Калоян Манолов
Велики химици (7) (Том трети)

Анри Моасан

1852 • 1907

Животът в училището в град Мо течеше еднообразно и спокойно. Учениците, деца на бедни занаятчии и чиновници, учеха усърдно, но отговорите им не блестяха. Това сиво ежедневие уморяваше и отегчаваше учителите. Господин Шарл Джеймс, учителят по математика, мечтаеше за нещо по-интересно, за някакъв подвиг, но уви! Децата бяха със средни възможности и не можеше нищо да се направи. И все пак очакваното събитие дойде.

Преди известно време в училището доведоха 12-годишно, слабо, чернооко момче. Черните му като маслини очи искряха и сякаш поглъщаха всичко наоколо. Неспокойните жестове на момчето издаваха южняшкия му произход и необикновено буден ум. То носеше стари износени, но грижливо изпрани и изгладени дрехи. За Джеймс малкият Анри представляваше истинско събитие. Той веднага се осведоми за семейството на новия ученик. Бащата, дребен чиновник в Източната железопътна компания, се преместил от Париж в Мо с надежда да заживеят по-добре. В малкия провинциален град животът е по-евтин, отколкото в столицата. Майката допълваше приходите на семейството чрез шев. Анри също помагаше в домашната работа и въпреки това идваше на училище с отлично подготвени уроци. Отговорите му бяха изчерпателни и пълни, а въпросите надхвърляха възможностите на останалите ученици и доставяха истинско удоволствие на Джеймс. „Детето е много способно. Не е лошо да се позанимавам извънредно с него“ — мислеше Джеймс и търсеше удобен случай.

Звънецът извести края на заниманията и учениците шумно тръгнаха за в къщи. Само Анри се бавеше и като че ли не искаше да излезе. Джеймс го погледна въпросително.

— Искаш да попиташ за нещо, Анри?

Анри наведе очи от стеснение, но после решително отвори тетрадката и заговори.

— Вчера опитвах да реша тези задачи, но не можах.

Джеймс наведе глава над тетрадката. Очите му минаваха бързо по редовете.

— Но това не са задачи за тебе. Необходимо е да знаеш още някои правила, които не сте учили в клас. — Учителят извади молив и започна да пише. — Тук ще използуваме тази формула и като заместим в израза, отговорът се намира съвсем лесно.

Анри се усмихна доволно.

— Сега ми е ясно.

— Искаш ли да те науча да решаваш такива задачи?

— Разбира се! Това е толкова интересно!

— Ела тогава след обяд у нас!

От този ден Анри започна да посещава редовно учителя Джеймс. Те се занимаваха с математика, но скоро разговорите им разшириха кръга на науките, от които се интересуваше любознателният ученик. Особен интерес прояви той към физиката и химията. Джеймс не обичаше химията, но не искаше да убива интересите на Анри, затова правеше всичко възможно, за да му намери книги по химия, да обясни някои сложни и заплетени въпроси. Постепенно Анри се увлече изключително от химията и поизостави математиката и физиката. Джеймс следеше с огорчение неочаквания обрат в развитието на любимия му ученик.

— Не може само с едно, Анри.

Момчето го погледна въпросително.

— Трябва да се отделя време за всички предмети. Учителят по латински език не е доволен.

— Защо ми е латинският език? С него не може да се припечелват пари.

Джеймс отвори от изненада уста и не можа нищо да каже. Анри прокара ръка по гъстата си черна коса и заговори:

— Съвестно ми е да чакам родителите ми да ме хранят. Те просто изнемогват. Трябва по-скоро да си намеря работа и да стана самостоятелен. — Той замълча, загледан във върха на обувката си. — Ще постъпя като помощник в някоя аптека. Толкова много химически книги съм прочел, все някак ще се справя.

— Химията не е аптекарство. Но това не е най-важното. Друго ме тревожи. Нима ще зарежеш училището?

— Трябва!

— Ти можеш да постигнеш много повече от другите, Анри. Ти не си като тях.

Той наистина беше друг. Буен, решителен, самоуверен. Затова не се поколеба и замина за Париж. Беше 1870 г. В аптеката го приеха с известна резервираност, защото обикновено помощниците постъпваха по-рано, а той беше вече 18-годишен. Не е ли доста възрастен, за да започва отсега нататък да учи аптекарското изкуство?

Само няколко дни след постъпването на Анри в аптеката отношението на останалия персонал към него се промени. Новият помощник знаеше извънредно много, влагаше дълбоко разбиране във всичко, което му се възлагаше. Авторитетът на Анри порасна извънредно много, когато един неочакван случай даде възможност да прояви успешно обширните си знания по химия.

В аптеката беше тихо. Само равномерните удари на хавана нарушаваха тишината. Някой стриваше лекарство. Аптекарят, възрастен мъж с побелели коси, търсеше някаква рецепта в дебела износена от употреба книга. Изведнаж при него се втурна слаб, задъхан от тичане човек. По лицето му лъскаха капки пот, а в очите се четеше смъртен ужас.

— Спасете ме! — едва промълви той и се строполи на земята.

Работниците оставиха работата си и го заобиколиха.

— Какво Ви е? — наведе се над него аптекарят.

— Отровен съм от арсеник. Вместо лекарството погрешно съм изпил отровата. Открихме грешката едва когато отровата започна да действува.

Аптекарят сне очилата и прокара ръка по лицето си.

— Уви. Много е късно! Няма спасение.

Отровеният го гледаше с разширени от ужас очи.

— А може би не е съвсем безнадеждно! — заговори Анри и се отправи към рафта с грижливо подредени буркани. — Да опитаме с тартарус еметикус (антимонилкалиев тартарат — средство, което предизвиква повръщане). След това ще му дадем вътрешно от това, от това… — В трескава бързина снемаше бурканите един след друг и отмерваше веществата. Болният се превиваше от болки и стенеше, кършейки конвулсивно ръце. Запазил самообладание, Анри приготви необходимите противоотрови и му ги даде. После повикаха кола и откараха нещастника у дома му. Спасен! Болките постепенно затихваха и страшната смърт отстъпи пред познанията на младия току-що започващ кариерата си аптекарски помощник.

Мълвата за необикновения подвиг на Анри се разнесе из цял Париж. Няколко дни след това в аптеката влезе среден на ръст, рус младеж. Това беше съученикът на Анри — Жюл Плик. Той заговори още от вратата:

— Знаех си, че това може да бъде само Анри. Не съм се излъгал, нали?

— Жюл! — почти извика Анри. — Каква приятна изненада! — Стисна ръката му и силно я разтърси. — Да излезем да се поразходим и да си побъбрим! — Той почти повлече Жюл към вратата.

— Щом научих историята с отровения, реших, че това си извършил ти и побързах да ти се обадя. Я разкажи сега как го спаси!

— Остави, това е дребна работа. По-добре кажи къде се загуби. Не сме се видели толкова време!

— Трябваше да се явя на изпит при Дехерен. Четох, а и работа в лабораторията имах.

