Калоян Манолов
Велики химици (5) (Том трети)

Адолф фон Байер

1835 • 1918

Свечеряваше се. Пролетният вятър стана по-хладен и улиците на Мюнхен започнаха да опустяват. Професор Байер и сътрудникът му Рихард Вилщетер вървяха бавно и сякаш не забелязваха хапливия полъх на вечерника. Унесени в разговора, те понякога спираха, обясняваха нещо разпалено и после пак тръгваха.

Байер беше среден на ръст, с посребрени от годините коси и грижливо подстригана бяла брада. Блясъкът на сините очи придаваше на лицето му особен младежки чар.

Вилщетер прокарваше от време на време ръка по челото си, което правеше, когато се измъчва за нещо. Измина повече от час, а той още не се решаваше да поведе разговора към целта. „А ако професорът откаже?“ Все пак трябваше да започне.

— Професор Байер, — заговори Вилщетер с едва доловима нерешителност в гласа. — Наближава вашата 70-годишнина.

Байер се спря и погледна събеседника си в недоумение.

— Подготвя се тържествено чествуване. Освен това вашите ученици са се заели с издаване на пълно събрание на съчиненията Ви.

— И кой се е нагърбил с тази работа?

— Много — Гребе, Фишер, Либерман… Но изданието би било непълно, ако е лишено от кратък очерк за самия вас. — Вилщетер замълча и след миг продължи.

— Никой не може да го напише по-добре от вас. Желанието на всички е да напишете спомени за живота си.

Байер се замисли, после вдигна ръце към гърдите си и заговори възбудено:

— Да напиша спомени! Това е истинска инквизиция! Струва ми се, идеята им ще остане неосъществена.

— Такава е молбата на всички. Направете усилие да я удовлетворите. Затова ще Ви благодарят и идните поколения.

Двамата мъже прекосиха площада пред Гласпалас и се озоваха на ул. Арцисщрасе. Тук, на ъгъла, се издигаше кокетната къща, в която живееше професор Байер. В градината, обрасла с бурени, подскачаха дебели черни косове с жълти човки.

— Я виж! Приятелите ми вече огладнели!

Байер ги погледна нежно, после се сбогува и влезе в къщи. Малко след това отвори прозореца на кабинета си и хвърли пълна шепа зрънца на крилатите гости. После притвори стъклото и се облегна на рамката, замислен върху разговора с Вилщетер.

70 години! Кога отлетяха? „А може би ще бъде хубаво, ако напиша спомените си!“. Байер седна на облечения с кожа стол, постави куп листа пред себе си и без да се бави започна:

„Спомени от моя живот 1835–1905.“

Ръката му заигра по листа, сякаш скърцането на перото я увличаше с песен.

„Аз, Йохан Фридрих Вилхелм Адолф Байер, съм роден на 31 октомври 1835 г. в Берлин, Фридрихщрасе 242…“

Перото скърцаше, а пред очите на учения една след друга изникваха картините от детството му.

Ето го обширният селски двор в Мюгелхайм — малкото селце югозападно от Берлин, където живееше дядо му Байер. През лятото малкият Адолф идваше тук заедно със сестричките си Ема и Клара. Децата тичаха до насита по тучните ливади, а хванеха ли пеперуда, бръмбар или малко, паднало от гнездото птиченце, отиваха задъхани при майка си да й го покажат, да чуят разказите й. А тя, макар и покръстена, възпитаваше децата си в духа на европейската традиция. Разказваше им как птичките снасят яйца, как ги мътят и как хранят малките си. Адолф обичаше да слуша разказите на майка си. Те породиха у малкото момче любов към природата. Той стана страстен колекционер — събираше насекоми, растения, минерали…

После мислите на професор Байер се пренесоха в дома на другия му дядо. Тук, в една от стаите на втория етаж, Адолф пазеше хербария си и сбирките от насекоми и минерали. Той предпочиташе да стои сам и да разглежда до насита намереното ново растение или насекомо, вместо да отиде в големия салон на долния етаж при гостите. Там дядо му, писателят Юлиус Хитциг, провеждаше прочутите, организирани от него литературни вечери. Тук се събираха най-изтъкнатите представители на немската литература и изкуство.

Но щастливите дни бяха помрачени от голямото нещастие — роди се малкият му брат Едуард, но нежната им мила майка заплати това с живота си. Като най-възрастен от децата Адолф почувствува най-силно тежката загуба и безутешно страда. Нямаше вече кой да хване 8-годишното момче за ръка, да го поведе по разцъфтелите ливади и да му разказва чудни неща за растенията и животните. Ема страдаше също, но Клара и Жанета бяха малки и не можеха да почувствуват мъката. Бедният Едуард! Той никога нямаше да усети майчина ласка!

Зает с геодезични измервания на Европа, баща им отсъствуваше продължително от къщи. За възпитанието на децата се грижеха гувернантки и учители под контрола на дядо им и вуйчо им, който живееше на третия етаж. Когато бащата се завърнеше от дългите пътешествия, вземаше Адолф със себе си и отиваха в Мюгелхайм. Понякога той носеше книги за любознателния си баща. Байер помнеше една от тях, която събуди нови интереси. Баща му подаде книгата на дядо му и каза:

— Написана е от някакъв професор по химия — Либих, — но ще бъде от голяма полза за стопанството ти. В нея се твърди, че добивите се повишават, ако на растенията се дадат допълнително минерални соли.

— Интересно — каза дядо му. — Заслужава да се провери.

Адолф не се успокои, докато не измоли книгата от дядо си и също я прочете. Щом се върна в Берлин, реши и той да постави свои опити. Засади костилки от фурми в саксии със съвсем еднаква пръст. Поливаше ги равномерно и търпеливо чакаше да поникнат. Когато първият тънък лист на малките палми порасна, Адолф пристъпи към опитите — едни поливаше с разтвор на сол, други — с мляко, трети — с вода… Но палмите растяха прекалено бавно.

Като забеляза изключителната наклонност на сина си към експериментиране, полковник Байер (скоро след това го произведоха генерал) подари на Адолф за деветия му рожден ден книгата на Щокхард „Училище по химия“. Това сложи началото на един нов, непознат дотогава на малкото момче свят — света на химията. Скоро след това в коридорчето до спалнята му се появиха епруветки, колби, стъкленици, хавани, стативи…

Адолф не се задоволяваше само с четене на книгата. Той искаше да провери сам описаните в нея опити. Но за това трябваха средства.

В края на всяка седмица Адолф получаваше 15 пфенига за бонбони или други лакомства. Той пестеше всеки пфениг, а към скромната сума понякога се прибавяха и парите, които получаваше на големи празници. С тях купуваше необходимите химикали. Понякога опитите не бяха сполучливи. Тогава амбициралият се Адолф повтаряше многократно опита, като всеки път изменяше условията, докато успее.

Тези първи опити донесоха и първите му успехи, макар че те останаха неизвестни за науката. Веднаж Адолф наля към разтвор на сода разтвор на меден сулфат. Образува се светлосиня утайка, но след десетина дни на дъното на чашата се появиха хубави сини кристали. Адолф ги изследва и установи, че съдържат натрий, мед, въглероден двуокис и вода. За съединение с подобен състав не беше чувал. То беше непознато и на приятеля на баща му, проф. А. Мичерлих.

