Фредерик Пол
Човекът плюс (4)

4. Четиримата носители на покрова

Роджър Торауей, о.з. полковник от Военновъздушните сили на Съединените щати, бакалавър, магистър, почетен доктор на науките. Когато на сутринта се събуди, екипът от нощната смяна вече приключваше проверката на фоторецепторите на киборга. Напоследък бяха констатирали неочаквани спадания на напрежението в мониторите, но тестовете не дадоха резултат, а и след като ги оголиха и демонтираха, пак не откриха нищо. Накрая заключиха, че са годни за работа.

Роджър спа лошо. Отговорността да бъдеш пазител на последната слаба надежда на човечеството за свобода и достойнство, беше смазваща. Събуди се с тази мисъл. Част от Роджър Торауей, която обикновено дремеше, беше все още на девет години. Тя вземаше всяка дума на президента за чиста монета, въпреки че самият Роджър — дипломат и шеф на мисия, обиколил целия свят, опознал десетки столици, не приемаше със съзнанието си, че този „Свободен свят“ съществува.

Докато се обличаше, мозъкът му беше зает с познатата задача да отговаря на собствените му съмнения. Да приемем, че Даш е честен и почтен, а завладяването на Марс означава спасение за човечеството, разсъждаваше той. Можем ли да се откажем? Представи си Уили Хартнет — хубавец (или поне беше такъв, преди с него да се заемат специалистите по протезиране). Симпатичен. Сръчен. Но също и малко лекомислен, ако трябва да погледнем честно на нещата. Човек, който малко прекалява с пиенето в клуба в събота вечер. Не би могъл да му се довериш, ако на някое парти остане сам в кухнята с чужда съпруга.

Той не беше герой, откъдето и да го погледнеш. Но какъв беше тогава? Роджър прехвърли в съзнанието си всички дубльори на киборга. Номер едно, Вик Фрайбарт, в момента на официална обиколка с вицепрезидента и временно отпаднал от списъка. Номер две — Карл Мазини, в момента в отпуск по болест, докато зарасне кракът му, счупен в Снежните планини. Номер три беше той самият.

Никой от тях не притежаваше качества, които биха му позволили да повтори Вали Фордж^[1].

Приготви си закуска, без да буди Дороти, изкара колата и я остави със запален двигател върху въздушната възглавница, докато вземе сутрешния вестник, хвърли го в гаража и затвори вратата.

— Видя ли сутрешните новини? — махна му съседът, запътен към мястото на срещата с колегата, чийто ред беше да го кара до службата. — Даш май е бил в града снощи. Някаква конференция на високо равнище.

— Не, не съм включвал телевизора тази сутрин — отвърна Роджър автоматично. Но пък се срещнах с Даш, помисли си той, и мога да те накарам да се чувстваш като глупак. Подразни се от мисълта, че не можеше да му го каже. Мерките за сигурност определено бяха досадни. Половината от неприятностите му с Дороти напоследък, в това беше сигурен, произтичаха от факта, че на сутрешните сбирки на жените от околността и срещите на кафе й беше позволено да споменава съпруга си само като бивш астронавт, в момента на административна служба. Дори пътуванията му в чужбина трябваше да бъдат прикривани с евтини номера — „извън града“, „в командировка“, всичко друго, но не и „съпругът ми тази седмица има среща с шефовете на Военновъздушните сили на Базутоленд“. Тя се беше опънала. Продължаваше да се опъва, или поне да се оплаква на Роджър от това твърде често. Но доколкото му беше известно, все още не бе нарушавала правилата за сигурност. Поне три от съпругите правеха доноси до офицера от сигурността в лабораторията, така че без съмнение щеше да научи.

Щом влезе в колата, Роджър се сети, че не беше целунал Дороти за довиждане.

Реши, че това е без значение. Тя нямаше да се събуди и да разбере; ако по някаква случайност се събудеше, щеше да протестира, че е прекъснал съня й. Но не му се искаше да нарушава традицията. Докато си мислеше за това, изкара колата до автоматичната пътна лента, набра кода на лабораторията и потегли. Въздъхна, включи телевизора и гледа „Тудей шоу“ през целия път до работата.