Анри въздъхна тежко.

— Може би сбърках като прекъснах учението! Ех, припечелвам някой лев, но…

— Слушай, Анри! Защо не продължиш? Ще намерим няколко частни ученици. Ще изкарваш пари за прехрана, а останалото време ще учиш.

— Това е идея, Жюл. Има ли възможност да дойда в лабораторията на музея по естествена история?

— При Дехерен не, но в лабораторията на Фреми вероятно ще може да постъпиш от началото на идната учебна година.

— Така ще стане по-друго. Ще мога да постъпя в някое индустриално предприятие, а може и сам да построя някоя малка фабричка. Тогава край на мизерията.

Анри живееше бедно, много бедно. Оскъдните средства, които припечелваше, едва стигаха да посрещне насъщните си нужди. Да се заеме с допълнителна работа беше невъзможно, защото цялото си време прекарваше в аптеката. Положението значително се промени през есента на 1872 г. Професор Едмонд Фреми прие радушно новия си студент. Краткият изпит, който той проведе незабелязано по време на разговора, показа, че той има доста обширни познания по химия, а това обещаваше да даде отлична работа в лабораторията. Анри се чувствуваше неизказано щастлив. Най-после ще влезе в истинска химическа лаборатория! Ще учи химия! Ще научи тайните, които се извършват във фабриките, където „камъните“, пръстта и водата се превръщат в метал, стъкло и стотици други неща.

В свободното време Анри даваше частни уроци и припечелваше достатъчно, за да плати таксата за лабораторията и да се нахрани. Но истинската храна за него беше изворът на знания в лабораторията. Тук за пръв път той започна системно да изучава свойствата на елементите. Научи се да получава съединенията им, да извършва анализ, за да установи състава им. Сътрудниците на Фреми работеха още под впечатленията на последните изследвания на големия учен. Те бяха безуспешни, но събудиха надеждата, че някой от опитите може би ще е успешен.

— Това е калиев флуорид — разказваше Арман, слаб, висок блондин, който работеше с Анри на една маса. Анри пое стъкленицата с безцветни кристали и се вгледа, като че ли искаше да види този тайнствен, неоткриваем елемент — флуор.

— И всички опити излязоха безрезултатни? — запита Анри полугласно.

— За съжаление, да. Още преди 60 години Ампер и Дейви са установили, че солната киселина и флуороводородната киселина са две различни съединения. Във втората се съдържа елементът флуор, но той проявява изключителна реактивоспособност и досега не е получен в свободно състояние. Професор Фреми доказа, че нищожни количества от този елемент се образуват при електролиза на стопен калциев или калиев флуорид, но при високата температура, необходима за стопяването на солите, флуорът моментално реагира с веществата, които са в близост.

— Дори и със стъклото?

— Стъклото е най-неподходящият материал. Знаеш, че самата флуороводородна киселина го разяжда. Работихме в платинови съдове, но въпреки това — нищо.

— Нима съществуват невъзможни неща? И професор Фреми се отказа от по-нататъшни изследвания?

— Опита всичко. Флуорът е най-реактивоспособният елемент. Реагира светкавично с всяко вещество, с което дойде в контакт. Какво може да се предприеме при това положение?

— Не мога да го проумея. Та нима не може да се открие поне едно вещество, което да не взаимодействува с флуора?

Тая мисъл не му даваше покой. Трябва да се учи, трябва да се наблюдават добре свойствата на веществата. Все някога ще се нагодят условия, при които ще се получи свободен флуор! Анри повтори някои от опитите на професор Фреми и сам се увери, че задачата е неразрешима. Това не го обезкуражи. Някъде дълбоко в сърцето му светеше искрица надежда. Може би ще дойде денят, когато той ще получи свободен флуор! Необходимо е всичко да се обмисли добре, а трябва и още да се учи!

Изминаха 2 години, откакто е постъпил в лабораторията на Фреми. Тук не можеше да научи нещо повече, затова постъпи в лабораторията на Дехерен. В нея още работеше съученикът му Жюл Плик. Те провеждаха изследвания върху физиологията на растенията. Подобни бяха и първите задачи, които Моасан получи от проф. Дехерен.

— В растенията се извършват процеси, които са аналогични на дишането при животните — разказваше проф. Дехерен. — Тези процеси протичат дори и на тъмно. Растението поглъща кислород, а изпуска въглероден двуокис.

— Но нали знаем, че растенията поглъщат въглероден двуокис и изпускат кислород! — не се стърпя Моасан.

— Това е друго. За този процес е нужна светлина. На тъмно протича обратният процес.

— Нищо не разбирам! Един затворен кръг.

— Ще разберем, като го изследваме. — Професор Дехерен отиде до масата и отвори голямата метална кутия. — Ще започнем от най-простото. В тази камера ще поставим няколко растения и периодично ще изследваме състава на атмосферата в нея. Камерата се затваря херметически. По изменението на състава на газовете ще съдим за физиологичните промени в растенията.

Задачата беше интересна и скоро увлече Моасан. Той като че ли забрави за флуора. Голямата сръчност и обширните познания му помагаха да се справя бързо с всички трудности. Работното му място блестеше от чистота. Приборите и химикалите бяха подредени с педантична изрядност. Моасан подготвяше и сглобяваше апаратурите с необикновено старание и прецизност. Професор Дехерен забеляза изключителните способности на новия студент и живо следеше развитието му. Колко много биха постигнали заедно, ако Моасан му стане асистент. Но той имаше чудати желания. Да постъпи в индустрията, да започне работа, която да му осигурява 3600 франка годишен доход. По 10 франка на ден! Не е лошо, но той би могъл да постигне повече. Трябва да му се въздействува. Незабелязано да му се внуши, че той е способен на повече. Професор Дехерен направи това твърде умело и резултатите не закъсняха. Моасан изостави за известно време занятията по химия, за да подготви изпитите по латински и гръцки език, по физика, по всички дисциплини, които бе изучавал в лицея, но не бе положил изпит. В края на 1874 г. получи диплома за завършено средно образование, а три години след това получи научната степен „бакалавър по природните науки“.

Успоредно с изпитите Моасан продължи изследванията върху физиологията на растенията. Първата научна работа заедно с професор Дехерен публикуваха още през 1874 г. Тя беше озаглавена „За абсорбцията на кислород и изпускането на въглероден двуокис от листа, съхранявани на тъмно“. Явленията бяха интересни, но не по неговия вкус. Той продължаваше изследванията си само защото те лежаха в основата на докторската му дисертация.

— Веднаж да взема докторския изпит! — въздъхна Моасан.

— И какво? — запита приятелят му Жюл Плик.

— Отивам в индустрията. Може би в някой металургичен завод.

— Защо не останеш при Дехерен. Той има голямо желание да те вземе за асистент.

— Не ми са по сърце работите му. Повече ме привлича неорганичната химия — минералите, солите, газовете…

— Просто ти се чудя! Днес никой не се занимава с тези въпроси. Сега е векът на органичната химия. Всички изтъкнати учени са органици. Вземи например Бертло, Кекуле, Хофман, Бутлеров… Неорганичната химия е неблагодатна област. Какво повече има за изследване?