— Такава сол не е известна — каза Мичерлих, загледан в сините кристали. — Опишете ми точно условията, при които я получихте!

Адолф разказа. После Мичерлих взе книгите и отново запрелиства. Не. Такава сол нямаше. Но откритието на младия изследовател остана при стъклениците и епруветките в коридора на Фридрихщрасе. Три години след това същата сол (медно-натриев карбонат) бе получена и описана от друг изследовател — Струве. Интересите и познанията на Адолф непрекъснато се разширяваха. В гимназията той попадна под влиянието на учителя Шелбах. Отличен математик и физик, Шелбах събуди интереса на Адолф към физиката и химията. Като допълнителна дисциплина той преподаваше и химия. Особено интересни бяха опитите в часовете по физика. Адолф учеше с изключително усърдие, затова Шелбах го избра за помощник при опитите по химия. Адолф демонстрираше до насита пред съучениците си, но за формиращия се химик от решаващо значение останаха опитите, провеждани в домашната лаборатория. Сега в ръцете му попадна ръководството по органична химия от Вьолер. То му отвори очите за тази толкова интересна, загадъчна и неизучена област на химията. Опитите станаха сложни и продължителни. Често целият етаж се изпълваше с неприятна миризма и тогава всички го упрекваха, а сестрите му пееха на подбив:

„Из къщата навред вони —

от брат ни идват тез злини…“

Адолф събираше още по-старателно подарените му стотинки и купуваше нови органични вещества. Така веднаж за няколко грама индиго заплати цели 2 гулдена. Но какво представляваха парите пред удоволствието да се опиташ да изследваш такова необикновено вещество като индигото! В Индия засяват хиляди декара с растението индигофера и извличат от стъблата му багрилото, което придава такъв хубав син цвят на памучните тъкани. Адолф дълго се любуваше на тъмносиньото вещество. За него то беше истинска скъпоценност.

Уроците по математика и физика на учителя Шелбах ставаха все по-интересни и въпреки подчертаната любов към химията, Адолф посвещаваше по-голяма част от времето си на тези предмети. Постепенно те го увлякоха дотолкова, че след завършване на гимназия постъпи във физико-математическия факултет на Берлинския университет.

Току-що завърши третия семестър, когато получи заповед за постъпване в армията.

Една година в 8-ми берлински полк.

Една година, без да отвори книга!

Една година, от която всеки изминат ден го приближаваше към свободния цивилен живот.

Когато се върна в къщи, отново се намери на кръстопът.

— Мозъкът ми ли е станал по-ленив или затъпях за една година? — ядосваше се той и въртеше нервно молива между пръстите си. — Щом отворя математическа книга, веднага заспивам.

— В такъв случай имаш сигурно приспивателно средство — каза Жанета и се засмя.

— С вас човек не може да говори! — разсърди се на сестрите си. — Да беше тук Ема! С нея винаги може да се води сериозен разговор.

— Та нима ние сме несериозни? — обидиха се Клара и Жанета.

— Изглежда, че призванието ми е химията. Вижте, моля ви се, това е аналитичната химия на Хайнрих Розе! Толкова скучна и отегчителна, а я чета и не заспивам.

— Пфу, пак ще почне да вони! Пак ще правиш ти злини!

— Грешите. Този път заминавам за Хайделберг. Ще постъпя в университета и ще работя в лабораторията на Бунзен.

В Хайделберг Байер намери тъкмо това, от което се нуждаеше. Обучението се водеше главно в лабораторията и не се ограничаваше с лекции. Още от самото начало студентите се подготвяха за изследователска работа. Лабораторията беше изпълнена до краен предел от млади химици, дошли тук да се усъвършенствуват под ръководството на големия майстор на експеримента Роберт Бунзен.

Бунзен работеше главно в областта на физикохимията. Неотдавна в лабораторията му за пръв път беше получен алуминий чрез електролиза. В неговата лаборатория предстоеше да се направят такива големи открития като спектралния анализ, откриване на алкалните елементи рубидий и цезий. Бунзен изискваше от практикантите в лабораторията изключителен ред и старание и педантично контролираше извършването и на най-простите лабораторни манипулации. Забележеше ли нещо нередно, той ставаше лош и тогава тежко на този, който не беше извършил работата добре!

В лабораторията Байер започна с качествен и количествен анализ. Още на първите занятия пролича каква огромна полза има от ученическите опити. За един семестър изработи толкова, колкото начинаещите студенти успяват да завършат за 3 семестъра. Асистентът му беше много доволен, а успехите на Байер не останаха скрити и за Бунзен. В края на май, по време на проверката в лабораторията, той го покани в кабинета си.

След обяд в определения час Байер почука на вратата.

— Радвам се, че сте точен! — заговори Бунзен. — Още повече ме радва работата ви в лабораторията. По всичко личи, че ще станете добър изследовател. Мисля, че може още сега да започнете със самостоятелно изследване. — Той се поспря, като че ли мислеше нещо.

Байер стоеше безмълвен, смутен и изненадан от думите му. Неочакваното одобрение от страна на Бунзен така го зарадва, че той не намери думи, за да отговори нещо поне от учтивост.

— Е, какво? Ще започнем ли работа?

— Разбира се! Думите ви така ме главозамаяха, че трудно мога да изразя това, което ме вълнува в момента. Мечтата ми още от дете е да извърша научно изследване.

— Тогава слушайте: неотдавна завършихме заедно с Хенри Роскоу изследванията върху фотохимичното взаимодействие между хлора и водорода, смесени в равни количества. Оказа се, че в първите минути на осветление сместа не експлодира — това е така нареченият от нас индукционен период. Едва след изтичане на съответното време протича бурният процес. В тази работа обаче останаха неизяснени редица въпроси — каква е ролята на светлината, какво е влиянието на интензитета на светлинния поток и пр. Вие бихте могли да се заемете с тях.

— Със същата методика ли ще работя?

— Не, ще направим промяна. По-добре е вместо хлор да вземете бром. Той реагира по-бавно и процесът се контролира по-добре.

Бунзен се впусна в подробно и детайлно описание на условията за работа. Всичко трябваше да се уточни до най-малката особеност.

Байер започна работа с неизказано въодушевление. Изследването вървеше гладко и няколко месеца след това младият химик написа първата си научна статия, предназначена за Либиховите „Летописи“. Въпреки хубавите резултати статията като че ли не го задоволяваше. Тя беше отражение на възгледите на Бунзен. В нея се третираха въпроси, които стояха извън интересите на Байер. Влечеше го органичната химия, веществата, които създаваше природата…

Сега отново останаха само учебните задължения. Байер прекарваше деня в лабораторията, а вечер — над книгите. „Основните проблеми сега са в органичната химия. Учението на Жерар, новите възгледи на Кекуле… Трябва да започна нещо из органичната химия! Ако поговоря с Бунзен…“ Не се наложи. Още на другия ден, тъкмо като разглобяваше апаратурата за дестилация, при него дойде Леополд фон Пебал, друг практикант, който работеше на съседната маса. Пебал изглеждаше огорчен. Въздъхна и се отпусна на стола.