 

Донъли Кейман, бакалавър, магистър на хуманитарните науки, философ, Общество на Исус. Когато започна да отслужва литургията в женския параклис „Света Джуд“, на петдесетина километра извън града, в другия край на Тонка киборгът поглъщаше лакомо дневната си дажба. Дъвчеше трудно, защото липсата на упражнения беше причинила възпаление на венците му, а слюнката вече не се отделяше обилно, както би трябвало да бъде. Но киборгът ядеше с ентусиазъм, без да мисли за тестовете, които го очакваха през деня, а когато завърши, отправи тъжен поглед към празната чиния.

Дон Кеймън беше на тридесет и една години, най-известният в света марсолог — поне в Свободния свят. (Кейман допускаше, че старият Парнов от института „Шкловски“ в Новосибирск също знае това-онова.) Той беше още и свещеник. Ала не смяташе, че е повече едното, отколкото другото — работата му беше да изучава Марс, а личността му беше отдадена на свещеническия сан. Педантично и с радост пое нафората, отпи глътка вино и изрече финалното опрощение, после хвърли поглед към часовника си и подсвирна. Закъсняваше. Смени дрехите си за нула време. Понечи да шляпне момчето до олтара, което се хилеше, докато му отваряше вратата. Симпатяга. Кейман си помисли, че един ден и то можеше да стане свещеник и учен.

Облечен вече със спортна риза и бермуди, скочи в автомобила си. Беше класически модел, на колела, а не на въздушна възглавница, и можеше да се кара извън автонасочващите магистрали. Но пък къде ли можеше да се отиде извън магистралите? Набра лабораторията, включи главното захранване и разгърна вестника. Малката кола автоматично се насочи към магистралата, откри пролука в автомобилния поток, ускори рязко, мушна се в нея и понесе собственика си със сто и тридесет километра в час към службата.

Новините във вестника, както обикновено, бяха твърде лоши.

В Париж MФП нанесъл нов удар върху мирните преговори в Чандригар. Израел отказва да освободи Кайро и Дамаск. Военното положение в Ню Йорк сити, в сила вече петнадесет месеца, не могло да помогне на конвоя от Десета планинска дивизия, попаднал в засада, докато се опитвал да се промъкне през моста Бронкс-Уайтстоун в помощ на гарнизона в Ши Стейдиъм; петнадесет войника са убити, а колоната се завърнала в Бронкс.

Кеймън тъжно остави вестника. Наклони назад огледалото за обратно виждане, вдигна страничните стъкла, за да се предпази малко от вятъра, и започна да реше дългата си до раменете коса. Двадесет и пет пъти във всички посоки — това се бе превърнало в ритуал, откакто беше започнал да отслужва литургия. По-късно щеше отново да я среше, тъй като имаше уговорка да се срещне за обяд със сестра Клотилда. Тя беше почти решила, че иска да се освободи от някои от своите тържествени обети, и на Кейман му се искаше да подновят дискусията си колкото се може по-скоро и да я продължат колкото се може по-дълго, стига да беше удобно.

Тъй като разстоянието, което трябваше да измине, беше по-късо, пристигна в лабораторията малко преди Роджър Торауей. Двамата излязоха заедно, включиха колите си в системата за паркиране и се отправиха към стаята за брифинги с един и същ асансьор.

Докато заместник-директорът Гембъл де Бел се готвеше да стегне юздите на персонала на сутрешния брифинг, киборгът се намираше на тридесетина метра от него, гол, със сведена надолу глава, като орел с разперени криле. На Марс щеше да яде само храна с ниско съдържание на отпадъчни вещества, при това не много. На Земята се смяташе за необходимо да се използва макар и в ограничена степен отделителната му система, независимо от трудностите, произтичащи от измененията в тъканите и в обмяната на веществата. Хартнет се радваше на храната, но мразеше клизмите.

Ръководителят на проекта беше генерал. Научният ръководител беше известен биопсихолог, работил на времето с Уилкинс и Полинг, но спрял да се занимава с наука още преди двадесет години, за да се превърне във фигурант, съзнавайки, че само така може да се добере до слава и награди. Нямаше какво да прави в лабораториите, занимаваше се с връзките с тайнствените личности, които държаха ключа към парите.

Основната тежест на програмата падаше върху заместник-директора. Тази сутрин се беше натрупала камара от съобщения и доклади, които вече беше прочел.