— Ще се намери нещичко. Но аз не мисля за изследователска дейност. Учените почти винаги са били бедни и са живели в лишения. Пари се печелят в индустрията.

Събитията обаче се развиха не така, както си ги представяше Моасан. През 1879 г. положи успешно изпитите по фармация и веднага получи назначение за ръководител на лабораторната практика във Висшата фармацевтична школа. Същевременно зае длъжността асистент по физика в Агрономическия институт. Нима трябваше да се прости с мечтите си за индустрията?

Защо не. Новите длъжности му осигуряваха един постоянен доход. От друга страна, той имаше достатъчно време, за да го посвети на научни изследвания. Който веднаж е вкусил опиянението от успеха на научното откритие, мъчно може да го забрави и да се откаже от него. Моасан вече беше изживял първите радости от научните открития в лабораторията на Дехерен. Сега имаше на разположение своя лаборатория. Задълженията му бяха много, условията бяха неблагоприятни за работа, но в младия учен вече гореше пламъчето на научното търсене. Трябваше да се намери подходяща проблема и да почне.

Като прелистваше научните списания, Моасан намери малка статия от Густав Магнус, която силно го заинтригува. Авторът й описваше получаването на пирофорно желязо. То се получаваше в праховидно състояние и щом дойдеше в контакт с въздуха, изгаряше до окис.

Какво представлява пирофорното желязо? Как се обяснява тази необикновена реактивоспособност? Моасан приготви разтворите от оксалова киселина и железен сулфат и ги смеси. Получи се светложълта утайка от железен оксалат. Той филтрува утайката и я изсуши. След това постави жълтия прах в стъклена тръба и започна внимателно да го загрява. Постепенно цветът започна да потъмнява. Веществото се разлагаше от високата температура. Отделящите се газове разпукваха малките кристалчета и те подскачаха нагоре. Скоро в тръбата остана само чер прах. Моасан го изсипа на тънка струя. Щом полетяха във въздуха, прашинките се запалиха и се посипаха като огнен дъжд. „Чудо! Сякаш метеори падат“ — помисли Моасан. „Трябва преди всичко да анализирам остатъка.“ Анализите показаха, че разлагането в тръбата води до образуване на фини прашинки от чисто желязо. Прахът след изгарянето представлява железен окис. Резултатите от изследването публикува научна статия, но скоро след това друг изследовател — Щромайер — изказа мнение, че пирофорното желязо представлява железен окис.

Нима изследванията му не са били правилни? Нима се е заблудил? Моасан започна изследванията отначало. Сега той видоизмени постановката на опитите, проведе загряването до определена температура и постепенно успя да изясни недоразумението. Всъщност недоразумение нямаше. Изводите и на двамата бяха правилни. При загряване железният оксалат се разпада постепенно. Отначало се образува двужелезен триокис, който се редуцира до трижелезен четириокис. След това редукцията продължава до железен окис и накрая се получава чисто желязо. Особено добре проличават степените на редукция, ако загряването се извърши в присъствие на водород. Преди да публикува резултатите си, Моасан реши да ги обсъди със Сент-Клер Девил.

— Изследването е много интересно. Ще дам ръкописа ви на Дебре. Той е първият, който изследва подробно железния окис. За него работата ви ще представлява значителен интерес, а и той най-добре ще я оцени — каза Девил и се усмихна дружелюбно.

— Може би проф. Анри Дебре ще се интересува от някои подробности. Ето тук са таблиците от анализите. Ще ги прикрепя към ръкописа.

Професор Дебре остана възхитен. Скоро след това той се срещна с Моасан и разговаря с него. По негов съвет Моасан разшири изследванията, за които получи научното звание „Доктор по физика“, присъдено му от Парижкия университет.

През лятото, когато студентите се разотидоха по домовете, Моасан заминаваше за Мо. Там живееха родителите му, там бяха приятелите му. С особено удоволствие ходеше на гости у старата аптекарска фамилия Люган. Господин Мишел Люган беше на около 50 години, с прошарена, малко оредяла коса. Винаги когато видеше Моасан, той разцъфваше от радост и посрещаше приятния гост с отворени обятия. Цялата фамилия живееше с духа, създаден от прадядото Шарл Люган. На времето си той бил приятел със знаменития професор Луи Никола Воклен и обичал страстно науката. Дружбата му с професора дори го подтикнала към малки научни изследвания. Синовете и внуците му, всички аптекари, продължаваха традицията. И сега в аптеката на господин Мишел Люган имаше малка лаборатория за научни изследвания. Погълнат от ежедневната работа, той рядко влизаше там, но все пак се гордееше с нея. Близките контакти с Моасан събудиха отново старите желания и надежди за научни открития.

— От положението, което заемаш, и с научните степени, които вече имаш, скоро ще станеш и професор — заговори с възхищение господин Люган.

— Въпрос на бъдещето — скромно добави Моасан. — Доволен съм, че поне не мисля за парични въпроси. Заплатата е малка, но е достатъчна да се живее. По-сложен е въпросът с лабораторията.

— Та нали ти се разполагаш в лабораторията на Фармацевтичната школа?

— За съжаление тя е почти винаги заета, а и според устава нямам право да работя самостоятелно. Сега изниква една възможност, но да видим. — Моасан замълча, но като видя питащия поглед на Люган, продължи: — Приятелят ми Ландрен ще напуска лабораторията на Синдикалната камара. Вероятно аз ще постъпя като началник. Там се извършват анализи на продукти, донесени от различни производственици, занаятчии и пр.

— Но тогава работата ви ще бъде трудна. Трябва да познавате методите на работа за най-различни отрасли — намеси се в разговора госпожица Леони Люган. Възпитана в духа, подхранван от господин Люган, тя също обичаше науката и дори често помагаше в аптеката или в лабораторията.

— С това ще се справя, то не ме плаши. Преимуществото на този пост е, че никой няма да ме контролира и ще мога да провеждам изследванията си. Виждате ли, госпожице Леони, понякога човек е принуден да прибягва към най-различни комбинации.

— Целта оправдава средствата — каза Леони и се засмя. — Но вие не предприемате нищо осъдително. — Тя се замисли и като се загледа в подноса, който държеше, добави: — Впрочем, ако всички задължения, които сте поели, се окажат много, може да увредите на здравето си. Трябва да се пазите.

В гласа й прозвуча необикновена загриженост. Леони харесваше този чернокос, с пламтящ поглед и живи, бързи движения млад човек. Обаянието му ставаше още по-голямо и за това, че той беше учен. Такъв учен, за какъвто в къщи винаги се говореше, че бил Воклен. Може би сега не толкова голям, но той е млад. Ще минат години и ще стане. Колко щастлива би била, ако можеше да бъде винаги близо до него, да се грижи за здравето му, да му помага в работата… Леони трепна. Изправи глава и като се извърна, за да скрие неочакваната руменина по бузите си, започна да подрежда чашките с горещо кафе.