— Да не те е кастрил шефът? — попита го Байер.

— А, не. Даде ми изследователска задача, но съвсем не ми е по сърце.

Байер го погледна въпросително.

— Знаеш, че Бунзен синтезира метилбромид с температура на кипене –17°. За изходно вещество той използува какодилова киселина (диметиларсенова киселина). Ако изходното вещество е метилов алкохол, полученият метилбромид кипи при +13°. Моя задача е да изясня на какво се дължи тази разлика. Вероятно изомерия.

— Но това е много интересно! Тъкмо за такова нещо мечтая.

— А аз не се интересувам от органична химия. С удоволствие бих ти отстъпил задачата, стига шефът да разреши.

Бунзен не се противопостави.

Отново настъпиха дни на напрегната работа, дни на очакване и надежди. Вместо с бром, Байер работеше с хлор и получи съответните хлорни производни. За изходни вещества използува също както при бромните съединения — какодилова киселина и метилов алкохол, но продуктът на реакцията се оказа един и същ — метилхлорид.

— Съществува само един единствен метилхлорид. Така трябва да бъде и с метилбромида. Съединението, получено от Бунзен, е имало ниска температура на кипене, защото не е било чисто — разказваше Байер на съседа си в лабораторията, Л. Н. Шишков.

— Изводите ти са в пълно съгласие с радикаловата теория.

— Така е. Същото схващане се потвърждава и от Марслен Бертло. Чете ли статията му в „Летописите“?

Байер отвори шкафа и извади два големи буркана с бяло кристално вещество.

— Какодилова киселина ли е?

— Да.

— Защо не я обработиш с фосфорен петохлорид? — посъветва го Шишков. — Сега това е мода.

— Ето ти нова идея! — Байер се усмихна и плесна с ръце. — Започвам веднага.

Зареждаше едновременно по няколко проби, оставяше ги да престоят през нощта и на другата сутрин проверяваше резултатите. Веднаж в една от стъклениците намери блестящи красиви кристали. „Ново съединение! Защо ли се образувало само тук? Ще заредя нова серия.“ Повтори опитите много пъти, но нито веднаж не се появиха такива кристали.

Никой не можеше да му помогне, да даде съвет. Препаративната работа по органична химия изискваше специални методи, а те бяха непознати в лабораторията на Бунзен. А тъкмо от това се нуждаеше Байер. Привличаха го природните органични вещества. В къщи още пазеше синьото багрило и тайно очакваше деня, когато въоръжен със знания и умения ще го сложи в епруветката, за да се опита да разкрие тайната на молекулата му. Но щом лабораторията на Бунзен не може да помогне?

Трябва да иде при друг!

Тази мисъл не му даваше покой. Не можеше да я забрави дори тогава, когато седнал с приятелите си на чаша бира, разказваше весели истории, пееше, лудуваше. След един такъв весел гуляй излезе заедно с Кекуле и двамата отидоха да се разведрят в градината. Беше късно през нощта. Студеният въздух ги освежи и разговорът неусетно премина към органичната химия. Кекуле разказваше за себе си:

— Преди няколко дни открих и малка лаборатория към залата.

— Ето това се казва късмет — почти извика Байер.

Кекуле го погледна в недоумение.

— Кое? Да си частен доцент и да имаш лаборатория? Това е най-несигурната и недоходна работа, драги.

— Не. Не мисля за това. Говоря за себе си. Късмет е, че ще стана първият практикант по органична химия в лабораторията на частния доцент Аугуст Кекуле.

Лабораторията беше много тясна и обзаведена съвсем оскъдно. В замяна на това обаче Байер намери един превъзходен учител, който владееше отлично методиката на експерименталната работа по органична химия и още по-добре — теорията. По указанията на Кекуле изследванията тръгнаха бързо и твърде успешно. Като използува какодиловата киселина, Байер в кратко време синтезира нови, непознати дотогава съединения — метилирани арсенови хлориди. Много радости и много страдания му донесоха тези изследвания!

Байер редуцира какодиловата киселина със смес от серен двуокис и йодоводород и като пропусна хлороводород, подложи сместа на дестилация. В приемната колба се събираше безцветна течност, която скоро се разслои на две. Байер отвори стъкленицата и преля течността в делителната фуния, за да раздели двата слоя. Изведнъж нещо силно подразни носа и очите му. Неудържимо кихане го задави и сълзи потекоха по лицето му. Остави съдовете на масата и превит на две чувствуваше, че ще се задуши от кихане. Остри болки в очите и гърдите замъгляваха съзнанието му. Той се втурна към изхода, но се олюля и падна в несвяст.

Когато Кекуле влезе в лабораторията, Байер лежеше подпухнал и почти безжизнен. Почувствувал остро дразнене в носа и очите, Кекуле бързо изтегли пострадалия в лекционната зала и отвори прозорците. Байер остана в леглото няколко дни, измъчван от силни болки в гърдите, гърлото и очите. Кожата на лицето му беше възпалена и силно зачервена.

— Вентилацията на лабораторията е много лоша. Невъзможно е да се работи по-нататък!

— В никакъв случай не трябва да се прекратяват опитите — посъветва го Кекуле. — Трудно ми е да те загубя, но трябва да продължиш работата в лабораторията на Ерленмайер. Там условията са по-добри.

Изучаването на метилхлорарсините, въпреки голямата опасност поради отровното действие на веществата, поглъщаше изцяло вниманието на Байер. За пръв път той изпитваше истинско удовлетворение, защото това беше първата му самостоятелна работа. Преодолявайки неимоверни трудности, той синтезира и изучи метилдихлорарсина, диметилхлорарсина и др. В началото на 1858 г. завърши експерименталните изследвания и с истинско увлечение се зае да обобщи резултатите. Те лежаха в основата на докторската му дисертация.

Когато пристигна в Берлин за великденската ваканция, в чантата му беше току-що завършеният латински ръкопис на дисертацията „De arsenici cum methylo conjunctionibus“ (За съединенията на арсена с метила). Още на следния ден той представи ръкописа в университета.

— В Берлин никой не разбира органична химия. Нямам работа повече тук.

— Нима пак ще отидеш в друг град да се мъчиш сам? Стой си тук в къщи! — посъветва го брат му.

— Не, Едуард. Мястото ми е при Кекуле. Трябва незабавно да замина. — Той замълча. Пръстите му барабаняха по масата. — На път за Хайделберг ще мина през Елберфелд, да се видя с Ема.

В чест на брат си Ема организира малко семейно тържество. На вечерята присъствуваха и най-близките им приятели. Между тях беше и химикът Адолф Шлипер, собственик на малка фабрика. Още от момента на запознанството им Байер изпита необикновена симпатия към този човек. Скоро те се уединиха до прозореца, увлечени в разговор.

