазен в първоначалния си вид — благодаря много за такова работно място! Прилича най-вече на манастирска килия — стол, малка, как да е рендосана масичка, лампа, мастилница — и като че ли това е всичко.

Из цялата къща са разположени произведения на Верн, фотографии на автора, на семейството му и на яхтите му, увеличени илюстрации, досущ като нашия филм „Гибелното откритие“, любими предмети на Верн и всички книги, написани по света за него на китайски, японски, тюркменски и с всевъзможни други йероглифи, както ме увери възрастният управител. Той имаше почивен ден, но беше в музея и когато заудрях по вратата, тъкмо почистваше макетите на „Сен Мишел“ — I, II, и III (така са се наричали яхтите на Верн). Отначало се направи на страшен и искаше да се отърве от мен, но след като не се предадох, все пак ме пусна вътре. А когато му казах, че съм от Чехословакия, от Прага, беше готов да изнесе всичко за мен.

Отначало се спуснах към подробната биография на Верн, изложена в една от витрините. Не — Исландия я нямаше тук. Само Америка, Дания и Норвегия, за които Ирка вече ми бе казал.

Обясних на дядкото за какво става дума. Той поклати глава и каза, че това са напразни усилия — господин Верн никога през живота си не е посещавал Исландия, и много жалко, защото е могъл да напише още по-хубави романи от „Пътешествие до центъра на Земята“ и „Златният вулкан“. За да съм напълно уверена, че казва истината, помолих го да ми покаже „съкровището“, което беше недостъпно за случайните посетители и туристи. Той изчезна някъде и скоро донесе обемиста книга, с поизтъркана подвързия от свинска кожа и поогънати ъгли. Това бе собственоръчно писан дневник, който Верн започнал през 1855 година и продължил да пише чак до самата си смърт.

Внимателно, с върха на пръстите си старчето отвори на 1861 г. — годината на пътуванията на Верн до Скандинавия. Четяхме едновременно. Да, точно това беше. Редове с хубав и изразителен почерк, нахвърлени бележки, безспорно понятни за автора, които положително са го подсещали за многобройните му преживявания.

Няколко изречения за Дания и Копенхаген, за срещата с някакъв стар познат на име Трап, на брега край ферибота за Швеция, следват Стокхолм и неговите околности, възхищението на писателя от най-модерната парна дъскорезница в горите край Боркланд, дори и шарж на парната машина — истински великан, по-голяма и от самата сграда. След това бележките свършваха. Следващите редове бяха написани след раждането на сина му Мишел, за което безсърдечният татко Верн все пак успял да пристигне навреме.

— Виждате ли! — съжали ме старецът. — Мила госпожице, нали ви казах… Откъде-накъде господин Жул Верн и Исландия… Трябваше поне да съм чувал за това.

— Почакайте, господин управител — бързо прекъснах аз стареца, който се готвеше незабавно да отнесе книгата на някое тайно място. — Бъдете така любезен, покажете ми още веднъж страницата, която разглеждахме последна.

Моят екскурзовод сви рамене, но все пак внимателно отвори на въпросната страница. Да — тук нещо не беше в ред. Ето кое: Жул Верн, поне както ми го описа неговият поклонник Иржи, е бил научно последователен и акуратен — така че дневникът му беше истински образец на прегледност и склонност към ред и въобще на всичко, което на мен например ми липсва. А ето че разделът за първородния син, пълен с нежни думи и планове за всичко онова, което ще направи за малчугана, започваше на отделна страница, но едва на втория ред. Над него бе написана една-единствена дума, с която завършваше разказът за Скандинавия. Не е ли могло да я посбута на последния ред от предната страница? Не — не можеше. Там нямаше място, но не ми се искаше да вярвам, че Жул Верн, който като писател е трябвало отлично да владее броя на буквите в своите ръкописи — заради хонорара, а той, както е известно, и до днес се определя според броя на буквите — не е успял да довърши изречението заедно със страницата. Това — първо.

Второ, в дневника нямаше нито думичка за очакваното увеличаване на семейството, а и за обратния път мълчеше като гроб — описанието на Скандинавските страни завършваше с дъскорезницата при Боркланд и толкова. Но нали на кораба Верн би трябвало да има предостатъчно време, за да напише поне няколко думи.

Най-много се радвах обаче на третото откритие: последната дума от описанието на пътуването из Скандинавските страни бе написана на нова страница с друго мастило. Това личеше и след сто години, макар че отдавна мастилото вече не беше черно, а бледосиво. Е, като всяко стогодишно мастило. Значи Верн не е написал думата заедно с цялото изречение, а го е направил по всяка вероятност допълнително, при бележките за малкия Мишел.

Видях се в ролята на Шерлок Холмс. Обзе ме детективска страст. Изведнъж осъзнах, че последното изречение от скандинавския дневник всъщност съвсем не е било последно, че текстът е продължавал на следващата страница, а може би и на още няколко, които обаче са били откъснати и унищожени… След време Жул Верн е дописал само една-единствена дума, за да запази смисъла на изречението, след което е продължил да води дневника си.

Номерацията на страниците беше последователна — това, разбира се, нищо не значеше. Сигурно по-късно е била извършена от някой грижлив библиотекар, след смъртта на писателя. Нещо, което потвърди мрачното ми подозрение — тетрадката имаше точно 284 листа. Това особено число не ми излизаше от ума: защо точно 284? Защо не 300? Или 250? Но се сетих с какво желание французите и до днес използуват дузини, ко̀пи^[3] и въобще различни сложни и коварни мерки във всяка друга, но не и в нормалната десетична система. Тетрадката е имала 288 листа, две големи дузини^[4]. Липсваха 4 листа.

