Лудвик Соучек
Пътят на слепите птици (18)

18
Алена Кралова си играе на контрабандисти

Другарю редактор, може би поне на вас не трябва да обяснявам, че нито за миг не се хванах на въдицата на Ирка, когато говореше за неговата пещера близо до Вапнал-фиорд или някакъв друг „фиорд“ — в Исландия има толкова фиорди, глетчери и вулкани, че спокойно могат да ги експортират като замразено филе. Той беше самата тайнственост и се сбогува с мен като гладиатор, тръгнал към арената на сигурна смърт. Споделих своето подозрение с Лейф. От нашия разговор ме заболяха ръцете, сякаш бях участвувала в гимнастическа композиция на някоя спартакиада, но накрая той все пак ме разбра и кимна тържествено три пъти с глава, което, както сигурно ще признаете, за него е почти сензационна общителност.

Веднага разбрах, че двамата с Лейф трябва да се намесим и да предотвратим някаква беда, към която ентусиазирано се бяха втурнали Иржи и доктор Белке. Простодушният Белке, пълен с идеи, не бе прозрял как стават нещата не само по света, но, както пролича от неговия гняв след завръщането му от префектурата, и в неговата собствена страна. Той отлично допълваше този мечок Ирка, който бе способен да се изправи като истински викинг, ако ще и срещу целия гарнизон на базата в Кефлавик. Нямам нищо против, че той умее да отстоява своето, без да се предава, но ще бъде по-добре, ако там за по-сигурно съм винаги и аз…

Затова реших още същия ден да започна със спасителната операция. Синята „Иза“ на Белке току-що бе изчезнала между дървените рибарски къщички в посока към главната магистрала, когато аз свалих халата, навлякох здрави туристически обувки, панталоните, винтягата, сложих в раницата пелерината и вече бяхме готови да стартираме с Лейф, за да успеем да хванем автобуса до Рейкявик. На вратата ме спря майката на Гвюдмюндюр, нещо ми говореше, а аз бях сигурна, сякаш ми го каза на чешки, че ме пита: „Отивате след тях, нали?“, след което добави някаква гальовна думичка, с каквато вероятно майките в Исландия наричат малките момиченца. Може би „девойче“ или „момиченце“, или нещо подобно. Когато кимнах, тя ме прегърна, целуна ме по двете страни и остана да стои пред къщичката и да гледа след нас, както хиляди години нейната баба, прабаба, прапрабаба и т.н. са се сбогували с младежите, отиващи в морето.

Лейф носеше кутията с динамита. Цялата изтръпвах да не би да избухне, но още повече се страхувах да не се отвори кутията и да не се разпръснат по пода на сиво-червения автобус патроните, а ние вместо на Снайфелс да се окажем в базата. Още повече че самата кутия изглеждаше УЖАСНО подозрителна, една такава… знаете, точно като кутия с динамит. Чаках кога ще ни разкрият, кога ще ни посочи с пръст седящата срещу ни с торба картофи бабичка или пък някой от младите рибари, връщащи се в добро настроение от Хабнафьордюр в домовете си в Рейкявик. Естествено, нищо не се случи и ние с Лейф пристигнахме у тях без произшествия. Той живееше в една мансарда, чиито прозорци гледаха към морето, стените бяха украсени със снимки от планинските му пътувания, със счупени върхове от ски, ледокопи и други подобни „трофеи“, с които бяха преминали най-малко десет години от мълчаливия му живот.

Той измъкна от купчината с раници най-голямата, спокойно и предвидливо я напълни с невероятно количество консерви, манерки, прожектори и факли. Най-отгоре сгъна едно от онези УЖАСНО хубави одеяла, пълни с перушина, а в него опакова своята опасна кутия. Повдигна раницата, прецени теглото и я остави доволен. След това сложи кафето.

Недоумявах защо се бавим, след като за това време Иржи и Белке ще бъдат почти под Снайфелс, и се опитах да го обясня на господин Торгюн също като вярно и интелигентно куче от вълча порода — дърпайки го за ръкава към вратата. Лейф тържествено кимна с глава.

— Доктор Белке, Ийри — море. Кораб. Време — обясни ми той на своя беден немски език.