— Ех, бяха славни времена, господин Байер, но оттогава изминаха много години… Работих в лабораторията на Либих. Започнахме изследвания върху бензоиловите съединения, получавах различни производни на пикриновата и на пикочната киселина, но всичко е минало. Сега имам грижи само с фабриката.

— Не публикувахте ли изследванията?

— Не. Останаха недовършени. В кабинета ми още се търкалят бурканчета със синтезираните тогава препарати.

Байер го погледна с пламнали от вълнение очи.

— Бихте ли ми дали някои от препаратите си? Като ученик в Берлин имах домашна лаборатория. В нея изследвах между другото и пикочна киселина. Може би между получените от вас вещества има някои, които не са изучени добре.

— Сигурно. Щом желаете, ще ви ги дам на драго сърце.

— Ако се получи нещо, ще го публикуваме от името на двамата.

На другия ден господин Шлипер донесе огромна кутия, пълна с различни препарати. За Байер тя беше истинско съкровище.

Като крепеше най-старателно скъпоценната кутия, Байер пристигна в Хайделберг, но узна, че Кекуле е заминал за Гент. Той не се поколеба и също отпътува за Гент. Трябва да се работи, да се върви напред та нали и той някой ден ще поеме собствен път?

Въпреки че работеше с такъв теоретик като Кекуле, за Байер най-важен остана опитът, изследването на веществата. Да изучи свойствата им, да се опита да разгадае тайната на молекулите им, това стоеше над всичко за младия изследовател.

Работата в Гент беше много ползотворна. Проучвания върху производните на пикриновата киселина, върху производните на пикочната киселина… Въоръжен с новата теория за строежа на органичните съединения, в създаването й изясняването на която значителен дял се падаше и на Кекуле, Байер сложи в ред разнообразните и противоречиви факти относно производните на пурина. С това се подготви основата за пълно изясняване на структурата им, което по-късно направи Емил Фишер.

Въпреки големите успехи, животът в Гент му се струваше мъчителен и тежък. Без дом, без семейство, без близки. Нима може така да се живее? Но за да мисли за семейство, трябва да печели, а той живееше с парите, които получаваше всеки месец от баща си. Това не тежеше на известния учен-геодез генерал Байер, но крайно време беше Адолф да си намери доходна работа и да осигури бъдещето си. В писмата често му пишеха за това:

„Може би в Берлин ще се намери работа по-лесно. Впрочем, трябва да решиш: в индустрията или в университета? Ако те тегли академичният път, най-добре ела в Берлин и започни като частен доцент. Ще бъдеш без заплата, но ще живееш при нас и най-важното — имаш перспектива да очакваш нещо по-добро“.

„Татко е прав. А и Едуард е близък с Двора. Ще помогне да намеря работа.“

Байер замина за Берлин в началото на 1860 г. Хабилитационният изпит премина блестящо и новият частен доцент започна усилена подготовка за предстоящите лекции. За експериментална работа нямаше никакви условия. Берлинските лаборатории не бяха подходящи за това. Да уреди собствена лаборатория не можеше, защото трябваха средства. Оставаше само едно — теоретичните проблеми. Тях можеше да разработва и в къщи.

Домът им и след смъртта на дядо му продължаваше да живее със старите традиции. Голямата зала на първия етаж все още беше притегателен център, в който се събираха измъкнати учени, писатели, изкуствоведи.

Байер посещаваше рядко тези вечери, макар че и той изнесе няколко лекции за органичната химия, за връзката й с живота и природата. На тях присъствува и вече остарелият и болнав Айлхард Мичерлих, който все по-рядко се явяваше между гостите в салона.

В кръга, който се събираше около баща му, с особено уважение се ползуваше тайният съветник Бендеман. Това се дължеше не само на високия пост, който заемаше в правителството, но и на приятелството с генерала. Често те сядаха на канапето, отпиваха бавно от чашите и тайно се любуваха на децата си. Тайният съветник Бендеман идваше винаги с дъщеря си Лида.

Високообразована, с широки културни интереси, Лида бързо намери общ език с Клара и Жанета. Когато Адолф се върна в Берлин, сестрите му го привлякоха в компанията си и сложиха началото на познанството му с Лида. Оттогава Байер посещаваше сбирките по-често. Очакваше с нетърпение идването на Лида и тогава, унесени в разговор, опиянени от младостта си, те забравяха за другите. Как неусетно изтичат часовете, когато тя е при него! Нима не може да бъдат цял живот заедно?

Той мечтаеше за свой дом и семейство. Но има ли право да моли за това Лида, щом не е способен да припечели поне един пфениг? Не! Недостойно е да мислиш за семейство, когато чакаш баща ти да те храни!

Трябва по-скоро да се намери работа с постоянна заплата! И щастието му се усмихна. Още същата година (1860), в училището за занаяти — бъдещото висше техническо училище, се разкри нова дисциплина — органична химия. Байер не се подвоуми. Заплатата беше малка и половината й трябваше да дава на асистента, който беше назначен без заплата, но бъдещето е обещаващо! Директорът одобри искането на новия учител за строеж на нова лаборатория. Започнаха веднага и на другата година занятията се водеха вече в новата лаборатория. Тя беше всичко за Адолф Байер — и радост, и утеха, и надежда.

И успехите не закъсняха. Още първите научни публикации обърнаха вниманието на младите химици: „В училището за занаяти има голям познавач на органичната химия! При него трябва да се учи!“ Това доведе и първите специализанти.

В лабораторията Байер работеше с истинско вдъхновение. Той нямаше влечение към сложните апаратури. Чувствуваше се доволен, ако на масата има куп епруветки. В тях поставяше веществата, действуваше им с различни реактиви, загряваше, вареше, наслаждаваше се на неочакваните промени на цвета на образувалите се кристали. После отделяше новополученото вещество, анализираше го и пак започваше опитите с епруветките. А когато купът от замърсени епруветки пораснеше, започваше миенето: старателно, с четка, една по една, за да са готови за следващия ден. И макар че пособията, с които работеше, бяха прости, получаваха се големи резултати, защото тези пособия бяха в ръцете на голям химик.

В тази лаборатория Байер направи първите си открития — качествената реакция за доказване на двойна и тройна връзка във веригата на органичните съединения, метилсалициловата киселина, редукцията чрез дестилация над нажежен цинков прах. Този метод за редукция донесе и първата голяма слава на лабораторията на Байер.

От няколко години при него дойдоха да продължат научните си изследвания известните вече химици Карл Гребе и Карл Либерман. Гребе започна изследванията си с хининова киселина и с продукта от окисляването й — хинона. По-късно, когато дойде и Либерман, те насочиха вниманието си върху природното багрило ализарин, което по химични свойства наподобяваше отнасянията на хиноните.

— Няма място за никакво съмнение — каза Гребе. — Ализаринът е хиноново производно.

— Трябва да стигнете до основното съединение — въглеводорода — каза Байер. — Ако докажете от кой въглеводород произлиза, пътищата за синтезирането му стават по-леки.

— Засега сме на кръстопът. Изходният въглеводород е ароматен, но дали е бензол или нафталин, не знаем.