— Кодирайте картината — нареди той от катедрата, без да вдигне поглед. На монитора над главата му гротескният профил на Уили Хартнет се разпадна на линии, след това се разсипа като сняг и отново възстанови нормалния си вид. (Камерата показваше само главата на киборга. Хората в залата не можеха да видят унизителното страдание, на което беше подложен Уили, въпреки че повечето от тях бяха доста наясно с нещата от сводките за състоянието му в ежедневния бюлетин.) Изображението загуби цвят. Растерът на образа сега беше по-груб и нестабилен, но вече отговаряше на изискванията за сигурност (в случай, че някой шпионин беше успял да се промъкне през кордона), а в края на краищата лицето на Хартнет не можеше да пострада кой знае колко от влошеното качество на изображението.

— Добре — рязко поде заместник-директорът, — чухте Даш снощи. Той не е дошъл тук, за да печели гласовете ви, той иска действия. Това искам и аз. И никакви гафове повече като този с фоторецепторите.

Обърна страницата и зачете:

— Сутрешен доклад за състоянието. Всички системи на командир Хартнет функционират задоволително с три изключения. Първо, изкуственото сърце не понася добре продължителните натоварвания при ниски температури. Второ, компютърната визуална система не е достатъчно чувствителна при честоти, по-високи от средно синьо — разочарован съм от това. Брад — добави той, като хвърли поглед към Александър Брадли, експерта по визуалните системи. — Знаете, че способността за възприемане на ултравиолетовото излъчване е от изключителна важност за проекта. Трето, възможностите за комуникация. Трябваше да признаем това пред президента снощи. Не му хареса, на мене също. Този микрофон в гърлото не работи. Нямаме ефективна гласова връзка при нормално марсианско налягане и, ако не успеем да се справим, ще трябва да се върнем към конвенционалните визуални системи. Осемнадесет месеца ще се окажат хвърлени на вятъра.

Той огледа стаята и се втренчи в специалиста по сърдечната дейност.

— Добре. А какво става с кръвообращението?

— Проблемите идват от задържането на топлина — отвърна Файнман отбранително. — Сърцето работи отлично. Да не искате да го проектирам за работа при безумни условия? Бих могъл, но ще стане над два метра. Оправете термичния баланс.При ниски температури кожата се затваря и не пропуска топлината. Естествено, че при понижаване на температурата нивото на кислорода в кръвта пада, а сърцето увеличава пулса си. Така би трябвало да бъде. Какво искате? В противен случай той ще припадне, вероятно от недостиг на кислород в мозъка. И какво ще стане тогава?

Високо от стената ги наблюдаваше безизразното лице на киборга. Той беше сменил положението си (клизмата беше приключила, подлогата — махната и вече можеше да седне). Роджър Торауей, който не се интересуваше особено от дискусията, оставаща далеч от неговата специалност, гледаше замислено киборга. Чудеше се какво ли си мисли старият Уили, слушайки подобни разговори. Роджър доста се беше поровил из психологичните изследвания върху Хартнет, тъй като тази материя будеше любопитството му, но не успя да научи много от тях. Беше сигурен, че знае защо. Всички те бяха подлагани хиляди пъти на подобни тестове, така че бяха придобили способност да отговарят на въпросите по начин, който би задоволил екзаминаторите. Почти всеки от работещите в лабораториите би трябвало да се е научил да го прави или съзнателно, или рефлекторно. Биха били фантастични покерджии, помисли си той и с усмивка си спомни партиите покер, изиграни с Уили. Тайничко намигна на киборга и вдигна палец. Хартнет не отвърна. По огромните червени, фасетирани очи беше невъзможно да се разбере накъде гледа.

— …Не можем да правим повече промени в кожата — настояваше специалистът по външната обвивка. — Вече се появява неудобството от голямата тежест. Ако поставим нови сензори, той ще се чувства сякаш през цялото време е облечен с мокър костюм.

За всеобща изненада от монитора прокънтя дрезгав глас:

— Как поо дяволите мисслите, че се чуувствам сссега?

Настана неловко мълчание, всички в стаята си спомниха, че предметът на спора им всъщност е жив човек. Тогава специалистът по кожата настоя:

— Още една причина. Ще се опитаме да я изтъним, да я опростим и да намалим част от теглото й. Не да я правим по-сложна.