— У нас също има лаборатория — каза господин Люган и се засмя.

— В Мо стоя съвсем кратко време, а и трябват скъпи апарати.

— Друго ако няма, поне пари има, драги приятелю. Кажи само какво ти е необходимо!

— Ще помислим за догодина. Съвсем скоро трябва да се връщам в Париж.

Няколко дни след това посещение Моасан замина за Париж. Наближаваше началото на новата учебна година. Скоро студентите щяха да изпълнят лабораторията. Трябваше да се подготви. Моасан извършваше всичко с изключително старание. Но интересно! В мислите му често се преплиташе образът на Леони. И кой знае защо той все я виждаше грациозно приведена да нарежда чашките с кафе. Той често говореше за нея и на приятеля си Ландрен. Дори когато работеше в лабораторията на Синдикалната камара, понякога изпускаше мисълта си и тя отлиташе в аптеката на Мо. Нещо го теглеше натам. Той не дочака идното лято. Късно есента и после няколко пъти през зимата гостува в Мо.

Всички се радваха на обичта на двамата млади. По-добра партия за Леони не можеше и да се мечтае. Господин Люган не жалеше парите. Той устрои великолепно сватбено тържество. Трябва да се запомни! Трябва да се отпразнува! Не се жени какъв да е, а професор. Господин Люган беше напълно убеден, че дава дъщеря си на професор. Той знаеше, че Моасан е само ръководител на лабораторните занятия, но твърдо вярваше във възможностите му, затова всячески се стремеше да му помогне.

— Ще снемеш всички грижи от гърба си — даваше наставленията си татко Люган. — Домакинството ще оправя Леони. За пари няма да мислите. Ще ви пращам толкова, колкото искате. Ще пращам и за научните ти изследвания. Ти само работи и не мисли за ползата! Работи за науката! Всяко научно откритие е полезно. То обогатява познанията ни, а може би ще дойде време и да се използува за нещо.

Започваше нов, пълен с надежди и трепетни вълнения живот. Освободен от всякакви грижи, Моасан даде простор на мечтите си. Изминали бяха 10 години, откакто научи за пръв път в лабораторията на Фреми за необикновено активния елемент флуор. Десет години тлееше искрата на надеждата, че може би той ще има щастие да получи и изучи флуора. Сега дойде време да опита силите си. Ще успее ли?

Няколко седмици търси в научните списания и прочете почти всички статии върху флуора и съединенията му. Всички методи за получаване на свободен флуор са се оказали безрезултатни. Дори и електролизата! Не е проверен само методът, предложен от Дейви. Моасан работеше в лабораторията на Синдикалната камара. Зает с изследванията си, той значително изостави текущата работа. Резултатите от анализите излизаха с голямо закъснение. Клиентите бяха недоволни, затова поръчките рязко намаляха. Това не го тревожеше, защото така му оставаше повече време за научна работа. Понякога там се отбиваше Ландрен, помагаше му при извършване на опитите, обсъждаше заедно с него проблемите му.

— Идеята на Дейви е проста, но той не е могъл да я осъществи, защото тогава не е бил известен метод за получаване на фосфорен флуорид — обясняваше Моасан.

— А ти как го получаваш? — попита Ландрен.

— Открих няколко метода, но най-простият се състои в следното: загрявам в реторта смес от оловен флуорид и меден фосфид. Получава се безцветен фосфорен флуорид. Дейви считал, че ако този газ се смеси с кислород и се загрее, фосфорът ще се съедини с кислорода, а флуорът ще остане в свободно състояние.

— Потвърждават ли се очакванията?

— Засега не. Загрявах сместа, пропусках и електрични искри през нея, но вместо флуор винаги се получаваше пак безцветен газ — фосфорен оксифлуорид. Кислородът се присъединява към флуорида.

— Изглежда напразно се измъчваш. Вероятно този елемент въобще не може да съществува в свободно състояние.

— Не може да бъде. Трябва да се намерят условията.

Моасан изправи една платинова тръба и внимателно я запълни с черна, гъбовидна маса.

— Защо ти е гъбестата платина?

— Ще пропусна фосфорния флуорид през нагрята гъбеста платина. Знаеш, че платината се съединява доста лесно с фосфора. Тогава от тръбата трябва да излезе свободен флуор.

— Ще извършиш ли опита сега? Да остана да ти помогна, а и да видя какво ще излезе?

— След малко започвам.

Моасан присъедини платиновата тръба към ретортата и започна да ги загрява. Двамата приятели следяха с напрежение хода на реакцията, но не се забелязваше отделянето на никакъв особен газ. От зачервената платинова тръба излизаше само нереагиралият фосфорен флуорид.

След около половин час тръбата силно се изви и пропука. Част от гъбестата платина се разсипа по масата.

— Край — въздъхна тежко Моасан. — Пак нищо не излезе.

— Не се отчайвай. Трябва да се повторят опитите. Да се проверят.

Платиновата тръба беше напълно разрушена. Платината се беше превърнала в платинов фосфид, но вместо флуор се беше образувал фосфорен петофлуорид.

— Все пак се е образувал свободен флуор, така, както предполагаше — каза Ландрен.

— Да, но за съжаление не съм предвидил, че той може да се присъедини към неразложения флуорид и да образува ново съединение! Жалко за платиновата тръба! Толкова пари отидоха на вятъра!

Въпреки неуспехите Моасан не се отчайваше. Съставяше нови планове, връщаше се към старите. Основната грешка на всички опити е може би високата температура, при която се провеждат. Флуорът е много реактивоспособен. Като се повиши температурата, реактивоспособността му нараства още повече. Даже и да се получи в свободно състояние, той отново ще се съедини с някое от веществата, с което дойде в контакт. Трябва тогава да се намери такава реакция, че получаването да протича при обикновена температура или още по-добре — при охлаждане. И единствената възможност остава пак електролизата. Да се подложи на електролиза някакъв течен флуорид! Идеята беше главозамайваща. Течен е арсеновият флуорид. Моасан набави незабавно необходимите материали и пристъпи към синтезата на това силно отровно вещество. Оказа се, че то не провежда електричния ток. И това не го отчая. „Ща разтворя в арсеновия флуорид малко калиев флуорид.“ Разтворът провеждаше електричен ток, но явиха се други трудности. Само след няколко минути катодът се покриваше от отделилия се арсен и токът спираше. От умора и изтощение Моасан едва се държеше на краката си. Изключи батерията и почти се строполи на стола. Страшни спазми стягаха сърцето му. Лицето му бе пожълтяло и сините кръгове край очите му приличаха на страшни очила. „Арсенът действува“ — помисли той и почти загуби съзнание. „Трябва да изоставя този вариант.“

Леони страшно се обезпокои от състоянието на съпруга си. Погълнат от работа, той не само се преуморяваше, но и съвсем лекомислено се излагаше на опасност.