Попитах го с думи, с ръце и с очи откъде знае това.

Дръпна перденцето, по-точно парчето тънка рибарска мрежа, и ми посочи брега от другата страна на залива. В първия момент не знаех какво всъщност да гледам, дали статуята на Инголф Арнарсон, фабриката за рибни консерви или огромната реклама HÖRPU — SILKI (бог знае що за стока беше това), после забелязах синята точица, в която след по-продължително взиране различих автомобил, а като я разгледах с бинокъл, познах „Иза“-та на Белке, паркирана до вълнолома, определен за малките рибарски моторници. Тя прекрасно се открояваше между навесите, улеите за разтоварване и помещението за опушване. Още едно доказателство колко много се нуждаят мъжете от женски ум! Белке не би могъл да остави колата си на по-лошо място. На пристанищната полиция би трябвало да й бъде съвършено ясно, че собственикът на колата се е качил на някое от рибарските корабчета за крайбрежно плаване.

Лейф обаче явно смяташе идеята на двамата доктори-авантюристи за отлична.

— Доктор Белке, доктор Ийри, Снайфелс от морето. Няма патрули. — И почука одобрително по челото си (жест, който у нас има по-скоро обратното значение — друг народ, други обичаи). — Но върхът. Лошо. Лошо много!

По-късно, когато наливаше кафето, той по същия образен начин ми обясни, че корабът може да достигне до северната страна на Факса-фиорд най-рано за дванадесет часа, докато автобусът само за шест, макар че прави голяма дъга и заобикаля. Ако следобед потеглим по редовната линия Рейкявик — Стапи, ще успеем. Тръгнахме точно тогава, Лейф почти скрит от огромната раница, увенчана със завития в одеялото динамит. Макар и развълнувана като пред матура, заспах на рамото на господин Торгюн, сякаш бях част от раницата. Не е чак такава дреболия да пропътуваш триста километра с автобус, макар и удобен, чист като аптека.

Слязохме на станцията пред Стапи — всъщност това беше само малка спирка в полето от лава, заляло падините между дивите камънаци и скалите, оглозгани от вятъра и дъжда. Оттук започваше път към три къщички, които за по-сигурно се опираха една о друга, сякаш искаха заедно да се съпротивляват срещу есенните бури или тягостната самота — изглеждаха като детски играчки и просто ме примамваха да ги разгледам, макар че Лейф намръщено поглеждаше часовника си. Недалеч от тях се открояваше миниатюрна църквица. И толкова.

Исках да погледна по-отблизо това мъничко селце, но Лейф се отправи към някакъв път между скалите, който заобикаляше тази пустош и водеше право в посока към Снайфелс, открояващ се на няколко километра пред нас на фона на розовеещия небосвод. Явно, Лейф бе идвал и по-рано тук, пътят му беше познат. Разбрах това, когато при рововете, издълбани в скалите от притоците на Хвита, или при неустойчивите камъни, накланящи се при всяко докосване, ме предупреждаваше: „Gif akt!“ — т.е. Внимание! Слънцето вече се бе търкулнало доста ниско зад каменната базалтова вълна над залива, когато приближихме до подножието на вулкана. Лейф се спря зад купчина камъни, извади от страничния джоб на бездънната си раница бинокъл и притиснат в цепнатината между две стотонни „камъчета“, внимателно и УЖАСНО дълго разглежда местността. С рязък жест ме спря да не излизам от скривалището.

— Стражи, войници! Трябва тъмнина! Да се чака! Не дълго! — съобщи той, седна спокойно, извади от джоба си ябълка и я загриза. На мен предложи консерва от праскови и одеялото. Без да обръща внимание на протестите ми, той ме зави чак до брадата и постави кутията на камъка, сякаш не беше пълна с експлозив, а с бисквити. Честно казано, съпротивлявах се само колкото да се каже. От ледниковите езици по склоновете на Снайфелс, обагрени сега в червено, вееше студ, сякаш бе люта зима, макар че северното лято беше в разгара си.

Най-после слънцето залезе зад скалите, а небето бързо започна да потъмнява. Лейф пристегна раницата, с извиняващ се поглед прибра одеялото и след няколко минути бяхме готови за път. Мина обаче най-малко поне половин час още, преди да даде команда за тръгване.