— Защо не опитате дестилацията с цинк? Знаете, че аз реших въпроса за индигото донякъде именно по този начин. След окисляване на индигото се получава изатин, а той, като се дестилира с цинк, преминава в индол, съединение, което не съдържа кислород. С това се изяснява поне частично структурата на индигото. Опитайте и вие!

Гребе кимна утвърдително с глава и влезе в помещението, където работеше Либерман.

— Какво те посъветва Байер? — попита Либерман.

— Предлага дестилация с цинк. Струва ми се без перспектива. Той какво постигна, като получи индол. Проблемата за индигото остава неразрешена.

— Може би си прав! — каза Либерман и продължи опита.

Измина повече от месец. Веднаж Байер влезе при тях и се вгледа внимателно в колбата, където вреше чудното червено багрило.

— Какво стана с дестилацията?

— Не сме я провели — отговори Гребе сконфузено.

Байер се изправи рязко. Лицето му почервеня и той едва не извика:

— Гребе, Вие сте мой асистент и аз Ви заповядвам да дестилирате ализарин с цинков прах! — смачка листа, който държеше в ръка, и излезе.

Двамата сътрудници проведоха дестилацията без желание, но няколко дни след този паметен ден те с благодарност заговориха за гениалността на Байер. Продуктът след дестилацията се оказа антрацен. Веднага след това те подложиха антрацена на окисляване и за тяхна неописуемо голяма радост в съда се образува ализарин!

— Това е фантастично! — промълви Гребе, задавен от вълнение. — Сега ализаринът ще стане най-евтиното багрило. Антраценът е отпадъчен продукт при преработката на каменовъгления катран.

— Досега го изхвърляха като ненужен отпадъчен продукт — добави Либерман.

Новината за синтезата на ализарина разтърси целия свят. Учените й се радваха, селяните-производители на ализарин я посрещнаха с панически страх. Те, които отглеждаха хиляди декари с растението брош, за да извлекат от него това великолепно багрило, трябваше да търсят прехрана другаде. Лабораторията на Байер даде на немската индустрия метод, чрез който се произвеждаха стотици тонове ализарин, и то от отпадъците при рафинирането на катрана.

Байер беше горд. Успехът се дължеше на него, на неговия метод за редукция чрез дестилация с цинк. И макар че, като изтъкваха заслугата на Гребе и Либерман, забравяха да споменат името му, Байер свеждаше поглед, за да скрие горчивата сянка на мъката и се утешаваше с мисълта, че той е този, който даде първия решителен тласък за разрешаването на такъв важен научен и стопански проблем.

Престижът на лабораторията му порасна извънредно много. Името на младия учен се споменаваше често както в разговорите между изследователите, така и между индустриалците, хората, които прилагаха на практика постиженията на науката. Това, разбира се, допринесе за увеличаване на доходите му и най-после той можеше да помисли за свой дом.

Дойде дългоочакваният ден за Аделхайда (Лида) Бендеман и Адолф Байер! Беше 8 август 1868 г. Колко радост! Колко щастие!

Когато песните и опиянението от веселието отшумяха, младото семейство трябваше да посрещне ежедневието и да помисли за бъдещето. Лида пое грижата за домакинството. Освен това помагаше на съпруга си в кореспонденцията. Байер не обичаше да пише и даже научните статии, в които сумираше резултатите от изследванията си, подреждаше и оформяше с големи усилия.

Сега, когато знаеше, че Лида е в къщи и го чака, той работеше с удвоени усилия. Трябва да се направи нещо голямо! Може би индигото!

„Гребе и Либерман имаха голям късмет. Антраценът е просто без пари, а и лесно се произвежда. Чрез окисляване и редукция индигото се превръща в индол. Ненцки с моя помощ окисли индола до изатин. Остава да се намери начин да се превърне изатина в индиго.“ Байер остави епруветката и въздъхна. „И каква е ползата? Един омагьосан затворен кръг. Трябва да се намерят други изходни вещества, евтини и леснодостъпни, и от тях да се синтезира индигото!“ Постави в епруветката няколко портокаленочервени кристалчета изатин и старателно ги размеси с фосфорен петохлорид. После загря внимателно. Веществата се стопиха, като че ли завряха. След известно време остави стопилката да се охлади и внимателно я разгледа. В стопилката ясно личаха кристали. „Образувало се е ново вещество!“ С треперещи от вълнение ръце Байер извади стопилката и пристъпи към анализ на веществото.

Освен въглерод, водород, азот и кислород, новото вещество съдържаше и известно количество хлор. „Хлорно производно на изатина! Да го нарека изатилхлорид! Ще го дестилирам с цинк.“ Взе стъклото с оцетна киселина и заля сместа от цинков прах и изатилхлорид. Започна бурна реакция. Течността се пенеше от излитащите мехурчета водород, но друга промяна като че не се забелязваше. Беше късно. Градът спеше отдавна. Байер изля сместа в чаша и си тръгна. „Лида и децата сигурно отдавна спят!“ На другия ден в лабораторията го очакваше необикновена изненада — на дъното на чашата се виждаше тъмносиня утайка. „Нима е индиго“ — Байер грабна чашата, като че ли в нея се криеше най-рядката скъпоценност на земята. Разпредели утайката в няколко епруветки и започна работа. „Всички реакции са положителни! Получило се е индиго!“ Сне зелената ловджийска шапка, която обичаше да носи в лабораторията, и започна да я подхвърля във въздуха.

— Индиго, индиго! Най-после открихме Америка!

Когато радостта от първия успех мина, Байер взе стъкленицата с изатин и започна опита отново. Ще повтори всичко, ще изясни структурата на съединенията. За науката това е голям успех, но как да синтезира изатин? Единственият начин за получаване на това вещество е окисляване на индиго. Байер въздъхна тежко. Ще минат може би още много години! Но рано или късно индигото ще бъде синтезирано „ин витро“, т.е. ще се получава в епруветка!

Трябва да се създаде метод за синтезиране на изатин! И той започваше опитите с още по-голямо старание. А вечер, когато се върнеше у дома, срещаше очарователната усмивка на Лида, русите главици и сини очи на Евгения и Франц. С неукрепнали стъпки те се спуснаха към татко си и се вкопчваха за ръцете му. Беше време за песни, за приказки… А как хубаво разказва татко! И колко много са смешните истории, които знае!

В една такава вечер, през зимата на 1872 г., когато децата поглъщаха унесено думите му, Лида ги прекъсна на най-интересното място.

— Адолф, имаме гост. Някой си Фрайхер фон Рогенбах.

— Иди ги сложи да спят — каза Байер и прокара ръка по русите им коси.

— А приказката? — запротестира Евгения.

— Утре, утре.

Господин Рогенбах донесе тъй дълго мечтаната покана.

— В Страсбург се открива университет. Натоварен съм да проуча бихте ли приели професура по химия.

— Вестта ви е тъй неочаквана — заговори Байер, смутен от вълнение.

— Условията за живот ще са тежки. Градът пострада доста от войната, но всичко ще се оправи.

— Трябва да се посъветвам със своите.