— Така не може да продължава! — сърдеше се тя. — Ако повикам лекар, сигурно ще препоръча да лежиш поне един месец.

— Знаеш, че това е невъзможно.

— Възможно е да престанеш да се тровиш. На мене забрани да идвам в лабораторията. Не мога да ти помагам. А ти се тровиш!

— Забраних ти заради детето, мила. Нали искаш то да бъде здраво и жизнено?

Моасан стана и нежно погали Леони по косата.

— Как ще го кръстим?

— Луи — отговори Леони, без да се замисли.

— А ако е момиче?

— Ще бъде момче и ще се казва Луи.

Луи се роди в началото на 1885 г. Колко радост, колко щастие носеха черните му очи за младото семейство! Заета изцяло с детето, Леони нямаше време да ходи в лабораторията. По-рано винаги отскачаше за няколко часа при Анри. Да му помогне дотолкова, доколкото силите й стигаха, да види дали не се е преуморил.

Моасан продължи опитите за получаване на флуор. Сега вниманието му се спря на флуороводорода. Този безцветен, силно задушлив газ се втечнява лесно в безцветна течност, ако се охлади. Съвършено сухият флуороводород също не провежда електричния ток, но Моасан и в него разтвори калиев флуорид. Постави течността в извита платинова тръба и пропусна ток. Скоро на катода се появиха мехурчета водород. Но на анода? Защо не се отделя никакъв газ? Близо час се извършва електролизата. Отделиха се големи количества водород, но нямаше и следи от флуор.

„Може би Ландрен е прав. Навярно това е елемент, който въобще не може да съществува в свободно състояние!“ — мислеше Моасан и с разочарование разглобяваше апаратурата. Сне стъклената запушалка от анодното пространство и замръзна на мястото си. Цялата беше покрита с дебел пласт бяло прахообразно вещество. „Разядена! Флуорът се е отделил и, достигайки до стъклото, е реагирал с него!“ Стана му весело. Следващият път вече сигурно ще успее! Трябваше да замени стъклените запушалки с такъв материал, който не се атакува от флуора. Да се опита пак с флуорит. Още Дейви е предполагал, че получаването на този елемент трябва да стане в съдове, направени от флуорит.

Шлифоването на минерала вървеше бавно. Моасан губеше търпение, но друг изход нямаше. Изминаха няколко дни, докато безформеният къс минерал придоби необходимата форма. Най-после апаратурата е готова. Извитата платинова тръба е потопена в охладителната смес. Температурата вече стига до –50 градуса. Моасан включи батерията и зачака със замряло сърце. Миг след това от анодното пространство потекоха първите струи флуор.

Победа! Флуорът е получен!

Моасан не знаеше какво да предприеме от радост. Идеше му да прегърне апаратурата, да я хване и да полети високо в небето и да вика „Флуор! Флуор!“

Беше 26 юни 1886 г.

Лабораторията се изпълни с остра, задушлива миризма, напомняща миризмата на хлор. „Трябва да се събере в нещо и да се изучат свойствата му.“ Лесно беше да се каже, но как да се осъществи. Флуорът проявяваше наистина страшна реактивоспособност. С водата взаимодействува моментално и отделя озон. Освобождава хлор от калиев хлорид. Силицият се възпламенява и веднага изгаря при контакт с флуор. Това бяха първите наблюдения. Те са достатъчни! Необходимо е да се направи съобщение до Академията на науките.

Два дни по-късно проф. Анри Жюл Дебре прочете съобщението на Анри Моасан за първото успешно получаване на свободен флуор. Новината беше радостна, но академиците се съмняваха в акуратността на опита. Може би не всичко е проведено както трябва. Може би това е някакво друго вещество, но увлечен от желанията си, младият изследовател го е взел погрешно за флуор. В такива случаи съгласно стара традиция се назначаваше комисия. Изследователят трябваше да проведе опита в тяхно присъствие, за да се уверят на дело в правилността му.

Моасан подготви всичко най-старателно. За по-сигурно дестилира два пъти флуороводорода. Почисти основно апаратурата, приготви реактивите, с които трябваше да се покаже изключителната реактивоспособност на този елемент. Дойде определеният час. Комисията пристигна точно навреме. Те бяха трима — Марслен Бертло, Анри Дебре и Едмон Фреми. Моасан пристъпи към работа. Постави реактивите, сглоби апаратурата, наля охладителната смес, включи батерията. Минута, две, три… Извитата платинова тръба стоеше като замръзнала. Не се забелязваха никакви признаци за протичане на реакция. Моасан провери всичко отначало, но пак нищо. Никакъв газ, никакъв флуор! Треперещ от вълнение и смущение, Моасан разглоби апаратурата, постави отново други вещества и пак започна опита. Пак нищо. Отпусна безпомощно ръце и тежко въздъхна. Искаше му се да потъне, да изчезне от строгите погледи на безпристрастните съдии.

— Не се вълнувайте! — заговори Марслен Бертло. — Случват се такива неща. Понякога реактивите не са добри, понякога нещо съвсем дребно и неочаквано променя хода на събитията.

— Да се надяваме, че не сте се заблудили в първите си опити! — каза проф. Фреми. — Навярно ще успеете да изясните причините за неуспеха.

Като му пожелаха успешна работа, тримата знаменити мъже си отидоха. Моасан стоеше неподвижен, съкрушен…

„Това е отмъщение! Флуорът иска да си отмъсти за това, че го накарах да излезе на бял свят! Ах, какво отмъщение!“

Нямаше никаква видима причина за неуспех. На какво се дължи?

Два дни и две нощи не можа да затвори очи. Приготви всички вещества отново, провери апаратурата до най-малки подробности. И както в приказките всичко се случва на третия ден, така и той изясни причините за неуспеха едва на третия ден. Работата била много проста — количеството на калиевия флуорид в течния флуороводород било недостатъчно, вследствие на което електричният ток не можел да протича през разтвора. От този ден нататък апаратурата заработи нормално. От анодното пространство се получаваше равномерна струя флуор, чието количество достигаше до 5 литра на час. Започна усилено проучване на свойствата на новия бледожълтеникав газ. Успехът на Моасан беше безспорен. Той получи почти незабавно признание от цялата научна общественост. Академията на науките веднага му присъди голямата награда Ла Каз, възлизаща на 10 000 франка. Сумата дойде тъкмо навреме, за да покрие огромните разходи, направени в последните години. В края на същата година Академичният съвет на Висшата фармацевтична школа избра Моасан за професор по токсикология. Изборът бе потвърден на 30 декември.

Големи събития, голяма радост. Трябваше достойно да се изпрати знаменитата 1886 година! Къщата му на улица Воклен сияеше, обляна от празнична светлина. За посрещане на Новата година дойдоха родителите им от Мо. Празнично наредената маса пръскаше ослепителни отблясъци от кристалните сервизи. Печеното мамеше с упояващия си аромат, но никой не бързаше да отиде до масата. Централна фигура за всички беше малкият Луи. Леони го държеше в полата си. Разперил крачка, Луи добродушно се усмихваше на дядо си, който го обсипваше с гальовни думи.