Заместник-директорът вдигна ръка.

— Вие двамата ще работите заедно — нареди той на опонентите. — Не ми обяснявайте какво не можете да направите. Аз ви казвам какво трябва да се направи. А сега, ти, Брад. Какво става с границата на зрението?

— Под контрол е — отвърна Алекс Брадли весело. — мога да я регулирам. Но слушай, Уил, съжалявам, това означава още едно имплантиране. Виждам какво не е наред. В системата за връзка с ретината; където се филтрират излишните сигнали. Системата си е наред, но…

— Тогава я накарай да работи — отвърна заместник-директорът, поглеждайки часовника. — Какво ще кажете за проблемите с комуникацията?

— Обърнете се към специалистите по дишането — каза хардуеристът. — Ако ни предоставят малко повече задържан въздух, Хартнет може да придобие малко глас. Електронните системи са наред, по тях няма какво да се работи.

— Невъзможно — извика белодробният експерт. — сега сте ни оставили на разположение само петстотин кубически сантиметра обем! Той го изразходва за десет минути. Лично аз правих с него стотици упражнения за съхраняване на въздуха…

— Не може ли просто да шепти? — запита заместникът и добави, когато специалистът по комуникациите започна да чертае амплитудно-честотни криви: — Ще го разработите, нали? Всичко останало май върви добре. Но не намалявайте темпото! — Той прибра книжата в прозрачната папка и ги подаде на помощника си. — Това е. А сега да преминем към най-важното.

Почака да утихнат.

— Президентът снощи беше тук, защото датата на изстрелването е одобрена. Приятели, вече сме в реално време.

— Кога? — изкрещя някой.

Заместникът продължи:

— Възможно най-скоро. Трябва да завършим — и под това, приятели, аз разбирам следното: до старта през следващия месец да постигнем максимални характеристики при Хартнет, така че да може действително да живее на Марс, а не да се връща в лабораториите, когато нещо се повреди. Изстрелването е определено за осем нула нула на дванадесети ноември. Имаме на разположение още четиридесет и три дни, двадесет и два часа и няколко минути. Не повече.

Отново настъпи пауза, след това избухнаха гласове. Дори изражението на киборга се промени, въпреки че никой не би могъл да каже в каква посока.

— Това не е всичко — продължи заместник-директорът. — Датата е определена, тя не може да бъде променена и трябва да се съобразяваме с това; сега бих искал да ви кажа защо. Светлината, моля.

Лампите угаснаха. Заместникът на заместник-директора, без да дочака сигнал, включи диапроектора и върху стената на стаята, където всички, дори и киборгът от отдалечената си клетка можеха да го видят, се появи изображение. Защрихована с широка черна линия диаграма, която се издигаше диагонално нагоре към червена ивица. С яркооранжеви букви в горния край на диаграмата пишеше: СТРОГО ПОВЕРИТЕЛНО. САМО ЗА ГЛЕДАНЕ.

— Нека ви обясня какво е това — започна заместник-директорът. — Наклонът на черната линия се определя от двадесет и два параметъра, като се започне от международния кредитен баланс и се стигне до инцидентите с американски туристи, предизвикани от служебни лица в чужбина. Мярката е вероятността от война. Червената ивица в горния край е означена с „И.В.“, което означава „Избухване на враждебност“. Това не е абсолютно сигурно. Но статистиците твърдят, че когато се достигне горната граница, вероятността за избухване на война в рамките на шест часа е деветдесет процента, и както можете да видите, ние се движим към тази точка.

Шумът заглъхна. Настана гробна тишина. Накрая някой се обади:

— Какъв е мащабът по оста на времето?

— Данните са от тридесет и пет години. Имаме още време — бялото квадратче отгоре представлява няколко месеца, а не минути.

Катлийн Даути попита:

— А от тази диаграма става ли ясно с кого ще бъде войната?