Ала нещата се влошиха — непрекъснато се спъвах и от време на време проклинах отдън душа. Лейф казваше своето „Gif akt!“ вече не тихичко, а с остър шепот и когато дори това не помогна, хвана ме за ръка и ме помъкна без почивка — нагоре, към върха! Няколко пъти спира и внимателно се ослушва. Веднъж чухме недалеч от нас да се търкалят камъни. Лейф долепи устни до ухото ми и прошепна:

— Стража. Ние внимаваме сега. Много тихо!

Опитвах се да направя това „много тихо“ колкото може по-добре и според нормалните представи блестящо се проврях между камъните и скалните отломъци, ниските храсти и боровинките, които се увиваха около краката ми като октоподи, но аз в сравнение с неповторимия Лейф стъпвах като слон в стъкларски магазин. За щастие изискването „много тихо“ не трая дълго. След неколкостотин метра Лейф полугласно отбеляза:

— Добре. Стражи там — и показа с пръст зад нас — вече се виждаше малко в ранния сумрак, настъпил след двучасовата нощ.

— Сега много бързо под Скартарис. Там един — така — с жестове ми показа какво означава „един — така“. Постави длан над очите си, сякаш гледаше надалече, и взе да се върти на пети във всички посоки. Напълно го разбрах, но защо трябваше да бързаме толкова много към Скартарис, а не по-надалеч от него, разбрах едва след отчайващо тежкото изкачване, което без помощта на Лейф въобще не бих могла да направя. По някакъв дълбок овраг, врязващ се в скалите, който на пръв поглед изглеждаше непроходим, но в действителност на някои места беше удобен почти като стълбище, се оказахме точно под върха на Скартарис. Там, където оврагът беше наистина непроходим, Лейф ме спускаше с въжето като коте.

Важното бе, че скалите ни прикриваха от наблюдателя на върха и нещо повече, когато напълно се разсъмна, ние вече седяхме от вътрешната страна на кратера, на около петдесет метра под мястото, където Лейф бе видял с бинокъла войника, който правеше „така“. За по-сигурно разговаряхме шепнешком:

— Сега час, два, три — нищо. Почиваме и ще чакаме доктор Белке и Ийри! — реши Лейф.

Подчиних се и отново увита в завивката, се изтегнах възможно най-удобно върху твърдата скала. Опитах се да не мисля за ожулената си пета и наболяващите ме глезени. През това време Лейф внимателно, метър по метър, разглеждаше с бинокъл срещуположната стена на склона, откъдето според него трябваше да дойдат Ирка и Белке. Въртеше недоволно глава.

— Аз страхува. Там — показа към отсрещната стена. — Снайфелс много лошо. Аз — да. Доктор Ийри — може би. Не зная. Доктор Белке — сигурно не. Лошо. Много…

Едва сега разбрах какво ми казваше още в Рейкявик и аз, глупачката, вече виждах Белке и Иржи пребити под скалите. Искаше ми се да ревна или да се спусна на помощ към другата страна на кратера.

Търпението на Торгюн ми действуваше на нервите. Не бе човек, а парче лед. Мълчаливо, без да помръдне, отново и отново, може би за десети или за стотен път той внимателно проучваше всеки камък на отсрещния склон чак до мига, в който неочаквано над нас се изсипа първата порция дъжд, прах, ледени парчета и камъни от облаците, които бяха скрити от скалния корниз над главите ни.

— Буря. Много лошо! — прошепна Лейф. — Доктор Ийри и доктор Белке…

Той не продължи, но аз разбрах какво искаше да каже и наистина се разплаках. Моля ви, редакторе, не ми се смейте, че плача и сега, но си спомних за онзи миг под Скартарис и ми стана отново така УЖАСНО мъчно, че трябва да умират хора, които искат да направят нещо за другите, че такива прекрасни момчета като Ирка и Белке може би лежат мъртви под скалите, а ние с Лейф се крием като сицилиански мафиози в пещерата само защото не искаме да умират майки и деца както в Хирошима. Кажете сам — не е ли ужасно! А сега не ми се сърдете. Вече не плача.