Лида беше категорична — трябва да приеме. Това е голяма чест — редовен професор по химия! И Байер даде съгласието си.

Тежко му беше да се раздели с лабораторията, където той и сътрудниците му си създадоха име. Тежко щеше да изживее раздялата със сътрудниците си, с Аугуст Кекуле, който толкова пъти му помагаше със съвети… Но, решението беше взето.

Страсбург лекуваше раните, нанесени от войната. С настъпване на пролетта започна строежът на новата лаборатория. Байер имаше опит в тази област, защото и в училището за занаяти плана за строежа даде той. Строителните работи завършиха в началото на лятото, а през есента вече започна редовна работа и в двете отделения — по неорганична химия, ръководството на което Байер предостави на асистента Ф. Розе, и по органична химия под негово лично ръководство и на дошлия заедно с него от Берлин практикант Ян Грабовски.

Скоро Страсбург стана притегателен център за много химици. Те идваха да работят в лабораторията на големия майстор на опита, да се учат от него, да овладяват изкуството му да разкрива тайните на органичните молекули. А Байер продължаваше да работи по започнатите още в Берлин проблеми — индигото, барбитуровата киселина, фталеините, хлорала… Десетки красиви багрила се появиха за пръв път в епруветките, в които Байер извършваше изследванията си. После сътрудниците му продължаваха опитите, доуточняваха условията, получаваха веществата в големи количества, за да ги анализират, да изучат свойствата им и в крайна сметка да установят структурата на молекулата им.

Десетки багрила! Но те нямаха нищо общо с индигото. Всичко започна от една епруветка, в която имаше фталов анхидрид, фенол и концентрирана сярна киселина. Байер загря сместа, а след като я охлади, в нея се образува бяло кристално вещество — фенолфталеин. Безцветният разтвор на това ново съединение придобиваше чудесен малиновочервен цвят, ако към него се прибави някаква основа. Скоро това вещество намери важно приложение като индикатор в химичните лаборатории. Байер изясни структурата му и започна серия опити за синтезиране на други багрила с подобна структура.

Особено голям шум се вдигна около едно ново багрило, получено от фталов анхидрид и резорцин. Водният му разтвор имаше бледозеленикав цвят. При осветяване той сякаш излъчваше бледа жълтозелена светлина. Гледката беше поразителна. Това вещество, наречено флуоресцеин, създаде доста трудности в лабораторията. Прислужникът Карл миеше съдовете с часове, но изтичащата от тях вода продължаваше да флуоресцира. Скоро за това вещество заговориха всички жители на Страсбург, макар че не разбираха нищо от химия. Това започна от една колба, от която ненадейно изкипяха големи количества от разтвор на флуоресцеин. Капките попаднаха в косата на Емил Фишер. Няколко часа Фишер се облива с душа в градската баня, но напразно. От него се стичаше зеленикава, силно флуоресцираща вода. Водата, която изтичаше от банята, имаше чудесен жълтозелен цвят в продължение на три дни. Дори и водите на Рейн придобиха цвета на това необикновено багрило. По брега се тълпяха хора. Едни се любуваха, други ругаеха, че водата е отровна и искаха да се накаже виновникът.

Понякога след работа сътрудниците се събираха в дома на големия учен. Байер живееше в зданието срещу лабораторията, а това благоприятствуваше още повече тези посещения. Насядали около голямата маса, те си разказваха весели случки от ежедневната работа, шегуваха се, пееха. Лида обичаше тези весели компании и влагаше цялото си умение на отлична домакиня, за да направи вечерите още по-приятни. Тези млади, влюбени в науката хора образуваха едно голямо семейство — семейството на професор Байер.

Животът на това забележително семейство беше много кратък — само 3 години. В началото на 1875 г. Байер получи покана да заеме мястото на починалия проф. Либих в Мюнхен.

Пак пренасяне! Пак строежи!

Преустройството и подреждането на къщата на ул. Арцисщрасе 1 той повери изцяло на жена си. Лида беше въодушевена и искаше да я направи истински палат. Нали тук отново ще се събира голямото семейство на професора — сътрудници, асистенти…

Байер се зае със строежа на лабораториите. Издигнаха ги непосредствено до дома им. С къщата се съединяваха посредством тесен коридор. Откъм двора беше и частната лаборатория на големия учен. Тя беше обзаведена скромно, но въпреки това в нея той направи още много нови, големи открития. Мюнхен донесе много щастие и радост. Тук се родиха Ханс и Ото. Тук в 1878 г. Байер постигна най-големия си успех — синтезата на индигото. Още в Страсбург той почти намери пътя, по който се стигаше до изатин, като използува сравнително леснодостъпни вещества. И ето дойде решителният миг. В епруветките една след друга се родиха методите за синтез на изатина — от изатогенова киселина, от ортонитрофенилоцетна киселина… Изатина той отдавна знаеше как да превърне в индиго.

Победа! Победа!

Радваше се, защото със знанията и опита си той създаде същото вещество, което досега се произвеждаше само от растението индигофера. Природата има много тайни. Те са скрити от погледа на човека, но той е силен и може да ги разкрие. Стига само да е упорит, да работи неуморно и най-важното — да знае. А Байер искаше всичко да знае. Той вече синтезираше синьото багрило, но трябваше да се установи и строежът на молекулата му, да се намери метод, който дава висок добив и е подходящ за индустриално производство. Колко хиляди епруветки трябваше да измие прислужникът Карл Гримиг, този предан негър, който последва господаря си и се премести заедно с него от Страсбург в Мюнхен. Той миеше купищата епруветки със завидна сръчност и ги подреждаше на стативите, където всичко блестеше от чистота.

В Мюнхен се преместиха и братовчедите Емил и Ото Фишер. Трябваше да довършат изследванията, започнати в Страсбург, а имаше и какво още да научат от проф. Байер. Скоро лабораторията се изпълни до краен предел от практиканти, млади химици, дошли да търсят вещото ръководство на големия майстор. Колко усилие и напрежение се изискваха, за да се следи работата на всеки, да се изнасят лекции, да се провеждат собствени изследвания! Байер умееше да работи, защото умееше и да почива. В празничен ден той обличаше туристическия костюм и придружен от Лида и децата скиташе из околностите на Мюнхен. Любимо място на всички бяха Баварските езера. Децата тичаха по сочните ливади, опитваха се да хванат риба, къпеха се през топлите летни дни в бистрите хладни води на езерото.

— Хубаво ще е да купим една къща в покрайнините на някое селце — каза Лида. — Чудесно място за почивка. Ще прекарваме лятото тук.

— Отдавна имам същата идея — Байер се изправи и погледна към огрения от залязващото слънце връх на близката планина. — Може би най-добре ще е в Щарнберг. Има удобен превоз и е съвсем близо до езерата.

— Дано да намерим подходяща постройка. Ще я имаме за вила, а ако има живот и здраве, като се пенсионираш, ще отидем там да живеем.

— Охо, много отрано мислиш за старостта.