— Той ще ми порасне, ще стане учен като татко си, нали? — Дядо Люган протегна ръка и натисна с пръст коремчето му. Малкият Луи се засмя с глас.

— Ето, виждаш ли, Анри! Радва се, че ще стане като тебе.

— Нека само да порасне.

— Хайде, Мишел, стига сте разигравали детето! Няма да може да заспи — приближи се баба Люган.

— Леони, не е ли време да го приспиш? Наближава полунощ. Скоро ще посрещаме Нова година.

Течаха последните минути. Виното искреше в чашите. Някъде далеч отекна първият топовен гърмеж.

— Честита нова 1887 година!

По лицата на всички играеше щастлива усмивка. Те се целунаха и си пожелаха добро здраве. Леони изтича и донесе Луи.

— Деца — заговори татко Люган — искам да поздравя всички. Изпратихме една незабравима година. Една година, която донесе толкова много успехи. Получаването на флуора, наградата Ла Каз и накрая професурата. За да остане паметна, искам да ви направя един малък подарък.

Господин Люган отиде в съседната стая и донесе средно голяма картина. Сне обвивката и изправи картината на един стол.

— Прилича на пейзаж от Коро — каза Моасан и развълнувано се приближи.

— Не прилича, а истински Коро — каза господин Люган.

— Но, татко, това е цяло състояние! — възкликна Моасан и го прегърна. — Благодаря, благодаря. Истинско съкровище! — Той гледаше картината, опиянен от възторг и удоволствие.

— Нека да не е последната картина в къщата ви!

Моасан беше страстен поклонник на изкуството. В салона, в спалните, в кабинета му имаше много картини и гравюри от известни художници, но картина от Коро! За това той беше мечтал! И ето сега мечтата стана действителност.

С настъпването на Новата година започнаха и новите задължения на професор Моасан. Трябваше да се подготвят лекциите по токсикология. Интересите му бяха насочени изцяло към неорганичната химия, но новият пост изискваше известни промени. Това не беше трудно. Надарен с висока интелигентност, проявявал интерес към всички области на химията и фармацията, Моасан се справи лесно с новото положение. Независимо от това научните изследвания и работата в лабораторията запазиха първоначалната си ориентировка — неорганичната химия.

Сградата на Висшата фармацевтична школа, разположена на красивото авеню Дьо Л’Обсерватоар имаше извънредно привлекателен вид. Фасадата, украсена с изящни релефни орнаменти, й придаваше по-скоро вид на музей, отколкото на учебно заведение. Впечатлението се засилваше още повече, като се влезе вътре. Стените на обширния и светъл вестибюл бяха покрити с великолепни стенописи. Картината коренно се променяше, когато се влезе в лабораториите. Те бяха малки и с недостатъчно осветление. Не достигаше място за работа, защото винаги бяха препълнени от практиканти. Моасан имаше на разположение две лаборатории. Едната на горния етаж за него и асистентите му, а другата — на долния етаж, за студентите и практикантите. Макар и малки, лабораториите се поддържаха в невиждан дотогава ред и чистота. Всяка събота асистентите и практикантите извършваха основно почистване. Намазваха пода с паркетин и го лъскаха, докато заблести като огледало. Реактивните стъкла, приборите, апаратите, всичко трябваше да блести от чистота. Ако по време на работа някой незабелязано капнеше вода на пода и не изчистеше петното, нямаше да убегне от строгото око на Моасан и да получи укор за небрежността си.

Изследователите и в двете лаборатории продължиха работата по изучаване съединенията на флуора. В течение на няколко години бяха синтезирани и изучени десетки флуорни съединения на различни метали (платина, барий, стронций, магнезий) и неметали (сяра, йод, фосфор и др.). Разходите по тези изследвания бяха много големи, защото получаването на флуора се извършваше в платинени съдове. Голямо улеснение в работата постигнаха, след като установиха, че вместо в платинени, електролизата може да се проведе успешно и в медни съдове. Освен това установи се, че ако флуорът се изсуши много добре, може да се съхранява за кратко време и в стъклени съдове. Съвършено сухият флуор не разяжда стъклото.

Пръв помощник в лабораторията на горния етаж беше асистентът му Пол Льобо. Той ръководеше и работата в лабораторията на долния етаж, и държеше връзката между практикантите и Моасан. Моасан говореше рядко и малко с практикантите, но независимо от това беше винаги добре осведомен за хода на работата им. С увеличаване на броя на сътрудниците той разшири областта на изследванията си.

— Проблемата за флуора вече е решена. Въпрос на време е да се получат и изучат съединенията му. — Моасан затвори списанието и се обърна към Льобо. — Заслужава да се занимаем малко и с бора.

— Но той е получен много отдавна!

— Само че нито един от методите не дава съвършено чист бор. Дейви го е получил в незначителни количества чрез електролиза на стопен окис. Гей-Люсак и Тенар дадоха първия метод за получаването му от борен окис и калий. Девил и Вьолер подобриха метода, но нито един от тях не е получил съвършено чист бор.

— Как мислите да го получим?

— Още не знам. Най-напред ще изпробваме старите методи. Ще анализираме продукта и тогава ще видим.

Задачата беше много интересна. Оказа се, че старата процедура дава продукт, в който борът е само 70%. Останалото са различни примеси от борни съединения — окис, нитрид, нереагирал алкален метал и желязо. За редуктор Моасан използува магнезиев прах, а загряването извърши в струя от водород. При тези условия чистотата на получения бор достигна 99%.

Необходимостта от високи температури принуди учения да се замисли и за най-благоприятното решение на тази проблема.

— Пещите, конструирани от Девил, дават наистина много висока температура, но нима това е предел?

— Какви реакции възнамерявате да провеждаме при такива високи температури? — попита Льобо.

— Ако успеем да постигнем високи температури, ще имаме наистина добра работа. Преди всичко ще се опитаме да получим чрез редукция такива метали като магнезия, калция, алкалните метали…

— Доста трудна задача. В пещите на Девил се вдухва кислород, а при такава температура тези метали изгарят.

— Моята идея е съвсем друга. Ще се опитаме да използуваме температурата на електричната дъга. Ако приготвим два дебели графитови електрода и ги съединим с мощен източник за ток, ще получим постоянна дъга, която би загряла материала до температура над 2000 градуса.

— А от какъв материал ще изготвим пещта? При тази температура всичко се стопява.

— Не всичко, а почти всичко. Надявам се, че негасената вар ще устои.

Първата пещ представляваше два къса негасена вар, в които издълбаха малка трапчинка. Късовете прилепваха плътно един върху друг, а в образувалата се кухина се събираше малък графитов тигел. Над тигела се намираха двата графитови електрода. Температурата, която даваше електричната дъга, беше невероятно висока.

— Сега сигурно калциевият окис ще се редуцира от въглерода до метал! — Моасан с истинско удоволствие стриваше сместа от негасената вар и въглища.