Разумът ме предупреждаваше — девойко, не се увличай. Може преди сто години момичетата от книжарницата да са сбъркали. Може Верн да е откъснал съвсем други страници, защото ги е накапал с мастило, кой знае! Доктор Каменик просто те е омаял и ти виждаш загадки там, където ги няма…

Водена от случайното си хрумване, просто за сигурност помолих добрия дядко да ми намери и записките на Верн за времето, прекарано от него преди сватбата в Амиен. При това му се усмихнах най-очарователно, да не би случайно да изгуби търпение и да ме изгони. Това помогна. След малко вече разглеждахме страницата, посветена изцяло на Онорина. Името й се срещаше най-малко по два пъти във всяко изречение, а бъдещият гениален и световноизвестен писател Жул Верн разказваше прехласнато за своята избраница със същите глупави и банални думи като всеки друг влюбен младеж.

Чакайте! Тук, в самия край на страницата, нещо беше грижливо изтрито с твърда гума или ножче. Точно през същото място притичваше нова Онорина, която този път за разнообразие беше „много красива, с бяла рокля“. Може би си внушавах, но и това мастило ми се струваше с по-различен цвят, напълно еднакво с онова, с което Жул Верн бе дописал последната дума от своя скандинавски дневник. Посочих на дядкото изстърганото място. Той вдигна очилата на челото си и почти заби нос в хартията, но написаното беше наистина отлично заличено — единствено грапавата повърхност издаваше някогашната поправка. И аз нямах по-голям късмет. Какво да се прави, момиче — казах си, ще се наложи да употребиш целия си чар и дипломатичност…

Ех, скъпи редакторе — какви усилия ми струваше това! Може би най-големите през целия ми млад живот, но накрая все пак успях да убедя дядкото, че не искам да открадна или да унищожа ценния дневник, съкровището на всички изследователи на Верн, а само да преснимам едно-единствено местенце и при това под неговия строг контрол. Той ситнеше около мен, боязливо се оглеждаше, дали някой от шефовете не го вижда и дали няма да го сполети някаква беда за героичната му постъпка. Всичко мина добре. След малко бяхме в моя хотел. За щастие, там си бях оставила „Екзактата“, в случай че успея да открадна някой миг, за да снимам и нещо друго освен пеперудите. Нали знаете, фотографка! Мъкнех със себе си цял куп най-различни неща, повечето излишни, а между тях и т.нар. „черен филтър“, пропущащ само невидимите инфрачервени лъчи, както и подходящ за целта филм. Поставих дневника на прозореца (дядкото умираше от страх, да не го изтървем, та да падне от осмия етаж долу на улицата), нагласих филтъра и за по-сигурно направих почти 20 снимки на изстърганото място.

Когато свърших със снимането, дядкото притисна дневника до гърдите си като дългоочаквано чедо и се приготви по най-бързия начин да изчезне със своето съкровище. Разбира се, толкова скоро не го пуснах — най-напред трябваше да се убедя, че снимките са сполучливи — тоест да проявя филма в тъмната стаичка, импровизирана от мен в банята, без знанието на управата на хотела, където да мога при случай да копирам поне няколко снимки след завръщането си от музея, в който към пет часа всички започват да ме гледат накриво. Бях готова за около трийсет минути. В стаята беше тихо, зад вратата не се чуваше нищо. Да не би дядкото да е избягал? — помислих си. Но не! — когато накрая излязох от моята тъмна стаичка с проявения и готов филм, той си спеше спокойно, потънал в креслото…

Инфрачервената фотография, която днес използват криминалистите, изследователите и техниците по целия свят, отлично изпълни своята задача. Нали виждате онази снимка на стената? Оказах й тази чест, защото именно тя беше в самото начало на истинското ни запознанство с Иржи, пък и заради значението й в цялата история около „Дупката на свети Патрик“. На нея прочетох това, което сега четете и вие. Думите „Прекрасна Онорина“ наистина бяха написани допълнително. Под тези думи бе първоначалният текст, всъщност само едно изречение. Успях да го разгадая с жалкия си френски: „Интересен откъс от стар пергамент с някакво тайнствено писмо — ще видим!“

Това всъщност е всичко. Разбирате, че незабавно хукнах към пощата и изпратих на Ирка телеграма, която заплатих от джобните си пари, твърдо определени за покупки.

„ПРЕДПОЛОЖЕНИЯТА ПОТВЪРДЕНИ СТОП ДЕЙСТВИТЕЛНО Е НАМЕРИЛ ПЕРГАМЕНТОВ РЪКОПИС СТОП СТРАНИЦИТЕ ЗА ИСЛАНДИЯ МОЖЕ БИ ОТКЪСНАТИ ОТ ДНЕВНИКА СТОП

КРАЛОВА“

А най-много исках да добавя:

С НАЙ-ГОЛЯМА РАДОСТ БИХ ИЗБЯГАЛА ОТ ТЕЗИ ПЕПЕРУДИ ПРИ ТЕБ, УЖАСНО ТЪГУВАМ.

Алена

От което нищо неподозиращият Ирка, който тогава бе за мен още другарят доктор Каменик, вероятно би се уплашил до смърт. За щастие телеграмата беше кратка и ми останаха пари и за покупките.

Приблизително след седмица бях готова с пеперудите, събрах си партушините и тръгнах към къщи, с куп новини за Иржи.