— Годините летят, Адолф, не можеш да ги спреш. Погледни Евгения! Сякаш вчера беше пеленаче, а сега е почти госпожица. Още няколко години и ще изхвръкне от къщи.

Голямо събитие за всички бяха пътешествията през лятната ваканция. Тогава обикновено отиваха в Алпите, наемаха някоя къща и започваше веселият планинарски живот. Но екскурзията в Алпите през 1881 г. завърши ужасно. Живееха в малко швейцарско селце и всеки ден се разхождаха из планината. Ханс и Ото бяха още малки и оставаха в къщи, но Евгения и Франц редовно придружаваха родителите си. В оня трагичен ден Франц пожела да остане в къщи. Когато екскурзиантите се върнаха, всичко изглеждаше спокойно. Нямаше никакви произшествия, освен това, че някакво куче беше одраскало Франц по устната. Никой не обърна внимание на незначителната драскотина. Майка му я намаза с одеколон и всички забравиха за случката. Но мина един месец и Франц се почувствува зле. Преглъщаше с мъка, боляха го вратът и тилната част на главата. Очите му заблестяха като на безумен.

— Връщаме се незабавно в Мюнхен — каза Байер с необикновена тревога в гласа. — Признаците са ужасни. Може би още не е късно.

— Какво му е? — попита Лида с пресекнал глас.

— Ако правилно съм определил, болестта е бяс.

Настъпи страшна тревога. Събраха набързо багажа и отпътуваха за Мюнхен. Само по-бързо да стигнат! Нищо не можеше да помогне. Болестта беше неизлечима. Франц умря в неописуеми мъки. Но много по-мъчителни, ужасни и непоносими бяха мъките на неутешимите му родители. Лида ходеше като обезумяла. „Защо, защо човек е безсилен пред този невидим, проклет микроб?“

Байер стоеше в лабораторията си по цял ден и до късно през нощта. Той стана мрачен и затворен в себе си. Нужно е да се работи, да се разкриват тайните на природата! Ако някой беше работил като него, може би науката щеше да има средство против бяса и сега Франц щеше да е жив! Такъв учен имаше и работеше, но ваксината против бяса беше открита едва след 4 години. Това беше една от големите заслуги на Луи Пастьор.

В тези изпълнени с черна мъка дни Байер продължи изследванията по синтезата на индигото. Разработи удобни методи за производството му и дори се опита да организира индустриално производство. Резултатите не бяха задоволителни. Синтезираното индиго имаше много висока цена. И все пак успехът беше безспорен. Установена беше точната структура на молекулата, а това даваше възможност да се търсят и други методи за синтеза. По-късно друг учен, Карл Хойман, създаде два метода, по които се синтезира индигото. Няколко години след това никъде в света не се отглеждаше индигоферът. Багрилото се получаваше само по синтетичен път.

Успоредно с тези изследвания Байер синтезира и изучи редица съединения, които се образуват при кондензиране на феноли с алдехиди, амини и др. Имаше още какво да се изучава и по структурата на фталеиновите багрила, по свойствата на ненаситените съединения. След като успя да осъществи кондензирането на съединения с двойна и тройна връзка, у него се породи идеята да проведе многократна кондензация, в резултат на която да се получи дълга верига от въглеродни атоми, съединени последователно с тройна и единична връзка. Такава верига не може да съдържа други елементи и трябва да се получи някаква нова полиморфна форма на въглерода „гърмящи диаманти“. Гърмящи диаманти Байер не получи, но като приложи теорията на Вант Хоф за пространствения строеж на въглеродните атоми, създаде теорията за „напрежението на валенциите“. Според тази теория най-стабилни са съединенията с 5– и 6-атомен въглероден пръстен. С новата теория се обясняваха по блестящ начин особеностите в химичните отнасяния на съединенията, в молекулата на които се съдържат атоми, свързани в пръстен. При детайлното развитие на теорията и сравняване свойствата на ароматните съединения Байер стигна до заключение, че нито една от създадените дотогава формули не отразяват цялостно и точно свойствата на основния представител бензола. Тогава той създаде петата формула на бензола. Това беше един дълъг и мъчителен период, изпълнен с много напрежение, лъкатушения, връщане назад, скокове напред… А наред с това бяха лекциите, студентите, изпитите. Лекциите на Байер никак не приличаха на плавните изискани лекции на предшественика му Юстус Либих. „Хвърлям хората в морето, а те да плуват кой както може“, обичаше да казва Байер, когато станеше дума за лекциите. Безкрайни формули, цялостно проследяване на сложните органични синтези, всичко трябваше да се каже, да се обясни. Байер знаеше, че за да се разбере добре сложният процес на превръщане на органичните съединения, трябва и да се види как става на практика, да се добие зрителна представа. Поради това лекциите му бяха изпъстрени с много демонстрации. Понякога те бяха прости и дори се извършваха в комична постановка, така че цялата аудитория започваше да шуми. Студентите си шушукаха, смееха се, но това оставяше незаличими спомени в съзнанието им. Така в лекцията за нишесте, когато засегнеше въпроса за хидролизирането му от различни ферменти, Байер започваше обясненията със сериозен тон:

— Такъв фермент се съдържа и в слюнката. Ако продължително време се дъвче каша от нишесте, само след няколко минути в нея може да се докаже присъствието на продукта, получен при хидролиза на нишестето — глюкоза. Сега сами ще се уверите в необикновената хидролитична сила на фермента на слюнката. Нашият лаборант г-н Бернард ще бъде така любезен да ви демонстрира това.

Бернард се приближи до катедрата. Байер се наведе и измъкна изпод масата голямо порцеланово блюдо, в което едва се крепеше дървена лопатка.

Взе от нишестената каша и я сипа върху езика на Бернард.

— Сега г-н Бернард ще сдъвче добре кашата и след това в нея ще докажем наличието на глюкоза.

Почти никой не чу думите му, защото сцената със сипването на кашата беше толкова необикновена и смешна, че всички зашумяха, коментираха, смееха се. Миг след това аудиторията се усмири и работата пое нормалния си ход.

Стремежът да овладеят тънкостите на химичната наука събираше млади ентусиазирани студенти не само от Германия, но и от цяла Европа. Същият стремеж събираше и многобройните сътрудници в лабораторията. Порасна отново семейството на професор Байер. Лабораторията беше изпълнена до последния предел. Там синтезираха нови вещества, създаваха методи за получаването им, изучаваха структурата на молекулите им, а вечер се събираха в големия салон и прекарваха незабравими часове. Лида канеше на тези вечери не само химици. В къщата идваха художници, поети, философи, учени. Понякога разговорите се водеха на теми, които не интересуваха големия учен. Тогава той ставаше мълчалив, сядаше удобно в креслото и пушеше спокойно специалната си хаванска цигара, докато всички си разотидат.

Годините течаха неусетно. Евгения отдавна беше женена за проф. Оскар Пилоти. Ханс и Ото също поеха своя път. А те с Лида старееха и вече се радваха на внуци…

В съседната стая остро иззвъня звънец. Байер се изправи и остави перото на масата.

— Адолф, обядът! — чу се гласът на жена му.