— В тигела ли ще загряваме?

— Да. Така по-лесно ще извадим продукта, получен при реакцията.

Моасан постави сивочервената смес в тигела, прилепи плътно капака и включи тока. Леко пращене и бръмчене се разнесе от пещта. Електрическата дъга гореше. През пролуката се виждаше ослепителна светлина. Когато прекратиха загряването и охладиха пещта, в тигела намериха само сива, твърда като камък маса.

— Но това не е никакъв калций!

— Калций не е, но не е и окис. Възможно ли е да се е образувал карбид? — Моасан разчупи сивата маса и взе един малък къс. Постави го внимателно в чаша с вода. Късчето като че ли беше горещо и сякаш водата вреше около него. Големи мехури газ се отделяха и бълбукаха нагоре. Разнесе се особена неприятна миризма.

— Взаимодействува с водата и отделя газ.

Следващите дни Моасан и Льобо посветиха на изучаване свойствата на калциевия карбид. Веднага след това те проведоха аналогични реакции с окисите на други метали и получиха също карбиди. Такива бяха карбидите на калия и натрия. Освен това те се надяваха, че ще успеят да получат в чисто състояние някои много високотопими метали, каквито са молибденът, волфрамът и пр. Затова беше необходима и по-голяма и по-мощна пещ. Моасан непрекъснато усъвършенствуваше конструкцията на пещта. Освен това той се стремеше да увеличи размерите й. Тъй като не можеше да намери големи парчета негасена вар, той реши да изработи пещта от варовик. От високата температура скалата, която е в близост с електричната дъга, ще се разпадне до окис и по такъв начин целта е постигната. Новата пещ имаше стократно по-голям капацитет от първата. В нея успяха не само да редуцират окисите на мъчнотопими метали, но и да стопят самите метели. За пръв път бе осъществено електротермично получаване на молибден и волфрам.

Електродъговите пещи предизвикаха много голям интерес. От тях се интересуваха не само учените, но и много индустриалци. Откриваше се възможност за индустриално осъществяване на редица процеси, главно металургични, които досега се считаха за невъзможни. В лабораторията на Висшата фармацевтична школа идваха практиканти от всички краища на света. Трябваше да се усвои техниката за работа с пещите, да се използува необикновено високата температура. Там имаше практиканти от Европа, Америка, Австралия. Те работеха главно по въпроса за високите температури, но не оставаха встрани и от останалите изследвания. Обстановката стана особено напрегната и интересна, когато възникна проблемата за диамантите. Всичко започна от доклада на Шарл Фридел. На 12 декември 1892 г. той докладва пред Академията на науките резултатите от изследванията на метеорита, намерен в Аризона. В късовете, състоящи се от желязо, той беше открил микроскопични диаманти. Моасан, който от една година също беше избран за редовен член на Академията, изслуша доклада с голям интерес. Веднага след това поиска един къс от метеорита и проведе сам анализите, за да се увери в правилността на изводите на Фридел. Нямаше никаква грешка. В желязното тяло на метеорита се съдържаха малки диаманти, но Моасан доказа, че те се съпътствуват и от графит. Нима не е възможно да се получават диаманти по синтетичен път?

Тази мисъл го завладя изцяло. Проучи подробно научната литература и зарази с идеята си всички сътрудници от лабораторията.

— Лавоазие доказа чрез изгаряне на диамант, че той се състои от чист въглерод. По-късно се създадоха различни теории за образуването на диамантите. Либих и Вьолер мислеха, че образуването на диамантите е протекло при ниска температура, но проучванията на Дебре върху диамантоносни метеорити показват, че те се образуват при висока температура и високо налягане.

— И нашите изследвания са в подкрепа на теорията на Дебре — прекъсна го Льобо. — В диамантоносните скали от Бразилия и Южна Африка винаги се съдържа и графит, а той се образува при висока температура.

— Най-интересни за нас са метеоритите — продължи Моасан. — Те се състоят от желязо. — Моасан се замисли. — А желязото разтваря големи количества въглерод. Да стопим желязо и да разтворим в него въглерод не е никаква проблема, но да го поставим при високо налягане?

— Няма материал, който може да издържи високо налягане при такава висока температура.

— Трябва да се поддържа поне 1200 градуса, за да се даде възможност на въглерода да кристализира.

Друга тема на разговор в лабораторията не съществуваше. Всички бяха обхванати от диамантена треска. Първите опити обаче донесоха само разочарование. Най-продължителна и отегчителна беше последната манипулация. Охладеният железен къс трябваше да се вари продължително в солна киселина, за да се разтвори изцяло желязото. На дъното на съда оставаше черна утайка, в която откриваха само графит.

— Трябва да се увеличи налягането — забеляза Льобо.

— Ще опитаме. Имам известна идея, но не знам дали ще даде резултат. — Моасан взе молива и се наведе над масата. — Вижте, Льобо, при застиване стопеното желязо увеличава обема си, така както водата при превръщането й в лед.

— Затова съдовете се пукат, ако в тях водата замръзне.

— Но защо? — многозначително запита Моасан и без да дочака отговор, продължи. — Защото се създава високо налягане.

Очите на Льобо светнаха. Идеята на Моасан беше гениална.

— Ако налеем стопеното желязо в здрав стоманен съд и плътно го затворим, ще създадем условия за развиване на много високо налягане и…

— Не! — прекъсна го Моасан. — Много по-просто. Стопилката от желязо ще охладим бързо, но равномерно от всички страни. При застиването ще се образува желязна кора, която ще затвори плътно останалата стопилка.

— Това е повече от гениално — едва промълви Льобо.

Очакванията се оправдаха. Още първият опит даде неограничени надежди. На дъното след разтварянето на желязото остана черна кристална маса. Наред с графита тя съдържаше и микроскопични диамантени кристали. Те бяха черни на цвят и качеството им беше ниско, но все пак това бяха диаманти! В природата такива диаманти се наричат карбонадо и се използуват само за технически нужди. Но надеждата да получат големи, прозрачни диаманти беше тъй съблазнителна, че те не жалеха нищо. „Трябва да се увеличи общата маса! Колкото по-бавно застива, толкова по-благоприятни ще бъдат условията за кристализация!“ Опитите продължаваха, но въз основа на първите успехи Моасан направи първия доклад пред Академията. Беше 6 февруари 1892 г. Съобщението предизвика истинска сензация. Още на другия ден вестниците отпечатаха името на Моасан на първите си страници с огромни букви. Правеха се предсказания, изчисляваха се баснословни приходи. Диамантената треска разтърси целия свят. Милионерите, които притежаваха диаманти, трепереха от ужас, че утрешното индустриално производство ще доведе до неимоверно спадане на цените и от богати те ще станат бедни. Тези, които нямаха диаманти, заживяха с мечтата, че скоро ще дойде денят, когато те сами биха могли да произведат тези скъпоценни късчета и да станат богати. Но всичко оставаше само по страниците на вестниците.