Заместник-директорът се позабави, преди да отвърне:

— Не, това не се включва в диаграмата, но смятам, че всички имаме някакви предположения. Мога да споделя своето. Ако следите вестниците, сигурно знаете, че китайците съобщават за чудеса в производството на храни, които могат да дадат на света, ако приложат селскостопанските методи от провинция Синкианг в обширните пространства във вътрешността на Австралия. Е, каквито и планове да крои бандата марионетки в Канбера, аз съм съвсем сигурен, че нашата държавна администрация няма да позволи на китайците да влязат в страната. Не и ако искат да имат моя глас, във всеки случай. — След малко добави: — Това е само лично мнение, не е необходимо да се записва в протокола на събранието. Не ми е известно официалното становище, но дори и да беше, нямаше да ви го кажа. Всичко, което знам, вече го знаете и вие. Прогнозите изглеждат доста печални. Вероятността от ядрена ескалация нараства стремително. Знаем и датата. Кривата сочи вероятност деветдесет процента след по-малко от седем години. — И добави: — Което означава, че ако дотогава нямаме жизнеспособна колония на Марс, може въобще да не бъдем живи да я дочакаме.

 

Александър Брадли, бакалавър на естествените науки, електронен инженер, доктор по медицина, доктор на естествените науки, о.з. полковник от морската пехота на САЩ. Докато Брадли напускаше залата и сериозното му изражение за пред събранието се смени с по-естествена, открита радост, налягането около киборга, предшествуващо преминаването му в камерата с нормални за Марс условия започна да намалява. Хората от контролния екип бяха някак загрижени. Въпреки че по лицето му не можеше да се прочете някакво чувство, данните от сърдечната дейност, дишането и другите жизнени функции, които се подаваха постоянно към тях, показваха, че състоянието на киборга е доста напрегнато. Предложиха да отложат тестовете за известно време, но той отказа сърдито:

— Не знаете ли, че почти предстои война? — попита с продрания си тембър и повече не проговори.

Решиха да продължат с тестовете, но да проверят отново психическото му състояние, веднага след като завършат.

Александър Брадли беше на десет години, когато загуби баща си и едното си око. Неделята след Деня на благодарността цялото семейство се връщаше от църква. Беше застудяло. Утринната слана покриваше пътя с незабележим тънък хлъзгав слой. Бащата на Брад караше много предпазливо, но и пред него, и зад него, и в насрещното платно имаше коли и, принуден да поддържа скоростта на колоната, той отговаряше кратко на въпросите на останалите от семейството. Внимаваше, но не достатъчно. Когато се случи нещастието, не можа да направи нищо, за да го предотврати. На Брад, който бе седнал до баща си на предната седалка, му се стори, че колата, която се движеше насреща им, на около тридесетина метра от тях се завъртя, бавно и спокойно, сякаш правеше ляв завой. Но там нямаше път. Баща му натисна спирачката. Колата им се забави и поднесе. Няколко секунди момчето наблюдаваше как другата кола се плъзгаше странично към тях. Тържествено, бавно и неизбежно. Никой не каза нищо — нито Брад, нито баща му, нито майка му от задната седалка. Никой не направи нищо, всички седяха вдървени по местата си, като на снимка за плакат на Националния съвет за движение по пътищата. Баща му стискаше вдървен волана, вперил поглед в отсрещната кола. Другият шофьор ги гледаше с широко отворени изумени очи. Никой не помръдна до удара. Въпреки поледицата триенето ги забави и относителната им скорост беше не повече от четиридесет километра в час. Но тя се оказа достатъчна. И двамата шофьори загинаха — бащата на Брад бе прободен, а другият мъж — обезглавен. Въпреки предпазните колани Брад и майка му получиха счупвания, порязвания и натъртвания, както и вътрешни наранявания; тя загуби подвижността на лявата си китка завинаги, а синът й — едното си око.

Двадесет и три години по-късно Брад все още сънуваше този миг. Будеше се разтреперан от уплаха, потънал в пот, с вик на жадните за глътка въздух устни.

Но случилото се имаше и добри страни. Той откри, че с цената на едно око могат да бъдат получени значителни предимства. Първо, баща му имаше застраховка „Живот или инвалидност“ полза на всички засегнати. Второ, нараняването го отърва от казармата и му позволи да постъпи във Военноморските сили като цивилен, когато търсеше поле за професионална изява. Трето, даде му приемливо извинение да не поема неразумни рискове или по-уморителни задължения в младежката си възраст. Никога не му се беше налагало да доказва смелостта си в силови спортове и винаги имаше извинение за онези физически упражнения, които мразеше.