— Идвам! — оправи блестящата от белота колосана яка и бавно тръгна към трапезарията. — Лида, завърших „Спомените“ — Постави салфетката на коленете си и въздъхна облекчено.

— И аз ще си отдъхна! Така много се измъчи с тях! Повече няма да се ангажираш с такива трудни задачи. Време е да си починеш. Докога ще работиш?

— Лида, ти ме познаваш. Мога ли да скръстя ръце и да стоя в бездействие? Но ти си права. Може би ще бъде по-добре, ако се оттегля от професорската дейност. Време е да се пенсионирам, нали?

— Тогава трябва да освободим жилището за заместника ти!

— Защо не. Ще се преместим в Щарнберг. Когато някога ми казваше, че може би ще живеем там, струваше ми се толкова далечно, а ето, че дойде и това време.

Беше 1905 г. Чествуването на 70-годишнината на големия учен премина при много голяма задушевност и тържественост. В Мюнхен се събраха стотици негови ученици, сега вече изтъкнати учени и професори. Тържеството, обедът в голямата зала, всичко беше изпълнено със спомени за миналото, за трудния път, по който бяха вървели, той, зрелият учен, и те, последователите му. Отличия и награди се сипеха от всички краища на света, но най-голямата дойде от Швеция. Нобеловата награда за заслугите му в областта на органичната химия! Това беше заслужено признание, но то задължаваше още повече. Нима може да се спре дотук? Трябва да се работи, да отдаде всичко на науката! На другата година Байер се оттегли от преподавателската работа. В къщата на Арцисщрасе дойде заместникът му Рихард Вилщетер, а той и Лида се пренесоха в Щарнберг.

Сгушена между огромните дървета, кокетната двуетажна къща приличаше на някакво приказно гнездо, в което заживя науката. Байер продължи изследванията си върху редица нови класове органични съединения. Нови синтези, нови успехи!

А годините минаваха неусетно. По ливадата край вилата играеха внуците му. Веселите им смехове радваха душата му. Често децата идваха при него да им разкаже приказка, понякога устройваха малки шеги, които сърдеха дядо им, но после той им прощаваше великодушно. Веднаж, когато Байер се разхождаше развълнувано в градината в очакване на прочутия Ръдърфорд, малките палавници направиха сламено плашило и бързо го внесоха в приемната. Ерих изтича при дядо си и му каза, че гостът е пристигнал и седи в приемната. Байер забърза към къщи, влезе задъхан в полутъмната стая и като се покланяше, започна дълго и учтиво да се извинява, че не е забелязал пристигането на госта. Ханс се гушеше зад стола и леко поклащаше плашилото. След малко Байер откри измамата и страшно се ядоса.

— Ах, измамници! Ханс, ти ли измисли тази лудория?

В това време дотича Евгения и съобщи, че Ръдърфорд е в градината.

— Размина ви се наказанието, немирници. Махайте бързо всичко оттук!

Децата помъкнаха плашилото към вратата, а Байер се отправи да срещне госта.

Той поддържаше лични връзки с почти всички изтъкнати учени от цяла Европа. Не обичаше да пише писма, но когато пътуваше, винаги намираше време да ги посети, да поговори с тях, да се осведоми лично за постиженията им, да разкаже за своите. Байер беше уважаван навсякъде. Посрещаха го като скъп и желан гост. В много европейски градове професорските места по химия се заемаха от негови ученици. С тях винаги имаше за какво да се поговори. А и те, когато идваха в Мюнхен, търсеха най-напред своя учител — да обменят мисли по различни въпроси, да потърсят съвет.

Спокойният и щастлив живот на стария учен беше засенчен от нещастията, които донесе Първата световна война на Германия. Липсваха хранителни продукти, липсваше гориво, липсваха дрехи. Народът затъваше в немотия и мъчения. След смъртта на мъжа си, Оскар Пилоти, Евгения се пресели окончателно в Щарнберг. Там беше по-тихо и сякаш отзвуците от войната не се чувствуваха така остро. А трябваше да се грижи и за баща си. Напоследък Адолф Байер изглеждаше силно преуморен. Лицето му побледня, бузите му хлътнаха, а очите му изглеждаха подпухнали. В Щарнберг всичко беше спокойно. Лида и Евгения се грижеха за къщата, децата играеха навън, но Байер се измъчваше от нещо непонятно. Терзаеше го мисълта, че нещастия сполетяха родината му, или просто чувствуваше приближаването на края. Тръпки го побиваха и въпреки горещината на августовския ден седеше в креслото, облечен в зимния си балтон. Суха, остра кашлица го задушаваше от време на време. Тогава изваждаше цигара, запалваше я с бавни движения и запушваше, загледан в облачетата на дима. Въпреки че беше много отпаднал, Байер ставаше всяка сутрин и слизаше бавно на долния етаж, където всички се събираха за закуска. Той не измени на навика си дори и в последния си ден. Беше 20 август 1918 г. Байер се събуди много отпаднал и не бързаше да стане. Малко след това влезе Евгения с поднос в ръце.

— Добро утро, татко. Как си днес?

— Благодаря, добре — каза Байер и се задави в кашлица. — Подай ми една цигара, Жени! — Той запали и продължи. — Пфу, това не са цигари. Дори и тях развалиха. Хлябът като кал, месо не можеш да купиш, даже и цигари да не пушиш. По лош път тръгна Германия!

— Остави това, а ела да си хапнеш. Донесох закуската тук. Остани днес да полежиш.

— В никакъв случай. Не съм толкова зле. Занеси всичко долу! След малко ще сляза.

След закуска той се почувствува по-добре. Излетна се удобно в креслото и дълго говори с внучетата си. Те му разказаха за работата си в градината, за грижите около зелето, което тази година беше нападнато от неописуемо много гъсеници. Петгодишният Адолф дори изтича в градината и се върна с цяла шепа гъсеници.

— Браво — каза дядо му. — Иди вън и ги смачкай. Спасил си зелето от тези хищници.

Децата излязоха и в трапезарията стана тихо. Той се унесе и заспа. Евгения шиеше нещо усърдно и поглеждаше от време на време към баща си. Лида се движеше на пръсти и шепнеше, за да не го събуди.

— Не ми изглежда добре — пошушна Лида. — Да повикаме лекар.

— Ще пратя Ханс — Евгения стана и излезе.

Бавно се нижеха часовете. Понякога Байер се събуждаше и веднага се намесваше в разговора, като че ли през цялото време беше слушал. После пак се унасяше в сън.

Надвечер, всички се събраха в трапезарията, преместиха големия стол до масата и Байер се излегна с облекчение. Когато беше буден, той вземаше живо участие в разговорите, но често слабостта му надделяваше и той потъваше в сън. Гърдите му едва се повдигаха и осветен от бледата светлина, той приличаше на восъчна статуя.

Когато лекарят влезе и протегна ръка, за да измери пулса му, той усети само една втвърдена студена слаба десница. Отдръпна се и сведе очи:

— Господин професорът е мъртъв! — промълви той със сподавен глас.

Никой не беше забелязал кога е отлетял последният миг от живота на големия учен.