А работата в лабораторията продължаваше. Направиха всевъзможни подобрения, увеличиха многократно количеството на изходните материали. Резултатите оставаха незадоволителни. Получаваха се нищожно малки, предимно черни диаманти. Най-големият почти безцветен прозрачен диамант беше по-малък от един милиметър. Независимо от това всички го пазеха като голяма скъпоценност и го наричаха „регентът“ по името на най-големия диамант, който се пазеше в Лувъра.

Разочарованието обхвана постепенно всички и те отново се върнаха на старите проблеми — флуорните съединения, карбидите, високотопимите метали. Огромната изследователска дейност на сътрудниците от лабораторията натрупа голям фактически материал. Той трябваше да се систематизира и обобщи. Една след друга изпод перото на Моасан излязоха книгите „Флуорът и неговите съединения“ и „Електрическите пещи“.

Известността на Моасан като изключителен специалист по неорганична химия нарастваше от година на година. Лекциите му привличаха все по-голямо число слушатели, затова в края на 1900 г. го поканиха да заеме професорското място по неорганична химия в Парижкия университет. Едновременно с това той пое и ръководството на лабораторията.

Понякога там идваха Леони и Луи. Тя за да го види как работи, да провери дали не се преуморява, синът му, за да поработи край него. Моасан събуди у сина си любов към химията още от ранно детство. Разказваше му приказки, описваше му чудните свойства на елементите и съединенията, трудните и пълни с изненади пътища за достигане до тайните им. Сега, когато Луи порасна, Моасан му даваше самостоятелни задачи, които момчето разработваше с любов. В тези случаи обикновено Леони седеше до прозореца и се любуваше на двамата.

— Коварна е химията. Прелъстява ви с неразвитите си тайни, а после незабелязано ви трови. Руши здравето ви.

— Малко преувеличаваш, Леони.

— Напротив, дори не казвам всичко. Забрави ли арсеновия флуорид? Едва се отърва тогава. Внимавай за Луи! Организмът му е незакрепнал.

— Не се тревожи! Той също ще стане химик.

Изследванията на Моасан получиха висока оценка и от редица чуждестранни научни институти. През 1904 г. той бе провъзгласен за почетен член на Петербургската академия на науките, но най-голямо то отличие дойде през 1906 г.

Нобелова награда! Повече от това не можеше да се очаква! Двадесет години от откриването на флуора. Двадесет години посветени за изучаване свойствата на съединенията му! Една велика победа! Един истински подвиг! И той получи отплатата и признателността на цялото човечество. С колко обич и любов го обкръжиха всички!

Когато се върна от Стокхолм, той просто беше обсаден от приятелите си. Всички искаха да го поздравят, всички искаха да чуят от устата му разказа за ония тържествени мигове в празнично украсената зала в шведската столица. Гостите слушаха със затаен дъх, а той разказваше, разказваше. Приятният тембър на гласа му правеше всичко още по-приятно и красиво. А когато въпросите се изчерпеха, разговорите преминаваха на литературни теми или за любимите му картини. С всяка година стените в големия салон се покриваха все по-плътно с нови картини от прочути майстори, библиотеката се запълваше от последните издания на френски писатели. Моасан следеше отблизо развитието на много съвременни писатели. Той познаваше почти всичките им произведения. Проявявайки вкус към литературата, той сам беше тънък познавач на френския език. Затова лекциите му се отличаваха с особена изтънченост на речта и освен с познания по химия, обогатяваха слушателите с деликатния финес на френския език.

Обикновено лекционната маса беше отрупана със сложни апаратури. С тях Моасан демонстрираше свойствата на елементите и съединенията им, закономерностите при химичните реакции. Докато пишеше на дъската и обясняваше явленията, асистентите приготвяха опита и щом подадеше знак, започваха демонстрацията.

Минута само и реакцията, протекла пред очите на любознателната аудитория, ставаше основа за нови разсъждения и задълбочени изводи, които Моасан предаваше на слушателите си с чудната красота на своята реч, с дълбоката си обич към науката. Студентите обгръщаха любимия си професор с необикновено внимание. Затова, когато настъпи знаменитата 1906 г., през която се навършваха 20 години от получаването на флуора, студентите и приятелите на Моасан решиха да отпразнуват тържествено тази славна годишнина.

Тържеството се състоя през месец декември. Залата, която едва побираше студентите за лекции, не можа да поеме и половината от почитателите на големия учен. Те стояха притиснати един до друг, изпълнили тесните пътеки между пейките, задръстили коридорите. И над всеки се носеше тържествена песен. Пееха до един, заразени от общия ентусиазъм. Залата се тресеше от ударите с крак, които съпровождаха мелодията и подчертаваха текста й. Песента премина в нескончаеми овации, когато Моасан застана на подиума. Заредиха се речи, поздравления… Студентите украсиха гърдите на Моасан с медал, изработен по тяхна поръчка. Церемонията завърши с думите:

— Вие направихте невъзможното възможно. Вие постигнахте най-високата точка, която може да се достигне. Нека този медал напомня за великите Ви дела.

Моасан се поклони, а после изправи стройната си фигура и впери поглед в присъствуващите. Сега ще потече плавната му, завладяваща реч!

— Не трябва да се спираме! Когато постигнем нещо, трябва веднага да обърнем поглед към следващото, иначе няма да има прогрес. Мисля, че и аз не съм направил всичко. Може още да се направи. Човек трябва да си поставя такъв висок идеал, че никога да не може да го достигне. Само тогава той ще се чувствува истински човек, само тогава ще върви напред.

Мечтите му не можаха да се осъществят! В началото на февруари следващата 1907 г., внезапно се разболя. Беше мразовита вечер. Моасан приключи работата в лабораторията и тръгна към къщи. Вятърът го пронизваше и ръцете му леденееха. „Това не е нормално“ — мислеше той и крачеше бързо по улицата. Когато влезе в къщи и свали палтото си, изведнаж се почувствува зле. Нещо се бъркаше в стомаха му, а миг след това страшни болки го повалиха на легло. Той се свиваше и стенеше. Ако спре да диша и ако не мърда, може би болките ще се уталожат! Лицето му пожълтя, очите му изскочиха от напрежение! И това повръщане!

Лекарят определи диагнозата веднага — апендицит. Незабавно да се отведе в болница.

Надяваха се, че лекарствата ще помогнат и няма да се стигне до операция, но въпреки всички усилия атаките не отслабваха.

— Спасението е в ножа!

Операцията премина успешно на 16 февруари, но сърцето му работеше с последни сили. Моасан лежеше неподвижно, загледан в тавана. „Не се грижех достатъчно за здравето си! Флуорът отне 10 години от живота ми, разби сърцето ми!“

Уви! Той беше разбрал истината, но много късно. След 4 дни изтощеното му сърце не издържа напрежението и затихна така, както струната затихва след последния отронил се от нея звук.

Скръб помрачи щастието на Леони. Скръб помрачи университета, академията и Франция. Те загубиха един голям оратор, един велик учен, един ненадминат изследовател и откривател.