Най-голямото предимство беше, че получи образование. Според условията на програмата „Помощ за увредени деца“, държавната система за социално осигуряване отпусна средства за образованието му в училището, колежа и след това в университета. Даде му четири научни степени и го превърна в един от световноизвестните специалисти в областта на визуалните системи. След направената равносметка това се оказа добра сделка. Дори на другата страна на везната да се поставеше отрицателният фактор — майка му, която прекара останалите десет години от живота си в непрекъснати болки и страдание, все пак си струваше.

Брад се включи в проекта „Човек плюс“, защото беше най-добрият, когото можеха да намерят. Той избра да работи във Военноморските сили, защото никъде другаде не можеше да намери по-добър материал за експерименти, както в полевите болници на Танзания, Борнео или Цейлон. Работата му беше забелязана във висшите ешелони на военните. Те не приеха Брад, те го призоваха под знамената.

Това, в което не беше сигурен, беше дали „Човек плюс“ е най-доброто, което можеше да получи. Космическата програма привличаше другите новобранци с блясъка си или с призивите за дълг. При Брадли съвсем не беше така. В момента, в който разбра накъде бие човекът от Вашингтон, в съзнанието му се заредиха възможностите, които изникваха пред него. Това беше нов път, който означаваше да изостави някои планове и да отсрочи други. Но той ясно виждаше къде можеше да го изведе: да кажем, три години работа за създаване на визуалната система на киборга. Произтичащата от това световна слава. После можеше да зареже програмата и да навлезе в безкрайните плодотворни полета на частната практика. Сто и осем от всеки сто хиляди американци страдат от пълна загуба на зрението с едно или двете си очи. Получаваха се повече от триста хиляди бъдещи пациенти, всеки от които навярно би искал най-добрият специалист в тази област да се заеме с лечението му.

Работата по проекта „Човек плюс“ щеше да му донесе желано името и репутация. Би могъл да има собствена клиника преди да е навършил четиридесет. Не голяма. Такава, че да може да следи за всяка подробност, с персонал от млади хора, обучени от него и работещи под неговото ръководство. Тя би могла да приема, да речем, пет-шестстотин души годишно — по-малко от процент от потенциалните пациенти. Каква част от процента би могъл да приеме? Поне половината от тях щяха да бъдат платежоспособни и да изгарят от желание да платят за услугата. Разбира се, щеше да има и благотворителност. Поне стотина случая на година, напълно безплатно, с телефони до леглата. Докато неколцината, които можеха да плащат, щяха да плащат много. Клиниката „Брадли“ (това му звучеше достопочтено и вдъхваше уважение като „Менингер“^[2]) щеше да бъде модел за клинично обслужване в целия свят и щеше да му докара дяволски много пари.

Не беше негова вината, че трите години бяха станали повече от пет. Закъсненията не бяха причинени от неговия сектор на програмата. Във всеки случай, поне повечето от тях. Все пак беше все още млад. След като приключеше проектът, му предстояха още тридесет години работа, освен ако не решеше да се пенсионира по-рано, запазвайки си правата на консултант и вложенията в клиниката „Брадли“. А работата по космическата програма имаше и други предимства, като това, че повечето от неговите млади асистенти бяха женени за толкова привлекателни жени. Брадли не си падаше по женитбата, но много харесваше чуждите жени.

Когато се върна в помещенията на лабораторията, където се разпореждаше, Брад подгони подчинените си, заявявайки, че новата система за връзка на ретината трябва да бъде готова за имплантиране до седмица, и погледна часовника си. Нямаше единадесет. Набра номера на Роджър Торауей по вътрешната система за връзка. След няколко секунди той се обади.

— Какво ще кажеш за един обяд, Родж? Ще ми се заедно да обсъдим новия имплантант.

— О, Брад, съжалявам. Щеше ми се да можех, но трябва да бъда в камерата с Уил Хартнет поне още три часа. Да го отложим за утре.

— Ще се договорим тогава — отвърна Брад весело и прекъсна връзката. Не беше учуден; вече беше прегледал дневната програма на Торауей. Но беше доволен. Каза на секретарката си, че отива на конференция с обяд и ще се върне след два, после извика колата си. Набра кода на блока, където живееше Роджър Торауей. Където живееше Дороти Торауей.