Този mistour или както там го наричаше Лейф, ставаше все по-лош и по-лош. Пред нашата бърлога се изсипваха надолу цели потоци вода и камъни колкото човешка глава, падаха със страшен грохот върху скалите, рикошираха и се търкаляха в кратера. Лейф напъха бинокъла отново в раницата, взе кутията с динамит и изкрещя (повече не бе нужно да шепнем), за да заглуши вятъра и водната стихия:

— Аз долу, сам. Вие почакате. Малко време, аз обратно.

Яростно завъртях глава, рязко отметнах одеялото и се изправих. Така се ударих в свода на пещерата, че от очите ми изскочиха искри. Лейф ме заубеждава:

— Вие не — това добре не. Аз сам. Ако аз — и направи извинителен жест, който не можех да не разбера. — Вие обратно сама. На вас войници — нищо. Войници исландци, аз също. Вие, Алена, кажете света какво в Дупката свети Патрик. Вие тука. Доктор Ийри също вас тука. Сигурно.

Да, Лейф безусловно беше прав. Ако нещо му се случеше — а при работата с непознатия му експлозив това бе напълно възможно, — щях да остана единствено аз, за да разкажа на света за Дупката на свети Патрик. Беше прав и за това, че Ирка сигурно би направил всичко възможно, да не се излагам на опасност. И точно затова трябваше да вървя напред. Трябваше да продължа оттам, където може би Ирка бе свършил, падайки от тези страхотни скали, които и самият Лейф смяташе за много опасни, и трябваше да отида там, макар че с Ирка не бяхме съпрузи, дори не бяхме си казали като хората, че се обичаме. Нямахме време. Но бяхме хора и това беше най-главното. Разбирате ли ме, редакторе?

Накрая Лейф се отказа да ме убеждава — разбра, че мога да бъда упорита като магаре. Зави отново кутията в одеялото, метна раницата на гръб, надвика със своето „Gif akt“ грохота, бученето, ударите и талазите на бурята и потеглихме.

Патрулът на Скартарис не би могъл да ни види — освен ако не легнеше по корем на скалния корниз и не погледнеше точно под себе си. Но беше малко вероятно и ние го знаехме. Затова и Лейф не държеше много на предпазливостта и слизаше към дъното на кратера оттам, откъдето беше най-проходимо.

Как беше слизането? Мили редакторе, не зная. Не мислех за това. Мислех за Ирка, за Гвюдмюндюр и за слепите птици, които в ръцете на убийците биха могли да погубват майки и малки дечица. Мислех за динамита в кутията на Лейф, дали няма да го повредят потоците дъжд и дали ще можем да изпълним нашия план — да заличим входа към Дупката на свети Патрик така, че вече никога да не загиват нито овчарите, нито ловците на малките птици.

Накратко, все някак стигнахме долу, задавени от пемзовия прах, който полепваше по нас като каша и се стичаше на струйки по лицата и дрехите ни. Сигурно изглеждахме доста комично. Приличахме на провалили се измокрени клоуни, но никак не ни беше смешно.

Едва достигнахме до дъното на кратера, когато mistour-ът още веднъж показа какво може. Потоци вода се заблъскаха в скалите, забучаха във вулканичните комини, където пропадаха. Лейф ме влачеше след себе си към входа на пещерата. Вече приближавахме, когато той внезапно ме пусна и посегна към колана си, на който в кожен калъф бе закачен ловджийски нож. Сега аз също видях в скалната цепнатина две фигури. „Патрулът“ — сви се сърцето ми. Всички усилия, жертвата на Ирка и Белке, всичко бе напразно…

Тогава едната фигура се хвърли, в истинския смисъл на думата се хвърли към нас, прегърна ме през раменете, целуна ме по омазаното с кал, прах и сълзи лице, повтаряйки единствено: „Аленко! Алено! Алено…“

Другата фигура — Белке — нападна Лейф. Не знам дали и Лейф получи целувка, но зная, че всички бяхме УЖАСНО щастливи, че отново сме заедно, че успяхме да се промъкнем през веригата от постове и че вече ще направим това, което трябваше да направим.

Бяхме четирима — знам, редакторе, не е толкова много, но на нас ни се струваше, че сме цяла армия.